Михаил Шолохов
Те се сражаваха за родината (23)

На западния край на небето почти неподвижно стоеше бяло облаче с розова подплата. Около неравните му, нащърбени краища шеташе небесният вятър, къдреше рошавите му кенари. Над облака минаха на север четири месершмита. Те се спуснаха надолу нейде отвъд селото и след малко вятърът довя ситно тракане на картечни откоси и глухи експлозии.

— Някого насадиха на пътя. Сега на някого там му е скучно… — каза високият дългошиест боец, който изкарваше прехраната си с ловене на раци отвъд Дон.

Лопахин само за миг вдигна глава, ослушвайки се в близките експлозии, и отново я наведе, като плюеше по ботушите си и грижливо ги чистеше с дълга лента, отрязана от полите на германски шинел…

Бойците се бяха настанили под навеса на сайванта. В мръсни, просмукани от пот долни ризи те кърпеха окъсаните в лактите избелели рубашки, панталони и шинели и мъдруваха над износените и охлузени ботуши и обувки. Някой бе намерил от съседите обущарски инструменти, няколко вехти калъпа и навосъчен конец. Копитовски, който се оказа добър обущар, закова подметките на ботушите си и като поглеждаше недоволно струпаните край него обуща на другарите, пръхтеше с негодувание: „Намерили сте обущарски комбинат! Намерили сте балама за използуване! Има да ви тракам с чукчето чак до бели зори!“ В сиви, разнищени вече гащета, той седеше на един пън и разкрачил широко дебелите си крака, яростно забиваше едри брезови клечки в подметката на Некрасовия ботуш. Свил краката си на кравай, до него седеше на земята Некрасов и като си служеше неумело с една извита губерка, пришиваше грамадна кръпка на крачола на Копитовски. Грубият конец се нижеше под ръцете му в тумбест шев и Копитовски, като се откъсваше от работата, казваше критично:

— Ти, Некрасов, си седнал наистина като шивач, ама не те бива да шиеш. Бива те само да навървяш хамути на гальотаджийски коне, но не и да кърпиш благородни войнишки панталони. Та нима това е работа? Подигравка с панталоните, а не работа! Шевът ти е дебел като пръста ми — дори въшката, ако падне от него ще се пребие. Мърляч си ти, а не шивач!

— Твоите панталони ли са благородни? — обади се Некрасов. — Да го е гнус човек дори да ги държи в ръце! А пък аз ги кърпя, мъча се, изхабих за тях вече втора торбичка от противогазова маска, а не виждам още края на работата си… На тебе трябва да ти шият панталони от ламарина, тогава ще ти траят. Хайде, Сашка, да ти пришия коланчето на гащетата, а панталоните да изгорим, а?

Копитовски врътна очи нагоре, за да измисли по-хаплив отговор, но в това време някой каза високо:

— Братлета, хазайката иде!

Всички млъкнаха отведнъж. Двадесет и шест чифта очи се насочиха към портичката, само Стрелцов си свиркаше тихичко и смазваше грижливо разглобения затвор на автомата, без да вдигне наведената си глава.

Една неправдоподобно висока, грамадна, снажна жена се приближаваше величаво към портичката. Тя беше посвоему стройна и хубава в лицето, но бе поне с една глава по-висока и от най-високия от бойците. В настъпилата тишина някой смаяно ахна:

— Е, това се казва жена!

А старшината изблещи уплашено подпухналите си очички и смуши Лопахин в хълбока:

— Ха, радвай се сега… Загазихме здравата!

Лопахин веднага затегна с четири дупки изскърцалия ремък, припряно оправи гънките на рубашката си, свали каската и приглади с длан косата си. Стегнал се като боен кон при звуците на тръбата, той с очаровани, светещи очи сподири широко крачещата по двора грамадна жена…

Старшината отчаяно махна с ръка и каза:

— Всичко пропадна! Ей сега ще ида да напердаша тоя председател, та да не се подиграва с нас, кучият син!…

Лопахин обърна към него разсеян поглед и неволно попита:

— Защо вдигаш паника?

— Как тъй — защо? — възмути се старшината. — Нали виждаш кой иде?

— Виждам. Типична жена. С фуста и с всички други достойнства. Просто прелест, а не жена! — възторжено каза Лопахин.

— Типична! Прелест с фуста! — с яростен шепот го имитира старшината. — Това не е жена, а паметник. Ясно ли е? Страх те е дори да я гледаш! Преди войната видях такава една жена на селскостопанската изложба в Москва. Стои при входа една жена от камък като паметник — ето, и тая не е по-малка… Как е създал господ такава грозотия, тфу! — Като плюеше и чумосваше, старшината помъкна Лопахин в ъгъла на сайванта и го попита шепнешком: — Е, какво ще правим сега? Да сменим ли квартирата?

Лопахин се усмихна снизходително и сви рамене.

— Какво те стресна? И отде накъде ще я сменяме? Ще правим същото, за което се споразумяхме с тебе. Задачата си остава предишната.

— Ама потъркай си очите, Лопахин, погледни я хубавичко! Че ти не стигаш до рамото й!

— Е, та какво?

— Ами че в сравнение с нея твоят ръст е дребничък. Ясно ли е?

Като гледаше смутеното и дори малко уплашено лице на старшината, Лопахин се усмихваше вече с нескривано презрение:

— Ех, старшина, косата ти е побеляла вече, а не знаеш това, което знае всяка жена…

— Какво не зная, позволи да попитам?

— Това, че дребната бълха хапе по-лошо, разбра ли?

Донейде разколебан в съмненията си, старшината, не без скрито уважение, мълчаливо и втренчено гледаше Лопахин, чудейки се на лекомислената му самоувереност. А Лопахин присви в усмивка светлите си очи и каза:

— Ти, старшина, учил ли си някога стара история?

— Не ми се е случвало. В моята дърводелска професия никога не съм имал нужда от нея. Защо?

— В старо време живял един пълководец Александър Македонски, та той, както отпосле и римският пълководец Юлий Цезар, имал за лозунг: „Дойдох. Видях. Победих.“ Аз съм привърженик на тоя лозунг и ръстът на тая гражданка съвсем не ме плаши! Ще разрешите ли да действувам, другарю старшина?

— А бе то действувай, не възразявам поради безизходното положение. Ама ще ти кажа едно, миньоре: ти няма да умреш от собствената си смърт…

Старшината съкрушено поклати глава, но Лопахин само намигна игриво и сложи тежката си ръка върху слабото му старческо рамо.

— Всичко ще бъде в ред. Няма да изложа нито тебе, нито себе си, старшина! Бъди спокоен!