Михаил Шолохов
Те се сражаваха за родината (13)

Дали последната щипка тютюн, получена в трудна минута от другаря, или ласкавите нотки на приятелско съчувствие, прозвучали в гласа на Лопахин, а може би и острото чувство на самота, което изпитваше, след като с попътна двуколка бяха откарали Николай Стрелцов в медсанбата, но нещо подтикна Звягинцев да се сближи с Лопахин.

На разсъмване, когато остатъците от полка се вляха в съединението, което бе заело отбранителна позиция при подстъпите на переправата, Звягинцев вече другояче, а не както по-рано, поглеждаше Лопахин, който нагласяваше резервна позиция. Самият той, както винаги с пъшкане и с псувни срещу твърдата почва и горчивия войнишки живот, бързо си изкопа окоп, а после се приближи до Лопахин и като се усмихваше с крайчеца на устните, каза:

— Я дай да ти помогна, че на бъдещия командир на полка е някак си неудобно да се рови в земята… — И като плю на ръцете си, грабна лопатата.

Лопахин с мълчалива признателност прие помощта на Звягинцев, но след няколко минути вече му викаше началнически, като не го оставяше на мира с неприлични шеги, и потупвайки с длан горещия и мокър от пот гръб на новия си приятел, казваше:

— Копай по-дълбоко, богомолецо Иване! Защо като старец се въртиш повече отгоре? При копането, както и в любовта, трябва да се достига определена дълбочина, а ти се въртиш все отгоре. Повърхностен човек си ти, затова и жена ти рядко праща писма, не може да си спомня нищо хубаво за тебе, червенокосия дявол…

Сухият жилав Лопахин работеше с професионална миньорска сръчност и бързина, почти без да си почива и да губи време за пушене. На мургавото му лице с просмукан в порите синкав въглищен прах блестяха като сълзички капчици пот, тънките му ядни устни бяха плътно стиснати. Той сръчно изчовъркваше с лопатата намиращите се в глинестата почва камъни, а когато някой едър камък не се поддаваше на усилията му, прецеждаше през стиснатите си зъби такива цветисти, засукани псувни, че дори Звягинцев — голям специалист по тая част — за миг се изправяше учудено, клатеше глава и облизвайки пресъхналите си устни, казваше с укор:

— Господи, боже мой, колко много те бива за псувни, Петя! Да бе псувал поне по-рядко и не така пиперлия. Псуваш не като хората, а сякаш се изкачваш нагоре по стълба — току-виж, не си усетил, когато стъпиш на последното стъпало…

Лопахин скъпернически оголваше в усмивка белите си зъби и бляскайки с присмехулните си светли очи, казваше:

— Зависи, братле, кой кого е свикнал по-често да споменава. Ето ти на всяка дума казваш — „господи боже мой“, моята пък любима приказка е друга… И после, ти нали си селендурин, возил си се на комбайн и си дишал чист кислород. От физическия труд твоите нерви са в ред, къде можеш се научи да псуваш? А пък аз съм миньор, преди войната в забоя съм изкарвал триста на сто над нормата в денонощие. Триста процента не могат да се изкарат само с груба сила, без да вложиш ум — значи, моят труд трябва да се смята вече умствен труд. Та както у всеки човек на умствения труд и моите интелигентни нерви са се разклатили и затова понякога за свое успокоение тегля по една псувня, както му е редът. А ти, ако твоето благородно възпитание не ти позволява да изслушваш моите облекчителни думи, запуши си ушите с памук: в мирно време, за да не оглушеят от стрелбата, артилеристите правели тъкмо така — разправят, че това помагало…

След като приготви резервната позиция, Лопахин намисли да съедини двата окопа със свързваща траншея, но умореният Звягинцев решително запротестира:

— Да не смяташ да зимуваш тука, а? Няма да копая.

— Може и да не зимувам, но аз трябва да се залостя тук, докато другите прехвърлят реката. Нали видя колко много техника мина нощес към переправата? Там е работата я! Не мога да оставя всичкото това имане на германците, съвестта ми на добър стопанин не ми позволява. Разбра ли? — с необичайна сериозност каза Лопахин.

— Ама ти си пощурял, Петя! Кога ще можем да изкопаем, четиридесет метра канавка? Залости се както искаш без траншея — за какъв дявол ти е тя? При нужда, когато те назорят, ще препълзиш и без траншея, ще препълзиш като нищо! Е, какво ми завираш лопатата в зъбите? Казах ти — няма да копая повече, и толкоз. Да не съм ти сапьор, а? Няма го майстора да си хабя силите напразно. Щом искаш, направи си сам свързваща траншея, изкопай я, ако щеш, дълга един километър, но аз, братко, прощавай, не мога да копая!

— Но нима, за да сменя позицията, трябва да пълзя по това голо място? — С величествен жест Лопахин показа голата земя, едва покрита с хилава тревица. — Още с първата поредица ще ме забият като гвоздей в земята и ще направят пържоли от мен. Виж каква била хорската благодарност: ти го защищаваш с гърди от танковете, а него го мързи да човъркне още веднъж с лопатата… Върви по дяволите, ще го изкопаем и без тебе, само че те предупреждавам предварително: стана ли командир, не чакай да те представя за орден — както и да скачаш, колкото и да се стараеш да се отличиш, ако щеш дори да ядеш живи фрицовете, пак няма да получиш нищо!

— Намерил си с какво да ме плашиш — уморено усмихнат каза Звягинцев, но все пак, макар и с видимо нежелание, се залови за лопатата.

Докато той и вторият номерен Александър Копитовски — млад несвъртлив момък с широко като капак на печка лице и с увиснал изпод пилотката къдрав перчем — чистеха лопатите от полепналата по тях глина, Лопахин излезе от окопа и се огледа наоколо.

Синкава роса плътно покриваше тревата, като прегъваше тежко към земята стебълцата, отрупани с увехнали листа. Слънцето току-що бе изгряло и там, дето зад далечните тополи се виждаше белезникавата лъкатушка на Дон, ниско над водата се стелеше мъгла и крайбрежната гора, забулена до подножието от мъгла, сякаш се къпеше в пенливи струи, също като напролет, при топенето на снега.

Отбранителната линия минаваше по покрайнината на селището. Събраните в рота остатъци от полка заемаха участъка близо до дългото, покрито с червени керемиди здание с голяма разградена градина до него.

Лопахин дълго гледа наоколо, пресмята разстоянието до гребена на виждащата се напред височинка, набелязва ориентири, а​след това ​каза ​със задоволство:

— Ама ​че​ ме бива​ за оглед! Това ​не е позиция, а прелест. Оттук ще бия тия дойч-брони така хубаво, че от танковете ще лети само талаш, а от танкистите — месо, смесено с опърлена козина.

— Сега ​си ​храбър — ехидно ​каза​ Сашка Копитовски, като​ се​изправи. — Стана храбър и весел, когато знаеш, че освен нашата пушка тук има още, дявол знае колко, има и противотанкови оръдия, а пък вчера, когато танковете потеглиха срещу нас, лицето ти побледня…

— Аз побледнявам винаги когато те ме нападат — направо призна Лопахин.

— А беше се развикал срещу мене със същински козешки глас: „Готви патрони!“ Като че ли и без да ми кажеш не знам какво да правя! И твоите нерви излязоха дамски…

Лопахин не отговори и се ослуша. Нейде иззад градината се зачу женски възглас и звънтенето на стъклени съдове. Разсеяно блуждаещият поглед на Лопахин изведнъж се оживи и проясни, вратът му се източи, той леко се наведе напред, напрягайки слуха си, целият превърнат във внимание.

— На кого правиш тая кучешка стойка, дивеч ли надуши? — засмян попита Копитовски. Но Лопахин не отговори.

Измокрен от росата, червеният керемиден покрив на бялото здание смътно блестеше. Полегатите слънчеви лъчи позлатяваха керемидите и сияеха като небесна дъга в прозорците. В пролуките между дърветата Лопахин видя две женски фигури и тутакси в ума му узря едно решение.

— Сашка, ти постой на стража за интересите на родината, а пък аз ще се шмугна за малко в това керемидено заведение — каза той на Копитовски и му намигна.

Копитовски учудено вдигна пепелявосивите си напрашени вежди и попита:

— Какво ти припари?

— Имам предчувствие, че ако това здание не е училище или диспансер за туберкулозни, оттам ще можем да си набавим нещо привлекателно за закуска.

— Там е по-скоро ветеринарна лечебница — като помълча, каза Копитовски. — Ясно, че е ветеринарна лечебница и оттам, освен овча шуга или краста не можеш получи друго за закуска.

Лопахин презрително присви очи и попита:

— Защо пък да е… лечебница, и то ветеринарна? Да не ти се е присънило, ясновидецо?

— Защото зданието е извън селището, а освен това преди малко там мучеше някаква крава, и то доста жално — сигурно са я докарали на лечение.

Малко разколебан в предчувствието си, един миг Лопахин си подсвирваше разочаровано и меланхолично, но в края на краищата все пак реши да отиде.

— Ще ида на разузнаване — бодро рече той. — А пък ако старшината или някой друг попита къде е Лопахин, кажи му, че съм отишъл по нужда, кажи, че ужасно ме присвива коремът и може би дори имам дизентерия.

Като се сгърби, влачейки крака и сгърчил страдалчески физиономията си, Лопахин заобиколи окопа на лейтенант Голошчоков, отмина телефонистите, които обтягаха жица до командния пункт, и се шмугна в градината. Но още щом вишневите дървета го скриха от чужди погледи, той се изправи, позатегна колана си, лекомислено накриви каската и като стъпваше нехайно с кривите си крака, се запъти към гостоприемно разтворената врата на зданието.

Още отдалеч той видя шетащите край сайванта жени, редиците блестящи на слънцето бели гюмове и стигна до решителното убеждение, че пред него се намира или маслозавод, или кравефермата на колхоза. Но колко голямо беше огорчението му, когато, скочил пъргаво през плета, неочаквано откри край сайванта един снажен старец, който нареждаше нещо на жените. Когато искаше да изкара нещо, Лопахин винаги предпочиташе да има работа с жени. Твърдо вярваше в добротата и восъчната мекота на женското сърце и въпреки доста честите любовни несполуки, вярваше и в собственото си обаяние… Колкото до старците, той чисто и просто не ги обичаше много, кой знае защо, ги смяташе всички без изключение за скръндзи и отбягваше да се обръща към тях с каквито и да било молби. Но сега беше просто невъзможно да отмине стареца: по всичко личеше, че тъкмо той беше тука отговорникът.

Със свито сърце, като пожела мислено на абсолютно невинния старец по-скорошна и благополучна смърт, Лопахин се запъти към сайванта, но вече не с предишната игрива и безцеремонна походка на върл покорител на женските сърца, а със строга строева крачка, като предварително оправи каската на главата и угаси веселите пламъчета в очите си.

Погледнал бегло правите рамене и непревития гръб на стареца, Лопахин помисли: „Сигурно е служил като фелдфебел тоя брадат дявол. Ще трябва да го спечеля с почтителност, само така.“ Преди да се приближи на няколко крачки, той тракна токове, поздрави и козирува така, сякаш пред него стоеше най-малкото командир на дивизия. Сметката му се оказа безпогрешна: това очевидно направи впечатление на стареца, той също опря възлестата си длан до козирката на избелялата казашка фуражка и не по-малко почтително отговори с еклив бас:

— Здраве желая!

— Какво е тук, дядо, колхозна конюшня ли? — попита Лопахин, като сочеше с наивен вид краварника.

— Не, това е нашата кравеферма. Стягаме се за отстъпление…

— Късно сте се наканили — строго каза Лопахин. — Трябвало е да помислите по-рано за това.

Старецът въздъхна, поглади брадата си и като гледаше нейде край Лопахин, каза:

— Ами че вие, смели войни, много скоро дотичахте до нашето село… Онзи ден радиото предаваше, че се водели уж боеве край Росош, но не успяхме и да се озърнем — и ето ви вече до нашите дворове, а сигурно и германеца влачите след себе си​.

Разговорът почна да добива явно нежелателна за Лопахин насока и той майсторски го прехвърли на друга тема, като попита угрижено:

— Нима още не сте прехвърлили кравите отвъд Дон? Сигурно имате хубави, породисти крави?

— Кравичките в нашето стопанство си ги бива, това не са кравички, а злато! — с възторг се обади дядото. — Ние ги пуснахме да преплават още снощи, а ето сега превозваме имуществото, но ще можем ли да го превозим, или не — не зная, защото на брода е такава навалица, че не дай си боже! Вече от два дни германецът хвърля бомби по моста, разрушава го, когато улучи, а там са се събрали хиляди всякакви военни машини, до моста командирите са се хванали гуша за гуша, къде ще можем ние да минем с нашите партушини…

— Да, това е сложна работа — потвърди Лопахин. — Но вие не се вълнувайте много, драги дядо, нашият геройски полк се е наел да държи отбрана — значи, можете да бъдете уверени, че германците няма да могат да минат отвъд Дон. Ние още тук ще им пуснем, както си му е редът, кръвчица.

— Ако тук стане бой, ще загине нашето село, всичко ще изгори — с трепнал глас каза старецът.

— Да, дядо, както изглежда, селото ви ще пострада, но ние ще го отбраняваме до последна възможност.

— Господ да ви помага — сърцато каза старецът и понечи да се прекръсти, но като погледна отстрани Лопахин, накичените му с медали гърди, не стигна с ръка до челото и почна важно да глади прошарената си широка брада. — Значи, вашата част копае окопи зад градината? — попита той, като помълча малко.

— Тъй вярно, дядо, нашата. Копаем, залягаме здравата, но устата ни току пресъхва… — Лопахин дипломатически млъкна, но старецът очевидно не разбра загатването. Той продължаваше да глади брадата си, гледаше доячките, които товареха гюмовете на каруцата, и изведнъж, зверски изпулил очи, извика кресливо:

— Глашка, да те вземат мътните, защо и досега я няма кобилата? Като почнат германците да стрелят с оръдията, тогава ли ще се разбързате?

Пълната снажна доячка с малинови устни и големи гърди метна поглед към Лопахин, пошепна нещо на жените — и те се засмяха тихо, а след това вече, без да бърза, отговори:

— Скоро ще я доведат, Лука Михалич, не се безпокой, ще успееш да откараш бабичката си до Дон…

Без да откъсва очи, Лопахин гледаше очарован доячката, примижал уж от силното слънце. С видимо усилие той откъсна поглед от мургаво руменото женско лице, въздъхна и, кой знае защо, изведнъж попита с пресипнал глас:

— Ами хубаво ли си живееше преди войната колхозът, дядо? Вашите хора са добре охранени…

— Живеехме си прекрасно, имахме и училище, и болница, и клуб, и всичко друго, да не говорим за храната, всичко имахме изобилно, а сега ще трябва да изоставим всичко това природно. При какво ще се върнем? При изгорени пънове, това едно на ръка — покрусено рече старецът.

При други обстоятелства Лопахин може би щеше да прояви съчувствие към чуждото нещастие, но сега нямаше излишно време и затова предприе още една крачка, за да накара стареца да се досети за целта на идването му.

— Водата в кладенеца е соленичка. Копаем окопи, страшно ни се пие вода, а водата просто за нищо не я бива. Как тъй нямате хубава вода? — с укор каза тон.

— Соленичка ли? — учудено попита старецът. — Та вие от кой кладенец сте вземали вода?

Лопахин не бе пил вода в това село и, разбира се, не знаеше къде се намира кладенецът, затова неопределено махна с ръка към училището, което се виждаше зад дърветата. Старецът се зачуди още повече:

— Чудна работа! В училищния кладенец е най-хубавата вода в околността, цяло село взема оттам за пиене. Как тъй се е развалила сега? Вчера донесоха вода оттам, лека, хубава беше, и аз я опитвах.

Той впери очи в земята, потънал в размисъл, а Лопахин с досада изпъшка каза:

— Пък и на нас, дядо, не ни позволяват да пием непреварена вода, за да се предпазим от диария и други стомашни разстройства.

— Нашата вода може да се пие и непреварена — упорито каза старецът. — Ние всяка година чистим кладенеца, цяло село пие от него и никой през живота си не е боледувал от корем.

Лопахин изчерпа всички възможности да подсети по деликатен начин недосетливия старец и понеже се отчая, почна направо:

— Може ли у вас да се намери прясно млечице или поне краве масло?

— А, за тая работа, синко, трябва да се обърнете към завеждащата кравефермата. Ето я там стои при доячките, с лунички една, кръгличка, със сиво шалче.

— Ами вие… какъв сте по чин? — смутено попита Лопахин.

Старецът отвърна с гордост, като гладеше брадата си:

— От три години вече работя тук като коняр. Работя здравата — дай боже всекиму, и коситбата мене чака, и наглеждането на имота, и в стопанството оправям всичко както трябва. Тая година ми дадоха награда…

Той каза още нещо, но Лопахин ядосано се шляпна с длан по каската и като мърдаше беззвучно устни, тръгна към жената, увита със сив шал.

Завеждащата се оказа простодушна и отстъпчива жена. Тя изслуша внимателно молбата на Лопахин и каза:

— Ние отпуснахме за ранените в болницата сто и петдесет литра мляко и масло, остана ни още малко и няма да го носим със себе си. Достатъчни ли са два гюма мляко за вашите бойци? Глаша, отпусни на другаря командир два гюма мляко, от издоеното снощи, и ако е останало в ледницата, дай му и два-три килограма масло.

Доволен и твърде поласкан, че го помислиха за командир, Лопахин сърдечно стисна ръка на добрата завеждаща и пъргаво слезе в ледницата. Поемайки от ръцете на доячката студените, запотени от леда гюмове, той каза с възхищение:

— Не знам как се казвате по баща, Глаша, но вие сте прелест, а не жена! Чисто и просто разбит каймак, и нищо друго! Както съм изгладнял, мога да ви изям цялата наведнъж: да си мажа по мъничко на хляба и да ви дъвча дори без сол…

— Ех, чак пък толкова — сурово отговори непристъпната доячка.

— Няма защо да скромничите, несъмнено хубава е Глаша, но не е наша, ето къде е цялата беда! И от какво сте напълнели така, дали от прясното или от подквасеното мляко? — продължаваше да се възхищава Лопахин.

— Вземи гюмовете и да вървим. За маслото ще дойдеш после.

— Съгласен съм с вас да седя цял живот в тая ледница — убедено каза Лопахин.

Като се озърна крадешком към полуотворената врата, той се опита да прегърне налятата доячка, но тя леко отстрани ръката на Лопахин, посочи му големия си мургав юмрук и се усмихна дружелюбно:

— Внимавай, момко, от това ще изстинеш по-скоро, отколкото от леда. Аз съм строга вдовица и не обичам тия глупости.

— От такава вдовица съм съгласен да понеса всякакви щети, но нямам намерение да отстъпя, и без това ми дойде до втръсване от отстъпление — смирено каза Лопахин и упорито посегна към доячката, към засмените й малинови устни.

Ала в тоя момент обкованата с тръстика врата на ледницата без време се разтвори широко, в отвора се появи тъмна фигура и един креслив старчески бас се развика:

— Гликерия! Къде остана там? Да не би полите ти да са замръзнали за леда, а? Идвай по-скоро и веднага да ми докараш кобилата!

Лопахин отскочи настрана, като чумосваше тихо и подрънкващо с гюмовете, почна да се изкачва по хлъзгавите от влагата стъпала. Вече на изхода на ледницата той почака доячката, която вървеше след него и все още лукаво се усмихваше, и попита:

— Ще се оттеглите ли отвъд Дон, или ще останете? Интересувам се за всеки случай.

— След малко заминаваме, войниче. Ще дойдеш ли с нас?

— Засега не — значително по-сухо каза Лопахин, но тутакси пресипналият му глас отново доби гукаща, гълъбова мекота: — Ами ако се наложи, къде ще се срещнем, Глашенка?

Като се смееше и с твърдото си рамо отблъскваше Лопахин от вратата, доячката отговори:

— То май че няма и смисъл да се срещаме, но щом ти се поревне да ме видиш, ще ме потърсиш в гората отвъд Дон. Ние няма да се оттеглим далеч от нашето село.

Въздишайки и проклинайки в душата си чергарския войнишки живот, Лопахин се затътри към градината, натоварен с гюмовете. Дощя му се още веднъж да погледне вдовицата, такава сурова на вид, но с чудно ласкави, червеникави искрици в очите. Той се обърна и за малко не падна, като се препъна о една ботруна, и веднага подире му полетя и проникна чак до сърцето му кръшен женски смях…

В окопа, без да се откъсне, Лопахин дълго пи направо от гюма студената животинска влага, а след това — натежал от изпитото мляко и по детски щастлив — възложи на Копитовски да разпредели между бойците от ротата млякото по една котелка на човек и му поръча строго да не отмине и другите, ако остане повече мляко. Самият той се приготви отново да иде пак, но Копитовски го посъветва да не ходи:

— Ще се кара старшината, не отивай!

Лопахин се усмихна мечтателно и каза:

— Абе и мен не ми се отива, но краката ми сами ме влекат… Там има една такава доячка Глаша, че ако не беше война, щях да се съглася цял живот да седим с нея под корема на кравата и да дърпаме цицките.

Присвил очи, като закриваше уста с черната си длан, Копитовски попита с прекъсван от смях глас:

— Кои цицки да дърпаш?

— Това не е важно — разсеяно отговори Лопахин, като се замисли за нещо.

Погледът му се хлъзгаше по зелените корони на дърветата и се спираше задълго върху червения керемиден покрив на млекофермата.

— Внимавай да не си изпатиш днес от старшината. От вчера е нещо зъл като дворно куче — предупреди го Копитовски.

Лопахин махна с ръка и рече разпалено:

— Върви по дяволите с твоите съвети заедно със старшината! Защо не ме оставя да мръдна на една крачка? Кажи му — Лопахин отиде за масло, почерпи го с мляко, и туйто. А пък ако се опита да се заяде с мене, ще му изпея една панихида! Не мога повече да ям кашата на Лисиченко, от нея ми се обажда язвата. Нека дават полагащата се дажба според устава на Микоян, тогава няма да шмекерувам. Да не би да съм ненормален, та да се откажа от кравето масло, щом добри хора сами ми го предлагат? На противника ли да го оставят, а?

— Е, щом дават масло, няма защо да дремеш, върви — припряно се съгласи Копитовски.

След малко Лопахин вече крачеше по познатата пътечка в градината, ослушваше се в утринните гласове на птиците и с наслада вдишваше сладникавата и нетрайна миризма на мократа от росата трева.

Въпреки че няколко денонощия поред почти не бе спал, не бе си дояждал и с боеве бе направил уморителен марш от двеста и няколко километра, тая сутрин той беше в прекрасно настроение. Много ли му трябва на човека на война? Да се отдалечи малко повече от смъртта, да си отпочине, да се наспи, да си хапне хубавичко, да получи писъмце от къщи, да си попуши спокойно с някой приятел — ето я готова скорозрейната войнишка радост. Наистина тая сутрин Лопахин не бе получил писмо, но затова пък през нощта им бяха дали дългоочаквания тютюн, по една кутия месна консерва и напълно достатъчно количество боеприпаси; преди разсъмване бе успял малко да си дремне, а след това, поосвежен и бодър, копаеше окопи и убедено мислеше, че тук, при Дон, най-после ще свърши това горчиво отстъпление и затова тоя път работата съвсем не му се стори така досадно омразна, както се случваше по-рано; от избраната позиция той остана твърде доволен, но още по-доволен беше от това, че си пийна до насита мляко и срещна тая чудна с хубостта си вдовица Глаша. Дявол да го вземе, щеше да бъде, разбира се, много по-добре, ако бяха се запознали с нея нейде на почивка — тогава той щеше да успее да се прояви напълно и да си поживее както едно време, ала и тая кратка среща му достави няколко приятни минути. А по време на войната той бе свикнал да се задоволява с малко и да се примирява с всякакви загуби…