Михаил Шолохов
Те се сражаваха за родината (8)

По застоялата вода плуваха жълти водни лилии. Миришеше на тиня и речна влага. Като се съблече, Николай изпра рубашката и партенките си, седна на пясъка и прегърна коленете си с ръце, а Лопахин легна до него.

— Нещо тъжен ми се виждаш днес, Николай.

— А на какво ли да се радвам? Не виждам основания.

— Та какви основания искаш? Нали си жив. Жив си. Радвай се тогава. Я виж какъв хубав ден е! Слънце, река, ето лилиите плуват… Истинска красота! Чудя ти се: стар войник си, почти година, откак воюваш, а преживяваш нещата, като новобранец. Какво си мислиш ти: щом ни бият, свършено е? Край на света? Край на войната?

Николай се понамръщи от досада и каза:

— Какво общо има тук краят на войната? Аз съвсем не мисля това, но не мога да се отнасям лекомислено към станалото. А ти се отнасяш тъкмо така и си даваш вид, като че нищо особено не се е случило. За мене е ясно, че е станала катастрофа. Ние с тебе не знаем размерите на тая катастрофа, но можем да се досещаме за това-онова. Вървим вече пети ден, скоро ще стигнем Дон, а след това и Сталинград… Разбиха полка ни на пух и прах. А какво става с другите? С армията? Ясно е, че нашият фронт е пробит на широк участък. Германците вървят по петите ни, едва вчера се откъснахме от тях и все бъхтим път, а кога ще им се опрем — не се знае. Та това е мъка — да вървиш така и да не знаеш нищо! А с какви очи ни изпращат жителите? Просто да полудееш!

Николай скръцна със зъби и се обърна настрана. Той помълча малко, докато мина обхваналото го вълнение, а след това заприказва по-спокойно и по-тихо:

— От всичко това душата ти ще изскочи от тялото, а ти ми проповядваш: жив си, радвай се тогава, слънце, река, лилиите плуват… Върви по дяволите с твоите лилии, мене ме е яд дори да ги гледам! Ти приличаш на бездарен комик от лоша пиеса, дори си се изхитрил да отидеш в медсанбата…

Лопахин се протегна така, че чак ставите му изпукаха, и каза:

— Жалко, че не дойде с мене. Там, Коля, има една такава докторка трети ранг, че погледнеш ли я — веднага би се хвърлил в боя, за да те ранят незабавно. Това не е докторка, а възклицателен знак, бога ми!

— Слушай, върви по дяволите!

— Не, сериозно! Жена с такива, достойнства, с такава красота, че просто ужас! Не докторка, а шестцевна минохвъргачка, дори по-опасна за войници като нас, да не говорим за командирите.

Николай мълчаливо и тъжно гледаше отражението на едно бяло облаче във водата и тогава Лопахин заприказва сдържано и злобно:

— А пък аз не виждам основания да подвивам опашка, като кучетата, разбираш ли? Бият ли ни, а? Значи, заслужено ни бият. Воювайте по-добре, кучи синове! Вкопчвайте се за всяка ботруна на своята земя, учете се така да биете врага, че да хълцука от смъртен страх. Ако пък не умеете, не се сърдете, че ви разкървавяват муцуните и че жителите ви гледат накриво. Отде накъде ще ни посрещат с хляб и сол? Бъди благодарен, че поне не ни заплюват, и това е добре. Ето, ти не си комик и затова ми обясни: защо, когато германецът заеме някое селце, и то селце голямо колкото цирей, едвам го откъртваме оттам, а ние понякога цели градове без бой предаваме и бягаме, та се късаме? Нали пак ние ще ги превземаме, няма да дойде някой чичо да ги превзема вместо нас? Това е затуй, защото ние с тебе, мистър, още не сме се научили да воюваме както трябва и в нас няма достатъчно истинска злоба. Но когато се научим и когато се хвърляме в боя така, че от ярост пяна да излиза на устните ни, тогава германецът ще обърне задника си към изток, разбра ли? Моята злоба например е стигнала до такъв градус, че ако плюеш върху мене, плюнката ти ще съска, затова съм и бодър, затова и виря опашка, защото съм ужасно ядосан. А ти и опашката си си подвил, и сълзи проливаш: „Ах, разбиха полка ни! Ах, разбиха армията ни! Ах, германците си пробиха път!“ Мътните да го вземат тоя проклет германец! Че си проби път, проби си, но кой ще го изведе оттука, когато ние напрегнем силите си и го ударим? Щом като сега отстъпваме и го бием, през време на настъплението десет пъти по-силно ще го бием! За добре или зле ние отстъпваме, но те няма да могат да отстъпват, защото няма да има къде! Щом обърнат задника си към изток, ще откъснем краката на тия кучи синове от онова място, отдето са израснали, та никога да не могат да стъпят на земята ни. Така мисля аз, а на тебе ето какво ще ти кажа: моля ти се, не плачи в мое присъствие, и без това няма да бърша сълзите ти, през време на войната ръцете ми станаха корави — току-виж съм те одраскал…

— Аз нямам нужда от утеха, глупчо, и не хаби напразно красноречието си, а по-добре ми кажи кога според тебе ще се научим да воюваме? Когато стигнем Сибир ли? — каза Николай.

— Си-би-ир ли? — провлечено попита Лопахин, като мигаше често със светлите си очи. — Не, драги мистър, далеко е за нас това училище, да ходим да се учим! Ще се научим ей тук, в тия степи, разбра ли? А колкото до Сибир, нека временно го зачеркнем от географията. Вчера Сашка, вторият ми номерен, казва: „Стигнем ли Урал, там в планините веднага ще се справим с германците.“ А пък аз му казвам: „Ако ти, сухоземна жабо, ми споменеш още веднъж за Урал, няма да пожаля един бронебоен патрон, ще грабна веднага мускета си и с право мерене ще ти откъсна глупавата тиква от раменете“. Той почна да отстъпва: каза, че се шегува. Казвам му, че и аз съм се пошегувал, нима бих стрелял по такива глупаци с бронебойни патрони, и то с хубава противотанкова пушка? Така и завърши приятният ни разговор.

Лопахин пълзешком се приближи до водата и дълго търка с влажен зърнест пясък загрубелите си ходила, а след това се обърна с лице към Николай:

— Спомних си, Коля, думите на покойния политръководител Рузаев; тия думи ги бил казал уж един известен генерал: „Ако всеки червеноармеец убиеше по един германец, войната би свършила отдавна!“ Значи, малко ги бием тия гадове, така ли е, а?

На Николай му омръзна разговорът и той жлъчно отговори:

— Доста примитивна аритметика… Ако всеки наш генерал спечелеше по едно сражение, войната би свършила може би още по-скоро.

Лопахин престана да търка краката си и звучно се засмя.

— Но как биха могли генералите да спечелят сраженията без нас, чудако? И после опитай се да спечелиш сражение с такива бойци като моя Сашка. Той не е стигнал още до Дон, а вече поглежда към Урал. Според мене генерал без войска или с лоша войска е също като кандидат за женене без мъжки нарастък, а ние без генерал сме като сватба без младоженец. Разбира се, има и генерали, които приличат на Сашка. Някой такъв нещастник германците като са почнали да го пердашат още от границата, та и досега го пердашат. Уморил се е той, паднал е духом и мисли вече не как да бие германеца, а как да не бият самия него още един път. Но такива са малцина, и без тях ще съмне. А у нас са свикнали така: щом нейде на фронта се изложим, почват шепнешком да ругаят генералите: те са такива и онакива, не умеят да воюват и всичкото зло идва от тях. А пък ако погледнем справедливо на нещата, ще видим, че невинаги са виновни те, пък и трябва да ги ругаем по-меко, защото генералите са най-нещастните хора на война. Ами ти какво си ме зяпнал като овен нова порта? Тъкмо така е, както казвам. По-рано често пъти поради глупостта си и аз съм завиждал на генералския чин. „Ех, мисля си, това се казва живот! Хо̀ди пременен, наперен като паун, окопи не копае, не лази по корем из калта…“ А после, като поразмислих, веднага се разочаровах.

Тогава бях още стрелец, а не бронеизтребител и ето веднъж вдигнаха ротата ни в атака. Аз се позабавих: нещо — да си призная, стрелбата беше много силна и не ми се искаше да се откъсна от земята, а взводният командир тича, заплашва ме с нагана и вика: „Ставай!…“ — и ме псува на майка, разбираш ли? Влязохме в атака, а след това си мисля: „Е, добре, аз съм редник и за моята неизправност получих една псувня; аз отговарям само за себе си, а командирът на дивизията отговаря за хиляди хора и в случай на неизправност от негова страна колко ли псувни получава? Ами командуващият армията?“ Почнах да пресмятам и дори ми стана страшно от тая аритметика. Не, мисля си, да извиняват! Предпочитам да бъда редник.

Представи си, Николай, следната картина. По цели нощи наред генералът седи със своя началник-щаб, подготвя настъпление, не яде, не спи, все за едно мисли; под очите си има торбички от тежки размисли, главата му пламти от различни предположения; всичко трябва да предвиди, всичко да пресметне… И ето вдига той полковете за настъпление, а настъплението се проваля с трясък. Защо? Та малко ли са причините за това? Да допуснем, че той се е надявал на Петка Лопахин, а Петка се е изплашил и е побягнал, а след него и Колка Стрелцов, а след Стрелцов и други такива шмекери. И ето ти, балът е свършил! Които са убити, нямат претенции към генерала, а ония, които благополучно са си починали след бягството, го ругаят, без да се стесняват. Ругаят го, защото искрено мислят, че тъкмо генералът е виновен за всичко, а те нямат нищо общо с тая работа. Разбира се, съгласно устава всеки го ругае на ума си, но нима на генерала му е по-леко от това? Седи си той в землянката, уловил се е с ръце за главата, а около него невидими псувни — хиляди псувни! — пърхат като пеперудки около лампата. И ето че позвънява телефонът. Викат генерала по пряката линия от Москва. Косите на генерала настръхват и повдигат красивата фуражка на главата му, взема той слушалката и си мисли: „Горката ми майчица! Защо си ме родила генерал!“ По телефона не го псуват на майка, в Москва живеят учтиви хора, но му казват, да допуснем, следното: „Но защо, Иван Иванович, воювате така бездарно? Държавни пари са харчили за вас, учили са ви, обували са ви и са ви обличали, хранили са ви и са ви поили, а вие погаждате такива номера? На едно бебе е простено да оцапа пелените си, затова то е бебе, но вие не сте дете и сте оцапали не пелените си, а настъпателната операция. Как е станало всичко това? Потрудете се да обясните.“ Говори един тих, учтив глас, но от тоя тих глас генерала почва да го задушава нещо и по гърба му се леят три ручея пот…

Не, Коля, както щеш, но аз не желая да бъда генерал! Въпреки моето честолюбие не желая, и туйто. И ако ме извикаха неочаквано в Кремъл и ми кажеха: „Другарю Лопахин, поемете командуването на еди-коя си дивизия“, бих побледнял от краката до главата и категорично бих отказал. И ако почнеха да настояват, бих си излязъл, бих се изкачил на Кремълската стена и оттам в Москва-река — ето така!

Лопахин улови ръцете си над главата, подскочи високо и падна като камък в зелената плътна вода. В средата на реката той се подаде над водата и като пръхтеше и диво въртеше очи, се развика:

— Хвърляй се по-скоро, че иначе ще те удавя!

Николай тичешком се хвърли във водата, ахна, когато за миг усети бодливия студ, опърлил цялото му тяло, и като отмяташе надалеко дългите си ръце, заплува към Лопахин.

— Сега ще те накарам да се погмуркаш, кривоног дяволе! — усмихнат каза той и вече се готвеше да улови Лопахин, но Лопахин изкриви уплашено мутрата си в глупава гримаса и отново се гмурна; само за миг се мярнаха мургавите му, блестящи бедра, а краката му се движеха бясно под водата.

Къпането освежи Николай. Главоболието и умората му изчезнаха и с просветнали очи той виждаше вече другояче околния свят, залят с потоци светлина от ослепителното обедно слънце.

— Ех, че хубаво! Сякаш отново се родих! — каза той на Лопахин.

— След такова къпане да има по една чашка водка и хубава домашна чорба, а тоя прокълнат от бога Лисиченко е сварил пак каша, да му приседне дано — раздразнено каза Лопахин и тромаво заподскача на един крак, като се мъчеше да пъхне другия в крачола на панталоните си. — Я да идем да си изпросим чорба от някоя бабичка, а?

— Неудобно е.

— Мислиш, че няма да ни даде ли?

— Може и да ни даде, но някак си е неудобно.

— Хайде бе, ами ако я нямаше кухнята тук? Какво ти неудобство, я да идем! Сега сме в нашия край и да не си изпросим чорба?

— Та ние не сме странници, нито просяци — нерешително каза Николай.

Иззад бента излязоха двама познати червеноармейци. Единият от тях — висок и слаб, с младенчески безцветни очи и мъничка уста — носеше в ръка мокър вързоп, а другият вървеше след него, закопчавайки вървешком яката на рубашката си. Синьото му като на удавник лице зиморничаво потръпваше, а почернелите му устни трепереха. Червеноармейците се изравниха с Лопахин и той ги попита, като хищно протегна врат:

— Какво носите във вързопа, орли?

— Раци — неохотно отговори високият.

— Охо! Къде сте ги уловили?

— До бента. Изглежда, че там има извор. Ужасно студена вода, просто ледена!

— Как не се сетихме с тебе! — с досада възкликна. Лопахин, като погледна Николай, и деловито попита високия: — Колко уловихте?

— Стотина, но не са големи.

— Все едно, за двама това е много — решително каза Лопахин. — Вземете и нас във вашата компания. Наемам се да намеря кофа и сол, ще ги варим заедно, бива ли?

— Уловете си сами.

— Какво приказваш, мили! Кога ще успеем да уловим? Нагости ни, не се надувай, а когато превземем. Берлин, ще те почерпя с бира, честна бронеизтребителска дума!

Високият сви на тръбичка малките си устни и насмешливо подсвирна:

— Хубаво ни утеши!

Изглежда, че на Лопахин много му се искаше да опита варените раци. Като помисли малко, той каза:

— Впрочем мога и сега да ви почерпя, все ще намеря, по чаша водка на човек, пазил съм я за в случай че ме ранят, но сега ще трябва да я изпием за хатъра на раците.

— Да вървим! — накъсо каза високият и очите му блеснаха радостно.