Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Light of Other Days, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
sqnka
Разпознаване и корекция
WizardBGR (2017)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2017)

Издание:

Автор: Артър Кларк; Стивън Бакстър

Заглавие: Светлината на другия ден

Преводач: Крум Бъчваров

Година на превод: 2000

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2000

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 954-585-151-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1002

История

  1. — Добавяне

12.
Време-пространство

Вътрешният хаос продължаваше.

Той се опита да се разсее. Отново се зае с нещата, които по-рано му доставяха удоволствие. Ала дори най-невероятното виртуално приключение му се струваше плитко, очевидно изкуствено, предсказуемо, неангажиращо.

Изглежда, се нуждаеше от хора, въпреки че странеше от най-близките си; „Като пеперуда, бояща се от пламъка на свещта“ — помисли си Боби. Затова приемаше покани, които иначе незабавно щеше да отхвърли, разговаряше с почти непознати.

Работата му помагаше с безмилостната логика на срещи, графици и насочване на ресурси.

А имаше много работа. Новите въображатели напускаха експерименталните лаборатории и навлизаха в етап на масово производство. Неговите инженери ненадейно решиха последния технически проблем: склонността на лентите да предизвикват синестезия, смущаване на сетивните възприятия, дължащо се на нарушени връзки между мозъчните центрове. Те знаеха, че прочутата лаборатория „Уотсън“ на Ай Би Ем работи по абсолютно същия проблем. Онзи, който пръв се справеше със синестезията, пръв щеше да излезе на пазара и щеше да получи огромно преимущество пред конкурентите си. Изглежда, този рунд щеше да спечели „Нашият свят“.

Работата наистина го поглъщаше. Но не можеше да работи денонощно, нито да спи през цялото си свободно време. И когато бе буден, мислите му, за пръв път свободни, не се поддаваха на контрол.

Докато автопилотът на колата му го отвеждаше към лабораторията, скоростният трафик го караше да умира от страх. Една съвсем тривиална новина — за убийствата и изнасилванията по време на водната война около Аралско море — го накара да избухне в сълзи. Залязващото в залива Пюджит слънце, зърнато през случайно разкъсалата се пелена от черни облаци, го изпълни с вълнение — просто от това, че е жив.

Когато виждаше баща си, в душата му се надигаха страх, омраза, обич и възхищение. Ала можеше да се изправи пред Хайрам.

Кейт бе съвсем друг въпрос. Изпитваше непреодолима потребност да я обича, да я притежава, някак си да я погълне. В нейно присъствие направо онемяваше, губеше власт и над ума, и над тялото си.

Тя знаеше чувствата му — и безмълвно го оставяше сам. Щеше да го чака, докато стане готов за нея, и тогава отново щяха да са заедно.

Но с Хайрам и Кейт поне можеше да разбере защо се чувства така, да проследи причинните връзки, колебливо да определи емоциите, които го разтърсваха. Най-страшни бяха промените в настроението му, които сякаш настъпваха без видима причина.

Будеше се облян в сълзи. Или ненадейно го обземаше необяснима радост, като че ли изведнъж всичко придобиваше смисъл.

Предишният му живот му се струваше далечен, безплътен, като едноизмерна рисунка с черен молив. Сега го заобикаляше нов свят на цвят, материя, светлина и чувства, в който и най-обикновените неща — ранното пролетно листо, отражението на слънцето във водата, гладкият овал на лицето на Кейт — бяха изпълнени с красота, за чието съществуване не беше подозирал.

И Боби — крехкото его, носещо се по повърхността на този тъмен вътрешен океан — трябваше да свикне с новия, сложен, озадачаващ човек, в който внезапно се бе превърнал.

Ето защо започна да търси брат си.

Търпеливото присъствие на Дейвид му действаше невероятно успокояващо: този мечок с рошава руса коса, прегърбен над софтскрийна, потънал в работа, доволен от нейната логика и вътрешна последователност, водещ записки с изненадващо красив почерк. До него Боби се чувстваше дребен и незначителен и в същото време в пълна хармония.

 

 

Един необичайно студен за сезона следобед двамата седяха й пиеха кафе в очакване на резултатите от поредния рутинен експеримент: нова времепространствена дупка, отворена в квантовата пяна до място, много по-отдалечено, отколкото досега.

— Разбирам защо теоретик като теб иска да проучи възможностите на времепространствената технология — каза Боби. — Но ние вече направихме големия удар. Най-важното сега са приложенията.

— Разбира се — меко отвърна Дейвид. — Всъщност приложенията са всичко. Хайрам се стреми да миниатюризира времепространствената технология, която сега е достъпна само за правителството и големите корпорации.

— Като компютрите — отбеляза брат му.

— Точно така. Едва когато бяха миниатюризирани, персоналните компютри заляха света: намериха нови приложения, създадоха нови пазари — изцяло преобразиха живота ни. Виж, Хайрам знае, че няма вечно да имаме монопол. Рано или късно някой независимо ще открие времепространствената камера. Може би дори по-съвършена от нашата. Откъдето неминуемо следва миниатюризиране и понижаване на стойността.

— А „Нашият свят“ несъмнено ще остане лидер на пазара с всички тези малки времепространствени генератори — каза Боби.

— Такава е стратегията на Хайрам. Според него времепространствената камера ще измести всички други устройства за: събиране на информация: видеокамерите, микрофоните, детекторите, дори медицинските сонди. Не съм сигурен, че с нетърпение очаквам времепространствена ендоскопия… но както ти казах, аз също съм учил малко бизнес, Боби. Масово произвежданите времепространствени камери ще се превърнат в обикновена стока и ние ще можем да се конкурираме само с цената. Убеден съм обаче, че Хайрам ще използва техническото си предимство, за да разработи приложения, които не предлага никой друг на пазара. И тъкмо тези проучвания ме интересуват. — Той широко се усмихна. — Поне с това оправдавам пред Хайрам разходите си в лабораторията.

Боби го погледна внимателно. Опитваше се да се съсредоточи върху брат си, върху Хайрам и времепространствената камера, опитваше се да разбере.

— Ти просто искаш да знаеш, нали? Това е най-важното за теб.

Дейвид кимна.

— Предполагам. Голяма част от науката е тежка, еднообразна работа. Безкрайни експерименти и проверки. И тъй като трябва да се отхвърлят грешните хипотези, работата е повече деструктивна, отколкото градивна. Понякога обаче, съвсем рядко, настъпва момент на откровение.

— Откровение ли?

— Не всеки би се изразил така. Но поне аз така го чувствам.

— И няма значение, че е възможно през следващите пет века никой да не разбере статиите ти, така ли?

— Предпочитам да не е така. И навярно няма да е така. Но е важно самото откровение, Боби. Винаги е било така.

На софтскрийна зад него избухнаха звезди от пиксели и се разнесе тих звън.

Дейвид въздъхна.

— Но не и днес, очевидно.

Боби надзърна над рамото на брат си.

— Пак ли нестабилност? Като в началото на времепространствените дупки?

Дейвид натисна някакъв клавиш и започна нов експеримент.

— Е, сега сме малко по-амбициозни. Времепространствените ни камери вече достигат до всяка точка на Земята, прекосяват разстояния от по няколко хиляди километра. В момента се опитвам да отворя и стабилизирам времепространствени дупки, които обхващат големи интервали във време-пространството на Минковски[1] — всъщност десетки светлинни минути.

Боби вдигна ръце.

— Успя да ме объркаш. Една светлинна минута е разстоянието, което изминава светлината за една минута… нали така?

— Да. Например планетата Сатурн е на разстояние от около милиард и половина километра. Това са около осемдесет светлинни минути.

— И ние искаме да видим Сатурн.

— Разбира се. Няма ли да е чудесно да проучваме космоса с времепространствени камери? Край на постоянно повреждащите се сонди, край на дългогодишните полети… Проблемът е, че във вероятностната квантова пяна изключително рядко се срещат времепространствени дупки, които да обхващат толкова големи интервали. И стабилизирането им е невъобразимо по-трудно. Но не е невъзможно.

— Защо казваш „интервали“, а не „разстояния“?

— Физическа терминология. Извинявай. Интервалът е разстояние, обаче във време-пространството. Което е пространство плюс време. Всъщност това си е Питагоровата теорема. — Той взе бележника си и започна да пише. — Да речем, че отиваш в града и известно време вървиш на изток, после на север. Можеш да изчислиш изминатото разстояние ето така. — Дейвид му подаде бележника:

(разстояние)? = (изток)? + (север)?

— Вървял си по правоъгълен триъгълник. Квадратът на хипотенузата е равен на сбора от…

— Поне това го знам.

— Но ние физиците разглеждаме пространството и времето като едно цяло, в което времето е четвъртата координата, освен трите пространствени. — Той продължи да пише:

(интервал)? = (разстояние във времето)? (разстояние в пространството)?

— Това се нарича „метрика на време-пространството на Минковски“. И…

— Как можеш да говориш за разстояние във времето по същия начин като за разстояние в пространството? Ти измерваш времето в минути, а пространството — в километри.

Дейвид кимна одобрително.

— Основателен въпрос. Трябва да използваш мерни единици, при които времето и пространството са еквивалентни. — Той погледна брат си, за да види дали го разбира. — Да речем, че се получава, когато измерваш времето в минути и пространството — в светлинни минути.

— Но тук има нещо съмнително. Защо имаш минус, а не плюс?

Дейвид потърка месестия си нос.

— Картата на време-пространството не е точно като картата на Сиатъл. Пътят на един фотон, частица, която се движи със светлинна скорост, е нулев интервал.

— Това е относителност. Нещо, свързано с разширяването на времето, свиването на линиите и…

— Да. — Дейвид го потупа по рамото. — Точно така. Тази метрика е константна при преобразуването на Лоренц[2]… Няма значение. Въпросът е, че трябва да използвам такова уравнение, когато работя в релативистична вселена, и ако се опитвам да създам времепространствена дупка до Сатурн и отвъд него.

Боби замислено се загледа в простото уравнение. Все още във вихъра на бурните си емоции, той усети студената му логика с цялото си тяло, сякаш страдаше от някаква интелектуална синестезия.

— Дейвид, искаш да кажеш, че разстоянията в пространството и времето са еквивалентни — бавно рече Боби. — Нали така? Твоите времепространствени дупки обхващат интервали във време-пространството, а не просто разстояния. И това означава, че ако успееш да стабилизираш достатъчно голяма дупка, за да стигнеш до Сатурн, на осемдесет светлинни минути…

— Да?

— … тя ще обхваща осемдесет минути. С други думи — ще минава през времето. — Боби го погледна. — Много ли съм тъп?

Дейвид онемя.

— Мили Боже! — накрая бавно промълви той. — Изобщо не съм се сещал за тази възможност. Просто исках времепространствената дупка да обхване нещо като пространствен интервал. — Ученият трескаво докосна софтскрийна. — Ако огранича пространствения интервал до няколко метра, останалата част от дупката ще трябва да стане времева…

— Какво означава това? Дейвид?

Разнесе се почти болезнено остър сигнал и Търсачката съобщи:

— Хайрам иска да те види, Боби.

Боби погледна Дейвид, внезапно изпълнен с абсурден страх.

Брат му кратко кимна, вече погълнат от новата насока на работата си.

— По-късно ще ти се обадя, Боби. Може да се окаже важно. Изключително важно.

Боби излезе.

 

 

Хайрам крачеше из кабинета си, видимо ядосан, със свити юмруци. Кейт седеше на голямата заседателна маса и изглеждаше уплашена.

Боби се поколеба на вратата, в продължение на няколко секунди неспособен да прекрачи прага — толкова силни емоции кипяха тук, — но Кейт го гледаше: и дори се насили да се усмихне.

Най-после той влезе в стаята и седна срещу Кейт.

Хайрам гневно се обърна към него.

— Ти ме провали, лайненце такова!

— За Бога, Хайрам… — възкликна Кейт.

— Ти да мълчиш! — Той удари с юмрук по масата и в пластмасовата повърхност пред Боби се включи софтскрийн. На екрана се появиха кадри от репортажи: образи на Боби, по-младия Хайрам, някакво момиче, красиво, плахо, облечено в безцветни, скучни, демодирани дрехи — и снимка на същата жена, две десетилетия по-късно, интелигентна, уморена, красива. На всяко изображение се виждаше емблемата на Земна информационна мрежа.

— Открили са я, Боби — каза Хайрам. — Благодарение на теб. Защото не си си държал голямата уста затворена, нали?

— Кого са открили?

— Майка ти.

Кейт работеше със софтскрийна пред себе си и бързо преглеждаше информацията.

— Хедър Мейс. Така ли се казва? Пак се е омъжила. Има дъщеря — имаш сестра, Боби.

— Млък, кучка такава! — изръмжа Хайрам. — Ако не беше ти, всичко това нямаше да се случи.

— Какво нямаше да се случи? — като се мъчеше да запази самообладание, попита Боби.

— Имплантът ти щеше да продължи да си върши работата. Господи, ще ми се някой да ми беше сложил такова нещо в главата, когато бях на твоята възраст! Това щеше да ми спести адски много неприятности. И ти нямаше да се раздрънкаш пред Дан Шира.

— Шира ли? От ЗИМ?

— Само че, когато миналата седмица се е срещнал с теб, не се е представил с това име. Какво стана, напи те и те накара да се разбъбриш за злия си баща и за отдавна изгубената си майка ли?

— Спомням си — каза Боби. — Казва се Мървин. Мървин Коста. Отдавна го познавам.

— Разбира се. Той те е обработвал, за да се добере до мен. Ти не си знаел какъв е, но си се държал резервирано — преди, когато ти е помагал имплантът. А сега — това. И за всичко си виновна ти, Манзони!

Кейт продължаваше да преглежда информацията.

— Да не би аз да съм изпукала и изхвърлила тази жена преди двайсет години? — Тя докосна софтскрийна и на масата пред Хайрам се отвори екран. — Шира има доказателства. Гледай.

Боби надзърна над рамото на баща си. Видя Хайрам, седнал на маса — на същата маса, с удивление разбра той, в същата стая. Четеше купчина документи, внасяше поправки и ги подписваше. Изображението беше зърнисто и нестабилно, но достатъчно ясно. Хайрам стигна до поредния документ, презрително поклати глава, припряно го подписа и го захлупи от дясната си страна.

Картината се върна няколко кадъра назад, замръзна и се приближи към листа дотолкова, че можеше да се прочете част от текста.

— Виждаш ли? — рече Кейт. — Хайрам, хванали са те да подписваш актуализирания си договор с Хедър отпреди двайсет години.

Той почти умолително погледна сина си.

— Това беше отдавна. Сключихме споразумение. Аз й помогнах да направи кариера. Тя снима документални филми. Постигна голям успех.

— Тя е била кобила за разплод, Боби — студено каза Кейт. — Баща ти й е плащал, за да й затвори устата. И за да се погрижи никога да не я допусне до теб.

Хайрам закрачи из стаята, като удряше с юмрук по стените и гневно гледаше към тавана.

— Кабинетът ми се проверява по три пъти дневно! Как са успели да ме снимат? Ония некадърни задници от охраната пак са се прецакали.

— Я стига, Хайрам — спокойно рече Кейт. Положението очевидно й доставяше удоволствие. — Помисли. Няма начин ЗИМ да проникнат в централата ти. Както и ти в тяхната.

— Изобщо не се налага да прониквам там — бавно отвърна той. — Аз имам времепространствена камера… Господи!

— Браво — ухили се Кейт. — Измъдри го. ЗИМ също имат времепространствена камера. Това е единственият начин да заснемат този материал. Ти си изгубил монопола си, Хайрам. И те веднага са насочили времепространствената си камера срещу теб. — Тя отметна глава назад и високо се засмя.

— Боже мой! — промълви Боби. — Каква катастрофа!

— Глупости! — изсумтя Кейт. — Я стига, Боби! Скоро целият свят ще научи за съществуването на времепространствената камера — вече не можете да я запазите в тайна. И слава Богу, че най-после ще я измъкнат от ръцете на този отвратителен диумвират, федералното правителство и Хайрам Патерсън.

— Ако ЗИМ притежава времепространствената технология — студено рече Хайрам, — ясно е кой им я е дал.

Кейт се озадачи.

— Ако намекваш, че аз…

— Кой друг?

— Аз съм журналистка — наежи се тя. — Не съм шпионин. Върви по дяволите, Хайрам. Ясно е какво се е случило. ЗИМ просто са разбрали, че трябва да си открил начин да използваш времепространствените си дупки като дистанционни камери. И после са повторили проучванията ти. Това не е трудно — по-голямата част от информацията е публикувана. Хайрам, монополът ти се клатеше още от самото начало. Трябвало е само един човек да открие технологията независимо от теб.

Ала Хайрам като че ли не я чуваше.

— Аз ти простих, взех те при себе си! Ти предаде доверието ми! Погуби ума на сина ми и го надъха срещу мен!

Кейт се изправи и застана срещу него.

— Ако наистина смяташ така, значи си по-извратен, отколкото предполагах.

— Извинявай, Хайрам — тихо се обади Търсачката. — Тук е Майкъл Мейвънс, иска да те види. Специален агент Мейвънс от…

— Кажи му да почака.

— Боя се, че не е възможно, Хайрам. Освен това Дейвид е на телефона. Твърди, че е спешно.

Боби погледна баща си, после Кейт. Беше уплашен и смутен. Животът около него се разпадаше на парчета.

 

 

Агентът седна и отвори куфарчето си.

— Какво искаш, Мейвънс? — изсумтя Хайрам. — Не очаквах да те видя пак. Мислех, че сделката ни е окончателна.

— И аз така мислех, господин Патерсън. — Мейвънс изглеждаше искрено разочарован. — Но проблемът е, че вие не я спазихте. Не я спази „Нашият свят“ като корпорация. И конкретно един негов служител. Тъкмо затова съм тук. Когато научих за този случай, помолих да ме включат. Още повече че имам специален интерес.

— Какъв случай? — тежко попита Хайрам.

Мейвънс извади от куфарчето си някакъв документ.

— Накратко, това е обвинение в злоупотреба с търговска тайна по закона за икономическия шпионаж от хиляда деветстотин деветдесет и шеста година, повдигнато срещу „Нашият свят“ от Ай Би Ем и конкретно от директора на тяхната научноизследователска лаборатория „Томас Дж. Уотсън“. Господин Патерсън, ние смятаме, че времепространствената камера е била използвана за осигуряване на незаконен достъп до научни резултати, собственост на Ай Би Ем. Нещо, което наричат „противосинестетичен софтуер“, свързан с технологията за виртуална реалност. — Той вдигна глава. — Това говори ли ви нещо?

Хайрам погледна Боби.

Боби седеше като хипнотизиран. Разкъсваха го противоречиви чувства, нямаше представа как да реагира, какво да каже.

— Имате заподозрян, нали, специален агент? — попита Кейт.

Мейвънс тъжно кимна.

— Струва ми се, че вече знаете отговора, госпожо Манзони.

Тя се смути.

— Кейт ли имате предвид? — изсумтя Боби. — Това е смешно!

Хайрам удари с юмрук по дланта си.

— Знаех си. Знаех си, че тя ще ни създаде проблеми. Но не вярвах, че ще отиде толкова далеч.

Агентът въздъхна.

— Боя се, че към вас води много ясна следа от улики, госпожо Манзони.

— Всичко е инсценирано — гневно отвърна тя.

— Ще ви арестуваме — каза Мейвънс. — Надявам се, че няма да окажете съпротива. Търсачката ще ви прочете правата.

Кейт се сепна от недоловимия за останалите в стаята глас, който прозвуча в ушите й.

Хайрам отиде при Боби.

— Спокойно, сине. Заедно ще се справим с тая гадост. Какво се опитваше да направиш, Манзони? Да откриеш друг начин да стигнеш до Боби ли? Това ли е? — На лицето му се изписа мрачно изражение, лишено от всякакви чувства: нито следа от гняв, съжаление, облекчение или триумф.

Вратата рязко се отвори и на прага усмихнато застана Дейвид. Държеше навит на руло софтскрийн.

— Успях — каза той. — За Бога, успях… Какво става тук?

— Доктор Кързън, може би ще е по-добре, ако… — започна Мейвънс.

— Няма значение. Няма никакво значение, каквото и да правите. В сравнение с това. — Той разгъна софтскрийна на масата. — Идвам направо от лабораторията. Вижте.

На пръв поглед образът на екрана приличаше на дъга от черна, бяла и сива ивици светлина на черен фон.

— Малко е зърниста, разбира се — каза Дейвид. — Но въпреки това картината не е с по-ниско качество от снимките, направени от първите сонди на НАСА през седемдесетте години на двайсети век.

— Това е Сатурн — учудено рече Мейвънс.

— Да. В момента виждате пръстените — доволно се ухили Дейвид. — Установих времепространствена камера на милиард и половина километра. Голяма работа, а? Ако се вгледате внимателно, ще видите две от луните, ето тук, в равнината на пръстените.

Хайрам се засмя и прегърна сина си.

— Боже мой, това е страхотно!

— Да. Но това не е важно. Вече не е.

— Не било важно ли? Шегуваш ли се?

Дейвид трескаво заработи със софтскрийна и образът на Сатурн изчезна.

— Мога да го конфигурирам наново оттук. Съвсем лесно е. Всъщност Боби ми даде идеята. На мен изобщо не ми беше хрумнало. Ако огранича пространствения интервал до няколко метра, останалата част от дупката става времева…

Боби се наведе напред. На екрана се виждаше също толкова зърнист образ от много по-познато място: работното помещение на Дейвид в лабораторията. Самият той седеше с гръб към зрителното поле, а Боби стоеше до него и гледаше над рамото му.

— Лесна работа — тихо, почти благоговейно повтори Дейвид. — Разбира се, ще трябва да проведем експерименти, да разчетем времето…

— Това е за лабораторията — каза Хайрам. — И?

— Ти не разбираш. Тази нова времепространствена дупка има същата, хм, дължина като другата.

— Онази до Сатурн.

— Да. Но вместо да обхваща осемдесет светлинни минути…

— Ясно — прекъсна го Мейвънс. — Тази времепространствена дупка обхваща осемдесет минути.

— Да — потвърди Дейвид. — Осемдесет минути в миналото. Ето, татко. В момента виждаш нас двамата с Боби точно преди да го повикаш.

Хайрам зяпна.

Боби се чувстваше така, сякаш светът се въртеше около него, променяше се и се преобразяваше в някаква нова, непозната планета, сякаш в главата му се беше включил друг чип. Той погледна Кейт, която ужасено наблюдаваше екрана.

Ала забравил проблемите си, Хайрам незабавно разбра значението на откритието.

— Чудя се колко ли ни гледат сега.

— Кой? — попита Мейвънс.

— Хората от бъдещето. Не ти ли е ясно? Ако Дейвид е прав, това е повратен момент в историята, този миг, точно сега, откриването на тази… тази камера на миналото. Сигурно във въздуха наоколо е бъкано от времепространствени дупки, отворени от бъдещи историци. Биографи. Агиографи. — Той вдигна глава и оголи зъби. — Гледате ли ме? А? Спомняте ли си името ми? Аз съм Хайрам Патерсън! Ха! Виждате ли какво направих, задници такива!

 

 

И безбройните наблюдатели в коридорите на бъдещето срещнаха предизвикателния му поглед.

Бележки

[1] Херман Минковски (1864–1909) — немски математик, автор на идеята за четириизмерното пространство (пространство на Минковски). — Б.пр.

[2] Математическо преобразуване в специалната теория на относителността, определящо начина, по който се променят пространството, времето и други физически величини за двама наблюдатели в еднакво относително движение (по името на Хендрик А. Лоренц (1853–1928), холандски физик). — Б.пр.