Михаил Шолохов
Те се сражаваха за родината (3)

Николай Стрелцов отиде на гарата един час преди пристигането на влака. Беше около девет сутринта. Бе превалял дъждец и край железопътните линии се носеше особен, необикновен мирис: не само на пушек от локомотивите, на мазут и мокра сгурия, но и някакъв домашен, земен аромат на притъпкана от дъжда прах, на овлажняла трева, а от суровите дъски, подредени на огромни фигури край червената магазия, изведнъж така омайно замириса на бор, на смола от напеченото дърво, та на Николай за миг му се стори, че върви из борова гора в пладнешката жега, а съскането на маневрения локомотив зазвуча като шум на вековни борове. Николай поспря, дори затвори очи и с наслада вдишваше боровия мирис, кротко усмихнат на далечното си детство, на натрапчивите спомени. Нали все пак се бе родил и до осемгодишна възраст бе живял сред горите в далечната Вологодска губерния. И ето, излиза, че дори четвърт век, дългите години, преживени в степните простори на Южна Русия, не са могли да изличат силната му обич към мириса на гората, към ободряващия и скъп за него аромат на бора… „Странно нещо е човекът“ — помисли си Николай, като се качваше на перона и още веднъж поглеждаше към бледозлатистите купища дъски отвъд релсите. Сега ги огряваше надникналото иззад облаците слънце — и горните, потъмнели от времето мъхести дъски заизпускаха лека пара, от тях надалече се носеше силна миризма на смола, уютна миризма на бъдещи стопански постройки, на уседнал живот.

Предната вечер Николай бе почукал на вратата и бе влязъл в спалнята при Олга. Тя оправяше косата си преди лягане, стоеше гърбом. Николай някак изведнъж видя поизтънялата й шия, силно потъмнелите трогателни вдлъбнатинки край малките ушенца. Като полагаше напразни усилия да сподави неканеното чувство на жалост, той много тихо каза:

— Едно искам да те помоля, Олга: пристига Александър, та направи тъй, че да не разбере… да не разбере какво става помежду ни…

Тя бързо обърна лице към него. По устните й се плъзна страдалческа усмивка. Уплашено погледна изотдолу Николай и прошепна:

— Ще се помъча, Коля, само че ти как ще… ще можеш ли да се сдържиш?

Николай кимна, излезе и тихо затвори вратата след себе си.

А сега крачеше по безлюдния перон, пушеше, спомняше си вчерашния разговор с жена си, измъчената й жалка усмивка, стискаше зъби и чувствуваше как сърцето му се къса от жалост към предишната Олга, от огромна човешка болка.

С тежък, потискащ грохот мина товарен влак, теглен от локомотив ФД. На перона дълго още се усещаше маслената горещина, оставена от мощното туловище на локомотива. После се зададе бързият влак.

На тая малка гара слязоха само няколко пътника.

Николай забърза от края на перона. Пред седми вагон стоеше среден на ръст човек с широки прави рамене. Той бе вдигнал високо над главата си тъмна мека шапка. Слабото му бледо лице бе сбръчкано в усмивка, а изпод сивкавите вежди блестяха яркосини, изпъкнали влажни очи — като парченца от първия ноемврийски лед.

Николай вървеше с големи крачки, а после не издържа и се затича като хлапак, широко разперил ръце за прегръдка.