Михаил Шолохов
Те се сражаваха за родината (20)

В гората легнаха като ветрило и звънливо загърмяха експлозии на мини. Зад храстите наблизо до Лопахин някой равнодушно, с провлечена прозявка рече:

— Цели се, паразитът му неден! А сега ще почне да ги хвърля и да меси пясъка с мини, докато не разчисти цялата гора. Такъв е тоя гад — хич не се стеснява да стреля, колкото си ще…

Но стрелбата скоро утихна и само в далечината сухо и злобно тракаха къси автоматни поредици, а отвъд Дон, срещу разрушения от бомбардировката мост, сякаш опипвайки измамната тишина на гората, на равни интервали стреляше германска картечница.

След това и картечницата замлъкна и в настъпилото затишие зазвучаха по-ясно други гласове на войната: заглушен от разстоянието, провлечен тътен на артилерийска стрелба, кънтящо и немлъкващо, гърмящо нейде далеко на изток пресекливо боботене на самолет — далечен разузнавач, гугукащ на недостъпна за окото височина, и равномерно басово бучене на множество германски танкове и бронирани коли, движещи се по десния хълмист бряг на Дон по посока на станица Кльотска.

Над върховете на далечните тополи се виеше тънка люлякова мъгла, леко поклащана от вятъра и пронизана от полегатите слънчеви лъчи. По сънливо наведените кичури на бялата медвянка, по розовите цветове на шипковите храсти като шарки на разпиляна небесна дъга ослепително искряха и сияеха капчици роса.

Като се любуваше на подмладената след нощния дъжд гора, Стрелцов каза замислено:

— Каква красота, а?

Лопахин врътна очи към приятеля си, но не отговори нищо. Стиснал зъби и вперил немигащия поглед на възпалените си очи натам, дето зад варовития баир на десния бряг като сив, зловещ облак се издигаше прах, той се вслушваше мълчаливо в отдавна познатите, страшни шумове на голямото настъпление.

И Лопахин обичаше природата — и я обичаше така, както може да я обича човек, който е прекарал дълги години от живота си в тежък труд под земята. Понякога дори в окопите, през късите интервали на затишие, той успяваше да се полюбува ту на бял като лебед облак, величествено заплувал по задименото фронтово небе, ту на някакво полско цвете, приютило се доверчиво на края на стара, изровена от снаряд яма, изглеждащо сред купищата мъртва, обгорена пръст безсмъртно в първобитната си красота…

Но сега Лопахин не виждаше нито пленителното очарование на окъпаната от дъжда гора, нито тъжната прелест на прецъфтяващия наблизо див трендафил. Не виждаше нищо, освен праха, развихрен от неприятелските машини, който бавно се влачеше на запад.

Там, на запад, в синеещите степи на Крайдонието бяха паднали неговите убити в боевете другари, далеко на запад бяха останали родният му град, семейството, малката бащина къщичка и посърналите кленове, посадени от баща му, цяла година напудрени с въглищен прах, жалки на вид, но постоянно радващи очите, когато сутрин с баща си те отиваха в мината. Всичко скъпо и мило на сърцето му, всичко бе останало там, под немска власт… И отново, за кой ли вече път през време на войната, Лопахин изведнъж усети оня задушаващ пристъп на няма омраза към врага, когато дори псувнята е безсилна да се отскубне от мигновено пресъхващото гърло. Така ставаше с него понякога в боя. Но тогава той виждаше неприятелските войници и тия проклети тъмносиви танкове с кръстове на бронята, и не само ги виждаше, но ги и унищожаваше с огъня на оръжието си. Тогава омразата, която с мъртва хватка го улавяше за гърлото, се изливаше в боя. А сега? Сега той бе само безпомощен зрител, войник от разбита част, който с безсилна ярост наблюдава отдалеч как враговете победоносно вдигат прахоляк по неговата земя и неудържимо се движат все по-нататък и по-нататък на изток…

Лопахин измъкна бележника от ръцете на Стрелцов и припряно написа: „Николай, аз няма да отида в тила. По всичко личи, че нашите работи не ги бива. Сега не мога да се махна оттук! Смятам да остана на предната линия, ще се присъединя към някоя част. Остани и ти с мене, Коля!“

Стрелцов прочете написаното и почти без да заеква, но и без да прави паузи, рече:

— И аз съм на същото мнение. Тъкмо за това съм дошъл тук. Само че какво ще каже старшината? Дали ще те пусне? Малко се съмнявам… Моята е по-лесна: засега се числя към медсанбата.

— Та аз да не би да искам да ида при жена си? Как тъй няма да ме пусне? Бих искал да видя тоя филм — как няма да ме пусне! — възмутено каза Лопахин, за миг забрави, че Стрелцов не чува, но като погледна приятеля си в лицето, внимателно и изпълнено като у глухоням с напрегнато и изпитателно очакване, ядосан млъкна, написа разкрачено „ще ме пусне“ и постави няколко удивителни с такъв внушителен размер, че сякаш само видът им трябваше да разсее всякакви съмнения у Стрелцов.

На върха на един клонест ясен плахо и неуверено закука кукувица. Закука и млъкна, сякаш се убеди, че нейният колеблив и малко тъжен глас звучи неуместно в тая гора, изпълнена с въоръжени хора и със страхотните тътнежи на дочуващата се отдалеч артилерийска стрелба. И почти веднага Лопахин чу самоуверения, противен до отвращение глас на Копитовски:

— … Ужасно умна птица е кукувицата! Чак до Петровден ти кука и ти цвърти така приятно, сякаш сланина в тиган, а после хич не я моли — отрязва като с нож. Преди малко си нарекох да ми предскаже колко още ще живея. А тя, проклетницата, изкука два пъти и се задави. Голяма щедрост от нейна страна, дългоопашатата мръсница! Но впрочем аз не й се сърдя: излиза, че ще мога смело да воювам още две години, няма да ме убият! Ами че хубаво бе! Повече не ми и трябва. Нали войната ще свърши за две години? То се знае. А след войната няма дори да погледна тая оскубана кукувица и ще си живея, колкото ми душа иска. Като нищо!

— Добре си я смяташ ти, момче! — с простуден бас каза възхитено автоматчикът Павел Некрасов. — Значи, сега вярваш на кукувицата, а след войната не ти трябват предсказанията й?

— А ти как искаш? — разсъдително отговори Копитовски. — На мене, мили мой, ми е нужна утеха само сега, а след войната ще преживея някак и без утешения, само със свои сили…

Като прекрачи иззад храста, Копитовски видя Стрелцов и смаян широко разтвори очи. На кръглото му месесто лице цъфна недоумяваща, глупава усмивка. Той се шляпна по голото бедро, тъкмо на онова място, дето чудновато окъсаният му крачол се спущаше от кръста чак до коляното, и възкликна високо:

— Стрелцов? Ето ти и друго двайсет!…

А възрастният и флегматичен по природа Некрасов, без да снеме ръце от висящия на врата му автомат, каза така, сякаш се бяха разделили със Стрелцов, два преди половин час:

— Върна ли се, Николай? Това е добре. Ами че останахме една шепа хора тук… През тия дни тоя дяволски германец ни прецеди, преся ни сякаш с гъсто сито.

Замислен дълбоко за нещо и навел ниско глава, Стрелцов гледаше в земята, гладеше мустаците си, със скупчените пръсти на лявата ръка и не виждаше приближилите се другари.

Лопахин погледна набързо главата му, която потръпваше конвулсивно, и ръката му, която трепереше ситно като на старец, и като се взря почти с омраза в лъхащото здраво лице на Копитовски, каза:

— Не викай! Той и без това не чува. Оглушал е.

— Изобщо ли не чува? — още повече се зачуди, Копитовски и отново се тупна по бедрото.

— Не чува. Какво искаш повече? — повиши глас Лопахин, като се изчервяваше бавно. — Какво си се затупал по голите си меса като в театър? Ама че артист се извъди! Той е контузен, няма защо да се чудиш и да разиграваш всякакви балети! По-добре да си бе закърпил гащите, конте такова! Тръгнал си като светия в рая, та ти се виждат срамотиите…

— Какво си ме заял все за гащите! — обидено рече Копитовски. — Колко пъти вече ми правиш бележка за тях? Омръзна ми най-сетне! Как ще ги закърпя, когато съвсем са се опърпали? Я погледни какво е останало от тях! Здрав им е останал само крачолът отпред и коланчето отзад, а всичко останало е изгнило и едвам се държат. По неволя ще заприличаш на светия и дори на нещо по-лошо… Няма и конци. Знаеш ли къде са сега конците с военно търговската палатка? Сигурно вдигат прахоляк чак отвъд Саратов, а ти току повтаряш: закърпи ти, та закърпи ги!

Некрасов сложи ръка на рамото на Стрелцов и каза високо:

— Николай, здравей!

Стрелцов силно трепна, вдигна нагоре глава и се намръщи, но веднага под черните мустаци блеснаха в усмивка белите му неравни зъби. Той отвори уста, опитвайки се да каже нещо, като протягаше напрегнато шия и конвулсивно друсаше глава. Адамовата му ябълка, обрасла с дребни черни косми, рядко и силно потрепваше, а в гърлото му напираха и клокочеха неясни, дрезгави звуци.

Сърцето на Лопахин мъчително се сви. Както винаги в минути на силно душевно вълнение ноздрите му побеляха и като впери изведнъж в Копитовски закръглените си от ярост очи, той се развика:

— Стига си го зяпал! Какво си се облещил срещу него? Той е оглушал и заеква! Не го гледай, защото му е тежко, разбираш ли? Обърни се настрана, окъсан дяволе?

Копитовски смутено сви рамене:

— Та аз не знаех тая работа… Ама какво си се развикал, Лопахин? С това гърло тебе те бива само да продаваш слънчогледово семе на пазара и да хвалиш стоката си… Груб, нахален човек си ти, а пък уж си работил в мина, следвал си вечерен рабфак. В тебе няма дори ей тоничко културност!

Възмутеният Копитовски отбеляза с нокът на кутрето си колко според него културност имало у Лопахин. Ала Лопахин не му обръщаше никакво внимание. Вкопчил ръце в тревата, той се въртеше от нетърпение по пясъка и мъчително чакаше кога Стрелцов ще изрече с мъка първата дума. Дори леко порозовя от вълнение.

Затворил очи, с трепкащи от напрежение ресници, Стрелцов произнесе криво-ляво няколко приветствени думи и тогава Лопахин избърса появилата се на челото му пот и каза с въздишка на облекчение:

— Главното е, че той започва трудно, а после, като се разприказва, говори прилично, немного ясно, но може да се разбере какво иска да каже. Честна дума, той говори по-добре дори от някои оратори по събранията!

Овладял с мъка речта си, като се усмихваше виновно и стискаше ръце на другарите си, Стрелцов рече:

— Оглушах аз, момчета, и с езика нещо не съм добре… Не иска да ме слуша… Но лекарят казваше, че това е временно… Страшно се радвам, че съм отново с вас. Само че засега още трябва да разговаряме писмено… Я вижте каква канцелария сме въвели с Лопахин — и с болезнено присвитите си, но усмихващи се очи той посочи изписаните листчета от бележника.

Като пъшкаше и се мръщеше от жалост, Некрасов свали автомата, седна до Стрелцов и съчувствено го потупа по гърба.

— Та-ка-а — провлечено рече той. — Хубаво са наредили момъка… Осакатили са го съвсем, мръсниците, а?

На поляната лекият ветрец лениво помръдваше тревата и изсушаваше последните дъждовни капки по листата на дърветата. Лъхаше на напечен от слънцето див трендафил и на блудкав мирис от застояла се на корена трева, а от размекнатата след дъжда земя се разнасяше като от дъбова бъчва тръпчива миризма на спарени миналогодишни листа.

На десния бряг на Дон глухо изгърмяха експлозии и над крайбрежните тополи политнаха към небето черни стълбове дим, които бавно се разсейваха от вятъра.

— Експлодират камиони със снаряди и бензин. Гине нахалост наше имане! — без да се обръща към някого, умърлушен замърмори Копитовски.

Помълчаха още малко, а след това Некрасов попита Лопахин:

— Как мислиш, сега ще ни изпратят на преформиране, а?

Лопахин мълчаливо сви рамене.

— Старшината отиде да научи къде ще се денем сега, може нейде наблизо да има наши хора. Някой от момчетата казваше, че видели тук в гората началник-щаба на тридесет и четвърти. Време е да се измитаме оттук — отмерено каза Некрасов. — Хората заемат отбрана, гласят блиндажи, копаят траншеи, а ние хайлазуваме, мотаеме се из гората и само пречим на другите.

Лопахин упорито мълчеше. Некрасов премести поглед върху Стрелцов и поклати глава.

— А Николай напразно се е върнал от санитарната част. Напиши му, че трябва да се лекува, че иначе ще остане цял живот пелтек и чак до смъртта си ще тресе глава като козел.

— Писах му вече — сухо отговори Лопахин.

— А той какво казва?

— Остава тук.

— Той самоволно ли е офейкал?

— А ти как мислиш?

— Ех, язък! Да бе го предумал. Нали сте приятели.

— Опитвах се.

— Е, и какво?

— Не е съгласен. Той разбира сегашната обстановка не така, както някои други кучи синове — многозначително каза Лопахин.

— Я гледай ти! — през зъби процеди Некрасов и почтително и същевременно малко иронично погледна Стрелцов.

Лопахин познаваше Некрасов отдавна. Бяха служили в една част през тежките дни на зимните боеве на Харковското направление, а после в състава на едно попълнение бяха дошли в тоя полк. Те никога не бяха дружили, не се сближиха, може би защото Некрасов не беше много общителен, но в боя винаги можеше да се разчита на него. Лопахин добре знаеше това и тъкмо затуй каза, като гледаше изпитателно бледосивите, сякаш изгубили цвета си от умора очи на Некрасов:

— Ние със Стрелцов решихме така: ще си останем тук. Сега времето не е такова, да се шляем в тила. Я гледай докъде ни погна германецът… Срамно и ужасно е да се помисли докъде ни погна тоя кучи син! А ти, Некрасов, като стар приятел няма ли да ни направиш компания? Останат ли един, двама, трима от старите бойци — това е вече сила! Капка по капка вир става. Тук ние сме повече нужни, отколкото на друго място, не е ли истина?

Копитовски с изненада си отбеляза наум умолителните нотки в гласа на Лопахин. Но Некрасов, без да се колебае и мисли много, решително отговори:

— Не, няма да остана. Нека повоюват новите, които още не са мирисали барут, нека и те посърбат от тая каша, а пък аз нямам нищо против да отида в тила. Докато пререформират полка, докато направят това-онова, ще си отпочина хубавичко и ще си отспя за всички тия каторжни дни! Знаеш ли, напоследък завъдих дори въшки. Дали е от мъка, а?

— От мръсотия е. Къпеш се веднъж в годината — тихо каза Лопахин, като разглеждаше с много голямо внимание изпъкналите, твърди като броня нокти на ръцете си, отмаляло сложени на коленете.

— Може да е и от мръсотия — на драго сърце се съгласи Некрасов. — А ти знаеш, че няма кога да се къпем, не сме тръгнали по курорти, пък и маларията не ми позволява. Та в тила ще се поочистя мъничко от въшките, ще се присламча временно като зет при някоя женичка… Съгласен съм дори да не е хубава стига да има крава в стопанството си! Ех, ще си поживея хубавичко до гърнето със сметана, ще си похапна варенички с извара! Ще си отпочина, както ми се полага, а после… после мога да се върна и на фронта, не възразявам.

Некрасов говореше, мечтателно прихлупил присвитите си очи с белезникавите, изгорели от слънцето ресници, и някак особено вкусно мляскаше с дебелите си, извърнати устни. А като слушаше бавната му реч, Лопахин издигаше все по-високо косо извитата си лява вежда и накрай не се стърпя и възкликна с престорена веселост:

— Ама ти, Некрасов, си бил чудак!

— Не съм аз чудак, а овенът: той до Света Богородица суче и очите му са кръгли. Какъв чудак ще съм аз? Не, сбъркал си нещо…

— Е, тогава не си чудак, а нещо по-лошо… — рече Лопахин отсечено и с оная зловеща сдържаност, която у него винаги предшествуваше гневното избухване.

— Какъвто съм, сега не можеш ме преправи, късничко е — с леко издишване отговори Некрасов. — И тук няма нищо чудно. Един момък от оная дивизия, която зае отбрана, ми разправяше: полкът им се сформирал в град Волск и там той се присламчил към една гражданка, на която мъжът й заминал в армията, а в стопанството си имала три дойни кози. Та, казва, за него това не било живот, а същински Великден! Дали от козето мляко или по друга причина, но след месец наддал шест килограма. Виж, това го разбирам — поживял си е момъкът! Също като на курорт!

— Ама ти май си пощурял — злобно каза Лопахин. — Ти чуваш ли, смахнат човече, къде се води бой?

— Не съм оглушал още, чувам.

— Тогава какви ги разправяш? За какви зетьове? За каква почивка?

Лопахин избухна и без да си поеме дъх, се разпсува така дълго и с такива неприлични и чудновати изрази, че преди да го изслуша докрай, Некрасов изведнъж започна да се усмихва блажено, затвори очи и наведе глава на дясното си рамо, сякаш се опиваше от звуците на най-сладка музика.

— Ах, да те вземат мътните! Колко гладко се изразяваш! — с възхищение, с нескрит възторг каза той, когато, успокоил се.

Лопахин силно пое въздух.

Доскорошната сънлива умора на Некрасов изчезна и той заприказва припряно, като поглеждаше от време на време усмихнат Лопахин:

— Ех, че те бива, братле! Какъв голям майстор на такива думи беше младшият политрук Астахов в нашата рота през четиридесет и първа година, колко красноречив беше, ама къде може да се сравни с тебе! Ти го надмина! Той, покойният, не отбираше от някои и други номера, но умееше да си служи с тях. Ама беше един красноречив, словоохотлив — просто спасявай се! Някой път ни вдига в атака, а ние лежим. И тогава той се обръща на хълбок и вика: „Другари, напред срещу проклетия враг! Бийте фашистките гадове!“ Ние пак лежим, защото фрицовете водят такава стрелба, че просто не можеш дъх да си поемеш. Та те, мръсниците, знаят, че на стотина сажена от тях лежим не ние, а тяхната смърт, предчувствуват, че още малко и ще се вдигнем… И в миг Астахов припълзи при мене или при някой друг боец и дори скърца със зъби от злоба. „Мислиш ли да станеш, или си пуснал корени в земята? Ти човек ли си или захарно цвекло?“ Па като се развика лежешком по всички етажи и пристройки! А гласът му беше представителен, басов един, гръмлив… Тогава ние скачахме и на фрицовете им ставаше жежко — настигнехме ли ги, правехме ги на пух и прах!… Астахов винаги разполагаше с пълен комплект най-различни думи. И ето, като чуеш, легнал в калта, под огъня, тая му художествена реч, по гърба те полазват тръпки, сякаш са те нагазили бълхи, изведнъж скочиш и като да си изпил четиристотин грама водка, тичаш към траншеята на фрица и дори не тичаш, и комай на криле летиш! Не сещаш ни студ, ни страх — забравил си всичко! А нашият Астахов тича вече напред и вика като гръм небесен: „Бийте ги, момчета, тяхната мама!“ Как можеш да не воюваш с такъв политрук? Самият той действуваше отлично в боя и с щик, и с граната, а се изразяваше още по-добре, картинно, красиво се изразяваше! Когато почнеше да говори, ако поискаше — цялата рота разплакваше с жални думи, а когато речеше да повдигне духа — всички пълзяха от смях по корем. Ужасно красноречив човек беше!

— Я чакай, какво общо има тук красноречието? — опита се да прекъсне Некрасов озадаченият Лопахин, ала увлечен от спомените, Некрасов ядосано махна с ръка:

— Не ме прекъсвай, слушай по-нататък! Ако искаш да знаеш, тоя Астахов го разбираха и уважаваха всички националности, ето какъв човек беше той! Макар и не кадрови, немного грамотен и вече на възраст, но беше ужасно боеви! Още през гражданската война бил получил орден „Червено знаме“, така е, братле! Пък как го обичаха в ротата — не ти е работа! Обичаха го за смелостта, за сърдечността му към бойците и най-вече — за откровеното красноречие. Когато го погребвахме край село Красний Кут, цялата рота се разплака. Плакаха и възрастните бойци, също като малки деца. Без да говорим за нас, русите, всички националности, каквито ги имаше в ротата, плакаха поред и всеки го жалеше на своя език. А пък ти, Лопахин, казваш — какво общо има тук красноречието? Не, братле красноречието е велико дело за човека. И нужната дума, ако е казана навреме, винаги ще намери път към сърцето, така разбирам аз.

Съвсем объркан, Лопахин слушаше другаря си, като свиваше смаяно рамене и от време на време поглеждаше с недоумение ту Копитовски, ту дремещия Стрелцов, а на лицето му явно бе изписан неприсъщ за него израз на смущение. Той съвсем не бе предполагал, че псувните му ще направят такова силно впечатление и не бе очаквал такъв възторжен отзвук от Некрасов, който винаги му бе изглеждал суров човек, равнодушен към цветистите думи.

Некрасов все още се усмихваше замислено и меко потънал в спомени, а Лопахин смутено потриваше бузата си с набит в порите й въглищен прах и вече говореше:

— Слушай, приятелю, думата не е за това! Въпросът не е в красноречието, да му се не види макар, въпросът е, че германецът ни е отминал вече и, както изглежда, напира към Волга… А след това — и към Сталинград… Разбираш ли това?

— Много добре го разбирам даже. Тоя мръсник непременно се насочва натам. Натам се стреми тоя паразит.

— А, видя ли! А ти за какво мечтаеш! Кой дявол мисли сега да става зет или да си почива? Ти, Некрасов, изхвърли из главата си тия щуротии. Сигурно мозъкът ти се е помрачил, дето нощес си спал на влажна земя…

— А ти — на пухен дюшек ли? Нощес всички сме спали на влажна земя.

— Да, но само на тебе ти се е втълпило в главата — да се жениш. Не, както щеш, но у тебе всичко това е от влагата…

— От каква ти влага, дявол да го вземе! — с досада каза Некрасов. — От това, че съм страшно уморен от едногодишното воюване — ето от какво е, щом искаш, да знаеш! Та нима за мене светът се е свършил? Щом искаш, ти остани, но няма защо да проагитираш мене, аз още от дете съм политически грамотен. Е, да речем, че остана с тебе — какво ще направим двамата? Фронтът ли ще задържим? Хайде де! Аз, Лопахин, още от първите дни на войната влача тая сива беда. — Некрасов потупа с широката длан скатания си шинел и мътните му очи неочаквано се оживиха и заблестяха светло и жестоко. — Имам ли право на почивка, или не?

— Зависи кога — уклончиво отговори Лопахин.

— Не, не го усуквай, а кажи!

— Сега — не.

Лопахин каза това твърдо и отново с открит, немигащ поглед погледна Некрасов в очите. Некрасов се усмихна малко накриво и сякаш че търсеше съчувствие и подкрепа, намигна на Копитовски, който внимателно следеше разговора.

— Аха! Сега — не? Ами кога? След първото ми раняване не успях дори да се опомня и веднага от медсанбата попаднах в частта си, след второто — вече в тила — минавам през гарнизонната комисия и си мисля: сега вече сигурно ще ме пуснат за една седмица у дома. Хайде де! Пуснаха ме — вятър! Отново поех към фронта. След третото ми раняване лежах в армейската болница — и отново в частта. Така се въртя цяла година на тая безплатна въртележка… Но докога един възрастен човек може да се весели така? А имай пред вид, че вече не съм млад на години.

— Значи, да воюваш си остарял, а да се жениш ти е тъкмо време?

— Та мигар смятам да търся жена поради младежки огън? От нужда, глупави човече! Тая проклета просена каша от концентрати ми разяде вече черния дроб! — с още по-голяма досада извика Некрасов. — А и здравето ми вече куца след тия три ранявания.

— Значи, да воюваш здравето ти куца, а за младоженик си напълно здрав? — отново, и то със сериозен вид попита Лопахин.

Копитовски изпръхтя като кон, надушил овес, и закри уста с ръка. А Некрасов погледна внимателно Лопахин и каза:

— Чувах в болницата, че имало една мръсна болест — рак на стомаха…

Лопахин ехидно зажумя.

— Да не би да имаш рак?

— Аз го нямам, Лопахин, но виж — ти си самата тая болест! Та мигар може да се разговаря с тебе като с човек?

Винаги си служиш с разни подигравки, хитрини и глупашки шегички… Ти си стомашен рак с два крака, а не човек!

— За мене може и да не говориш, не си струва, я по-добре да говорим за тебе. От какво се е разклатило здравето ти? От какво се оплакваш, храбри ефрейторе?

— Махай се по дяволите!

— Не, наистина, как си със здравето?

— Та ти не си лекар, какво ще ти разправям? — нерешително рече Некрасов, видимо разколебан.

Лопахин си сви грижливо цигара, подаде кесията на Некрасов и като го погледна случайно, просто се ужаси: Некрасов откъсна голямо парче от вестник, насипа си изобилно тютюн и вече свиваше дебела цигара.

— Чакай! — уплашено възкликна Лопахин, грабвайки тютюницата. — Така не върви! Защо я правиш дебела като пръста си? Аз нямам в раницата си специална фабрика за тютюн. Я отсипи половината!

— Та аз не умея да свивам тънки цигари с чужд тютюн — спокойно каза Некрасов.

— Тогава дай да ти свия аз, чуваш ли?

— Не-не, не пипай, че ще разсипеш тютюна, аз сам. — Некрасов бързо дръпна ръцете си настрана и почна да наплюнчва старателно грапавия край на листчето, като поглеждаше изпод вежди и накриво Лопахин.

— Ами тебе наистина те бива да си свиваш пури от чужд тютюн… — Лопахин огорчено изпъшка и поклати глава, като разглеждаше и претегляше на ръка олекналата кесия.

— От моя си ги свивам малко по-тънички — все със същото невъзмутимо спокойствие рече Некрасов и посегна за огънче.

Запалиха си от една и съща кибритена клечка. Млъкнаха, като се поглеждаха с явно недружелюбие.

В началото на разговора Стрелцов следеше внимателно променящите се изрази на Лопахин и на Некрасов, ала скоро това му омръзна. Той сложи под главата си сгънатото платнище и полегна, усещайки в цялото си тяло познатата болезнена умора, от която му се гадеше. Той знаеше колко дълги са войнишките разговори в часове на безделие и искаше да заспи, но сънят не идваше. В ушите му звънтеше тънко и немлъкващо, нещо го стягаше в слепоочията. Наоколо се простираше глуха, мъртва немота и от това всичко околно изглеждаше нереално и почти призрачно.

Стрелцов все още не можеше да свикне с новото си състояние, не можеше да се примири с внезапното изгубване на слуха. Той виждаше как над главата му мълчаливо помръдваха плътните листа, измити и лъснали от нощния дъжд, как на шипковия храст беззвучно се рояха оси и диви пчели и може би защото всичко това ставаше пред очите му, лишено от живо разногласно звучене, главата му леко се завъртя, той затвори очи и почна както винаги да мисли за миналото, за оня мирен живот, който така внезапно се прекъсна на 22 юни миналата година… Но щом си спомни за децата, тревогата за съдбата им, която не го напущаше напоследък, отново сви сърцето му и той изведнъж, неочаквано за себе си, застена провлачено и уплашена отвори очи.

Лопахин все така седеше малко изгърбен, сложил върху острите ъгли на коленете широките си, излети китки на ръцете, но на лицето му вече ги нямаше доскорошната озлобеност и скрито напрежение. Светлите му, безстрашни очи лукаво и насмешливо жумяха, в ъглите на тънките му устни се таеше усмивка.

На Стрелцов бе познат тоя израз на Лопахиновото лице и той неволно се усмихна и помисли: „Сигурна разиграва тоя тюлен Некрасов.“

Скоро Стрелцов се унесе в тежък, безрадостен сън, но и в съня отметнатата му глава потрепваше конвулсивно, а скръстените на гърдите ръце се тресяха от ситни, конвулсивни тръпки.

Некрасов го гледа дълго, гълташе мълчаливо тютюневия дим, като движеше трудно адамовата си ябълка, а след това хвърли под краката парещата пръстите му угарка и каза:

— Но какъв боец ще стане от него? Цяло нещастие, а не боец! Погледни как го раздрусва контузията, той няма да може и автомата да държи в ръце, а ти го примамваш да остане на предната линия. Много си разпален, Лопахин, но умът ти е малко…

— Ти не говори за другите, а по-добре разправи за тайната си болест — ухили му се Лопахин и изчаквателно погледна загорилото му лице с люпещи се скули.

— Няма защо да се хилиш — обидено каза Некрасов — тук смехът е неуместен. Ако искаш да знаеш, аз страдам от окопна болест, разбра ли!

— За пръв път чувам такова нещо! Какво е пък то? — с искрено учудване попита Лопахин. — Да не е нещо… таквоз?

Некрасов се намръщи ядосан.

— О, не, съвсем не е това, за каквото си мислите от глупост. Тя не е телесна, а мозъчна болест.

— Мо-зъч-на? — разочаровано провлече Лопахин. — Глупости! Ти не можеш да имаш такава болест, тя няма къде да се развие, почва няма за нея… почва!

— Какво представлява тя? Говори, защо протакаш? — нетърпеливо го прекъсна изгарящият от любопитство Копитовски.

Некрасов се престори, че не чу язвителната бележка на Лопахин, дълго шари с едно отчупено клонче по пясъка и по кончовите на старите си, износени кирзови ботуши, а после неохотно заприказва:

— Знаеш ли как стана то… Още от зимата почнах да забелязвам, че характерът ми някак се променя. Почна да ми се отщява да разговарям с приятели, да се бръсна, да се мия, а така също и да полагам други грижи за себе си. Да си кажа правото, за оръжието си се грижех строго, а за себе си — никак. Не само не ми се щеше да си пришия якичка или да направя нещо друго, за да бъда по-стегнат, но дори някак свикнах и комай два месеца не се преобличах и не се миех както трябва. Голяма работа, мисля си, дали ще бъда умит или неумит. С една дума, обзе ме тъга и окончателно се разстроих психически. Живея като насън, ходя като насън, ходя като разхайтен… Лейтенант Жмихов и с наказателния батальон ме заплашваше, и колко пъти ме мъмреше, но аз си мисля — по-далеч от фронта не могат ме изпрати, а в по-низш чин от редник не могат ме разжалва! Досущ подивях, страня от другарите си, самия себе си не познавам и хич не ми е жал ни за другари, ни за приятели, да не говоря за себе. А пролетес, помниш ли, Лопахин, когато ставаше прегрупирането на полка, движехме се покрай фронта и нощувахме в Семьоновка? Тъкмо тогава за пръв път се случи с мене тая работа… В една стая се бяхме натъпкали половин рота, спяхме и прави, и седнали, и всякак. В стаята задуха, горещина, дишат толкова хора — просто оставаш без сили! Събуждам се по малка нужда, станах и ми се стори, че уж съм в землянката и че за да изляза, трябва да се изкача по стъпалата. Бях в съзнание, помня много добре, а пък се покатерих на печката… А на печката спеше една стара бабичка. На деветдесет или на сто години беше тая бабичка, не знам, но от старост беше се съсухрила вече…

Копитовски изведнъж някак странно изхълца, стана червен като цвекло и задушавайки се, закри лицето си с длани. През пролуката между пръстите той гледаше Некрасов с едното си насълзено око и мълчаливо се тресеше от сдържан смях.

Некрасов спря на половин дума и се начумери. Като мърдаше свирепо устни, незабелязано за Некрасов, Лопахин показа на Копитовски възлестия си, побелял в ставите юмрук и каза:

— Карай по-нататък, Некрасов, карай, не се стеснявай, тук, освен един глупак, всички са разбрани хора.

Извърнал се настрана, развеселеният Копитовски ръмжеше, хриптеше и тъничко пискаше, мъчейки се с всички сили да сподави бесния пристъп на смях, а след това се закашля престорено. Некрасов изчака, докато Копитовски престане да кашля, и запазвайки предишната сериозност на помръкналото си лице, продължи:

— То се знае, че от глупост бабичката, кой знае, какво си помисли… Аз съм се изправил на печката, а тя, божия бабичка, някаква си мръсна дрипа, в съня си и от уплаха току се развълнува и казва жално: „Миличък, какво си намислил, проклетнико?“ И току ме цапна с валенката по мутрата. Поради старост тая дама каро дори на горещата печка спеше с валенки и с шуба. И да те е смях, и да те е яд, бога ми! Та като ме цапна с валенката два пъти по носа, аз се свестих и побързах да й кажа: „Бабичко, че знам ли, всичко става, каквато си стара, краката ти може да се откачат. Та аз в съня си, без да искам, помислих, че излизам от землянката и затова налетях върху тебе. Извинявай, казвам, бабичко, че те разтревожих, но за невинността си не се безпокой, да те вземат мътните!“ При тия думи слязох от печката, сънлив се олюлявам насам-натам, сякаш съм пиян, а ушите ми пламтят. „Майчице, мисля си, каква стана тя? Ами ако някой от момчетата е чул разговора ми с бабичката, тогава какво ще стане? Като почнат да ме подиграват за тая стара глупачка, жив ще ме натикат в гроба!“ Тъкмо си мисля така и някой ме хвана за крака. До печката спеше един майор свързочник, та тъкмо той се събудил, светна с фенерчето и ме пита строго: „Какво правиш? Какво има?“ Доложих му по формата, как ми се е сторило, че съм в землянката и как, без да искам, обезпокоих бабичката. А той казва: „Другарю боец, ти страдаш от окопна болест. И с мене се случи такава история на Западния фронт. Вратата е вдясно, върви, само че внимавай с твоята нужда да не се покатериш на някой покрив, че може да паднеш и да си счупиш врата.“

За щастие никой от момчетата не чу разговора ни, всички спяха, капнали от умора, и всичко мина благополучно. Само че оттогава рядко минава нощ да не помисля, че съм в землянка или в блиндаж, или в някое друго укритие. Ама виж ти каква проклетия: ако ни вдигнат по бойна тревога, веднага разбирам къде съм и що съм, а когато се събудя за собствена нужда, непременно почвам да върша щуротии…

Миналата седмица, когато нощувахме в Стукачово, ми хрумнало да се пъхна в печката. Я си помислете само — в печката! Такъв номер не би измислил дори един истински луд… Малко остана да се задуша. Накъдето и да се обърна, не мога да се измъкна, и толкоз! А не ми идва на ума да дам заден ход — опрял съм глава в тухлите и лежа. Наоколо мирише на изгоряло… Е, мисля си, дошла е вече смъртта ми, сигурно ме е затрупал някой снаряд. Имахме и такъв случай, беше ни затрупала пръстта в блиндажа през ноември миналата година. Ако не бяха ни изровили набързо другарите, сега върху костите ми щяха да растат глухарчета… Та стържа с нокти тухлите в печката, разхвърлям дръвцата, въртя се по малко и току викам с див глас: „Другари, мили! Кой е останал жив? Хайде да се изровим със собствени сили!“ Никой не се обажда. Усещам само как от уплаха сърцето ми тупа чак в гърлото. Потърсих с ръце — няма я лопатката ми на кръста. Както изглежда, мисля си, всички други момчета са загинали, сам не мога да се изровя с голи ръце! И тогава, да си призная, заплаках… Ето, мисля си, от каква мизерна смърт ми се налага да умра за втори път, да опустееше, макар мръсната му война! Но усещам, че някой ме дърпа за краката. Оказа се, че е старшината. Измъкна ме той с дърпане, а пък аз, разбира се, не мога да го позная в тъмнината. Стъпих на краката си и страшно се зарадвах! Прегръщам го, благодаря му. „Голямо благодарско, казвам, драги другарю, че ме спаси от смъртта. Я да спасим по-скоро и другите момчета, че ще загинат, ще се задушат!“ Старшината в просъница не може да разбере нищо, друса ме за рамото и ме пита шепнешком: „Ами колко души сте се напъхали в тая печка и за какъв дявол?“ А след това, когато разбра каква е работата, изведе ме в пруста, изпсува ме на баща и майка и казва: „Три войни съм изкарал, виждал съм всякакви работи, но такива лунатици, които да се катерят не по покривите, а да се пъхат в чуждите печки, срещам за пръв път. Та ти нали видя, казва, че още по светло домакинята извади от печката всичко, що имаше за ядене, и нареди дърва за запалване — за какъв дявол си се пъхнал там?“

Окопитих се и почнах да му обяснявам за окопната си болест, но той не иска и да слуша, почеса се малко, прозина се и ми каза бавно на сладкия си украински език: „Лъжеш, вражи сине! Утре ще получиш два наряда, задето си мародерствувал в печката и си искал да ограбиш мирното население, а други два наряда, задето търсиш не там, дето трябва. Още от вечерта домакинята отнесе в килера квасеното мляко и чорбата, които бяха останали от вечерта. В тебе няма за пукната пара войнишка наблюдателност!…“

Копитовски се закиска и като се забрави, отново се тупна по голото бедро:

— Колко правилно е решил старшината! Та това не е старшина, а просто Върховен съд!

Некрасов набързо го погледна с неодобрение и продължи все така отмерено и спокойно, сякаш разправяше за някой друг човек:

— И какви ли средства не опитвах, та да не се събуждам нощем — нищо не помага! По цели нощи не пиех вода, не ядях гореща храна — все същата проклетия! Скачам преди разсъмване като по команда „мирно“ — и току тръгвам да се лутам! Ето, да речем, нощес — събуждам се преди зори, вали дъжд, краката ми мокри. И сънлив, поради тая калпава болест, си мисля: „Протекла е землянката. Трябвало е от вечерта да изкопая улейчета, та водата да се отцежда.“ Станах, пошарих с ръце — дърво. А не се сещам, че с Майборода спахме под една топола… Опипвам дървото и си въобразявам, че това е стената на окопа и току търся стъпалата и искам да се изкача горе. И ето, когато обикалях тополата, без да искам, настъпих главата на Майборода… Па като вдигна той една врява — ужас! Скочи, отметна платнището, плюе и псува, та се къса! „Ти, казва, психопат такъв, щом си се побъркал напълно и нощем се катериш по дърветата като мръсна маймуна, поне недей да газиш по живи хора и не стъпвай по главите им, че иначе ще грабна винтовката и ще те нанижа с щика на дървото! Така ще изсъхнеш на клончето като червива ябълка!“

А тоя глупак не може да разбере, че съм го настъпил не в пълно съзнание, а поради тая проклета окопна болест. Псува ме, докато пресипна от злоба. А аз щях да си премълча докрай, защото съм виновен, това го разбирам. Ала той събра партушините си, зави ги в платнището и преди да иде да търси прохладно място в гората, на тръгване ми казва: „Виж каква кучка е съдбата: убиват добри момчета, а ти, Некрасов, си още жив…“. Е, сега вече, разбира се, не можех да се стърпя, и му казвам: „Върви си, моля ти се, не развонявай тук! Съжалявам, че съм настъпил с единия си крак просташката ти кратуна — трябвало е да стъпя отгоре й с двата крака, и то като тичам…“ Той се нахвърли, отгоре ми с юмруци. А е един здравеняк, силата му е волска. Аз грабнах автомата, бързо отстъпих на няколко крачки и му викам отдалеч: „Не се приближавай, че с един откос ще те помета от земята! Та ще ми станеш не Майборода, а Януари-брада!“. Малко остана да стигнем до ръкопашен бой…

— Чувах нощес какви любезности си разменяхте — каза Лопахин — само че какво искаш да кажеш с всичко това, не разбирам!

— Казвам все същото — имам нужда от почивка.

— Ами другите нямат ли нужда от почивка?

— За другите не знам. Може аз да не съм от желязо като другите — унило рече Некрасов.

Той седеше, широко разкрачил крака в белезникави, ожулени от степния бурен ботуши, и все така чертаеше с тъничко клонче по пясъка чудновати шарки, без да повдигне наведената си глава.

Нейде вляво, отвъд гората, в безоблачната синева, която от тук, от земята, изглеждаше гъста и осезаемо плътна, се водеше скоротечен въздушен бой. Никой от седналите на поляната не виждаше самолетите, чуваше се само как там, във висината, се кръстосват някак особено звучните, къси и дълги картечни откоси, редуващи се с глухи и чести изстрели на оръдия.

От общия разноглас и смесен вой на моторите за няколко секунди се отдели гласът на един изтребител: отначало пронизващ и тънък, той сякаш надебеляваше и се превърна в нисък, басов и гневен рев, а след това внезапно млъкна. Чуваха се само далечните неравни, стрелящи звуци на излизащата пара от моторите и вибриращото силно пукане, сякаш в далечината някой дереше платно.

Отляво на небето неочаквано изникна полегата, удължаваща се черна ивичка дим, а пред нея — стремително и гибелно летяща към земята, матово бляскаща на слънцето фигурка на самолет. След малко отвъд Дон се чу кратък, глухо изтрещял удар…

Изведнъж Копитовски видимо побледня и каза шепнешком:

— Свърши се с единия… Майчице родна, дано поне не е наш! Когато видя ей тъй да пада наш самолет, хем нещо почва да ме гложди под лъжичката, хем ми става солено в устата…

Той помълча малко и когато първата острота на впечатлението се попритъпи, подозрително врътна очи към Некрасов и попита вече с друг, енергичен и разтревожен глас:

— Слушай бе, ами тая твоя окопна болест да не е, такова… заразителна, а? Че то от простотия човек може да поседи край тебе, а после току-виж почнал да се пъха нощем къде трябва и къде не трябва?

Некрасов се намръщи и каза презрително и жлъчно:

— Глупак!

— Интересно защо да съм глупак? — неизказано се учуди Копитовски.

— Защото с това здраве, което имаш, не може те улови дори сибирска язва, а камо ли някаква си умствена болест!

Очевидно поласкан, Копитовски юнашки изпъчи масивните си гърди и каза горделиво:

— Здравето ми го бива, вярно си е.

— Виж, каквито сте млади и здрави, вие можете да воювате без отмора, а аз не мога — тъжно каза Некрасов. — Годините ми не са вече ония, пък и желателно е да си отида у дома… Ами че аз имам четири дечица и, разбираш ли, не съм ги виждал цяла година, та съм забравил дори какви са… Сиреч забравил съм как изглеждат… Представям си очите им някак смътно, а всичко друго ми е като в мъгла… Понякога нощем, когато няма бой, се измъчвам много, искам да си ги спомня ясно, ама не, не става! Дори пот ме избива, но пак не мога да си ги представя ясно, и толкоз! Най-лошото е, че не мога да си спомня добре дори по-големичката, Машутка, а тя кара вече петнадесетата годинка… Умничка една, беше първа отличничка в училище…

Некрасов говореше все по-глухо, по-неясно. Той произнесе последните думи с леко потреперване в дрезгавия глас — и млъкна, счупи пръчицата, която през цялото време въртеше в ръце, и изведнъж впери в Лопахин влажно заблестелите си очи и през сълзи — скъпернически мъжки сълзи — се усмихна неловко:

— За жена си да не говоря… Това е такава работа, че не можеш изведнъж да намериш подходящи думи… Пък, да си призная, отдавна вече съм забравил и миризмата под мишниците й.

Бледият Лопахин едва се владееше, гледаше с по-мътнели от гняв очи Некрасов и мълчаливо слушаше, а след това с тих, сподавен глас неочаквано попита:

— Ти откъде си родом, Некрасов? От Курска област ли?

И също тъй тихо, като покашляше леко, Некрасов отговори:

— Бях от Курска. От Лебедян.

Лопахин здраво сплете пръсти и все така, без да снема очи от разкисналото се лице на Некрасов, заприказва глухо:

— Жално разказваш за децата, подлец! Много жално! Дума да не става — любещ татко и мъж. У дома му германците се разпореждат, гаврят се със семейството му, а той, виждаш ли, мисли да става зет, искало му се да си поживее безгрижно в тила: ама че подходящо време намерил… Добре бе, почивай, наливай врат, развличай се с чужда жена, а върху твоята германците нека орат земята. Децата ти пък нека умират от глад като бездомни кученца… Чудесна работа! А седнал да ми разправя, че бил забравил как изглеждат децата му. Не е чудно и да забравиш, щом цялата ти грижа е за собствената кожа! Я не извъртай мутрата си, ами слушай! Казваш, че било желателно да си отидеш у дома, но как мислиш да отидеш там? Дали като войник ще влезеш честно с краката си, или може би ще се дотътриш по корем, като пленник на германеца? А после ще допълзиш до прага на къщата си и ще почнеш да въртиш опашка, за да зарадваш семейството си: вижте, санким, умори се да воюва вашият герой, сега мисля да стоя на задните си лапички пред фрица и да му служа вярно и честно, така ли е, а? Аз те мислех, Некрасов, за руски човек, а излиза, че си бил лайно от неизвестна националност. Махай се оттук, жабешка лиго, и не ме вкарвай в грях!

Лопахин говореше това и сърцето му с всеки миг се ожесточаваше все повече, най-после той млъкна, като издиша въздуха с такава сила, сякаш имаше в гърдите си ковашки мях.

— Я се махай наистина, Некрасов, да не би такова… да те пречука, без да иска — посъветва го Копитовски, който не на шега се разтревожи от невижданата досега страшна ярост у Лопахин.

Некрасов не се помръдна. Отначало той слушаше, като се изчервяваше бавно, и гледаше, без да откъсне погледа си от сините очи на Лопахин, които блестяха с мътен, стоманен блясък, а след това отмести очи и някак изведнъж сивкава бледнина покри бузите и брадичката му и дори по скулите му, лющещи се от загара, се появи мъртвешка, зловеща синина.

Той мълчеше, ниско навел глава, като пипаше безцелно с треперещи пръсти омасления ремък на автомата си. И толкова тягостно беше това дълго мълчание, че Лопахин пръв не издържа и като дишаше все още често и хрипкаво, се обърна към Копитовски:

— Ами ти какво ще кажеш, Сашка? Ще останеш ли?

Копитовски с трясък откъсна слепнало листче, за да си свие цигара, и сърдито вдигна русата си вежда.

— Гледай ти въпрос, чудно ми е дори да го чувам! Няма да разчупим пушката си наполовина, я? Щом ти оставаш, ще остана и аз. Ние с тебе сме като рибата и водата… Ще се бием до победоносен край. А не мога и да те оставя, защото без мене ще пукнеш от тъга: няма да има кого да псуваш. Аз съм търпелив, а може да налетиш на някого, който няма да ти премълчава.

Лопахин погледна отстрани втория си номер и очите му се стоплиха, а в погледа му се мярна нещо ново.

— Това е правилно — одобрително рече той. — То е по другарски. Добре, драги ми Сашенка, остани за малко при Стрелцов, а пък аз ще отида при старшината. Трябва да се доложи на началството, че оставаме, а не да вършим скришом такава работа.

Скоро го настигна Некрасов и го извика.

— Е, какво искаш още, лелин зетко? — без да обръща глава, грубо попита Лопахин.

Като се изравни с него, Некрасов забърбори несвързано:

— Реших… такова… реших и аз да остана с вас, голяма работа! Опомних се! Какви ли работи не му идват на ума на човек от умора и злоба, какви ли неща не бръщолеви от глупост… А ти, Лопахин, не бързай да се заяждаш… Колко много път сме извървели заедно, аз наистина не съм ти чужд човек… Няма защо да се сърдиш. Петя, чуваш ли? Хайде, почерпи ме, я дай да си запалим за сдобряване!

Сърцето на Лопахин се оказа отстъпчиво към близкия човек… Той забави крачките си и като вадеше вървешком кесията, промърмори вече с малко смекчен глас:

— Такъв глупак заслужава да го почерпя с приклада! Плеще ги дявол знае какви, а ти го предумвай, увещавай го със сладки приказки и хаби с него последните си нещастни нерви… На, ама не забравяй, че от чуждия тютюн трябва да ги свиваш по-тънички.

— Кълна ти се, не умея да ги правя тънки! — възкликна развеселеният Некрасов.

Лопахин спря, сви една мъничка цигара и мълчаливо я пъхна в ръката на Некрасов. Той я взе грижливо със своите несгъващи се черни пръсти, критично я огледа от всички страни и като въздъхна, все така мълчаливо почна да я пали.