Артър Кларк, Стивън Бакстър
Светлината на другия ден (6)

5.
Виртуалният рай

Боби закъсняваше. Кейт го чакаше на паркинга на Земята на Откровението. В гигантската катедрала от бетон и стъкло — бивш бейзболен стадион — вече нахлуваха тълпи възрастни богомолци.

Наложи се да седнат в дъното на една от трибуните зад високи колони, които им пречеха да виждат. Из навалицата шареха продавачи на хотдог, фъстъци, безалкохолни напитки и ободряващи опиати, по уредбата се носеше музика. „Йерусалим“, позна я тя: на основата на великата поема на Блейк^[1] за легендарното идване на Иисус в Британия, сега химн на нова Англия.

Целият под на стадиона беше огледален и отразяваше синьото небе, осеяно с декемврийски облаци. В средата се издигаше огромен трон, покрит със зелени и сини камъчета, навярно кварц. Във въздуха ръсеха водни капки и с помощта на специални прожектори се образуваха прелестни дъги. Малки роботи настаняваха по-немощните богомолци. Всички старци бяха в бяло и носеха златни корони.

А наоколо обикаляха грамадни зверове, целите гротескно покрити с мигащи очи. Един от тях разпери криле и излетя като орел.

Създанията зареваха и уредбата многократно усили звука. Хората се изправиха и зааплодираха.

Боби бе странно нервен. Беше облечен в тесен ален гащеризон с менящо цвета си шалче на шията. „Лъскаво конте от двадесет и първи век — помисли си Кейт, — абсолютно не на място сред старческото множество, като диамант сред речни камъчета.“

Тя докосна ръката му.

— Добре ли си?

— Нямах представа, че всички ще са толкова стари.

Имаше право, разбира се. Какво по-убедително доказателство за стареенето на Америка? Всъщност на тила на мнозина от присъстващите ясно се виждаха когнитивни усилватели, превантивно средство против старчески болести като Алцхаймер, което стимулираше производството на невротрансмитери.

— Иди във всяка черква в страната и ще видиш същото, Боби. Жалко, но религията привлича хората малко преди да умрат. А сега има повече старци — и с приближаването на Пелин навярно всички долавяме полъха на тази тъмна сянка. Билибоб просто е яхнал гребена на демографската вълна. Така или иначе, тези хора няма да те ухапят.

— Може би. Обаче смърдят. Не усещаш ли?

Кейт се засмя.

— Никога не си обувай най-хубавия панталон, когато отиваш на борба за свобода и истина.

— А?

— Хенрик Ибсен.

Пред трона в центъра на стадиона застана нисък дебел мъж с лъснало от пот лице. Гласът му закънтя по уредбата.

— Добре дошли в Земята на Откровението! Знаете ли защо сте тук? — Той посочи с показалец един от богомолците. — Ти знаеш ли? А ти? Чуйте ме: „Един неделен ден бях обзет от дух и чух зад себе си силен глас като от тръба, който казваше: Аз съм Алфа и Омега, първият и последният; и туй, що видиш, напиши на книга…“^[2]

Кейт се наведе към Боби и прошепна:

— Представям ти Билибоб Мийкс. Предразполага, а? Ръкопляскай заедно с другите. Защитна окраска.

— Какво става, Кейт?

— Явно никога не си чел Откровението. Побърканата кулминация на Библията. — Тя посочи с ръка. — Седем лампи. Двайсет и четири трона около големия. Откровението е пълно със сакрални числа — три, седем, дванайсет. И описанието на края на света е абсолютно буквално. Макар че Билибоб поне използва традиционните преводи, а не модерните издания, които са преработени така, че все едно две хиляди петстотин трийсет и четвърта, годината на падането на Пелин, открай време си е била посочена в текста… — Кейт въздъхна. — Астрономите, които откриха Пелин, не ни направиха голяма услуга, като му дадоха това име. Осма глава, десети стих: „Затръби и третият Ангел, и от небето падна голяма звезда, горяща като светило, и падна върху третата част на реките и върху водните извори; и името на тая звезда е пелин…“

— Не разбирам защо ме покани тук. Всъщност не знам как си успяла да ми предадеш съобщението. След като баща ми те изхвърли…

— Хайрам все още не е всесилен, Боби — прекъсна го тя. — Няма пълна власт дори над теб. А що се отнася до това защо… Гледай!

Над тях се издигаше робот с надпис: „ЗРЪНЦА“. Той се спусна към тълпата, повикан от множество богомолци.

— Зрънца — замислено рече Боби. — Това е мозъчен стимулатор, нали?

— Да. Специалитетът на Билибоб. Чел ли си Блейк? „Съзираш ли в зрънцето пясък вселена, а в полския цвят — красотите на рая, и краткият час бива вечност блажена, и в шепата малка събираш безкрая…“^[3] Когато взимаш зрънца, усещането ти за време се ускорява. Субективно, ти ще си в състояние да мислиш повече, да имаш повече преживявания за едно и също обективно време. По-дълъг живот — запазена марка на Билибоб Мийкс.

— И какво лошо има в това?

— Боби, огледай се наоколо. Старците се страхуват от смъртта. Това ги прави уязвими за такива измами.

— Какви измами? Не е ли вярно, че зрънцата имат ефект?

— В известен смисъл. При възрастните хора биологичният часовник на мозъка всъщност върви по-бавно. И тъкмо това използва Билибоб.

— И проблемът е…

— Страничните ефекти. Зрънцата стимулират производството на допамин, основния химически посредник на мозъка. И се опитват да направят старческия мозък бърз като на дете.

— Което е лошо — колебливо каза той. — Нали така?

Кейт се намръщи. Въпросът я озадачи — не за пръв път имаше чувството, че на Боби му липсва нещо.

— Разбира се, че е лошо. Това си е чисто бърникане в мозъка. Боби, допаминът участва в много жизненоважни мозъчни функции. Ако количеството му е прекалено малко, получаваш тремор, неспособност да правиш волеви движения — Паркинсонова болест например, дори кататония. Ако е прекалено много, вечно си възбуден, възможно е да се стигне до маниакално разстройство, неконтролируем говор и движения, пристрастяване, еуфория. Последователите на Билибоб, или по-точно неговите жертви, няма да постигнат Вечността в последния си час. Билибоб цинично изгаря мозъците им. Някои лекари вече стигнаха до този извод. Но никой не може да докаже нищо. Трябват ми доказателства от собствената му лаборатория, че Билибоб знае точно какво върши. Наред с доказателства и за другите му измами.

— Например?

— Например за това, че измъква милиони долари от застрахователни компании, като им продава фалшиви списъци на свои енориаши. Че е прибрал в джоба си голямо дарение от Лигата против клеветата. И продължава в същия дух, въпреки че е изминал дълъг път от банкнотните кръщения. — Кейт погледна към Боби. — И за това ли не си чувал? По време на кръщаването държиш банкнота. Така Божията благословия се насочва към парите, а не към детето. После пускаш банкнотата в обръщение и тя би трябвало да ти се върне многократно… и за да си абсолютно сигурен, че ще има ефект, естествено, даваш парите на пастора. Говори се, че Билибоб усвоил този приятен навик в Колумбия, където работил като наркопласьор.

Това, изглежда, го шокира.

— Нямаш доказателства.

— Още не — мрачно призна тя. — Но ще намеря.

— Как?

— Тъкмо за това исках да поговоря с теб…

Боби се намръщи.

— Извинявай — каза Кейт. — Просто съм малко ядосана.

— Кейт, ти си много ядосана.

— Струва ми се, че имам основание. От месеци вървя по следите на този тип.

Над тях се издигна робот, който носеше комплекти виртуални очила и ръкавици.

— Тези очила и ръкавици са произведени от компанията „Земята на Откровението“ със съдействието на „Нашият свят“ за пълно преживяване на Земята на Откровението. Таксата автоматично ще се изтегли от вашите кредитни карти или лични сметки. Тези очила и ръкавици…

Кейт се пресегна и взе два комплекта.

— Време е за представлението.

Боби поклати глава.

— Имам импланти. Не ми трябват…

— Билибоб използва специални средства, за да обезврежда конкурентните технологии. — Тя си сложи очилата. — Готов ли си?

— Ами, да…

Кейт усети около очите си влага — очилата се бяха свързали с плътта й чрез мембрани. Сякаш студени влажни устни смучеха лицето й.

Мигновено се озова в мрак и тишина.

До нея се материализира Боби, който я хвана за ръка. Неговите очила и ръкавици, разбира се, бяха невидими.

Скоро зрението й се проясни още повече. В пространството около тях, докъдето й стигаше погледът, като облак от прашинки се носеха хора. Всички бяха в бели роби и държаха палмови клонки — дори и те с Боби, установи тя. И бяха облени в светлината, която струеше от висящия във въздуха пред тях куб.

Огромен съвършен куб, сияещ като слънце.

— Леле! — възкликна Боби.

— Двайсет и първа глава от Откровението — прошепна Кейт. — Добре дошъл в Новия Йерусалим. — Тя хвърли палмовата клонка, но в ръката й просто се появи друга. — Само не забравяй — каза журналистката, — че единственото реално нещо тук е постоянният поток от пари, който изтича от твоите джобове и се влива в тези на Билибоб.

Двамата заедно полетяха към светлината.

 

 

На стената пред нея имаше прозорци и три сводести порти. Вътре се виждаше светлина, още по-ярка, отколкото самата сграда. В сравнение с размерите на куба стените изглеждаха тънки като хартия.

— Колко всъщност е голямо това нещо? — попита Боби.

— Свети Йоан казва, че градът бил куб и всяка страна била широка дванайсет хиляди стадия.

— Дванайсет хиляди стадия са…

— Около две хиляди километра. Боби, този Божи град е голям колкото малка луна. Ще мине доста време, докато стигнем до него. И ще платим за всяка секунда, разбира се.

— В такъв случай ми се ще да си бях взел хотдог. Знаеш ли, баща ми често споменава за теб.

— Сърди ли ми се?

— Хайрам е… хм, непостоянен. Мисля, че дълбоко в душата си те харесва.

— Предполагам, че трябва да се чувствам поласкана, нали?

— Допадна му изразът, който ти използва. „Електронна анестезия“. Трябва да призная, че самият аз не го разбрах.

Тя му се намръщи. Продължаваха да се носят към сивкавата светлина.

— Наистина си водил затворен живот, нали, Боби?

— Бърникането в мозъка, както го наричаш ти, често е много полезно. Като усилвателите за Алцхаймер. — Той я погледна. — Може пък да не съм чак толкова завеян, за колкото ме смяташ. Преди две години открих болнично крило с дарение от „Нашият свят“. Лекуваха маниакални депресии чрез прекъсване на деструктивната връзка между две зони на мозъка…

— Опашатото ядро и сливиците. — Кейт се усмихна. — Чудно нещо, всички станахме специалисти по мозъчна анатомия. Не твърдя, че всичко е вредно. Но има много мотиви за бърникане. Хора, склонни към буйства, се укротяват с изгаряне на части от сливиците. Работохолици и комарджии се „диагностицират“ и „лекуват“. Даже агресивността е свързана с разстройство в мозъчната кора.

— И какво му е ужасното?

— Тия шарлатани, тия лекари, дето се занимават с мозъчно препрограмиране, не разбират машината, в която бърникат. Все едно да се опитваш да установиш функциите на някакъв софтуер, като изгориш компютърните чипове. Винаги има странични ефекти. Защо мислиш, че Билибоб толкова лесно е успял да си осигури този бейзболен стадион? Защото от две хиляди и петнайсета насам спортът е в упадък: играчите вече не се състезават достатъчно енергично.

Той се усмихна.

— Това обяснение не ми се струва много сериозно.

— Виж, през последните две десетилетия качеството и количеството на оригиналните научни проучвания рязко спадна. Като „лекуват“ диагностицираното от самите тях маниакално самовглъбяване, лекарите лишиха най-интелигентните индивиди от способността да се занимават със сложни дисциплини. А мозъчният участък, свързан с депресията, подвидовата кора, също е свързан с творчеството — с възприемането на смисъла. Повечето критици са единодушни, че изкуството е в упадък. Защо смяташ, че виртуалните рокгрупи на баща ти са толкова популярни седемдесет години след разпадането на първообразите си?

— Но каква е алтернативата? Без препрограмирането светът щеше да е жесток и варварски.

Тя стисна ръката му.

— Ти може и да не го виждаш от златната си клетка, но светът все още си е жесток и варварски. Трябва ни машина, която да ни позволява да видим гледната точка на другите. Ако не успеем да го постигнем, цялото препрограмиране става излишно.

— Ти наистина си адски гневна, а? — кисело рече Боби.

— Гневна ли? Бясна съм — на шарлатани като Билибоб. На модерни френолози и нацистки доктори, които се бъзикат с главите ни и навярно дори застрашават бъдещето на вида ни, докато светът около нас се разпада. Ти не си ли бесен?

Той озадачено отвърна на погледа й.

— Предполагам, че трябва да помисля… Хей! Движим се по-бързо.

Светият град се извисяваше пред тях. Стената приличаше на огромна изправена равнина, чиито правоъгълни кратери ярко сияеха.

Човешките рояци се разделяха на потоци към гигантските врати, сякаш носени от силни течения. Боби и Кейт летяха към централната порта. Ала нямаше истинско усещане за движение. Когато се замислеше, тя съзнаваше, че тялото й все още е спокойно отпуснато на твърдата седалка.

И все пак полетът беше невероятен.

Влетяха стремглаво през вратата, сияещ тунел от сивкаво бяла светлина, и се плъзнаха над лъскава златна повърхност.

Кейт се огледа и потърси стените, които трябваше да са на стотици километри една от друга. Във въздуха се стелеше мъгла, над нея дори имаше облаци, които отразяваха златния под.

… После вдигна очи и видя бляскавите стени на града да се издигат от атмосферния пласт над пода. Равнините и правите линии се сливаха в далечен квадрат, неочаквано ясен, високо над главата й.

Таван над атмосферата.

— Леле!

Пръстите на Боби бяха топли и меки.

— Признай, че си впечатлена.

— И въпреки това Билибоб е мошеник.

— Обаче ловък мошеник.

Земното притегляне взимаше своето. Хората наоколо се спускаха като човешки снежинки и Кейт се спускаше заедно с тях. Видя светлосиня река, която пресичаше златната равнина. По бреговете й растеше гъста зелена гора. Навсякъде имаше хора, пръснати по брега и край сградите. Трябваше да са повече, отколкото бяха присъствали на стадиона. Несъмнено много от тях бяха виртуални проекции.

Докато падаше, започна да забелязва детайлите — дори слънчевите зайчета по водата. Накрая зелените върхари я обгърнаха.

Кейт леко се спусна на земята. Когато отново погледна към небето, видя безброй старци в бели роби, носещи се без страх надолу.

Толкова много злато: земната повърхност, стените на най-близките сгради. Хората изглеждаха възбудени, щастливи. Ала златото изпълваше въздуха с жълто сияние, което им придаваше анемичен вид. И тези радостни изражения несъмнено бяха виртуални маски, наложени върху смутени лица.

Боби се приближи до едно от дърветата. Кейт забеляза, че босите му стъпала потъват и изчезват на сантиметър-два в тревата.

— По клоните растат различни видове плодове. Виж. Ябълки, портокали, лимони…

— „… От двете страни на реката стои дърво на живота, което дава дванайсет пъти плодове, като всякой месец ражда своя плод; листата на дървото служат за изцеление на народите.“^[4]

— Впечатлен съм от детайлността.

— Излишно е. — Тя се наведе и докосна земята. Не усети стръковете на тревата, нито роса, нито пръст, само гладка пластмасова повърхност. — Билибоб е панаирджия. При това от най-евтините. — Кейт се изправи. — Това дори не е истинска религия. При Билибоб работят специалисти по маркетинг и бизнесаналитици, а не монаси и монахини. Той проповядва, че е нормално да си алчен. Поговори с баща си. Това е стоков фетишизъм, пряко свързан с банкнотните кръщения.

— Говориш така, като че ли си религиозна.

— Не съм, уверявам те — отвърна тя. — Човешката раса спокойно може да мине и без религия. Но не мога да понасям хора като Билибоб. Доведох те тук, за да ти покажа силата на влиянието му, Боби. Трябва да го спрем.

— И с какво мога да ти помогна?

Кейт се приближи до него.

— Знам какво се опитва да постигне баща ти. Нещо повече от метода за информационен обмен. Средство за дистанционно наблюдение.

Той не отговори.

— Не очаквам да го потвърдиш или отречеш. И няма да ти кажа откъде съм научила. Искам да помислиш за това какво можем да постигнем с такава техника.

Боби свъси вежди.

— Светкавичен достъп до сензационни материали…

Тя махна с ръка.

— Много повече. Помисли. Ако си в състояние да отвориш времепространствена дупка до всяка точка, вече няма да има прегради. Няма да има стени. Ще можеш да виждаш всеки по всяко време. И мошениците като Билибоб няма да има къде да се скрият.

Той още повече се намръщи.

— За шпиониране ли говориш?

Кейт се засмя.

— О, я стига, Боби! Всеки от нас и без това е под постоянно наблюдение. От двайсет и една годишен си известна личност, трябва да знаеш какво е да те наблюдават.

— Не е същото.

Тя отново го хвана за ръка.

— Ако Билибоб няма какво да крие, няма от какво и да се бои. Погледни го от тази страна.

— Понякога говориш точно като баща ми — безизразно рече Боби.

Кейт смутено замълча.

Запътиха се към тълпата и към големия трон, около който танцуваха седем светещи глобуса. Заедно с двадесет и четирите по-малки тронове това представляваше уголемен вариант на реалната сцена на стадиона.

И пред централния трон стоеше Билибоб Мийкс.

Ала не дебелият потен човек, когото бяха видели преди малко. Този Билибоб бе по-висок, по-млад, по-слаб, много по-красив, нещо като млад Чарлтън Хестън^[5]. Макар че трябва да беше най-малко на километър от тях, той се извисяваше над множеството. И сякаш растеше.

Той се наведе надолу с ръце на хълбоците и гласът му отекна като гръм:

— „И градът няма нужда ни от слънце, ни от месечина, за да светят в него, понеже Божията слава го е осветила, и светило му е Агнецът…“^[6] — Билибоб продължаваше да се уголемява, ръцете му се удължиха като дървесни дънери, лицето му се превърна в огромен диск, който вече се издигаше над по-ниските облаци. Кейт виждаше как хората бягат изпод гигантските му крака като мравки.

И изведнъж пасторът насочи показалец право към нея, бездънните му сиви очи яростно заблестяха, на челото му се появиха гневни бръчки, дълбоки като марсиански канали.

— „И няма да влезе в него нищо нечисто, нито който върши гнусни работи и лъжа, а само ония, които са записани в книгата на живота при Агнеца.“ Твоето име записано ли е в тази книга? Достойна ли си?

Кейт изпищя.

И невидима ръка я издигна в сияйния въздух.

 

 

Усети влага около очите и ушите си. Изведнъж я обгърна светлина, шум и аромат на хотдог.

Боби беше коленичил пред нея. На лицето му личаха следите от очилата.

— Успя да стигне до теб, нали? — попита той.

— Билибоб знае как да насочва посланията си — задъхано отвърна Кейт.

Хората по редовете на бившия стадион се олюляваха и пъшкаха, раздразнените им от очилата очи сълзяха. Тук-там медицински екипи изнасяха хора, изпаднали в безсъзнание — навярно припаднали или получили инфаркт, помисли си Кейт. Преди да купи билетите я бяха накарали да подпише различни документи, с които освобождаваше Мийкс от всякаква отговорност, и предполагаше, че безопасността на богомолците не е сред неговите приоритети.

Тя любопитно погледна Боби: изглеждаше невъзмутим.

— Ами ти?

Той сви рамене.

— Играл съм и по-интересни приключенски игри. — Боби погледна нагоре към мрачното декемврийско небе. — Кейт… знам, че просто ме използваш, за да се добереш до баща ми. Но въпреки това те харесвам. И може би ще ми е полезно да натрия носа на Хайрам. Как мислиш?

Кейт затаи дъх.

— Мисля, че това е най-човешкото нещо, което съм чувала от теб.

— Тогава да го направим.

Тя се насили да се усмихне. Бе получила каквото искаше.

Но светът наоколо все още й се струваше недействителен в сравнение с онези последни мигове в ума на Билибоб.

Не се съмняваше, че ако в слуховете за устройството, което конструираше Хайрам, има дори само капчица истина, тя ще е в състояние да унищожи Билибоб Мийкс. Това щеше да е огромен успех, личен триумф.

Ала дълбоко в себе си съзнаваше, че винаги ще съжалява за това. Дълбоко в себе си винаги щеше да копнее да се върне в онзи сияен златен град, в който я очакваха щастливи, усмихнати хора.

Билибоб беше стигнал до сърцето й, ударната му тактика бе победила дори нея. И това, разбира се, беше проблемът. Причината да спрат Билибоб Мийкс.

— Да — отвърна Кейт. — Да го направим.