Михаил Шолохов
Те се сражаваха за родината (21)

Те стигнаха тъкмо навреме до землянката на старшината: на входа, застанал мирно, с ръце по шевовете, стоеше картечарят Василий Хмиз, а старшината Попришченко, святкайки свирепо с подпухналите си, червени от безсъние очички, го мъмреше:

— … И какви герои се извадиха! Нито устава искат да признават, нито дисциплината, нямат дори понятие за военната служба и действуват като дечурлига на панаир: каквото душицата им поиска — давай им го, ако щеш, раждай! Та ти нали знаеш, че войникът и каша да яде, и да умира, е длъжен да прави това само по заповед на началството, а не когато му скимне?

Той помълча малко, пронизващо втренчен в красивото мършаво лице на картечаря, и веднага повиши глас:

— Разпуснали сте се! Всичко ви е позволено! Е, защо си дошъл при мене, злодей? Какво е тук — военна част или дърводелска кооперация? Да не би да си се наел в армията на надничарска работа, а? И какво право имам аз да те пусна в друга част, кажи де — какво? Днес ще си отидеш ти, утре — друг, и така нататък, а каква ще стане тя, питам те? Да остана сам и да се явя пред командира на дивизията? Ето, значи, другарю полковник, виждали ли сте стар глупак? Имам чест да ви се представя — старшина Попришченко. В полка имаше оцелели от боевете хора, но аз ги разпуснах всички до един, като оная лоша квачка, която се връща у дома сама без пиленцата си… Отнемете ми високото звание старшина и заповядайте да ме обесят на най-мръсния клон, заслужил съм тъкмо тая люлка… Така ли, а, Василий Хмиз? Такава чест ли искаш за моята войнишка старост? А това не искаш ли, дяволско копеле?

Старшината сви опушените си кафяви юмруци и му показа средния си пръст, известно време го подържа под тънкия, гърбавичък нос на картечаря, а след това, като отпусна ръка, каза многозначително:

— Ако от глупост намислиш да си отидеш самоволно, ще те смятам за дезертьор, така да знаеш! И пред военния съд ще отговаряш за дезертьорство! Махай се по дяволите и друг път да не си дошъл с такива глупости при мене!

— Слушам, другарю старшина, друг път няма да дойда с такива глупости при вас — подчертано официално повтори Хмиз и свъсил момински тънките си черни вежди, обърна се наляво кръгом и меко тракна изтърканите си токове.

Старшината изпрати с дълъг поглед стройната му, контешки пристегната фигура и широко разпери ръце.

— Видяхте ли какви умници са се навъдили? — рече той, като мигаше често със сълзящите си очички и с негодувание издуваше червеникавите, гъсто прошарени мустаци. — Той е четвърти тая сутрин — и все една и съща песен! Четвърти! Не желаели да отидат в тила, искали да останат тука… Та може и на мене да не ми се иска да отида в тила, но нали трябва да изпълня заповедта?! — изведнъж извика той с висок хриплив фалцет, но като надви вълнението, продължи вече по-спокойно: — Току-що видях майора — командира на тридесет и четвърти полк. Той заповяда да заминем незабавно за село Таловско, там е щабът на нашата дивизия. Осмелих се да го попитам: а какво ще стане с нас? Той каза: „Не се безпокой, старче, щом сте запазили бойната светиня — знамето, значи, полкът няма да бъде разформирован, а ще го попълнят набързо с хора, ще изпратят команден състав и пак ще потеглим за фронта, на най-важния участък.“ — Старшината тържествено вдигна показалец и повтори: — На най-важния, как е, разбирате ли го? Защото, казва майорът, нашата дивизия е кадрова, патила е много и е твърде устойчива. А такава дивизия, макар и да е силно понатупана, няма да се застои дълго време без боеве. Така каза майорът, а тук току идват разни копелета и с детското си геройство ми объркват главата… Искат да напуснат родната си част и да се бълтавят по фронта като лайна в пробита дупка на леда. Та къде се е видяло такова нещо — да се щураш по свое усмотрение от една част в друга? А ще ви попитам откъде Васка Хмиз, това паленце сукалче, може да знае къде е най-важният участък? Може някаква дивизия да е заела отбрана тук, та вместо нас да стои в глуха отбрана чак до зимата, може пък тук да няма никакви боеве, а само така — ще се излежават. И кой знае повече — майорът или тоя хаймана Васка?

Всичко стана на пух и прах! Всички предишни сметки и планове на Лопахин бяха безжалостно провалени от неопровержимите доводи на старшината. Лопахин, кой знае защо, свали каската и поглади с длан нейното нажежено от слънцето дъно. „Съвсем прав е тоя дяволски старец! Но как моята кратуна не можа да разбере това по-рано? — угнетен мислеше той, като гледаше нейде край старшината. — Много просто — ще ни изпратят на някой отговорен участък и фрицовете няма да напират тук. Така ще стане сигурно. Ето, те настъпват нейде край нас на изток… Ех, сгреших аз, а сега трябва да бия отбой…“

— Ами вие, момчета, защо сте дошли? — със зловещо подмилкване попита старшината, очевидно озарен от неприятна догадка, и също като петел преди боричкане източи напред набръчканата си шия, очаквайки отговор.

От изненада долната челюст на Некрасов увисна, когато, бършейки с ръкав силно изпотеното си чело, Лопахин отговори равнодушно:

— Дойдохме да питаме кога ще потеглим.

Старшината въздъхна с облекчение. Тежко въздъхна и Лопахин, който не можеше да се раздели леко с предишното си решение. А Некрасов шумно пое въздух и зашепна:

— Защо усукваш? Кажи му веднага! Кажи му направо, нас той не може ни уплаши!

— Всичко е казано! — отсече Лопахин. И се обърна към старшината: — Командувай сбор, че иначе дърводелската ти кооперация може да се разпилее нанякъде.