Артър Кларк, Стивън Бакстър
Светлината на другия ден (2)

1.
Машината на Казимир

Малко след зазоряване Виталий Келдиш сковано се качи в колата си, включи автопилота и остави автомобила да го откара от порутения хотел.

Улиците на Ленинск пустееха, пътната настилка беше напукана, много прозорци бяха заковани. Спомняше си този град от времето на неговия разцвет, може би през 70-те години: кипящ научен център с население от десетки хиляди души, с училища, кина, плувен басейн, спортен стадион, кафенета, ресторанти и хотели, дори със собствена телевизионна станция.

Ала когато излизаше през главния портал на север от града, видя синия знак с бяла стрелка: „ЗА БАЙКОНУР“. Старо, измамно име. И все пак тук, в пустото сърце на Азия, руски инженери строяха космически кораби и ги изстрелваха в небето.

„Но това няма да продължи още дълго“ — тъжно си помисли той.

Слънцето най-после изгря и звездите се скриха: всички, освен една, най-ярката. Тя се движеше със спокойна, но неестествена скорост на южния хоризонт. Това бяха останките от Международната космическа станция: недовършена, изоставена през 2010 година след катастрофата на една от грохналите космически совалки. Ала Станцията продължаваше да обикаля Земята, нежелан гост на отдавна приключил празник.

Извън града започваше степ. Край пътя търпеливо стоеше съсухрена дрипава жена с камила. „Същата гледка са виждали и пътниците преди хиляда години“ — каза си той. Сякаш всички големи промени, политически, технически и обществени, нямаха никакво значение. Което навярно бе самата истина.

И все пак слънчевите лъчи на това пролетно утро огряваха зелената степ, осеяна с яркожълти цветя. Келдиш спусна прозореца и се опита да вдиша уханието, което си спомняше от миналото. Ала обонянието му, съсипано от цял живот пушене, му изневери. Изпита остра тъга, както винаги по това време на годината. Тревата и цветята скоро щяха да изчезнат: степната пролет траеше кратко, също толкова трагично кратко, колкото самия живот.

Той стигна до космодрума.

Високо в небето се издигаха стоманени кули и планини от бетон. Далеч по-огромен от западните си конкуренти, космодрумът обхващаше хиляди квадратни километри. Голяма част от него вече беше изоставена, разбира се, и гигантските скелета бавно ръждясваха в сухия въздух или бяха съборени за старо желязо — с или без съгласието на властите.

Но тази сутрин на една от площадките кипеше оживена дейност. Инженери в защитно облекло и оранжеви шапки се суетяха около голямото скеле като правоверни в нозете на колосална статуя на бог.

Над степта се разнесе усилен от високоговорител глас. „Готовности десять минут.“ До старта оставаха десет минути.

Макар и кратък, пътят от колата до трибуната за зрители го умори. Опита се да не обръща внимание на туптенето на непокорното си сърце, на капките пот по тила и челото си, на задъхването и болката, която сковаваше ръката и шията му.

Докато заемаше мястото си, присъстващите го поздравиха. Бяха се събрали охранените, самодоволни мъже и жени, които спокойно се движеха между законната власт и подземния свят в тази нова Русия. Тук бяха и младите специалисти с измършавели лица — от глада, измъчващ страната му още от разпадането на Съветския съюз.

Той отговори на поздравите им, но нямаше търпение да потъне в изолираната си анонимност. Хората от това сурово бъдеще не се интересуваха нито от него, нито от спомените му от едно по-добро минало.

Не се интересуваха и от онова, което щеше да се случи тук. Говореха за далечни събития: за Хайрам Патерсън и неговите времепространствени дупки, за обещанието му да направи Земята прозрачна като стъкло.

Виталий бе най-възрастният тук. Може би последният оцелял от едно време. Тази мисъл му достави някакво кисело удоволствие.

Всъщност от изстрелването на първата „Молния“ през 1965-а бяха изтекли почти седемдесет години. Все едно бяха седемдесет дни — толкова живи бяха събитията в паметта му, когато армията от млади учени, ракетни инженери, техници, работници, дърводелци и зидари бяха дошли в тази сурова степ — живееха в колиби и палатки и или се пържеха в летния зной, или замръзваха от зимния студ, въоръжени единствено със своята всеотдайност и гения на Корольов — за да построят и изстрелят първите космически кораби на Земята.

Спътниците „Молния“ бяха проектирани изключително находчиво. Големите ракети на Корольов не бяха в състояние да изведат сателит в геосинхронна орбита, затова той изстрелваше спътниците по елипсовидна осемчасова траектория. По този начин три „Молнии“ можеха да покрият по-голямата част от Съветския съюз. СССР и Русия десетилетия наред бяха поддържали цели съзвездия „Молнии“ в ексцентрични орбити, осигуряващи обществено-икономическо единство на великата страна.

Виталий смяташе комуникационните сателити за най-голямото постижение на Корольов, което засенчваше успехите му в изстрелването на роботи и хора в космоса и достигането на Марс и Венера.

Но сега необходимостта от тези чудни птици навярно най-после изчезваше.

Голямата кула се наклони назад, последните горивни тръби се откъснаха и започнаха бавно да се гърчат като дебели черни змии. Очерта се стройният корпус на самата ракета, игловиден силует, типичен за прекрасните стари и абсолютно надеждни проекти на Корольов. Макар че слънцето вече беше високо в небето, ракетата бе окъпана с ярка изкуствена светлина и обгърната в пара от криогенното гориво в резервоарите й.

„Три. Два. Один. Зажигание!“

Старт…

 

 

Когато наближи „Нашият свят“, Кейт Манзони се зачуди дали не е закъсняла повече от нормалното за това зрелищно събитие — толкова ярко бе обагрено небето на щата Вашингтон от светлинното представление на Хайрам Патерсън.

Малки самолети кръстосваха небето и поддържаха пласт от (несъмнено екологично чист) прах, върху който лазерите рисуваха виртуални образи на въртяща се Земя. През няколко секунди глобусът ставаше прозрачен и в ядрото му се появяваше познатата емблема на „Нашият свят“. Всичко това, разбира се, беше изключително претенциозно и единствената му цел бе да скрие истинската красота на ясното нощно небе.

Тя затъмни покрива на колата, но пъстрите багри продължаваха да сияят пред очите й.

Приближи се робот, също във формата на глобус, който бавно се въртеше.

— Насам, госпожо Манзони — с безизразен, чисто синтетичен, лишен от емоции глас каза той.

— Един момент — отвърна Кейт и прошепна: — Търсачка. Огледало.

В полезрението й кристализира собственият й образ, смущаващо покриващ въртящия се робот. Тя поправи роклята си, включи програмираните татуировки на раменете си и върна няколко непокорни кичура коса на мястото им. Синтезирано от камерите на автомобила и излъчено към имплантите в ретината й, изображението беше малко зърнисто и когато правеше резки движения, се разпадаше на блокове от пиксели, ала това бяха ограниченията на старата техника за имплантиране на сетивни органи, която бе приела. По-добре да изтърпи малко замъгленост, отколкото да остави някой хирург да рови в черепа й.

Когато се приготви, тя изчисти образа и слезе от колата — грациозно, доколкото позволяваше смешно тясната й и непрактична рокля.

Добре поддържани тревни квадрати разделяха триетажни офиссгради — масивни, тежки кутии от синьо стъкло, издигнати върху тънки железобетонни стълбове. Странната, грозна корпоративна мода от 90-те. Най-долните етажи на постройките представляваха паркинги без стени.

Кейт се вля в реката от хора към ресторанта.

Ресторантът беше прекрасен многоетажен стъклен цилиндър, издигнат около автентична, покрита с графити част от Берлинската стена. Странно, точно през средата на залата течеше поток с малки каменни мостчета. Тази вечер имаше хиляди гости, които се събираха на групи и отново се разпръсваха, заобиколени от монотонния шум на разговорите.

След нея се обръщаха глави — някои я познаваха, други, и мъже, и жени, с откровено похотливи погледи.

Тя виждаше лице след лице. Тук бяха президенти, диктатори, кралски особи, промишлени и финансови магнати наред с обичайната сбирщина от артистични звезди. Кейт не забеляза президента Хуарес, но присъстваха неколцина души от кабинета й. Хайрам бе събрал страхотна тълпа за последния си спектакъл.

Разбира се, знаеше, че не е тук само заради блестящия си журналистически талант или умението си да води светски разговори, а заради красотата и известността си, резултат от публикациите й за откриването на Пелин. Ала след големия си успех Кейт винаги с радост се възползваше от славата си.

Във въздуха се носеха роботи и поднасяха хапки и напитки. Тя си взе коктейл. Някои роботи излъчваха образи от един или друг канал на Хайрам, които оставаха незабелязани в хаоса, дори най-зрелищните — например този на космическа ракета в момента на изстрелването, очевидно от някаква прашна азиатска степ — но Кейт не можеше да отрече, че общият ефект на цялата тази техника е внушителен и сякаш доказва прочутото твърдение на Хайрам, че мисията на „Нашият свят“ е да информира планетата.

Тя се запъти към една от по-големите групи и се опита да види кой е в центъра на вниманието. Забеляза слаб млад мъж с тъмна коса, гъсти увиснали мустаци и кръгли очила, облечен в доста абсурдна бутафорна военна униформа, светлозелена с алени лампази. Държеше духов инструмент, навярно еуфониум. Позна го, разбира се, и веднага изгуби интерес. Просто виртуален образ. Заоглежда тълпата около него, лицата, детински очаровани от тази имитация на отдавна мъртва звезда.

Някакъв възрастен мъж я наблюдаваше прекалено втренчено. Очите му бяха странни, неестествено светлосиви. Кейт се зачуди дали няма от онези нови имплантирани ретини, за които се носеха слухове — действащи на милиметрови дължини на вълните, на които тъканите бяха прозрачни. Непознатият колебливо пристъпи към нея и невидимият му ортопедичен апарат тихо забръмча.

Тя се извърна.

— … Боя се, че е само виртуален образ. Нашият млад сержант, искам да кажа. Подобно на тримата му спътници, които са пръснати из залата. Даже баща ми все още не може да възкресява мъртвите. Но вие, разбира се, го знаете.

Гласът в ухото й я накара да подскочи. Кейт се обърна и се озова пред младеж: навярно двадесет и пет годишен, с гарвановочерна коса, римски профил и брадичка с трапчинка трепач. Светлокафявият цвят на кожата му издаваше смесения му произход, както и тежките черни вежди над поразително сините му очи. Но погледът му нервно блуждаеше дори през тези няколко първи секунди от срещата им.

— Зяпнали сте ме — каза младежът.

— Ами, вие ме стреснахте — тросна се тя. — Във всеки случай, аз ви познавам. — Беше Боби Патерсън, единственият син и наследник на Хайрам — и известен полов атлет. Кейт се зачуди още колко самотни жени си е набелязал тази вечер.

— И аз ви познавам, госпожо Манзони. Или мога да те наричам Кейт?

— Какво пък, и аз наричам баща ви Хайрам като всички останали, въпреки че не се познаваме.

— Убедена съм, че можеш.

Той внимателно се вгледа в нея. Явно краткият словесен дуел му харесваше.

— Знаеш ли, можех да се досетя, че си журналистка — или поне че си пишещ човек. Начинът, по който наблюдаваше реакциите на хората към виртуалния образ, а не самия образ… Чел съм статиите ти за Пелин, разбира се. Направи страхотна сензация — истинско цунами.

— Не толкова, колкото самия Пелин — когато на двайсет и седми май две хиляди петстотин трийсет и четвърта година от рождество Христово падне в Тихия океан.

Младежът се усмихна и зъбите му проблеснаха като перлен наниз.

— Заинтригува ме, Кейт Манзони. В момента влизаш в Търсачката, нали? И питаш за мен.

— Не. — Предположението я ядоса. — Аз съм журналистка. Нямам нужда от мозъчна патерица.

— Аз обаче явно имам. Спомнях си лицето ти, статиите ти, но не и името ти. Това обижда ли те?

— Че защо? — наежи се тя. — Всъщност…

— Всъщност усещам във въздуха малко сексуална магия. Прав ли съм?

На рамото й се отпусна тежка ръка, разнесе се силен аромат на евтин парфюм. Самият Хайрам Патерсън: един от най-известните хора на планетата.

Боби се усмихна и внимателно отблъсна ръката на баща си.

— Пак ме засрамваш, татко.

— О, я остави тая работа. Животът е прекалено кратък, нали? — Акцентът на Хайрам ясно издаваше произхода му, онези типични провлачени носови гласни от Норфък, Англия. Много приличаше на сина си, но беше по-тъмен, плешив, с полумесец четинеста черна коса на темето, проницателни сини очи и същия римски нос и се усмихваше спокойно, показвайки пожълтели от никотин зъби. Изглеждаше енергичен и младееше за своите близо седемдесет години. — Госпожо Манзони, аз съм голям почитател на статиите ви. И трябва да прибавя, че изглеждате страхотно.

— Тъкмо затова съм тук, несъмнено.

Той се засмя.

— Ами, и заради това. Но исках да съм сигурен, че сред празноглавите политици и хубавици, дето ходят по такива събирания, ще има поне един интелигентен човек. За да документира този исторически момент.

— Поласкана съм.

— Не сте, разбира се — рязко отвърна Хайрам. — Саркастична сте. Чули сте слуховете за онова, което ще кажа тази вечер. Сигурно даже сама сте измислили някои. Смятате ме за побъркан мегаломан…

— Не бих се изразила така. Просто виждам пред себе си човек с ново изобретение. Хайрам, наистина ли смятате, че едно изобретение може да промени света?

— Но изобретенията наистина променят света! Някога това са били колелото, земеделието, металите — трябвало е да минат хиляди години, за да се разпространят по цялата Земя. Но сега е нужно по-малко от едно поколение. Помислете за автомобила, за телевизията. Когато бях малък, компютрите бяха гигантски вградени гардероби, обслужвани от жреци с перфокарти. Днес всички ние прекарваме половината от живота си, включени в софтскрийн. А моето изобретение ще засенчи всичко това… Е, ще трябва сама да решите. — Той се вгледа в очите й. — Забавлявайте се. Ако този млад нехранимайко още не ви е поканил, заповядайте на вечеря и ще ви покажем повече, колкото искате. Сериозно. Поговорете с някой робот. Моля да ме извините… — Хайрам леко стисна раменете й и си запробива път сред тълпата, като се усмихваше, махаше с ръка и престорено сърдечно поздравяваше хората наоколо.

Кейт дълбоко си пое дъх.

— Имам чувството, че току-що е паднала бомба.

Боби се засмя.

— Той оказва такова въздействие. Между другото…

— Да?

— И без това щях да те поканя преди дъртакът да се намеси. Ела на вечеря. Навярно ще можем да се позабавляваме, да се опознаем по-добре…

Той продължи да говори, но Кейт престана да го слуша и се замисли за онова, което знаеше за баща му и „Нашият свят“.

Хайрам Патерсън — истинското му име бе Хирдамани Пател — се беше измъкнал от бедните мочурливи райони на източна Англия, земя, отдавна потънала под напредващото Северно море. Бе направил първото си състояние с производство — чрез японски методи за клониране — на съставки за традиционни лекарства, някога приготвяни от мустаци, лапи, нокти и дори кости на тигри, които изнасяше в китайските общности по света. Това му беше донесло слава: критикуваха го, че използвал модерна технология за постигане на примитивна цел, хвалеха го, че спасил намаляващите популации на тигри в Индия, Китай, Русия и Индонезия. (Не че днес бяха останали тигри.)

След това Хайрам бе разширил дейността си. И беше създал първия софтскрийн, система, основана на полимерни пиксели, излъчващи многоцветна светлина. С успеха на софтскрийна Патерсън бе започнал да трупа огромно богатство. Скоро неговата фирма „Нашият свят“ се беше превърнала в могъща корпорация, занимаваща се с модерни технологии, телевизия, новини, спорт и развлечения.

Ала Великобритания бе в упадък. Като част от обединена Европа — лишена от средствата на макроикономическата политика като контрол на търговията и лихвените проценти и в същото време незащитена от несъвършено интегрираната икономика — Англия не беше в състояние да предотврати резкия икономически срив. Накрая, през 2010 година, социалните протести принудиха страната да напусне Европейския съюз и Обединеното кралство се разпадна. Шотландия пое по свой път. По време на всички тези събития Хайрам се беше борил да запази състоянието на „Нашият свят“.

После, през 2019 година, Англия и Уелс отстъпиха Северна Ирландия на Ейре, пратиха членовете на кралското семейство в Австралия, където все още бяха желани, и се превърнаха в петдесет и втория щат на Съединените американски щати. Трудовата мобилност, междурегионалните финансови трансфери и някои икономически мерки на напълно обединената американска икономика доведоха до нов разцвет на Англия.

Ала без Хайрам.

Като американски гражданин той незабавно се бе възползвал от възможността да се премести в предградията на Сиатъл, щата Вашингтон, и беше установил там седалището на корпорацията си на някогашната територия на „Майкрософт“. Хайрам обичаше да се хвали, че ще стане Бил Гейтс на двадесет и първи век. И наистина, неговото корпоративно и лично могъщество откри богата почва в американската икономика.

И все пак той бе само един от многото влиятелни участници в този многолюден и конкурентен пазар. Тази вечер Кейт беше тук, защото — така се говореше, а и самият Патерсън току-що го бе намекнал — Хайрам щеше да разкрие нещо ново, нещо, което щеше да промени всичко това.

Боби Патерсън беше израснал в сянката на бащиното си могъщество.

Завършил образованието си в Итън, Кеймбридж и Харвард, той бе заемал различни постове в компаниите на Хайрам и водеше живот на международен плейбой и най-желан ерген в света. Доколкото знаеше Кейт, Боби никога не беше проявявал лична инициатива, нито желание да се откъсне от влиянието на баща си — а още по-малко, да заеме мястото му.

Кейт се вгледа в красивото му лице. „Доволен е от златната си клетка — помисли си тя. — Разглезено богато хлапе.“

Но погледът му я накара да се изчерви и журналистката прокле биологията си.

От няколко секунди не бе казвала нищо и той я чакаше да приеме поканата му.

— Ще си помисля, Боби.

Младежът като че ли се озадачи — сякаш никога не беше получавал толкова уклончив отговор.

— Има ли някакъв проблем? Ако искаш, мога да…

— Госпожи и господа.

Всички глави се обърнаха към гласа и Кейт изпита облекчение.

Хайрам стоеше на подиума в единия край на ресторанта. Гигантският софтскрийн зад него показваше увеличен образ на главата и раменете му. Той се усмихваше над множеството като благосклонен бог. Около челото му се носеха роботи, които излъчваха напомнящи на скъпоценни камъни образи на многобройните канали на „Нашият свят“.

— Преди всичко искам да ви благодаря, че дойдохте да присъствате на този исторически момент. Благодаря ви и за търпението. Представлението започва.

Наконтеният виртуален образ в светлозелената военна униформа се материализира на подиума до Хайрам. Бабешките му очила отразяваха пъстрите светлини. Към него се присъединиха още трима в розово, синьо и алено, всеки с музикален инструмент в ръка — обой, тромпет и пиколо. Разнесоха се откъслечни аплодисменти. Четиримата небрежно се поклониха и застанаха в задната част на сцената, където ги очакваха барабани и три електрически китари.

— Това изображение се излъчва от станция край Бризбейн, Австралия, и се препредава от няколко комуникационни сателита с една-две секунди закъснение — спокойно продължи Хайрам. — Спокойно мога да ви кажа, че през последните две години тези момчета направиха сума ти пари — по Коледа новата им песен „Позволи ми да те обичам“ цели четири седмици остана номер едно в света и всички печалби отидоха за благотворителност.

— Нова песен — цинично измърмори Кейт.

Боби се наведе към нея.

— Не ти ли харесват Виртузвездите?

— О, я стига. Оригиналната група се е разпаднала преди шейсет и пет години. Когато съм се родила, двама от тях вече били мъртви. Техните китари и барабани са толкова примитивни в сравнение с новите състави, където музиката се генерира от танца на изпълнителите… пък и тия нови песни са само компютърно екстраполиран боклук.

— И всичко това е част от нашия… как го наричаше в полемиките си?… От нашия културен упадък — внимателно рече той.

— По дяволите, точно така — отвърна Кейт, но пред неговото непринудено спокойствие се засрами от киселото си държание.

Хайрам продължаваше да говори:

— … не само празна сензация. Аз съм роден през хиляда деветстотин шейсет и седма, през Лятото на любовта. Разбира се, някои твърдят, че културната революция от шейсетте години не е довела доникъде. Може би е вярно. Но тази епоха и нейната музика за любов и надежда изиграха огромна роля в оформянето ми като личност — както и за много други от моето поколение.

Боби се престори, че повръща в шепата си и журналистката трябваше да запуши устата си, за да не избухне в смях.

— … И в разгара на онова лято, на двайсет и пети юни шейсет и седма, едно глобално телевизионно шоу показа силата на зараждащата се комуникационна мрежа. — Зад Хайрам барабанистът на Виртузвездите отброи ритъма и групата засвири тъжна пародия на „Марсилезата“, която преля в прекрасна мелодия, изпята на три гласа. — Това беше приносът на Великобритания — надвика музиката Хайрам. — Песен за любовта, изпята пред двеста милиона души в целия свят. Това шоу се казваше „Нашият свят“. Да, точно така. Оттам взех името. Знам, че е малко банално. Но още щом на десетгодишна възраст гледах записа на шоуто, разбрах какво искам да правя, когато порасна.

„Банално, да — помисли си Кейт. — Но несъмнено ефикасно.“ Публиката зяпаше като омагьосана гигантското изображение на Хайрам, докато в ресторанта ехтеше музика отпреди седем десетилетия.

— И смятам, че съм постигнал целта на живота си — с драматичен жест заяви Патерсън. — Предлагам да се хванете за нещо — дори за ръката на някой до вас…

Подът стана прозрачен.

 

 

Внезапно увиснала над празно пространство, Кейт се олюля, заблудена от очите си, въпреки плътността на повърхността под краката й. Избухна нервен смях, неколцина души извикаха, някой изпусна чашата си.

Тя с изненада откри, че се е вкопчила в ръката на Боби. Усещаше стегнатия му мускул. Младежът бе поставил дланта си върху нейната, очевидно без умисъл.

Кейт не отдръпна ръка. За момента.

Като че ли се носеше над звездно небе, сякаш ресторантът се беше прехвърлил в космоса. Но тези „звезди“ бяха подредени в кубична решетка, свързани с фини пъстроцветни лъчи. Струваше й се, че гледа в безкраен тунел.

Музиката продължаваше да звучи, едва забележимо по-различно от оригиналния запис.

— Това не е небето, не е космосът — каза Хайрам. — Вие гледате навътре към най-дълбоката структура на материята. Това е кристална решетка на диамант. Белите точици са въглеродни атоми. Връзките помежду им са валентните сили, които ги съединяват. Искам да подчертая, че онова, което ще видите, не е симулация. С помощта на съвременна техника, например сканиращи микроскопи за тунелен ефект^[2], ние сме в състояние да изградим образи на материя дори на това фундаментално равнище. Всичко, което ще видите, е реално. А сега — да продължим напред.

Холографските изображения изпълниха залата, сякаш ресторантът и всички присъстващи потъваха в решетката и се смаляваха. Въглеродните атоми над Кейт се издуха като светлосиви балони — във вътрешността им се различаваха следи от структура. Пространството наоколо искреше. Навсякъде проблясваха светли точици, само за да угаснат миг по-късно. Бе невероятно красиво, като плуване в облак от светулки.

— Това е пространството — каза Хайрам. — „Празното“ пространство. Материята, която изпълва вселената. Но сега я виждаме с разграничителна способност далеч по-голяма, отколкото позволява човешкото око, на равнище, на което се различават отделните електрони — и на това равнище стават важни квантовите ефекти. „Празното“ пространство всъщност е пълно, пълно с постоянно променящи се енергийни полета. И тези полета се проявяват като елементарни частици: фотони, електронно-позитронни двойки, кварки… Те се появяват с извлечена от другаде маса и енергия, после влиза в сила законът за запазване на енергията и те изчезват. Ние хората виждаме пространството, енергията и материята отдалеч, като космонавт, който лети над океан. Прекалено сме високо, за да виждаме вълните и пяната. Но те съществуват.

— И все още не сме стигнали до края на пътуването си — добави Хайрам. — Дръжте се за чашите си, приятели.

 

 

Мащабът сякаш отново избухна. Кейт се озова във вътрешността на един от въглеродните атоми. В абсолютния му център имаше твърда, сияеща маса, грозд от деформирани сфери. Това ядрото ли беше?… Дали това бяха протони и неутрони?

Докато ядрото се носеше към нея, тя чу наоколо викове. Все още стиснала ръката на Боби, Кейт се опита да не трепери, докато влиташе в един от нуклеоните^[3].

И тогава…

Тук нямаше форми. Нито форми, нито определена светлина, нито цветове — само кървавочервено. И все пак имаше движение, бавно, едва забележимо, безкрайно гърчене, нарушавано от мехурчета, които се издигаха и пукаха. Като бавно кипене на някаква отвратителна гъста течност.

— Стигнахме до равнището, което физиците наричат „равнище на Планк“ — поясни Хайрам. — Сега се намираме с двайсет абсолютни величини^[4] по-надълбоко. И тук не можем да сме сигурни дори в структурата на самото пространство: топологията и геометрията не съществуват, пространството и времето се разплитат.

На това най-ниско равнище нямаше времева последователност, нямаше пространствен ред. Еднородното време-пространство бе разкъсвано от силите на квантовото привличане и пространството се превърна в кипяща вероятностна пяна, осеяна с времепространствени дупки.

— Да, времепространствени дупки — каза Хайрам. — Това са отворите на дупките, които се образуват спонтанно и са изпълнени с електрически полета. Пространството пречи на всичко да е на едно и също място. Нали така? Но пространството на това равнище е зърнисто и вече не можем да сме сигурни, че ще изпълнява задачата си. Така че дадена времепространствена дупка може да свърже всеки две точки, където и да са: в центъра на Сиатъл, Бризбейн, Австралия, или на планета от Алфа Кентавър. Времепространствените мостове сякаш спонтанно се появяват и изчезват. — Гигантското му лице успокоително им се усмихна. „И аз като вас не разбирам тези неща — казваше им то. — Доверете ми се.“ — По-късно моите специалисти ще са на ваше разположение, за да ви обяснят всичко по-подробно.

— По-важно е обаче какво възнамеряваме да правим с това — продължи Хайрам. — Просто казано, ние ще се гмурнем в тази квантова пяна и ще изберем нужната ни времепространствена дупка: дупка, която свързва нашата лаборатория в Сиатъл с аналогична в Бризбейн, Австралия. И щом я стабилизираме, тя ще образува връзка, по която можем да пращаме сигнали — по-бързи от самата светлина.

— И това, госпожи и господа — гордо заяви той, — е началото на нова комуникационна революция. Край на скъпите сателити, взривявани от микрометеорити и излизащи от орбита, край на досадните забавяния, край на ужасните цени — светът, нашият свят, най-после наистина ще е свързан.

Виртузвездите продължаваха да свирят. Хората в залата зашушукаха, някои възразяваха:

— Невъзможно!

— Времепространствените дупки са нестабилни. Всеки го знае.

— Радиацията незабавно унищожава дупките.

— Не можете да…

Огромното лице на Хайрам се извисяваше над кипящата квантова пяна. Той щракна с пръсти. Пяната изчезна, за да бъде изместена от едно-единствено нещо, увиснало в мрака под краката им.

Разнесе се тихо ахване.

Кейт видя куп сияещи точици. Атоми? Светлинните образуваха геометрична фигура, която бавно се въртеше. И в нея имаше друга сфера, въртяща се в обратната посока, а вътре — трета, четвърта и така нататък до границите на зрението. Приличаше на някакъв часовников механизъм. Ала цялата структура пулсираше с бледосиня светлина и Кейт усещаше присъствието на огромни енергии.

Наистина беше красиво.

— Това се нарича „Машина на Казимир“^[5] и може би е най-гениално конструираният механизъм, създаден от човек, механизъм, върху който работим от години — и който е широк по-малко от неколкостотин атомни диаметра. Виждате, че обвивките са изградени от атоми — всъщност от въглеродни атоми. Структурата е свързана с естествено стабилен въглерод шейсет. Заредихме машината с електрическа енергия с помощта на клетки, наречени „капани на Пенинг“ — електромагнитни полета. Стените на сферите са разположени максимално близо едни до други, само на няколко електронни диаметра разстояние. И в тези миниатюрни пролуки се случва чудо…

Уморена от самохвалното многословие на Хайрам, Кейт бързо се допита до Търсачката и научи, че Ефектът на Казимир е свързан с виртуалните частици, които бе видяла да се появяват и изчезват. Поради резонантните ефекти, в тясната пролука между атомните обвивки можели да съществуват само определени видове елементарни частици. И затова там било по-празно, отколкото в „празното“ пространство. И следователно имало по-малко енергия.

Освен всичко друго този отрицателноенергиен ефект можел да доведе до антигравитация.

Различните равнища на структурата се въртяха все по-бързо. Около изображението на машината се появиха малки часовници, които търпеливо започнаха да броят от десет към девет, осем, седем… Усещането за натрупване на енергия беше почти осезаемо.

— Съсредоточаването на енергия в празнотите на Казимир се увеличава — каза Хайрам. — Сега ще влеем отрицателна енергия във времепространствените дупки в квантовата пяна. Антигравитационните ефекти ще стабилизират и уголемят отворите. Според нашите изчисления, вероятността да открием времепространствена дупка, която с приемлива точност свързва Сиатъл с Бризбейн, е едно на десет милиона. Затова ще са нужни около десет милиона опита. Но това е атомна техника, която работи адски бързо, и даже сто милиона опита би трябвало да отнемат по-малко от секунда… И най-хубавото е, че на квантово равнище връзките с всяко място вече съществуват: само трябва да ги открием.

Музиката на Виртузвездите наближаваше финалните акорди. Кейт гледаше като хипнотизирана как чудовищната машина под краката й бясно се върти и пулсира от енергия.

Часовниците свършиха броенето.

Разнесе се ослепителен проблясък. Неколцина от присъстващите извикаха.

Когато зрението й се проясни, все още въртящата се атомна машина вече не бе сама. До нея се виждаше съвършено сферично сребърно кълбо. Времепространствена дупка?

И музиката се беше променила. Мелодията звучеше много по-глухо, отколкото допреди няколко секунди.

Всички в залата бяха затаили дъх.

Хайрам въздъхна.

— Това е — каза той. — Новият сигнал, който чувате, не е с добро качество, но в момента минава през времепространствената дупка — без сериозно забавяне във времето. Успяхме. Тази вечер човечеството за пръв път в историята праща сигнал през стабилна времепространствена дупка…

Боби се наведе към Кейт и кисело рече:

— За пръв път, освен опитите.

— Наистина ли?

— Разбира се. Да не мислиш, че баща ми ще се довери на случайността? Той е циркаджия. Но заслужава бляскавия си миг.

Лицето на гигантския екран широко се усмихна.

— Госпожи и господа, никога не забравяйте тази вечер. Това е началото на истинска комуникационна революция.

Аплодисментите започнаха неуверено и откъслечно, но скоро отекнаха в цялата зала.

Кейт неволно също се присъедини. „Докъде ли ще доведе това? — помисли си журналистката. — Възможностите на тази нова технология — в крайна сметка основана на манипулирането на пространството и времето — със сигурност не се ограничават само до обмен на информация.“ Струваше й се, че вече нищо няма да е същото.

Вниманието й привлече ослепителен проблясък. Един от роботите излъчваше изображение на ракетата, която бе забелязала по-рано. Тя безшумно се издигаше в синкавосивото централноазиатско небе. Имаше странно древен вид — силует, изплувал от миналото, а не от бъдещето.

Никой друг не наблюдаваше ракетата, която не представляваше интерес и за Кейт. Тя се извърна.

 

 

Зелено-червени пламъци изригнаха в железобетонните канали. Светлината запулсира през степта към Виталий. Още преди ракетата да се откъсне от земята, грохотът стигна до него и го разтърси.

Без да обръща внимание на усилващите се болки в ръката и рамото, на изтръпналите си длани и стъпала, той се изправи, отвори напуканите си устни и присъедини глас към този божествен рев. В такива моменти винаги се държеше като сантиментален стар глупак.

Наоколо цареше силна възбуда. Хората на трибуната, и гладните, зле обучени специалисти, и охранените, корумпирани ръководители, не следяха изстрелването. Бяха се скупчили край радиоприемници и миниатюрни телевизори, които предаваха смайващи картини от Америка. Виталий не знаеше подробностите и те не го интересуваха, но бе пределно ясно, че Хайрам Патерсън е изпълнил обещанието си. Или заплахата си.

В момента, в който излиташе в небето, неговата прекрасна птица, тази последна „Молния“, вече беше остаряла.

Той стоеше изправен, решен да гледа, докато може, докато светлата точка, следвана от огромния стълб дим, се стопи в далечината.

… Но болката в ръката и гърдите му достигна кулминацията си, сякаш го стискаше някаква костелива ръка. Виталий се задъха. И въпреки всичко си налагаше да се задържи на крака. Ала изведнъж навсякъде около него заблестя друго сияние, още по-ярко от светлината на ракетата, която окъпваше казахската степ, и краката му се подкосиха.