Михаил Шолохов
Те се сражаваха за родината (5)

В събота рано сутринта Александър Михайлович и малкият Коля отидоха с въдици на реката. Два часа по-късно се върнаха тържествуващи, горди от успеха, поискаха от Серафима Петровна голямото емайлирано канче и мълчаливо, с истинско рибарско достойнство изсипаха от кошчето купчина живи, потрепващи кротушки.

— Драга Серафима Петровна! Тук тия мили рибки са точно шейсет и три парчета. Ако ги изчистите и ги опържите в тигана с топено краве масло, та да почнат да хрускат, а после ги залеете с десетина яйца, по-добра закуска никога не може да се измисли! Това е мечтата на всички порядъчни риболовци! — каза Александър Михайлович.

В края на закуската, когато малкият Коля незабелязано се изниза иззад масата, Александър Михайлович дълго гледа Серафима Петровна със засмените си очи, барабанеше с пръсти по масата и дяволито се подсмиваше.

— Какво току се подсмивате, Александър Михайлович? — неволно се изчерви Серафима Петровна.

— Не се подсмивам, просто щастливо и може би малко глупаво се усмихвам, като ви гледам. И си мисля: на младини трябва да сте били много опасна жена! Човек и сега не може да ви се нагледа, а какво ли е било преди двадесетина години? Мъжете май са падали по гръб?

— На младини и вие, Александър Михайлович, май сте си похождали…

— Не можах, милинка, какво ти ходене, войната всичко ми окраде!

— Чак пък всичко ли?

— До шушка! Смятайте, двайсетгодишен постъпих в царската армия, четири години световна война, после — гражданската, после разните му там банди и бандички, после се ожених. Кога да си развявам байрака? Виж, вие сте друго. Рано сте останали вдовица…

— На двайсет и една години.

— На двайсет и една — и свободна жена!

— Ами, свободна! Останах с две малки деца на ръцете! Каква ти свобода? По-скоро робиня.

— През коя година овдовяхте?

— През осемнайсета.

— Боже мой, как не съм ви срещнал в ония баснословни години? Нали съм минавал с полка си през вашия Мариупол.

— Значи не е било писано — дяволито въздъхна Серафима Петровна. И младежки се разсмя. — Пък и да се бяхме срещнали, каква полза?

Александър Михайлович вдигна белезникавите си вежди с престорено учудване.

— Как тъй каква полза? Щях да ви срещна и да ви завладея.

— Чак пък да ме завладеете?

— Окото нямаше да ми мигне! Щях да метна отгоре ви пелерината, щях да река: „Моя сте!“ — и готово!

— Не ви липсва самонадеяност, ама тогава аз бях чевръста, все някак щях да се измъкна изпод пелерината ви!

— Извинете, Серафима Петровна, но така щях да ви я метна, че никога нямаше да се измъкнете. Тогава бях огън момче. Нищо, че сега съм угаснала жарава… Представете си за миг: двайсет и четири годишен командир на полк, ботуши с малки звънливи офицерски шпори, брич от червено сукно, кожена куртка, отляво — сабя със сребърен пискюл, отдясно — маузер на кръста, с дървена дръжка, леко кривнат калпак, в очите — син пламък… Блясък! Чар! И никаква милост към прекрасния пол! Минеш, тъй като дявол по улицата с кавалерийска походка — и госпожиците насреща ти свеждат оченца, страх ги е да не ослепеят, само нежни въздишки пускат подире ти… А някои таквозинка…

— Какво значи „таквозинка“? — Опряла лакти на масата, Серафима Петровна гледаше събеседника си с просълзени от смях очи, пълните й червени устни потрепваха в неудържима усмивка.

— Как тъй какво значи? В несвяст падаха — ето какво! А в отделни, особено, тежки случаи — направо шок. По онова време не знаехме да се шегуваме, скъпа Серафима Петровна! И сега понякога срещам жени на моя възраст или по-млади с неизплакана болка в очите и неволно си мисля: „Ето още една жертва на гражданската война и на собствената си непредпазливост. На младини се е загледала, зазяпала се е в някой такъв юначага, какъвто, да речем, бях аз — и хайде готово, сърцето й завинаги разбито, станало на пух и прах!“ За вас, жените, тия работи не отминават току-тъй, да, не отминават. Как тогава сте щели да оцелеете, ако ме бяхте срещнали?

— Не съм религиозна, но си мисля, че мене сигурно ме е спасила света Варвара — покровителката на слабите жени. Просто не съм ви срещнала — и ето ме здрава и читава!

— Защо ли й е трябвало на тая Варвара да се бърка в нашите работи? Кой я е молил? Аман вече от тия жени, па макар и светици! Значи заради нея се е разтурило всичко!

Александър Михайлович стисна с две ръце оплешивялата си глава, печално се заклати и занарежда с престорено отчаяние:

— Всичко се е разтурило заради тая Варвара! Тя не е никаква светица, а типична разрушителна на чуждото щастие и при това завистница! Боже, колко дребнави в чувствата си са жените, дори светиците!

— Александър Михайлович, миличък, престанете! Не мога повече! — задавена от смях, с плачевен глас помоли Серафима Петровна.

Олга с кротка усмивка даваше ухо на игривия разговор между наддумващите се старци, а в същото време Николай в коридора говореше полугласно в телефонната слушалка:

— … мълчи… Още не сме приказвали. Степанич… И аз тъй мисля. Е, почакай. Веднага ще ти разкажа. Хайде със здраве.

Жените излязоха и се разшетаха, а братята още седяха на масата, пиеха силен чай по старовремски, като отхапваха по малко от захарта, обливаха се в пот и спокойно разговаряха.

През широко отворените прозорци нахлуваше топъл вятър. Той издуваше, поклащаше тюлените пердета, довяваше в стаята останалия още от нощта лек смесен мирис на петуниите, медуниците и нощните теменуги, които растяха под прозореца, и възгрубата горчилка на прималелия на слънцето пелин от степното пасбище, граничещо с двора. Някъде под тавана на една нота басово бръмчеше долетялата вътре земна пчела. Капаците на прозорците поскърцваха тъничко и печално.

Преди да стане от масата, Александър Михайлович дълго и мълчаливо гледа Николай с премрежени очи, после тихо подзе:

— Гледам те, Коля, и не мога да се начудя: колко много приличаш на мама! Същата усмивка, същият навик да свиваш рамене и да тръскаш глава, когато ти противоречат, същата форма на веждите, на очите… Само дето нещо са се променили, станали са някак по-тъжни тия твои черни — мамини — очи… Старееш ли, а?

— Време ми е. Навъртях вече четирийсет и пет, без да се усетя… Без да се усетя, Саша! Минават си годинките като насън!

Николай се обърна към прозореца и — дали от мекия, задушевен тон, с който бяха казани думите на по-големия му брат, дали от внезапно проболия сърцето му спомен за покойната им майка — изведнъж почувствува както някога, в детинството, нетърпима жалост към себе си. И дали защото младостта наистина вече бе отвъд далечния степен хоризонт, бе потънала в синкава мъгла, дали защото семейният му живот непоправимо се рушеше, но тази кратка като парване болка беше толкова остра, че Николай усети горещи сълзи в очите си и засрамен от тях, засрамен от детската си чувствителност, бодро каза, без да извръща глава от прозореца:

— Стига сме говорили за тъжни неща! Такава сутрин не е за тъгуване. Знаеш ли, че тъкмо в деня преди твоето пристигане се навършиха девет години от смъртта на мама… Е, стига!

Александър Михайлович забеляза вълнението му и се сепна:

— Прав си, братко, не подхванах навреме тоя разговор. Ама и спомените са дяволско нещо, идват, без да държат сметка, в какво настроение си, по всяко време на денонощието, като зъбобол. Защо не ми каза за годишнината, когато дойдох? Е, разбирам, стига толкоз. Слушай, Коля, искаш ли да идем днес на сериозен риболов? Кротушките само ме раздразниха. Нали разправяше, че някъде на десетина километра имало дълбок вир? Да останем там и през нощта, а? Все ще наловим двайсетина костура и ще сварим рибена чорба на брега… Какво ще кажеш, Коля?

— Ето какво казвам: до дванайсет — стягане на такъмите, после запрягам Вранчо в двуколката — и на път!

— Това ми харесва! С какво мога да ти помогна?

— Само с едно: да не ми пречиш на приготовленията.

— Това още повече ми харесва. Не забравяй да ми дадеш някой от старите си панталони. Няма с костюм да ходя на риболов я.

— Ще ти дам. Чакай! Намери Николашка и съберете с него торни червеи. Той знае къде има. И те моля да не му угаждаш във всичко, няма да го вземем с нас, през нощта комарите целия ще го изпохапят.

— Коля, ще съберем червеи и ще склоним момчето да не идва, но защо да тръгваме в най-голямата жега?

— Нали искаш чорба? Щом е тъй, трябва да тръгнем по-раничко, та да сготвим рибата по светло, да не се занимаваме с нея, като мръкне.

— Имаш право. Ще вървим въпреки жегата. За чорба от костури съм готов на всякакви жертви. Десетина само трябва да хванем. Нима не можем да се справим с тая задача? Обещай ми паница хубава рибена чорба — и пеша ще тръгна!

Към два часа̀ по обяд вече бяха на реката. Николай разпрегна и спъна Вранчо, загъна рибарските такъми в плъстената постелка и предложи:

— Ела да видиш мястото. Казва се Пахомов вир. Някакъв старец на име Пахом се удавил тук още по времето на цар Горох, та кръстили вира на негово име в памет на това събитие. Ще ти хареса, сигурен съм.

Като затъваха до глезените в сипкавия пясък и едвам се провираха през гъстия върбалак, те слязоха по полегатия бряг към тясната пясъчна ивица.

Пред тях, като в огромна, вкопана в земята раковина се откри огледална водна повърхност, широка около шестдесет метра. Отсрещният бряг на вира беше висок, стръмен, обрасъл горе чак до урвата със стара, никога несечена и дори непрореждана смесена гора: ниски, но дебели, колкото да ги обхванат двама-трима души, дъбове и брястове, а сред тях диви ябълки, върби, тополи и трепетлики — цялата тая буйна смесица от широколистни дървета с гъст храсталак помежду им се бе проточила като назъбена верига нагоре и надолу по течението на реката, а в далечината, на границата с хълмистата степ, извисили върхари, за да стигат високите ветрове, величаво стърчаха тополи и ясени с могъщи, подобни на мраморни клони бледозелени дънери.

Точно срещу нанадолнището към реката широка поляна разделяше гората на две. По средата й се кипреше стар самотен бряст с такава клонеста корона, че в сянката й свободно се бе настанило цяло стадо — около триста овце. Измъчени от следобедната жега, разделени на няколко групи, овцете се струпваха в кръг, с главите навътре, пристъпваха от време на време със задните си крака и глухо пръхтяха. Дори на отсамния бряг се усещаше острата миризма на кошара.

Близо до бряста на припек, опрян с две ръце на бастуна си, неподвижно стоеше белобрад овчар — старец, чиято глава бе забрадена с избелял червен парцал, обут в мръсни платнени гащи и с дълга до коленете, ниско препасана риза.

Нещо древно, библейско имаше в тая живописна картина: брястът на патриаршеска възраст, старият овчар със стадото, непипнатата от човешка ръка първобитна гора и дълбоката тишина, нарушавана нарядко от писък на авлига и гукане на гургулица — всичко това сякаш бе слязло от платното на някогашен художник и се бе превърнало в живот, озвучен и неповторимо пъстър.

Като погледна Николай с бляскави очи, Александър Михайлович прошепна:

— Коля, та това е като в приказка! Дявол да го вземе, никога не съм очаквал да видя такова нещо…

— Хубаво място е — просто каза Николай. — Дай да свалим багажа на брега, ще ловим риба и ще нощуваме отсреща.

— А къде е лодката?

— Потопена е във водата, ей сега ще я извадя. Не се събувай, пясъкът е много горещ, няма да изтърпиш.

— Какво говориш, братко, по такъв девствен пясък, дето човешки крак още не е стъпвал — и с обувки? Не мога, това е кощунство!

Той седна на пясъка, бързо събу половинките си, чорапите и с наслада размърда пръсти. После, след известно колебание, смъкна панталоните. Синкавобледите му мършави прасци бяха осеяни с различни по големина тъмни петна. Като забеляза погледа на Николай, Александър Михайлович присви очи:

— Мислиш, че от картечница ли са надупчени? Не, тук няма никакъв героизъм. Разкрасих се тъй по сечищата. Премръзнаха ми краката, обувките в лагерите са като тия тук… Наизлязоха циреи. Малко остана да пукна. Ама не от циреите, а от глад. Отдавна е известно, че „който не работи, не трябва да яде“ — по-точно намаляват му дажбата, която и без туй е мизерна. А как ще работиш, щом не можеш да стъпиш на краката си? Хранеха ме другарите. Ето къде човек може да разбере, както и при всяко нещастие, колко голяма е силата на другарството! А циреите с какво, мислиш, как ги излекувах? Натривах ги с пепел от цигари. Там нямаше по-ефикасно лекарство. И оздравяха, само че до коленете станах като леопард, а нагоре няма нищо хищническо, по-скоро наопаки: пълен вегетарианец съм. Надявам се, временно…

Опрял двете си длани на пясъка, леко наклонен назад, Александър Михайлович гледаше Николай отдолу нагоре и се усмихваше. Просто душно детската му усмивка толкова не си подхождаше с възгрубия му хумор, че Николай само поклати глава.

— Корав човек си ти, Александре! Аз не бих могъл така…

— Породата ми е такава, руски характер. Нещо повече — стар войник съм. И да умираш — пак се смей! Впрочем, Коля-Николай, и ти ще можеш! Стига да видиш зор. Нали казват, че рибата танцувала в тигана не защото й е много весело, а от зор… Е, стига сме губили ценно време, че никаква риба няма да видим. Не, не може тъй! Такъв вир, а да останем без рибена чорба! Тръгвай. Поне дребосък за чорбица да наловим, за най-мизерна чорбица! Ще ни стигнат и пет-шест костурчета. От десет години, братко, не съм ял истинска рибена чорба.

— Самичък ще трябва да наловиш рибата за хубава чорба.

— А ти какво ще правиш? Ще стоиш и ще гледаш?

— Искам да приготвя дърва за нощес, да стъкмя лагера, с една дума аз съм по домакинската част, а ти осигуряваш рибата. Имаш три часа на разположение, трябва да сварим чорбата по светло, тъй че всичко зависи от твоето старание…

— Коля, няма да смогна самичък — умолително рече Александър Михайлович. — За бога, нека ловим двамата, инак ще останем на гол чай. Не съм сигурен в успеха, а ти си опитен рибар. Не, само двамата! И после, не можем толкова безразсъдно да рискуваме. Видях как Серафима Петровна сложи в кошничката хляб, картофи, копър, лук — пресен и на глави — а и половинка водка ни отпусна, нали е добра душа. За рибената чорба ни трябва само още една дреболийка — рибата. И изведнъж ти подлагаш всичко на ненужен, глупав риск. Самичък нищо няма да хвана!

Николай беше непреклонен:

— Щом искаш чорба, ще ловиш риба. Аз и без това си имам доста грижи. До утре сутрин трябва и цяла кофа речни миди да съм събрал.

— Те пък за какво са?

— За шараните.

— Коля, шараните са нещо ефимерно. Може и да ги няма, а без рибена чорба нас няма да ни има. Защо да гоним дивото, щом сме доволни и от питомното, а то вече е почти в ръцете ни?

— Захващай се тогава с питомното. И стига си хленчил. Генерал, а хленчи! Щом трябва, значи ще наловиш. Тук гъмжи от риба, а ти си се разциврил. Да минем на другия бряг — ще ти хвана десетина дребни рибки. Ще нарязваш всяка на три части, костурът обича повече глава и опашка. Недей слага цели рибки, че ще подмамиш някоя щука — и отиде кукичката! Там е дълбоко колкото една лодка — четири сажена, значи близо шест метра. А навътре, малко по-далече от дължината на замятането, има коренища и огромен бряст. Целият е под водата. Свърталище на костури. Като замяташ, ще държиш излишното влакно, навито на кръгове в лявата ръка — пръчката на въдицата е триметрова — с дясната ръка ще замахнеш отдолу нагоре и влакното със стръвта ще се развие цялото. Както виждаш, за тежест служи сачма, а удължената форма й е придадена, за да не цопва шумно във водата при замятането.

— Докога ще продължаваш с тия наставления? — нетърпеливо попита Александър Михайлович.

Но Николай не обърна внимание на въпроса му и продължи:

— Освен това, ако тежестта е малка, няма да тегли подире си влакното. За кълването ще съдиш по върха на пръчката. Не се полагат никакви плавки — ще пречат при замятането. Ето ти джобно ножче да нарязваш рибките, то ще ти е нужно и ако някоя едра щука нагълта стръвта. А сега — на работа. Колкото до наставленията, извинявай, но без тях нито веднъж не можеш да заметнеш влакното. Знам ги аз тия градски рибари дилетанти!

На отсрещната страна на вира Николай изкопа с веслото дупка в стръмния пясъчен скат, изтегли носа на лодката така, че кърмата й почти потъна във водата, и каза:

— Повече пръста си няма да помръдна! Подложи това брезентово платнище на кърмата, та въдицата да не тропа, като я оставяш. Подръж я предварително пет-шест минути във водата — да се накисне. Ще видиш колко гъвкава ще стане! По-късно ще дойда на проверка. Кошчето ще привържеш за пирона. Забит е на десния борд.

На два пъти при замятането влакното здравата се оплиташе в ръцете на Александър Михайлович. Той шепнешком ругаеше, дълго го разплиташе и най-после, на третия път, влакното се изопна, удължената тежест тихо цопна във водата, гъвкавият връх на брезовата въдица се огъна и се изправи — тежестта бе слязла на дъното.

Жегата не намаляваше. Изпод периферията на овехтялата сламена шапка по челото и шията на Александър Михайлович неспирно струеше пот. Солените капчици го щипеха по ушите, студенееха по гърба му под ризата, но упоритият рибар само тръскаше глава и не пускаше от дясната си ръка дебелия край на въдицата.

Не се усещаше дори слаб полъх на вятър. В нажежената, бледа небесна синева едва се движеха редки облачета. Зеленикавата вода изглеждаше гъста като олио, само бавно плаващите по повърхността й прашинки издаваха слабото течение. Носеше се остър мирис на напечени водорасли, тиня и крайбрежна влага.

Александър Михайлович реши да не размотава втората въдица, за да не разсейва вниманието си. Рибата не кълвеше. Рибарят изпуши вече трета цигара, отчаянието му на няколко пъти се сменяше с надежда, а надеждата пак отстъпваше пред отчаянието. Върхът на въдицата беше толкова безжизнен, че зелените и жълти водни кончета безстрашно кацаха на него да си починат. Монотонната песен на папуняка, далечният и печален глас на кукувицата не нарушаваха, а сякаш подчертаваха глухата тишина. Времето минаваше — и сладостна дрямка налегна Александър Михайлович. Той вече бе готов да зареже риболова, да се излегне на носа на лодката и да заспи, но изведнъж върхът на въдицата рязко се люшна, а после конвулсивно затрепери и се топна във водата. Александър Михайлович скочи толкова буйно, че лодката щеше да загребе вода. На края на влакното някаква едра риба се мяташе надолу към глъбините. Леката въдица се бе превила на две. Успял да докопа влакното с ръка, Александър Михайлович захвърли въдицата в лодката и вече с пръсти и с цялата си ръка остро почувствува бурната съпротива на плячката. Едър, тежък почти цяло кило, костурът показа широкия си раиран хълбок и се гмурна под лодката. До немай-къде развълнуван, щастливият рибар с усилие теглеше влакното и успя да измъкне рибата от водата. Костурът се замята по влажното дъно на лодката, звънко запляска с опашка. Александър Михайлович внимателно притисна към гърба му войнствено надигнатия гръбен плавник, силно стисна зад главата още студеното от дълбоките води тяло на красивата гъвкава риба, откачи кукичката от устата й, предпазливо пусна костура в кръглото кошче и чак тогава видя ситно разтрепераните си ръце. Като бършеше длани о дочените панталони и се чудеше на вълнението си, той дълго се усмихваше, не бързаше да хвърли въдицата, пушеше и току поглеждаше с крайчеца на окото си към кошчето, в чиято дрезгава зелена мрачина, кършейки излетия си дебел гръб, кръжеше костурът.

„Още пет-шест такива красавци — и чорбата е сигурна! И то каква чорба!“ — възторжено си мислеше Александър Михайлович, докато слагаше нова стръв и замяташе въдицата.

След около пет минути върхът на пръчката ситно затрепери, леко се наведе към водата. Засечено от рибаря, едно костурче, на големина колкото парче молив, покорно тръгна към лодката. Александър Михайлович само изпъшка, вперил разочарован поглед в жалкия улов. Вече бе посегнал да пусне костурчето, но си спомни поговорката: „Не работим на кило, а на парче“ — и костурчето на свой ред се озова в кошчето.

Стана по-прохладно, продълговат облак закри слънцето. Подухна ветрец и рибата почна да кълве по-често. Още един едър костур — килограм и нещо — дълго се разхожда в тъмните загадъчни глъбини, опъва влакното, упорито силно теглеше надолу, а Александър Михайлович шептеше невероятни ругатни, пресягаше се с лявата ръка и все не можеше да улови влакното. Костурът се откачи чак в лодката и подскочи толкова високо, че замалко не падна през борда. И Александър Михайлович отново усети необикновени тръпки в ръцете и остро, радостно вълнение.

Времето спря да тече. С премрежени от сълзи очи той следеше върха на въдицата. Много му се пушеше, но нямаше време да бръкне в джоба за цигарите. Костурите бяха средни на големина. Дръзко и алчно налапваха стръвта. След като се откачи първият, едър, ако се съди по съпротивата, подире му и другите все се откачаха. Четвъртият се отскубна от куката почти до борда на лодката, втрещен остана за секунда на водната повърхност, после блесна като зелена мълния и изчезна в глъбините.

— Хлапащина е да се лови тъй, без кепче! — с дрезгав глас каза Александър Михайлович и ядно плю на мястото, където допреди миг бе стоял костурът.

След двучасово въздържане той с наслада запали цигара, изправи гръб. Отзад нечуто се приближи Николай, дълго гледа брат си от високия бряг, кротичко се подсмиваше.

— С тая сламена капа, Саша, страшно ми приличаш на дърт бостанджия. Хем си и седнал по дърташки, превит на две, сякаш си най-малко на осемдесет години.

— Ти какво искаш, и на риболов ли да се пъча като на парад? Защо не питаш колко съм наловил? Надминах самия себе си, тъй да знаеш! Бях подценил собствените си възможности! Ела да видиш.

Като запъваше с токовете, Николай слезе по глинестия склон и се качи в лодката. Костурите се замятаха с влажно шумолене в измъкнатото от водата кошче.

— Чудесна чорба ще стане — каза той с нескрито желание да похвали брат си. — Колко са? О, има и две разкошни пъстърви!

— Двайсет и три парчета! А няколко се откачиха. Защо нямаш кепче за тая риба? Та това е пълно безобразие! Влакното е дълго, принуден съм да го тегля с ръка — и рибите се откачат една след друга.

— Аз такива не ловя, с дребосък не се занимавам. Но имам голям сак за шарани. Не бъди лаком, Саша, стига ни и тая риба. Прибирай въдицата и тръгвай да варим чорба. Нали ти казвах, че тук рибите са като в кош.

Александър Михайлович с пукот се протегна и рече:

— Няма да повярваш, Николай, каква наслада изпитах днес. Отдавна не бях се радвал и вълнувал тъй! Знаеш ли, стоях четири часа, без да изправям гръб, а времето ми мина като четири минути. За няколко часа се върнах в детството — и да знаеш само какво блаженство изживях! Нито една мисъл в главата, нито искрица от спомен… Не можеш да си представиш каква радост ми достави с тоя излет. Ела тук да те прегърна, свирепи мой чеченецо!

На залез-слънце хубаво се навечеряха с риба и превъзходна рибена чорба. С разварения костур Александър Михайлович изпи чаша водка. От втора категорично се отказа.

— Не ме карай насила, братко. Едно време можех много да пия и не се напивах, а сега е друго… И без водка ми е толкоз хубаво на душата! Я по-добре да си поприказваме. Нали трябва да ти разкажа моята одисея. Налей ми чаша чай, ама по-силен.

От реката полъхна влага. Още повече захладя. На запад, зад крайречните върби запламтя залезът. От изток прииждаше синя мрачина. Само сиротното облаче в зенита, осветено отдолу от слънцето, излъчваше такова нежно опалово сияние, че на Николай, кой знае защо, му бе до болка тъжно да го гледа.

В храстите плахо се обади славей. Александър Михайлович седеше край угасналия огън и ровеше с пръчка пепелта — търсеше въгленче да запали цигарата си. За миг се заслуша във все още незамлъкващата славеева песен и каза:

— Млад е, още не се е научил да пее, както трябва. — И се умълча, мляскаше с устни, докато разпалваше овлажнялата цигара. — Тъй и вие, младите, или поне някои от вас, още ненатрупали жизнен опит, се захващате да съдите за всичко, дори за неща, дето още не сте ги осмислили, както трябва, не сте ги премислили до скритите им глъбини — и пеете с чужд глас, цвъртите като това славейче, а истинска песен не излиза… Случи ми се наскоро да приказвам с един такъв песнопоец. Чуй как разсъждаваше: какво толкоз, казва, е имало по ваше време, през революцията? Всичко е било просто, било е примитив: „Земята — на селяните, фабриките — на работниците.“ А в живота, в класовата борба, казва, всичко е много по-сложно. Не ще и дума, животът е сложно нещо, но тоя „примитив“ — „земята — на селяните, фабриките — на работниците“ — беше предхождан и от вековната борба на революционерите, и от десетилетната огромна работа, извършена от нашата партия и струвала жертви, при това какви жертви!

Знаеш ли, през двадесетте години в Париж излезе многотомник, писан от бившия командуващ Доброволческата армия генерал Деникин. Казва се „Очерци за руския бунт“. Там Деникин казва, че доброволците не са имали лозунг, който да увлече войниците и прогресивно мислещите офицери. Било е точно обратното: щом Доброволческата армия по пътя си към Москва навлизала в украинските и руските губернии, всички тия корниловци, марковци, дроздовци — помешчически синчета — почвали да бесят и да претрепват с шомполи селяните в дворянските си имения, задето са си поделили земята на помешчиците и са разграбили, присвоили са си добитъка и селскостопанския инвентар. Ето какво е представлявала на практика едната част от „примитива“ — „земята — на селяните“! Щом Доброволческата армия превземела промишлен център, обидените синчета на фабрикантите и собствениците на мини, които служели като офицери в Доброволческата армия, се захващали да бесят и да разстрелват работниците, задето били национализирали предприятията им. Така се извъртала за работниците втората част на „примитива“. Не само съм чел всичко това, но и лично съм го наблюдавал по време на гражданската война, когато воювах против същите тия доброволци.

Как тогава работниците и селяните да отиват в Доброволческата армия? Деникинци великолепно са помагали за утвърждаването на съветската власт! Щом го казва самият Деникин, какво има да говорим? Подир тоя „примитив“ тръгнах и аз в навечерието на октомврийските събития — тогава на фронта бях председател на полковия революционен комитет. Ти беше малък, още нищо не разбираше.

Впрочем още от детските години, още в гимназията социалното неравенство тровеше съзнанието ми: ситите, глезени синчета на търговците, помешчиците, богаташите — и бедните, облечени как да е, с грижливо закърпени панталони деца на дребните чиновници, занаятчиите, разночинците. Още тогава ми се късаше сърцето! Пораснах, взех да чета, да се замислям, навирих нос като кутре към паничката с мляко, а после започна войната. В окопите окончателно прогледнах. Нали бях постъпил като доброволец в армията, та още след като завърших юнкерското училище, станах офицер. Към края на войната бях поручик. Но и офицерският чин не можа да ме направи защитник на царския режим! Завинаги бях покорен от програмата на болшевиките, изцяло отхвърлих половинчатите есери, меншевики, разните му там анархисти и станах, братко мой, пламенен болшевик, безкомпромисен, дори може би малко фанатичен. Не е имало, а и сега за мене няма нищо по-свято от делото на нашата партия! Пък и само аз ли от офицерския състав на царската армия преминах към болшевиките? Ами Брусилов, Шапошников, Каменев и многото други с по-нисък чин? Веднъж през двадесетте години Сталин присъствуваше на полеви учения в нашия военен окръг. Вечерта заприказвахме за гражданската война и един от военачалниците случайно подхвърли следната фраза за Корнилов: „Той беше субективно честен човек.“ Жълтите очи на Сталин се присвиха като на тигър преди скок, но той каза твърде сдържано: „Субективно честен човек е оня, който е с народа, който се бори за народното дело, а Корнилов вървеше против народа, воюваше срещу армията, създадена от народа, как тогава ще е честен човек?“ Ей го на целия Сталин — с две думи казва истината. Тук напълно съм съгласен с него? Всички честни хора от интелигенцията и дори от дворянството тръгнаха с болшевиките, с народа, със съветската власт. Друг път нямаше: или „за“, или „против“ — а всичко по средата между тия два воденични камъка ставаше на пух и прах. Нататък вече знаеш. Станах кадрови военен. Свързах живота си с Червената армия.

И какви хора възпитахме за двадесет години! Кристал от човешка красота! Самите ние растяхме и учехме младите. Предани на партията до последния си дъх, образовани, способни командири, готови при първия зов да защищават страната от всеки враг, а в живота скромни, простодушни момчета, не някакви сребролюбци или кариеристи. На командирските семейства целият им багаж се сместваше в два куфара. А и жените тъй се подбираха, че да са лика-прилика на мъжете. Не ламтяха за килимчета и гоблени, обличаха се простичко, „разкошни мебели не диреха за вкъщи“. Друга ни беше на нас целта в живота! Пък и само в армията ли растяха такива хора? Ами цивилните комунисти, ами комсомолците? Такъв непробиваем стоманен щит на родината изковахме, че само като си помислехме за него, нищо не можеше да ни уплаши. На всеки враг ще извием врата, ще му строшим гръбнака!

Тогава живеехме като в приказка! В създаването на армията влагахме целия плам на сърцето си, целия разум, цялата си сила, та да крепне мощта на нашия единствено справедлив на земята строй! Не можехме да отделяме много внимание на скъпите си жени и семейства, а ергените — на момичетата, но дявол да го вземе, все оставаше по нещо и на тях да дадем, та не ни се сърдеха! Умни бяха, разбираха, че така сме завъртели маховика на историята, че вече е безсмислено да намаляваме оборотите! — Александър Михайлович помълча малко, загледан в огъня, навярно си спомняше за миналото и кротко се усмихваше на спомените, после запуши и продължи да разказва. И само по това, колко жадно подръпваше от цигарата и гълташе тютюневия дим, можеше да се почувствува скритото му вълнение. — Аз, Коля, никога не се уморявах да се любувам на моите хора. Отнасях се към подчинените си с цялата старорежимна строгост и тайничко им се любувах. И младите войници, и ония, които викахме на териториални сборове — всички имаха суворовски заложби. Старецът с радост би гледал достойните потомци на своите славни юнаци. Ей богу, не лъжа, не фантазирам! Ако Суворов можеше да излезе от гроба и да дойде на нашите учения, щеше да се просълзи от умиление, а от радост щеше да изпие и чашка мастика над нормата!

За командния състав пък да не говорим. Нагледах се на нашите в Испания и бях дяволски горд с тях! Какви орли бяха отишли там! Вземи например дивизионния командир Кирил Мерецков или бригадния командир Николай Воронов. Ами полковник Родион Малиновски, ами полковник Павел Батов. Та те са готови пълководци, бих казал дори първокласни! Ефим Троценко, Михаил Шумилов, Михаил Дмитриев също са чудесни момчета! Не им отстъпват по ум и познания, по волеви качества! Дори по-младите бяха направо великолепни, имам предвид старши лейтенант Николай Ляшченко или лейтенант Саша Родимцев — бъди спокоен, това са утрешните пълководци въпреки бедността и произхода им. Поначало всички те нямат цена. Впрочем Родимцев като командир на взвод изписваше с картечницата на мишената малкото и фамилното си име. Не бих искал да съм под огъня на картечницата, зад която е легнал Родимцев… А като го гледаш — на мравката път прави, мило, скромно момче, като много други в родната Русия. Какво да говорим. И на гости пратихме отлични момчета, и у дома бяха останали предостатъчно — за в случай че се наложи да посрещаме неканени гости… Помниш ли, Пушкин чудесно е описал Мазепа, любовта му към Мария? — Александър Михайлович, както седеше край огъня по казахски, подвил крака под себе си, се надигна на колене и със старомодна дикция, без излишен патос, издекламира по памет:

Сърцето младо мигновено

гори и гасне. Любовта

минава, идва пак, страстта

във него всеки ден се сменя.

Не тъй послушно, не за миг

любовния копнеж познало,

пламти сърцето на старик,

с годините окаменяло.

То упорито в мудността

се нажежава от страстта.

И тази късна жар не стине,

тя със смъртта му ще погине.^[1]

Ако за нас, старците, сменим някои неща, сиреч ако вместо въпросната Мария сложим идеята, нашата болшевишка идея, тия думи ще са тъкмо по мяра! Разликата е само там, че и на млади години бяхме под властта на същата единствена страст и й останахме верни до старини. Как беше? „И тази късна жар не стине, тя със смъртта му ще погине.“ Чудесно го е казал! Да, братко, като прехвърлиш петдесетте, почваш и Пушкин да възприемаш другояче. Като чете Пушкин, русинът не може да не пророни сълза, дори ако е такъв грубиянин с униформа като мене. По лагерите, когато не ми се спеше, винаги възстановявах в паметта си Пушкин, Тютчев, Лермонтов… Особено нощем, в безсъницата, си спомнях все хубави стихове. И ми олекваше на душата, а сълзите не бяха толкова горчиви…

Като гръм от ясно небе дойде тридесет и седма година. Загубихме много, твърде много хора в армията. А войната с фашистите тропа на вратата… Ето кое не ми дава мира! Пък и само то ли?

Е, и с мене стана тъй, както с много други: един мръсник наклевети десетки хора, едва ли не всички, с които бе имал работа през двадесетгодишната си служба, включително и мене. И затвориха всички, срещу които бе дал показания, а жените им пратиха на заточение, с тях, разбира се, и моята Аня. Сигурно си чувал и за необективните разпити, и за методите за водене на следствието, и за живота в лагерите. Чувал си, нали?

— Чувал съм.

— Тия неща не могат да се скрият, тъй че няма да ти отварям нови рани, ще те пожаля, братко. Всичко изживях. На различните места — различно. Но въпросът не е там, а другаде: как е възможно такова нещо? Кой е виновен? Дълбоко съм убеден, че преобладаващата част от хората там са невинни — не са врагове. Не ще и дума, имаше и истински врагове, ала те са малцинство, жалко малцинство! През трийсет и осма година в Ростов на Първи май, щом до затвора долетяха звуците на „Интернационала“ от манифестацията, вътре също подзеха и запяха „Интернационала“. И как само пееха! Никога в живота си не съм чувал подобно нещо — да не дава господ още веднъж да го чуя!… Пееха със страст, с гняв, с отчаяние! Разтърсваха железните решетки и пееха… Затворът трепереше от нашия химн! Можеха ли да пеят тъй врагове?! — Гласът на Александър Михайлович секна, мършавото му лице се изкриви, но очите останаха сухи, той дълго мълча и заприказва отново чак когато успя да надвие вълнението. — Чуй какво ще ти кажа: истинските комунисти и там си бяха комунисти… Тъй че не загубих вяра в моята партия и сега съм готов на всичко за нея! Да забравя целия си съзнателен живот? Да се изпълня със злоба?! Не мога! Яд ме е на Сталин. Как е могъл да допусне такова нещо?! Но аз съм в партията от времето, когато той, така да се каже, беше в сянката на великия Ленин. Сега е всепризнат вожд. Възглавяваше борбата за индустриализиране на страната, за колективизация. Няма спор, че след Ленин той е най-голямата фигура в нашата партия — и тъкмо той нанесе на партията такъв тежък удар. Опитвам се обективно да го разбера — и чувствувам, че не мога. Пречи ми, дето не сме при равни условия: ако аз се отнасям враждебно към него, той пет пари не дава, няма да му стане нито по-топло, нито по-студено, а ето че той се отнесе враждебно към мене — и ми беше и топло, и студено, и какво ли още не… Тогава каква обективност може да има от моя страна? Ала аз не съм хлапак и отлично разбирам, че предубеждението е лош съветник. Във всеки случай мисля, че той задълго ще остане загадка не само за мене. Ще ти дам следния пример. През двайсетте години, след ученията в нашия военен окръг, за които вече споменах, той се съгласи да обядва с нас. Бяхме осем старши военачалници. В разговора някой от нашите скептично подхвърли за един командир на дивизия: „Та той е бивш офицер от царската армия.“ Тогава Сталин каза: „Какво от туй, че е бивш офицер? Има разни офицери. При Царицин през осемнайста година, край Кривая Музга, пленихме ранен казашки офицер. Картечен откос го бе ранил в двата крака, в месото, костите не бяха засегнати. С Ворошилов решихме да поприказваме с него. Отиваме. Той лежи на носилка, на циментовия под. Питаме го: «Защо се биете с нас?» Той плюе, крещи: «Не разговарям с болшевишки комисари!» Повторно отидохме при него. Мълчи. Отидохме трети път. Взе да свиква, заприказвахме. Водихме с него политически разговори, разяснявахме му нещата… А сега е голям военачалник в нашата армия.“

През осемнайста година го е заинтересувала съдбата на един вражески офицер, а двайсет години по-късно не го интересуват съдбите на хиляди комунисти. Какво може да е станало с него? Едно ми е напълно ясно: дезинформирали са го, по най-страшен начин са го заблуждавали, чисто и просто са го мистифицирали ония, на които е била поверена сигурността на държавата, като се започне от Ежов. Ако това може поне донякъде да му послужи за оправдание… — Александър Михайлович изведнъж млъкна, ослуша се.

По тревата зашумоляха нечии стъпки. От дрезгавата мрачина екна звънлив бас:

— Живо-здраво на рибарите!

— Здравей, дядо Сидор — обади се Николай. — Ела, сядай, ще ни бъдеш гостенин.

Овчарят се приближи до огъня, докосна с ръка червения парцал на главата си и забоботи:

— Овчиците ми нощуват тъдява, пък аз си викам: я да ида при Микола агронома, все ще е останало нещичко от чорбицата, ще има с какво да нагости овчаря.

То и по-рано се е случвало да ме гощаваш, ама знам ли днеска как е? Хванахте ли?

— И чорба има, и риба, и дори нещо за пийване ще се намери.

— Спасение Христово, добър човек си ти. Господ здраве да дава и на тебе, и на твоя гостенин.

Старецът леко се отпусна на колене, подви левия си крак, седна по-удобно и погледна Александър Михайлович изпод белите вежди с младежки зорките си, но весели очи.

След обикновените разговори за очакваната реколта, за сенокоса и времето старецът попита:

— Вие, другарю, гаче ли сте братът на нашия Микола агронома?

— Точно тъй, дядо. От една майка сме, а бащите ни са различни. Моят баща умря и майка ми дълго беше вдовица, после се омъжи за друг. Тъкмо той, вторият й мъж, е баща на Коля. Разбра ли?

— Че какво толкоз има за неразбиране? А бе то си е тъй, майката е коренът, а бащите са друго, сиреч всякакви могат да са… Старците ви всички ли измряха?

— Да. С брат ми сме кръгли сираци. Без бащи я караме в добро и лошо.

— Нищо! Вече сте големки. Ще поживеете и няма да усетите как старостта и вас ще ви споходи, ще похлопа на прозорчето… Също като мене… Нашите тук казват, че са ви съдили за политика. Вярно ли е?

— Съдиха ме.

— И на колко ви осъдиха, колко ви държаха, прощавайте за смелостта?

— Не бой се, питай, дядо, от тебе няма какво да крия. — Александър Михайлович хвърли съчки в угасналия огън, та по-добре да разгледа стареца. — Четири години и половина ме държаха.

Овчарят бе втренчил очи в него, мълчеше, а после каза сякаш поразочарован:

— Не е чак толкоз много.

— Като го гледаш оттука, не е много, а там ми се видя множко…

— Тъй си е, ама аз си мисля, че вината ви пред властта ще да е била малка.

— Защо пък тъй си мислиш?

— Ето защо. Снаха ми в трийсет и трета я осъдиха на десет години. Седем лежа, другите й ги опростиха. Лани се върна. В оная гладна година открадна от гумното четири кила пшеница. От глад ли да мре заедно с децата? Цял ден в зърното газеше — и рекла да си вземе, без да пита. Та за тия десет фунта пшеница й хързулнаха за всеки фунт по година затвор. Седем години работѝ за тях. А ти — четири, та излиза, че твоята вина е дваж по-малка… Не е ли тъй?

— Никаква вина нямах аз, дядо, по погрешка ме осъдиха. Хем знаеш, че не е било за кражба, хем го усукваш, сравнения правиш. Недей сравнява две и двеста, че нищо няма да излезе. Тогава ако за четири кила крадено жито не пращаха в затвора, щеше да се краде по четири центнера на човек, тъй ли е, дядо?

— Тъй ами, как? Щяха да разнищят колхозите конец по конец!

— Ето ни, че се разбрахме. — Александър Михайлович се разсмя.

Тихичко се разсмя и овчарят, като прикриваше уста с черната си длан.

— Хитър си ти, дядо, сече ти умът! — каза Александър Михайлович.

— Хитра е патицата, по четирийсет пъти на ден се изхитря да яде, а мене кое ми е хитрото? Тая сутрин хапнах кисело млекце с хлебец и карам тъй до вечерта, сега покрай вас рибена чорбица ще посръбна — и пак ще изкарам някак. В наше село само аз съм неук, другите са все умни, все на политика ги избива. Влезе, да речем, Ивановата свиня в градината на съседа Петро, направи поразия, а Петро не рачи да се разберат с добро, както ние с тебе, ами взима молива, плюнчи го и пише до ГПУ заявление срещу Иван: тъй и тъй, значи, моят съсед Иван при белите е служил, с червеноармейските семейства се е гаврил. ГПУ пипва тоя Иван за яката и го кани при себе си на гости. А след месец ей ти го на хладничко в Сибир. Братът на Иван пише за Петро, че самият той е бил жандарин и ги е вършил едни такива, че да те е страх да разправяш! Прибират и него. А някой от роднините на Петро вече плюнчи молива — срещу Ивановия брат. Така самички се изпозатриха — и в село мъже не останаха, на пръсти да ги броиш. Сега на нашенци прякорът им е „моливджиите“. Тъй се изядоха. Услади им се един друг да се клеветят, всички на политика го удариха. А едно време не беше тъй. Едно време обиденият ще вземе да фрасне другия по мутрата — и туй му е цялата политика. Сега е инак.

— И ти ли тъй си писал, дядо?

— Опазил ме бог. Веднъж за овчиците се бях наканил да пиша, рекох да се оплача, че не щат да слушат, навират се, дето им видят очите, най-вече в люцерната… То аз заради тия работи между хората взех, че станах овчар.

Николай стопли останалата рибена чорба, сипа на гостенина пълно канче, отряза хляб. Старецът ядеше бавно, източил мършавия си жилест врат. Зъбите му бяха твърде хубави за неговата възраст: коравият крайшник хрускаше, когато той внимателно отхапваше големи залци. Почтително навел глава, старецът пое чаената чаша с водка, изпи я до дъно и се захвана със студените костури.

След чая, сит и доволен, каза:

— Отдавна не си бях хапвал толкоз сладко като днеска. Благодарен съм — и господ здраве да ви дава. Далече ми е да си ходя вкъщи, та нощувам тука с овчиците и ям какво да е, сухоежбинка, ама днеска се наплюсках за цели два дена.

— Сам ли се оправяш, без овчарчето? — попита Николай, като обръщаше с дъното нагоре измитите съдове.

— Сам. Помощникът ми си е вкъщи, чете за изпити. Десети клас завърши — с гордост каза старецът. — Аз и сам ще се оправя.

— Не те ли е страх, че нощем вълци могат да сдавят овчиците?

— Не, разбрал съм се до време с вълците: да не посягат на моите овчици. Тъй сме се сдумали: ти мене няма да закачаш — и аз тебе няма да закачам. Напролет една позната вълчица роди вълчета в тукашната гора, паса овчиците досам леговището й. Ама не пипа нищичко тъдява, ходи надалече да ловува. И на съпруга си не дава да вилнее тука. До есента на нея съм си поверил овчиците. През август ще отведе младите вълчета на бостана — с дини ще ги храни. Я ми кажете вие как тая животинка знае коя диня е зряла и коя — зелена? Подушва ли ги някак, а? А като заесени — край на дружбата ни чак до идната година. Тогаз вече ще държа овчиците далеч от нея. Току-виж, че съгрешила заради вълчетата си в студовете, а пък хич не ми се ще да я претрепвам, нека си живее. Стара вълчица е, умна, има ми уважението — нека мирно да си доизкара дните. И без туй малко й остава да се радва на белия свят — най-много още четири-пет годинки… Та тъй да знаете от мене, добри хора, на вълчицата до студовете може да се вярва, а на Хитлер — в никой случай! Животинката винаги си е по за вярване, тя си има своя, животинска съвест. А Хитлер каква съвест има? Я колко държави вече изпотъпка! За какво му е да чака студовете! Неговите вълчета вече поотраснаха. Козината им цялата се е прошарила, съвсем са се разбесували…

Овчарят още веднъж поблагодари за вечерята и се сбогува:

— Аз ще наобиколя овчиците. Скучаят без мене. Тъй ами, с човек им е по-спокойно.

Като потропваше с бастуна по изсъхналата земя, той излезе от светлината на огъня и се скри в тъмното.

— Забавен старец! — с удоволствие каза Александър Михайлович и по гласа му си личеше, че се усмихва в тъмното. — А за Хитлер в общи линии е прав. Значи, хората вече приказват за война?

— Какво ли не приказват. А ти как мислиш, генерале?

— Моите приятели военни очакват война. Дано само успеем да превъоръжим армията с нова техника. Но дали ще ни дадат време? Те също не са глупави. На два пъти съм си имал работа с германците, и в световната война, и в Испания можах да ги видя. Страх ме е, че на първо време ще ни е трудно. Армията им е мобилизирана, опитна, кали се в боевете през тия две години — с една дума, сериозен противник. Но дявол да го вземе, нали „русите винаги са пердашили прусите“? Ще ги пердашим и тоя път! На каква цена ли? Е, братко, когато въпросът е дали да бъдеш или да не бъдеш, никой не говори и не пита за цената! Съобщенията в нашия печат са успокоителни, но нищо: ще поживеем — ще видим! Лично аз не изключвам възможността войната да започне скоро, може би още тая година.

Приказваха до съмване. Щом се зазори, Александър Михайлович отново кипна чайника, сипа вътре цяла шепа чай и като посръбваше от чашата черното, парещо питие, каза:

— Там още, в Сибир, свикнах да го пия съвсем горещ, все от желание да се стопля, а сега вече няма нужда, но не мога да отвикна. Ето какво искам да те помоля. Покани някой ден твоя Иван Степанович. Трябва да си поприказвам с него. Той има наивни представи за действителността. И да са освободили няколко души, това не значи, че ще почнат всички наред да освобождават. Мръсникът, който ни натика вътре, самичък излезе шпионин, при това с дългогодишен стаж. И чак когато органите го разбрали и окончателно се убедили, че е работил за германското разузнаване, и то още от времето на сближаването ни с Германия, от времето на Рапало, захванали се да проверят нашите досиета, убедили се, че обвиненията срещу нас са чиста лъжа — и ни освободиха, като ни поднесоха съответните извинения… Ние бяхме вече по лагерите, а проверката се е протакала цели две години до благополучния за нас завършек. Сложно е всичко, Коля. Дяволски сложно! Хайде стига за днес, че и от риболова нищо няма да излезе. Тая отрова трябва да се гълта на малки порции, инак ще ти призлее. Пък и цяла седмица имаме още, за всичко ще успеем да поприказваме. Я по-добре дай да видя шаранските ти такъми и казвай какво трябва да прави човек, за да хване такъв звяр. Костури вече налових, сега трябва да хвана и шаран, та да го отнеса на Серафима Петровна. Трябва да бъда галантен докрай. Нали разбираш рицарските ми чувства?

— И още как. Ама недей да критикуваш въдиците за шарани, проверени са на практика.

Николай донесе от брега две въдици и каза:

— Принципът на ловене е същият, замята се по същия начин. Само стръвта е друга. Тукашният шаран не кълве растителна стръв — тесто, каша, варен картоф — не е свикнал на постна храна, не е вегетарианец. Тъкмо затуй вчера събирах миди. Те са любимото му ястие.

Като погледна и опипа влакното, Александър Михайлович изпадна в ужас:

— Чакай; Коля, за какви принципи на ловене и видове стръв може да става дума, щом влакното ти е дебело като кибритена клечка? Кой идиотски шаран ще се закачи на такова въже? С това влакно Вранчо можеш да вържеш!

— А ти какво си мислиш? — възрази Николай. — Едрият шаран къса влакното като гнил конец. Тук е нужно късо влакно, макарата не върши работа, наоколо са все коренища. Разбра ли?

— А едри шарани има ли?

— Самичък ще ги видиш или ще ги усетиш на въдицата. С тънко влакно не може, няма да издържи. Тогава шаранът си отива с кукичката в устата, ранен, та ето защо аз съм за яката въдица. Не обичам само да осакатявам животните, без значение, дали съм на лов или на риболов. Сплетох тия влакна от по дванадесет ленени нишки, нека опита да ги скъса.

— А по-тънко има ли?

— Не — и няма да има.

— Тогава какво да се прави, ще чакаме рибата да се хване на тия въжета. Загубена работа…

— Не са никакви въжета. Влакно е, само че малко удебелено.

— Нека не спорим, мое жестоко черно черкезче, но влакното е дебело.

— Съгласен съм, ама е сигурно. И после, Саша, помисли трезво, без предубеждения: ако на шарана му се прияде, ще си хапне и от дебело въже, инак и на копринен конец няма да посегне. Имай предвид и друго. Нашата Песъклива река е затънтена рибешка провинция: шараните тук са все тъпи, малограмотни, няма нито един с висше образование, та кълват от всякакво влакно, надяват се на силата си и, без да си поплюват, не само дебели влакна късат, ами и кукички чупят, понякога и пръчки прекършват.

Александър Михайлович недоверчиво се усмихна, но нищо не каза. Слязоха по стръмния бряг. Александър Михайлович пак седна да лови от лодката. Николай се настани на брега, двадесетина метра нагоре по течението, край една повалена от пролетното пълноводие, наполовина потънала във водата топола.

Утрото беше прохладно. Над водата се носеше мъгла. Тежка, едра роса привеждаше към земята листенцата на тревата. И отново разногласа птича песен омая Александър Михайлович, властно го накара да забрави всичко друго на света. Само някаква лека, неосъзната тъга лекичко го бодваше в сърцето, когато отдалеч долиташе тъжовният и мил глас на кукувицата.

Мина около половин час. Въдиците със стръв от месо на речни миди бяха неподвижни. Като погледнеше дебелите светлосиви влакна, които безжизнено висяха от върховете на пръчките, Александър Михайлович се ядосваше, а в очите му се четеше явна безнадеждност. „Празна работа! Отиде ми цялата сутрин. По-добре ще е пак да се захвана с костурите“ — помисли си той и посегна към оставеното на кърмата пакетче „Беломор“. Но тогава вниманието му бе привлечено от някакъв мек плясък или хълцане. Той погледна над въдиците и видя как насред вира, разцепил водата с извития си гръб, се показа еднометров бронзово златист шаран, замахна с широката си като просена метла, оранжево-червена опашка и толкова оглушително плесна с нея по водата, че наоколо закръжиха високи вълни, стигнаха до лодката, вдигнаха нагоре и разлюляха дълбоко потъналата й кърма. И веднага, сякаш по сигнал, край отсрещния бряг право нагоре се стрелна малък шаран, а втори — невероятно охранен — разпени с опашка водата вляво от лодката, блесна с червеникавото злато на люспите си и с тих стон отново се гмурна в зеленикавите талази.

Играта на шараните продължи почти непрекъснато петнадесетина минути, после ударите станаха по-редки. През цялото време Александър Михайлович в няма почуда гледаше разбеснелия се вир и не смогваше да брои изскачащите шарани и ония, които само за миг се показваха от водата и пак се скриваха, с пъшкане се гмуркаха в родната стихия.

— Бъди готов! — тихо каза Николай.

И в отговор Александър Михайлович, безсилен да сдържи възторга си, вече съвсем не по рибарски се развика, колкото му глас държи:

— Дявол знае какво е това! Откакто съм жив, Колка, не съм гледал такова представление!

— Мълчи, за бога! — все тъй тихо го посъветва Николай.

Александър Михайлович впери пламналите си очи във върховете на въдиците и покорно замълча. Някакъв комар болезнено се впи в кранчето на ухото му, но рибарят стоически понасяше болката, дори не вдигна ръце — чакаше нещо да се закачи на кукичките. Ала щастието го отмина. Николай засече немного голям, но невероятно пъргав шаран и мълчаливо се мъчеше да го примъкне към брега.

— Без глупости, Колка! Недей с такава сила да го теглиш, дяволски ингуш такъв! Остави го да се налудува, сам ще миряса! — разпалено съветваше Александър Михайлович, целият изправен в лодката, и от вълнение пристъпваше ситно-ситно с босите си крака.

Само при вида на извитата като дъга въдица Александър Михайлович усещаше тръпки по цялото тяло.

Вече излязъл на повърхността и глътнал въздух, шаранът събра последни сили и още пет-шест минути описва енергични кръгове, а подир влакното оставаше косо срязана, белезникава водна ципа. След малко жълтеникавият отстрани красавец, тежък близо четири килограма, се озова в голямото кепче. Александър Михайлович не се стърпя, отиде да го види. Клекнал, той нежно галеше хлъзгавото, прохладно тяло на рибата и с възмущение нареждаше:

— Брей, че им върви на тия чернооки ногайци, кумици и какви ли още не представители на националните малцинства и малобройните народности! А ти — чистокръвен русин — стоиш на брега на тая древна, владяна още от предците ти река, стоиш като глупак, а проклетият шаран те отминава и неизвестно защо налапва въдицата на някакъв си смугловат потомък на отколе покорен кримски татарин! Невиждано безобразие! Дяволска работа! Кой мъдрец може да обясни тая тъпотия?! Да знаеш, че изгарям от най-долна завист!

— Хайде, влизай в лодката. Щастие очаква те, о рицарю, обет за вярност дал на своята прекрасна Серафима — усмихваше се Николай, докато приготвяше кукичката.

— Шегуваш се ти, ама как сега ще я погледна в очите? Когато тя пъхна в кошницата половинка водка, трогнат сложих ръка на сърцето си и й пошепнах: „Серафима Петровна, най-тлъстият, най-едрият шаран от Пахомов вир, собственоръчно уловен от мене, утре ще лежи във вашите крака.“

— А тя какво направи?

— Усмихна се царствено и рече: „Вярвам във вас, Александър Михайлович.“

— Скъпи Александър Михайлович?

— Не, просто Александър Михайлович, но „скъпи“ висеше във въздуха, сиреч подразбираше се.

— Вижте какво, „просто Александър Михайлович“, ако искате обещанието ви да не увисне във въздуха, ако искате да хванете реален, а не въображаем шаран, ако искате да получите още една царствена усмивка от вашата Дулцинея Петровна, трябва да се върнете на мястото си, да проверите стръвта и упорито да чакате.

— Слушам: да се върна на мястото си, да проверя стръвта и упорито да чакам! — Александър Михайлович рязко се обърна, препъна се в буца глина и насмалко да падне, но запази равновесие и усмихнат забърза към лодката.

При изгрев-слънце още повече захладя, подухна лек ветрец, мъглата се вдигна и короните на тополите се обагриха в светлозелено, меко осветени от ниското слънце.

„Малкият и средният шаран налапват стръвта рязко, в движение, а много големият я повлича тежко, бавно, важно превива върха на пръчката към водата“ — така Николай бе учил брат си. И тъкмо такова повличане накара след малко Александър Михайлович да преживее мигове на върховно напрежение. Влакното на дясната въдица се изопна, лекичко се размърда, тръгна надолу и след него бавно, страшно бавно взе да се навежда към водата и върхът на пръчката. Събрал цялата си воля, Александър Михайлович изчака върхът да се потопи във водата и чак тогава плавно, но силно засече. И в същия миг му се стори, че кукичката здраво се е закачила за коренищата по дъното. Но веднага мощен тласък го накара да скочи на крака и да стисне с две ръце дебелия край на въдицата. Някаква неподвластна сила, почти равна на неговата, теглеше пръчката с все по-голяма упоритост.

Николай тичаше към лодката, правеше огромни скокове над отърколените по склона буци пръст. В лявата му ръка се развяваше вдигнатото над главата кепче.

— Пръчката! Тегли назад пръчката! Не го оставяй да опъне влакното по права линия! — викаше той.

Но Александър Михайлович не го слушаше. Запънал левия си крак о седалката на кърмата, наведен назад, той противодействуваше на страшната сила, която искаше да изтръгне пръчката от ръцете му, и чуваше само един заплашителен звук: по пръчката, от средата, та чак до върха й, минаваше сух шукот, сякаш протичаше електрически ток. Той не само чуваше тоя пукот, но и го чувствуваше с побелелите си от напрежение, стиснати пръсти и мускули на ръцете.

Николай вече дотичваше до лодката и успя да извика:

— Хвърляй! Хвърляй пръчката!…

В същия миг пръчката, превита чак на края, при ръцете на рибаря, и изопната в една линия с влакното, изсвистя и се изправи, а скъсаното влакно сухо и звънко изпляска. Всичко бе свършило.

— Видя ли? — с дрезгав глас трагично попита политналият Александър Михайлович, като обръщаше към Николай бледото си лице.

— Какво да видя? Трябваше навреме да я хвърлиш!

— Но… хвърля ли се такова въже?

— Сега убеди ли се какви шарани има в Песъкливата река? Пада ти се, неверник такъв!

— Коля, та това е невероятно! Дявол знае какво е! Теглеше ме като трактор! Неправдоподобна сила! Не можах дори от дъното да го откъсна… Не, с такъв риболов инфарктът ми е сигурен, няма що! Още не мога да дойда на себе си! Коленете ми треперят като на някакъв хлапак, не спират…

— Нищо, дишай дълбоко и всичко ще мине.

— Стига с твоите съвети! Ще стоя тук, на вира, докато не хвана дядото на тоя шаран. Цял месец ще стоя, но ще го хвана! А каква полза, ако бях хвърлил въдицата? Тогава сигурно щеше да я отмъкне в коренищата!

— Сигурно.

— А защо казваш, че е трябвало да я хвърля на време?

— Все пак щеше да има някаква надежда, можеше да отиде към отсрещния бряг. Имало е такива случаи…

— Във ваше село с прасенцето ли?

Николай прихна, даде воля на отдавна сдържания смях. Засмя се и Александър Михайлович, но някак много кисело.

Той все още не можеше да се справи с вълнението — когато взе да пали цигара, ръцете му видимо трепереха, дълго не успяваше да извади кибритена клечка от кутията.

Към осем часа на въдицата му се закачи още един шаран, толкова бързо налапа стръвта и се стрелна към глъбините, че рибарят, който в това време палеше цигара, изтърва пакетчето на мокрото дъно и едва успя да сграбчи въдицата. Шаранът изплува нагоре, бясно се завъртя два пъти в кръг под водата, после излезе на повърхността, плисна зелена вълна, буйно шляпна с опашка и се откачи от кукичката.

Николай беше вече при лодката, вече приготвяше кепчето, бе го потопил във водата, когато шаранът толкова коварно измами надеждите на рибарите.

Този път Александър Михайлович понесе поражението с привидно спокойствие. Като разглеждаше кукичката, той измънка:

— Не ми върви! Дяволски не ми върви! Утешавам се само с това, че тоя шаран в никакъв случай не е дядото на първия, а сигурно е братовчед му…

— Слаба утеха — съчувствено се усмихна Николай.

— Мили ми осетине, в беда и слабата утеха струва скъпо. Остана ли ни водка?

— Повече от половин бутилка и още една неначената.

— Откъде още една?

— Скришом я отмъкнах, пъхнах я в мушамата, като излизахме от къщи…

— Скъпи мой имеретинецо! Ти си гений! Ей сега ще ида в лагера и ще гаврътна цяла чаша, та да удавя мъката. Съвсем излязох от релсите, загубих душевното си равновесие. Размекнах се като вътрешността на ей оная мида, скапвам се пред собствените си очи…

— Но нали не бива да пиеш, Саша?

— В този случай дори самият Боткин би ми разрешил. Недей да спориш с по-възрастния! Не възразявай!

Тъкмо се бяха наканили да закусят в сянката на гостоприемния бряст — и на отсрещния бряг се чу шум от автомобилен мотор, къс сигнал.

— За мене ще да е — недоволно рече Николай, като се взираше; в крайбрежния върбалак.

— Какво ли има?

— Може би съвещание, малко ли неща могат да станат. Във всеки случай по никакво време идват. Ако тръгна, Саша, ти остани тук. Утре или аз ще дойда да донеса храна, или другиго ще пратя.

— С удоволствие!…

— Няма ли да ти е скучно самичък?

— И таз добра! За мене риболовът и самотата са истински балсам. Ама кои са тия, дето идват?

От върбалака се показаха двама души, излязоха на брега. Николай се взря и каза:

— Шофьорът на райкомовската кола и инструкторът от райкома Ваня Петлин. Не, нещо друго има…

— Елате да ме вземете с лодката, Николай Семьонович! — чу се от отсрещния бряг.

Николай мълчаливо спусна лодката във водата.

Едва миналата година демобилизиран от Червената армия, старши лейтенант Петлин се приближи със строева крачка до Александър Михайлович и рязко вдигна длан към козирката на артилерийската си фуражка.

— Разрешете да се обърна към вас, другарю генерал. — И му подаде плик. — Телеграма на ваше име.

Александър Михайлович я прочете. Широко усмихнат, той здраво прегърна застаналия до него Николай. Дишаше тежко и говореше на пресекулки:

— Е, братко, викат ме веднага в Москва за назначение. В Генералния щаб ме викат. За мене си е спомнил Георгий Константинович Жуков! Какво пък, ще служим на родината и на нашата Комунистическа партия! Честно и предано ще служим докрай! — И стисна в прегръдките си Николай, който за пръв път през цялото време видя сълзи в потъмнелите очи на брат си.