Михаил Шолохов
Те се сражаваха за родината (26)

Рано сутринта Копитовски събуди Лопахин:

— Ставай да закусиш, дребна бълха!

— Каква ти бълха? Той е Александър Македонски — рече Акимов, като бършеше грижливо с чисто парцалче алуминиевата си лъжица.

— Той е покорител на народите и страшилище за жените — прибави Хмиз. — Но вчера не мина, макар че го предупреждавах.

— Надявай се на такъв покорител, та да пукнеш от глад! — каза Некрасов.

Лопахин отвори очи и се понадигна. Лявото му око гледаше както винаги бойко и весело, а дясното, заобиколено от синкав оток, едва се виждаше, блещукайки от тясната цепка.

— Добре те е нагласила! — Копитовски изпръхтя и се обърна настрана, за да не се разсмее.

Лопахин отлично знаеше, че единственото спасение от подигравките на другарите е мълчанието. Като си подсвиркваше с абсолютно равнодушен вид, той извади от раницата си пешкир и малко парченце сапун и излезе на входната площадка. Бойците се миеха, трупаха се край кладенеца, а в градинката до къщата на тревата бяха постлани платнища и на тях бяха наредени едно до друго котелки, чинии, паници. Наблизо гореше силен огън. На железен прът над огъня висеше големият бригаден казан. Като навеждаше могъщата си снага, пременената хазайка стъкваше огъня и бъркаше с дървена лъжица в казана.

Всичко това беше като сън. Лопахин смаяно примига, потърка очи. „Ама че дяволска работа!“ — помисли той, но в миг ноздрите му доловиха миризма на чорба от месо и като сви рамене, той слезе от входната площадка. Спря до огъня, галантно се поклони:

— Добро утро, Наталия Степановна!

Хазайката се изправи, стрелна го с бърз поглед и отново се наведе над казана. Розовина заливаше бузите й и дори по пълната й бяла шия се появиха червени петна.

— Здравейте — тихо каза тя. — Извинявайте, Пьотр Федотович… Синината на окото ви е лоша… Сигурно другарите ви са чули нощес?

— Нищо ми няма — великодушно каза Лопахин. — Синините украсяват лицето на мъжа. Трябвало е, разбира се, да действувате малко по-внимателно с юмруците, но сега вече няма какво да се прави. А за мене не се безпокойте, ще ми мине като на кученце. Кучето отиде нейде и намери кост, а пък аз дойдох нощес при вас — и намерих синьо петно и цицина. Ергенска работа, Наталия Степановна…

Хазайката отново се изправи, погледна с ясен поглед Лопахин и сурово сви гъстите си червеникави вежди.

— Там е работата я, че ходите по ергенлък. Вие си мислите, щом мъжът е в армията, жена му е невярна? Ето че стана нужда, Пьотр Федотович, да доказвам с юмруци, какви сме ние, добре, че бог ми е дал силица…

Лопахин плахо врътна здравото си око към стиснатите юмруци на хазайката и попита:

— Извинявайте, такова, за нескромността, но все пак кажете: какво е вашето мъжле? Колко е висок той?

Хазайката измери с поглед Лопахин и се усмихна:

— Ами че също като вас, Пьотр Федотович, само че е малко по-пълничък.

— Сигурно сте го тупали? Приведен зет ли беше?

— Какво приказвате! Какво приказвате, Пьотр Федотович! Ние си живеехме в пълно съгласие.

Пълните румени устни на жената трепнаха. Тя се извърна и с крайчето на забрадката избърса сълзичката от бузата си, но тутакси се усмихна лукаво и като гледаше с навлажнели очи Лопахин, каза:

— Няма по-добър на света от моя! Той ми е добричък, работлив, кротък и само когато си сръбне, става буен. Но аз не съм ходила да се оплаквам на участъковия: почне ли да буйствува, бързо се справям с него — не го удрям силно, а ей така, с любов… Сега е в Куйбишев, лежи в болницата, ранен е. Може след това да го пуснат да поотпочине вкъщи?

— Непременно ще го пуснат — увери я Лопахин. — Ами по какъв случай, Наталия Степановна, се готви тая закуска за всички ни? Нещо не разбирам…

— Няма нищо за неразбиране. Ако вчера бяха обяснили както трябва на нашия председател, че оня ден вашата част се е била срещу германците в село Подемско, щяхме да ви нахраним още вчера. А то ние, жените, мислим, че вие бягате презглава и не искате да ни отбранявате от враговете, та решихме общо така: на ония, които бягат от Дон към тила, да не се дава ни коматче хляб, нито канче мляко, нека пукнат от глад, проклетите бегълци! А които отиват към Дон, за да ни защищават, да им се дава за ядене всичко, което поискат. Така и правехме. А за вас не знаехме, че сте се били при Подемско. Онзи ден колхознички от нашия колхоз караха снаряди към Дон, върнаха се оттам и разправяха: наши войници, казват са избити много отвъд Дон, но натръшкали и сума германци на баира, лежат като нарязани дърва за горене. Да бяхме знаели, че там сте се сражавали вие, щяхме да ви посрещнем другояче. Вашият старши, оня червенокос, побелял старец, ходил нощес при председателя и му разправил колко жестоко сте се сражавали. И току гледам — на разсъмване председателят тича към къщи. Грешка е станала, казва, Наталия! Това не са бегълци, казва, а герои. Веднага заколи кокошки и им свари юфка, та да се нахранят тия момчета до насита. Той ми разправи как сте се отбранявали при Подемско, колко загуби сте понесли и аз веднага замесих юфката, заклах осем кокошки и — право в казана. Та нима за нашите скъпи защитници ще ни се свидят някакви се жалки кокошки? Ами че ние ще дадем всичко, стига да не допуснете германеца тука! Пък и докога ще отстъпвате така? Време е вече да им се опрете… Не се обиждайте от суровите думи, ама срам ни е да ви гледаме…

— Значи, излиза, че не сме улучили ключето за вашия катинар? — попита Лопахин.

— Така излиза — усмихна се хазайката.

Лопахин изпъшка от досада, махна с ръка и тръгна към кладенеца. „Нещо не ми върви напоследък на любов“ — с тъга бе принуден да признае той, като крачеше по пътечката.