Михаил Шолохов
Те се сражаваха за родината (18)

На сърцето на Лопахин никога не е бивало така тежко и тъжно както в тия часове. За да се уедини, той отиде в гората и легна под един храст. Край него бавно минаха Копитовски и още един боец. Лопахин чуваше как, задъхан от възхищение и завист, Копитовски казваше:

— … новичка дивизия, наскоро е пристигнала тук. Видя ли какви момчета? И панталони, и ризи, и шинели — всичко току-що ушито, всичко блести! Пременили са се също като младоженци, дяволите! А като погледна себе си — леле майчице! — сякаш съм бил на кучешка сватба, сякаш са ме дърпали двайсет кучета! Крачолът ми на три места се разпрал, половината от задника ми се вижда, а няма с какво да се закърпя, конците се свършиха. Рубашката на гърба ми се скапала от пот, увиснала на ленти и заприличала вече на серкме. За обущата да не говорим, левият ми ботуш зинал и не се знае какво иска — дали телефонна жица за привързване на подметката или истинско закърпване… А как ги хранят ония! Също като в санаториум! Ловят с бомби риба от Дон, пред очите ми пъхнаха такъв шаран в котела, че лигите ти да потекат! Живеят като на курорт. То се знае, така може да се воюва. А пък да бяха загазили като нас вчера, веднага щяха да им опадат перата на тия младоженци!

Лопахин лежеше, опрял лакти в рохкавата земя, и уморено мислеше, че сега може би остатъците от полка ще бъдат изпратени за преформиране в тила или за попълване от някаква нова част, че току-виж, станало нужда да се простят за дълго с фронта, и то в такова време, когато германецът яростно напира към Волга и когато на фронта е скъп всеки човек. Той се видя с мършав „сидор“ на раменете, как се лута унило нейде в незнайния тил, а след това въображението му подсказа и всичко останало: скучен, лишен от бойни тревоги и радости живот в провинциално градче, безвкусен живот на запасняк, учение извън града в опърлената от слънцето степ, стрелба по дървени макети на танкове и скучни наставления от някой опитен лейтенант, който според служебния си дълг ще третира като млад, глупавичък новобранец дори него, Пьотр Лопахин, врял и кипял вече в много работи… Лопахин с негодувание повъртя глава и се размърда. Не, дявол да го вземе, не е за него тоя тих живот! Той предпочита да стреля срещу истински германски танкове, а не срещу някакви си глупави макети, и да върви на запад, а не на изток, и — само в краен случай — да постои малко тук, на Дон, преди новото настъпление. Пък и какво може да го задържа в частта, дето не бе останал нито един стар другар? Стрелцов го няма и кой знае къде ще попадне след излизането си от болницата: само през вчерашния ден загинаха Звягинцев, готвачът Лисиченко, Кочетигов, сержантът Никифоров, Борзих… Колко много бойни другари останаха да лежат завинаги на широките простори от Харков до Дон! Те лежат на родната, поругана от врага земя и безмълвно зоват за отмъщение, а той, Лопахин, ще отиде в тила да стреля по танкове от шперплат и да учи онова, което отдавна вече е научил на бойното поле?!

Лопахин пъргаво скочи на крака, отърси пясъка от коленете си и тръгна към старата землянка, дето се бе разположил старшината.

„Ще моля да ме оставят в действуващата част. Свършено е вече, няма къде да отида оттук!“ — реши Лопахин, като се промъкваше напрано през гъстите шипкови храсти.

Той измина не повече от двадесетина крачки, когато изведнъж чу познатия глас на Стрелцов. Не повярвал на ушите си, смаяният Лопахин изведнъж зави настрана, излезе на една малка полянка и видя застаналия гърбом към него Стрелцов и още трима непознати червеноармейци.

— Николай! — извика Лопахин, обезумял от радост.

Червеноармейците погледнаха очаквателно Лопахин, а Стрелцов си стоеше все така, без да се обръща, и високо говореше нещо.

— Николай! Отде идеш, приятелю?! — отново извика Лопахин с весел, треперещ от радост глас.

Единият от застаналите до Стрелцов червеноармейци го докосна по ръката и Стрелцов се обърна. На лицето му веднага пламна гореща светла усмивка и той тръгна срещу Лопахин.

— Приятелю, откъде се домъкна? — още отдалеч се развика Лопахин.

Стрелцов мълчаливо се усмихваше и размахвайки дългите си ръце, широко, но не особено мерено крачеше по поляната.

Срещнаха се до един наскоро изкопан окоп с празнично жълтееща се, прясна песъчлива пръст отстрани и силно се прегърнаха. Лопахин видя отблизо черните, грейнали от щастие очи на Стрелцов и каза, като се задъхваше от вълнение:

— Ама че дявол! Аз ти викам колкото ми глас държи, а ти мълчиш, защо така? Казвай де, откъде идеш, как си? Какво търсиш тук?

С неподвижна, сякаш замръзнала усмивка Стрелцов внимателно и напрегнато гледаше мърдащите устни на Лопахин и най-после каза, като заекваше леко и необикновено разтягаше думите:

— Петка! Колко се радвам — просто не можеш да разбереш!… Бях се отчаял вече, че ще намеря някого от вас… Тук има толкова нар-р-р-од…

— Ама откъде се домъкна? Нали те бяха пратили в медсанбата? — възкликна Лопахин.

— И изведнъж гледам — той! Лопахин! Ами къде са другите?

— Ама ти оглушал ли си малко? — учудено попита Лопахин.

— Търся ви от снощи, обиколих всички части! Исках да се прехвърля отвъд реката, но един капитан артилерист каза, че всичко се оттегля оттам — още по-силно заеквайки, рече Стрелцов и черните му очи сияеха.

Като не можеше все още да разбере какво е станало с приятеля му, Лопахин се засмя и тупна Стрелцов, по рамото.

— Е, братленце, ами ти наистина недочуваш! Та помежду ни излиза като в приказката: „Здравей, кумице!“ — „Ходих за водица“. — „Ами ти да не си глуха?“ — „Изпрах си кожуха“. Ама ти наистина ли недочуваш? — вече значително по-високо попита Лопахин. — И говориш някак си неравно, заекваш… Чакай… Значи, това ти е от контузията? Я гледай ти!

Лопахин се изчерви силно от яд на себе си и с остра болка погледна променилото се, но все така усмихващо се лице на Стрелцов. А Стрелцов сложи треперещата си ръка на рамото на Лопахин и каза, като заекваше мъчително и тежко:

— Я да поседнем, Петя. С мене се разговаря трудно, след оня случай с бомбата не чувам нищо. И ето… виждаш ли, почнах да заеквам… Ще ми пишеш въпросите си, а пък аз ще ти отговарям.

Той седна до окопа и извади от джоба на гърдите си омазнено бележниче и молив. Лопахин грабна молива от ръцете му и бързо написа: „Разбирам, избягал си от медсанбата?“ Стрелцов го погледна през рамо и рече:

— А че какво да ти кажа — избягах… По-право — излязох си. Аз казах на лекаря, че ще си отида, щом ми стане по-леко.

„За какъв дявол? Ти, глупако, трябва да се лекуваш!“ — Написа Лопахин и натисна удивителната с такава ярост, че моливът се счупи.

Стрелцов прочете и учудено сви рамене.

— Как тъй — за какъв дявол? От ушите ми вече престана да тече кръв, вече не ми се повдига. Защо ще се търкалям там повече? — Той меко взе молива от ръцете на Лопахин, извади ножче и като подостряше молива и издухваше мъничките стружки от коленете си, каза: — И после, просто не ми се оставаше там. Полкът беше в твърде тежко положение, вие бяхте останали малцина… Как можех да не се върна? И ето, върнах се. Та човек може и глух да се сражава заедно с другарите си. Вярно ли е, Петя?

Гордост за човека, любов и възхищение изпълниха сърцето на Лопахин. Искаше му се да прегърне и разцелува Стрелцов, но гореща спазма внезапно сви гърлото му и засрамен от сълзите си, той се обърна настрана и припряно извади кесията.

Ниско навел глава, си свиваше цигара и вече почти съвсем я бе приготвил, когато голяма светла сълза капна на хартийката и тя се разпадна под пръстите му…

Но Лопахин беше упорит човек: от един стар, почернял от сгъване вестник той откъсна ново листче, предпазливо пресипа тютюна в него и все пак си сви цигара.