Артър Кларк, Стивън Бакстър
Светлината на другия ден (8)

7.
Времепространствената камера

Беше три през нощта. Облени от светлината на софтскрийна, Кейт и Боби седяха един до друг в сърцето на опустялата времепространствена лаборатория. Боби преглеждаше програма с редуващи се въпроси и отговори на екрана. Очакваше ги дълга нощ. Зад тях бяха струпани уреди, кутии с кафе, одеяла и дунапренени дюшеци.

Чу се изскърцване и Кейт подскочи и стисна ръката на Боби.

Той продължи да работи с програмата.

— Спокойно. Това е само термично свиване. Нали ти казах, погрижих се наблюдателните системи да не покриват това място.

— Не се съмнявам. Просто не съм свикнала да се промъквам в тъмното.

— Мислех, че си опитна журналистка.

— Да. Но обикновено не излизам извън рамките на закона.

— „Обикновено“ ли?

— Ако щеш ми вярвай.

— Но това — Боби посочи към загадъчните машини — дори не е техника за наблюдение, а само експериментална високоенергийна физическа апаратура. На света не съществува друга подобна — как може да има законодателство, което да определя използването й?

— Това е повърхностен аргумент, Боби. Никой съдия на планетата няма да го приеме.

— Повърхностен или не, казвам ти да се успокоиш. Опитвам се да се съсредоточа. Доста е сложно. Дейвид дори не е използвал активиране с глас. Може би всички физици са ужасно консервативни — или всички католици.

Докато Боби работеше, Кейт се загледа в него. Изражението му бе оживено, за пръв път изцяло беше погълнат от нещо. И все пак моралните колебания сякаш му бяха абсолютно чужди. Наистина бе сложна личност — или по-точно, тъжно си помисли тя, недовършена.

Той вдигна показалец над стартовия бутон на софтскрийна.

— Готово. Да започвам ли?

— Записваме ли?

Боби посочи екрана.

— Тук се записва всичко, което се получава през тази времепространствена дупка.

— Добре.

— Три, две, едно. — Той натисна бутона.

Софтскрийнът стана черен.

В мрака около Кейт се разнесе дълбоко басово бръмчене. Гигантските устройства в лабораторията оживяха и обединиха могъщите си сили, за да пробият дупка във време-пространството. Стори й се, че усеща мирис на озон, леко настръхване от електричеството. Ала навярно просто си въобразяваше.

Самото организиране на тази операция не беше сложно. Докато Боби тайно си осигуряваше достъп до апаратурата в лабораторията, Кейт отиде в имението на Билибоб, пищен бароков дворец сред гората в покрайнините на националния парк „Маунт Рейниър“, направи достатъчно снимки, за да начертае груба външна схема на мястото, и с помощта на Системата за глобално локализиране взе координатите на различни отправни точки. После, като използва информацията, която Билибоб самохвално бе дал на модните списания, скицира подробен вътрешен план на сградата, допълнен с координатна мрежа.

Ако всичко минеше нормално, тези координати щяха да са достатъчни, за да отворят времепространствена дупка до дома на Билибоб.

Софтскрийнът се освети и Кейт се наведе напред.

Картината беше силно изкривена: светъл кръг, обагрен в оранжево, кафяво и жълто. Сякаш гледаха през посребрен тунел. Имаше усещане за движение, по изображението се появяваха и изчезваха петна светлина, но не се различаваха подробности.

— Не виждам абсолютно нищо — сприхаво каза тя.

— Търпение. Трябва да изчистя образа. Отворът на времепространствената дупка не е обектив на видеокамера, не забравяй. Той представлява малка сфера и светлината пада върху нея от всички страни. А и това сферично изображение допълнително се размазва при преминаването през самата времепространствена дупка. Но с помощта на софтуер можем да го изчистим. Нещо като програмите, които използват астрономите, за да преодолеят атмосферното изкривяване, замъгляването и пречупването…

Картината внезапно се проясни и Кейт ахна.

Видяха голямо бюро, над което светеше глобус. Върху бюрото бяха пръснати листове хартия и софтскрийни. Столът бе небрежно отместен назад. По стените висяха графики и диаграми.

Луксът беше очевиден. Тапетите бяха английска ръчна изработка, навярно най-скъпите на света. На пода бяха опънати две кожи от носорози със зейнали усти, изцъклени очи и гордо вдигнати рогове, дори и в смъртта.

Образът далеч не бе съвършен — тъмен, зърнист и от време на време нестабилен. На моменти замръзваше, после се разпадаше на облаци от пиксели. И все пак…

— Не мога да повярвам — промълви Кейт. — Истина е. Сякаш всички стени на света току-що станаха стъклени. Добре дошли в аквариума на златната рибка…

Боби продължаваше да работи със софтскрийна, за да подобри качеството на картината.

— Мислех, че вече не са останали носорози.

— Днес — не. Билибоб се включи в консорциум, който купи последната двойка от частен зоопарк във Франция. Генетиците искаха да съхранят генетичния им материал, може би яйцеклетки, сперма и дори зиготи, с надеждата в бъдеще да възродят вида. Обаче Билибоб ги изпревари. И сега е собственик на последните кожи от носорози. Цената им е невероятно висока.

— Само че това не е законно.

— Да. Но едва ли някой ще има смелостта да заведе дело срещу толкова влиятелен човек. В крайна сметка след падането на Пелин всички носорози и без това ще изчезнат, какво значение има?… Може ли да увеличиш образа?

— Мога да увеличавам и изчиствам избирателно.

— Тогава ми покажи документите на бюрото.

Боби маркира с пръст зоните на увеличение и програмата постепенно насочи фокуса. Отворът на времепространствената дупка, изглежда, се намираше на около метър от пода и на два метра от самото бюро, затова документите бяха изкривени от перспективата. Някои лежаха наопаки или бяха скрити под други. И все пак Боби успя да отдели части от тях, завъртя образите и коригира перспективата, така че Кейт получи обща представа за какво се отнасят.

Повечето бяха обикновени фирмени сведения, вледеняващи доказателства за грандиозно източване на пари от лековерните американци, ала нищо незаконно. Тя накара Боби да продължи.

И накрая улучи десетката.

— Задръж — каза Кейт. — Изчисти… Това е то. — Пред тях лежеше технически доклад за вредното въздействие на допамина върху възрастни хора. — Ето го димящото оръжие. — Кейт се изправи и закрачи назад-напред, неспособна да овладее възбудата си. — Долно копеле. Щом веднъж си бил наркопласьор, винаги си оставаш такъв. Ако успеем да заснемем как Билибоб чете този доклад и още по-добре — как го подписва… Боби, трябва да го открием.

Той въздъхна и се отпусна назад.

— Тогава помоли Дейвид. Аз мога да въртя и увеличавам образа, но в момента нямам представа как да накарам камерата да се придвижи. Виж, сега е три и половина през нощта. Прояви малко търпение. Изключил съм наблюдението до утре на обяд. Дотогава спокойно можем да хванем Билибоб в кабинета му. Или да опитаме друг ден.

— Да. — Кейт напрегнато кимна. — Имаш право. Просто съм свикнала да работя бързо.

Боби се усмихна.

— Преди някой друг топрепортер да ти грабне успеха под носа ли?

— Случва се.

— Хей. — Той хвана брадичката й в дланите си. Тъмното му лице не се виждаше в сумрака на лабораторията, но ръцете му бяха топли, сухи, уверени. — Не се тревожи. Помисли. В момента никой друг на планетата, абсолютно никой, няма достъп до времепространствената камера. Билибоб няма как да открие какво правим, нито пък може да те изпревари друг журналист. Какво са няколко часа?

Тя дишаше учестено, сърцето й бясно туптеше — усещаше присъствието му в мрака, усещаше го на равнище, по-дълбоко от зрение, обоняние или осезание, сякаш нещо в нея реагираше на топлината на тялото му.

Кейт протегна ръка, постави я върху неговата и целуна дланта му.

— Прав си. Трябва да изчакаме. Но просто кипя от енергия. Дай да направим нещо с нея.

Боби като че ли се колебаеше, сякаш се опитваше да разгадае смисъла на думите й.

„Е — каза си тя, — ти не си като другите момичета, които е срещал в живота си. Може би има нужда от малко помощ.“

Кейт обви ръце около шията му, притегли го към себе си и усети устните му върху своите. Езикът й, горещ и любопитен, се плъзна в устата му.

 

 

Отначало беше нежен. Но постепенно Кейт осъзна промяната в позата му, в поведението му. Докато реагираше на безмълвните му нареждания, тя откри, че му позволява да я насочва и дори когато с опитна вещина я доведе до невероятен екстаз, Кейт продължаваше да мисли за загадките на неговия странен, наранен ум, потънал в самия физически акт, а не в нея.

„Той се люби по-добре от всичките ми досегашни любовници — каза си Кейт. — Но не знае какво е любов. Какъв изтъркан израз! Но е верен. И ужасно тъжен.“

И докато Боби я прегръщаше, тя зарови пръсти в косата на тила му и напипа нещо кръгло и твърдо, голямо колкото петцентова монета, метално и студено.

Мозъчен имплант.

 

 

В тихото пролетно утро Дейвид седеше пред софтскрийна в лабораторията.

Виждаше собственото си теме от височина два-три метра. Гледката не беше особено приятна: досега не бе забелязвал малкото плешиво петно на главата си.

Той вдигна ръка и потърси мястото.

Човекът на екрана повтори движението му като кукла на конци. Дейвид ядосано поклати глава и погледна нагоре. Но разбира се, нямаше какво да се види, във въздуха нямаше никаква следа от разкъсването на време-пространството, което излъчваше тези образи.

Той докосна софтскрийна и зрителното поле се насочи напред. Още едно колебливо почукване и картината се плъзна напред по тъмните коридори на лабораторията: отначало малко тромаво, после по-плавно. Покрай него като черни облаци заплуваха огромни зловещи машини.

Следващите поколения на тази времепространствена камера щяха да предлагат по-различни средства за управление, навярно джойстик, лостове и бутони. Ала простата конфигурация от сензори на неговия софтскрийн беше достатъчна, за да насочва зрителното поле и в същото време му позволяваше да се съсредоточи върху самия образ.

Някакъв дълбок вътрешен глас му напомни, че всъщност зрителното поле е неподвижно: машините на Казимир просто отваряха и затваряха поредица от времепространствени дупки, разположени на Планкови дължини една от друга и подредени по линията, по която искаше да се движи той. Излъчвани от последователните дупки, образите се редуваха достатъчно бързо, за да му дадат илюзия за движение.

Но в момента това нямаше значение. В момента той само искаше да си поиграе.

Той завъртя зрителното поле с решително почукване по софтскрийна и го накара да полети право към желязната стена на лабораторията.

За миг настъпи мрак.

После той се озова навън и внезапно потъна в ослепителна слънчева светлина.

Намали скоростта и спусна полето на равнището на очите. Намираше се край сградата на лабораторията, виждаше тревата, поточетата, красивите мостчета. Ниското слънце хвърляше дълги сенки, по листата искряха капки роса.

Зрителното поле се плъзна напред — отначало със скоростта на спокоен човешки ход, после малко по-бързо. Тревата се понесе край него, дърветата се сляха в мъгла.

Усещането за скорост го опияняваше.

Все още не бе овладял напълно управлението и от време на време полето тромаво минаваше през камъни и стени: мигове на мрак, обагрен в тъмнокафяво или сиво. Но постепенно се усъвършенстваше и чувството за свобода и яснота беше поразително. Все едно отново бе десетгодишен, със свежи, остри сетива, с тяло, толкова изпълнено с енергия, че беше леко като перце.

Стигна до отбивката, повдигна зрителното поле на два-три метра над земята и се понесе към магистралата. После полетя още по-високо над потоците лъскави автомобили. Макар че часът пик все още не бе настъпил, имаше много коли.

Внезапно го обзе нетърпение и той се издигна още по-нависоко. Пътят под него се превърна в сива лента, предните стъкла на автомобилите искряха като диамантен наниз.

Вече виждаше града. Предградията представляваха правоъгълна решетка, която покриваше хълмовете, сива и малко замъглена. Високите сгради в центъра се издигаха към небето — плътен юмрук от бетон, стъкло и стомана.

Дейвид прелетя през тънкия облачен слой и се понесе под ярките слънчеви лъчи, после отново зави, за да види блясъка на океана — далеч от сушата се очертаваше зловещото мрачно петно на поредната приближаваща буря. Хоризонтът се заобли и Земята се превърна в планета.

Той потисна желанието си да извика от радост. Винаги беше мечтал да лети като Супермен. Да, камерата щеше да се продава като топъл хляб.

В синьото небе се появи полумесецът на Луната. Дейвид завъртя зрителното поле право към бялата светлина.

Зад себе си чу движение, гласове, тичащи крака. Навярно проблем с охраната някъде в лабораторията. Това не бе негова грижа.

Той решително насочи полето напред. Утринната синева потъмня и стана лилава. Вече виждаше първите звезди.

 

 

Двамата поспаха малко.

Когато се събуди, Кейт усети, че й е студено. Тя повдигна ръка и татуировката на китката й се активира. Шест сутринта. Боби се завъртя настрани и я отви. Кейт придърпа одеялото и покри голото си тяло.

Картината от кабинета на Билибоб не се беше променила — бюрото, кожите от носорози и документите. Всичко се записваше. Кейт с вълнение осъзна, че може би вече има достатъчно материал, за да се справи с Мийкс…

— Ти не спиш.

Кейт завъртя глава. Боби беше буден.

Той я погали по бузата с показалец.

— Струва ми се, че си плакала.

Това я сепна. Тя устоя на желанието да отблъсне ръката му, да скрие лицето си.

Боби въздъхна.

— Открила си импланта. Значи вече си се чукала с виртуманиак. Това са предразсъдъци. Ти не обичаш импланти. Може би си мислиш, че само престъпниците и психопатите трябва да бъдат подлагани на мозъчно пренастройване…

— Кой ти го имплантира?

— Баща ми. Искам да кажа, че беше по негова инициатива. Когато бях малък.

— Спомняш ли си го?

— Бях на три-четири години. Да, спомням си. Спомням си също, че разбирах защо го прави. Не техническите подробности естествено, а факта, че ме обичаше и искаше да имам най-доброто. — Той срамежливо се усмихна. — Не съм толкова съвършен, колкото изглеждам. Бях малко хиперактивен и страдах от слаба форма на дислексия. Имплантът ме излекува.

Кейт протегна ръка към тила му и опипа импланта. После скришом прокара татуировката на китката си над металната повърхност и се насили да се усмихне.

— Трябва да си осъвремениш хардуера.

Боби сви рамене.

— Работи достатъчно добре.

— Ако ми позволиш да донеса устройство за микроелектронен анализ, ще направя проверка.

— Има ли смисъл?

Тя си пое дъх.

— Така ще разберем какви са функциите му.

— Казах ти какви са.

— Каза ми какво ти е казал Хайрам.

Боби се повдигна на лакти и я погледна.

— Какво намекваш?

„Да, какво, Кейт? Може би си кисела просто защото той не проявява никакви признаци, че се е влюбил в теб. Докато ти явно се влюбваш в този сложен и непълноценен човек.“

— Изглежда имаш… бели петна в паметта. Например никога ли не си се интересувал за майка си?

— Не — отвърна Боби. — Трябва ли?

— Въпросът не е дали трябва, Боби. Просто при повечето хора е така.

— И смяташ, че е свързано с импланта ми, така ли?… Виж, аз вярвам на баща си. Знам, че винаги се е грижил за мен.

— Добре. — Тя се наведе и го целуна. — Не е моя работа. Повече няма да говорим за това.

„Поне — с изненадващо угризение си помисли Кейт — докато анализирам данните за импланта ти, които вече събрах — без твое знание, без твое разрешение. — Тя се сгуши до него и прехвърли ръка през гърдите му. — Може би всъщност аз имам бели петна — в душата си.“

Внезапно ги освети лъч на фенерче.

Кейт припряно придърпа одеялото към гърдите си. Почувства се абсурдно гола и уязвима. Светлината я заслепяваше и не можеше да види хората зад фенерчето. Бяха двама. Или трима. Носеха тъмни униформи.

После различи едрата фигура на Хайрам, който стоеше с ръце на кръста и я гледаше.

— Не можете да се скриете от мен — спокойно каза той и посочи картината на времепространствената камера. — Изключете това нещо.

Връзката с кабинета на Билибоб прекъсна и образът посивя.

— Госпожо Манзони, дори само с влизането си тук вие нарушавате цял куп закони. Да не споменавам опита за нарушаване на правото на личен живот на Билибоб Мийкс. Полицията вече идва насам. Съмнявам се, че ще успея да ви осъдя — макар че ще положа всички усилия, уверявам ви — но поне ще се погрижа никога повече да не работите като журналистка.

Кейт го гледаше предизвикателно. Ала усещаше, че решителността й омеква — знаеше, че Хайрам е в състояние да изпълни обещанието си.

Боби спокойно продължаваше да лежи.

Тя го сръга с лакът в ребрата.

— Не те разбирам, Боби. Той те шпионира. Това не те ли безпокои?

Хайрам се приближи и застана до нея.

— Защо да го безпокои? — Въпреки ослепителния лъч на фенерчето Кейт видя по челото му капки пот, единствен признак за вътрешния му гняв. — Аз съм негов баща. Безпокоите ме обаче вие, госпожо Манзони. Явно тровите ума на сина ми. Точно като… — Той замълча.

— Като кого, Хайрам? — изсумтя Кейт. — Като майка му ли?

Но Боби постави длан върху ръката й.

— Остави, татко. Кейт, той все някога трябваше да научи. Вижте, и двамата, хайде да намерим изход, който да удовлетвори всички ни. Нали все това ми повтаряш, татко? — Той импулсивно прибави: — Недей да изхвърляш Кейт. Дай й работа. Тук, в „Нашият свят“.

Хайрам и Кейт заговориха едновременно.

— Да не си се побъркал?…

— Боби, това е абсурдно. Ако смяташ, че ще работя за тоя скапаняк…

Боби вдигна ръце.

— Татко, помисли. За да използваш новата технология, ще имаш нужда от най-добрите разследващи журналисти, които успееш да откриеш. Нали така? Въпреки времепространствената камера сам няма да можеш да изровиш нито един сензационен материал.

— Искаш да кажеш, че тя е най-добрата, така ли? — изсумтя Хайрам.

Боби повдигна вежди.

— Тя е тук, татко. Научила е за самата времепространствена камера. Дори започна да я използва. А що се отнася до теб, Кейт…

— Боби, ако ще и адът да изстине…

— Ти знаеш за времепространствената камера. Хайрам не може да те пусне с тази информация. Затова — не си отивай. Ела да работиш тук. Ще имаш предимство пред всеки друг репортер на планетата. — Той вдигна очи към нея, после към баща си.

Хайрам и Кейт се спогледаха гневно.

— Но настоявам да довърша разследването си за Билибоб Мийкс — каза тя. — Не ми пука за отношенията ти с него, Хайрам. Той е мошеник, потенциален убиец и наркопласьор. И…

Хайрам се изсмя.

— Ти ли ще поставяш условията?

— Моля те, татко — каза Боби. — Просто помисли. Заради мен.

Хайрам ядосано се наведе към Кейт.

— Принуден съм да отстъпя. Но ти няма да ми отнемеш сина. Надявам се, че го разбираш. — Хайрам се изправи и Кейт откри, че се е разтреперила. — Между другото — обърна се към сина си той, — ти имаше право.

— За какво?

— Че те обичам. Че трябва да ми вярваш. Че всичко, което съм правил, е за твое добро.

Кейт ахна.

— Ти си ни подслушвал? — Разбира се. Хайрам навярно бе чул всичко.

Той впери очи в Боби.

— Вярваш ми, нали? Нали?