Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Light of Other Days, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
sqnka
Разпознаване и корекция
WizardBGR (2017)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2017)

Издание:

Автор: Артър Кларк; Стивън Бакстър

Заглавие: Светлината на другия ден

Преводач: Крум Бъчваров

Година на превод: 2000

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2000

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 954-585-151-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1002

История

  1. — Добавяне

17.
Развенчаващата машина

Дейвид и Хедър седяха пред софтскрийна, който огряваше лицата им със светлина от отдавна отминали дни.

… Той беше редник, войник от първата мерилендска пехотна бригада. Крачеше с другите в колона, която се губеше в далечината. Барабан отмерваше крачката — еднообразен, зловещ ритъм.

Още не знаеха името му.

Лицето му бе мръсно и потно, униформата му — мърлява и цялата в кръпки. С приближаването на фронта ставаше все по-нервен.

На хоризонта се издигаше дим. Дейвид и Хедър вече чуваха пукота на мускетите, грохота на топовете.

Техният войник мина покрай военнополева болница насред кално поле. Край палатките лежаха редици неподвижни тела и купчина отсечени ръце и крака, някои все още покрити с парчета плат. Двама мъже ги хвърляха в накладен огън. Виковете на ранените в палатките бяха приглушени, далечни, мъчителни.

Войникът бръкна в джоба на куртката си и извади оръфано, завързано с канап тесте карти и снимка.

Дейвид приближи и замрази образа, после увеличи примитивната черно-бяла фотография.

— Жена е — бавно каза той. — А това прилича на магаре. И… О!

Хедър се усмихваше.

— Страх го е. Мисли, че може да не доживее до следващото утро. Не иска да пратят тези неща на близките му с личните му вещи.

Дейвид докосна софтскрийна и картината отново се раздвижи. Войникът хвърли тестето и снимката в калта, стъпка ги с ток и запя нещо.

— Какво пее? — попита Хедър.

Дейвид настрои филтрите за силата на звука и честотата. Редникът имаше странен акцент, но думите се разбираха: „… В чистите бели варосани зали, дето мъртвите спяха и лежаха ранени, един ден донесоха нечий любим…“

Иззад колоната се появи офицер на кон. Черният запотен жребец беше видимо нервен. „Бързо, бинт… там…“ Акцентът му звучеше чуждо за ухото на Дейвид…

Последва експлозия, във въздуха полетяха буци пръст. Труповете на войниците сякаш просто избухнаха на големи кървави късове.

Дейвид се отдръпна. Бе паднал снаряд. Войната смайващо бързо се беше озовала тук.

Надигна се невъобразим шум: някой викаше „ура“, друг псуваше, гърмяха мускети и пистолети. Редникът вдигна пушката си, стреля и измъкна нов патрон от патрондаша си. Разкъса го със зъби и разкри барута и куршума. По устните му полепна черен прах.

— Казват, че барутът имал вкус на пипер — промълви Хедър.

Край колелата на едно оръдие падна втори снаряд. Конят, който биеше с копита наблизо, сякаш се взриви, във всички посоки полетяха кървави късове. Един от войниците падна на земята и с очевидна изненада се взря в откъснатия си крак.

Навсякъде около редника цареше ужас: дим, огън, обезобразени тела, проснати трупове, гърчещи се мъже. Ала той като че ли ставаше все по-спокоен. И продължаваше да настъпва напред.

— Не разбирам — каза Дейвид. — При тази масова сеч не е ли разумно да отстъпи, да се скрие?

— Може още да не е проумял за какво се води войната. Войниците често не го осъзнават. Сега съдбата му е в собствените му ръце. Може би изпитва облекчение, че моментът най-после е настъпил. И трябва да запази честта си, уважението на другарите си.

— Това е лудост — отбеляза Дейвид.

— Разбира се…

Не чуха изсвирването на куршума, но видяха как проби окото на редника и излезе от тила му, отнасяйки от главата му парче, голямо колкото длан. Дейвид видя вътрешността на черепа, червена и сива.

За секунда войникът остана изправен, все още стиснал пушката си, но тялото му трепереше, коленете му се подгъваха. После се свлече на земята.

Друг войник хвърли оръжието си, коленичи до него, повдигна главата му и като че ли се опита да натъпче мозъка обратно в черепа му…

Дейвид изключи софтскрийна и рязко свали слушалките от ушите си.

 

 

За миг остана неподвижен, докато образите и звуците от Гражданската война в съзнанието му избледнеят, за да бъдат заменени от научния покой на лабораторията, от тихите разговори на учените.

Хората в многобройните кабинки наоколо работеха пред софтскрийните си, слушаха древни гласове, водеха си бележки. Повечето бяха получили достъп до времепространствена камера, подавайки научни проекти, които се разглеждаха от комисия, създадена от самия Дейвид, и после се избираха с помощта на лотария. Други бяха дошли като гости на Хайрам, като Хедър и дъщеря й. Те бяха журналисти, изследователи, научни работници, които се опитваха да решат исторически спорове или проверяваха различни теории.

Някъде някой тихо тананикаше приспивна песничка. Мелодията странно контрастираше на ужасите, които все още измъчваха Дейвид — ала той незабавно се досети. Един от по-ентусиазираните изследователи искаше да открие песента, за която се твърдеше, че е залегнала в основата на прочутата „Енигма“ на Едуард Елгар[1]. Имаше много възможности, от негърски спиричуъли и забравени мюзикхолни хитове до „Блещукай, блещукай, звездице“. Сега обаче изследователят, изглежда, бе стигнал до истината и Дейвид се заслуша в думите на нежния напев: „Мери имаше агънце…“

Учените идваха тук, защото „Нашият свят“ все още беше далеч пред конкурентите си. Времепространствената камера навлизаше все по-надълбоко в миналото. Някои вече се бяха връщали три века назад. Но засега за добро или лошо — използването на мощните камери оставаше под тотален контрол и се предлагаше само от лаборатории като тази, където потребителите бяха пресявани и наблюдавани, а резултатите им — грижливо редактирани.

Ала Дейвид знаеше, че колкото и назад в миналото да погледне, на каквото и да стане свидетел, колкото и да се анализират и обсъждат образите, петнадесетте минути от войната между щатите, които току-що бе преживял, завинаги ще останат в паметта му.

Хедър го потупа по ръката.

— Не си много издържлив, а? Ние само се докоснахме до повърхността на тази война — едва започнахме да изучаваме миналото.

— Но това е безумна кланица!

— Разбира се. Не е ли винаги така? Всъщност Гражданската война е една от първите наистина модерни войни. Повече от шестстотин хиляди убити, близо половин милион ранени в страна с население едва трийсет милиона. Все едно днес да изгубим пет милиона. Типично американски триумф за такава млада държава.

— Но войната е била справедлива — продължи Хедър. — Ти работеше върху този период като част от проучванията си за първата времепространствена биография на Ейбрахам Линкълн, финансирана от едно историческо дружество. В крайна сметка тя е сложила край на робството в Съединените щати. И все пак причината за нея е друга. Предстои ни да се разделим с романтичните си илюзии — и да се сблъскаме с истината, която по-смелите историци заявяват още от самото начало. Войната е била сблъсък на икономически интереси, Севера срещу Юга. Робите са били икономически актив на стойност милиарди долари. И наистина е било ужасна касапница. Войници от Гетисбърг били пратени в Ню Йорк, за да потушат бунтовете срещу новите закони. Линкълн хвърлил зад решетките трийсет хиляди политически затворници, без съд…

Дейвид подсвирна с уста.

— Мислиш ли, че репутацията на Линкълн ще издържи, ако видим всичко това? — Той започна да работи със софтскрийна.

Хедър сви рамене.

— Линкълн си остава внушителна фигура. Въпреки че не е бил гей.

Това сепна Дейвид.

— Какво? Сигурна ли си?

— Даже не е бил бисексуален.

От съседната кабинка се чу приглушен писък.

Хедър уморено се усмихна.

— Мери. Пак гледа „Бийтълс“.

— „Бийтълс“ ли?

Тя се заслуша за миг.

— „Топ тен клъб“ в Хамбург. Април хиляда деветстотин шейсет и първа. Легендарни изпълнения. Смята се, че тогава Бийтълсите са свирили по-добре от всякога. Изобщо не са заснети и разбира се, до този момент никой не ги е виждал. Мери постоянно ги слуша.

— Хм. Как е при вас?

Хедър погледна към кабинката на дъщеря си и прошепна:

— Страх ме е, че отношенията ни вървят към окончателен разрив. Дейвид, не знам къде ходи Мери, с кого се среща… Тя само си излива гнева върху мен. Успях да я доведа тук, като й обещах, че ще й позволя да използва времепространствената камера на „Нашият свят“. Не знам дали я използва за нещо друго освен за „Бийтълс“.

Той се поколеба.

— Не съм съвсем сигурен дали това, което ще ти предложа, е етично. Но… искаш ли да проверя?

Хедър се намръщи и отметна сивия кичур коса от очите си.

— Можеш ли?

— Ще поговоря с нея.

Образът на софтскрийна се стабилизира.

„Светът нито ще забележи, нито ще запомни нашите думи, но никога няма да забрави какво сме направили…“

Публиката на Линкълн — почти всички бяха мъже, с цилиндри и черни палта — изглеждаше невъобразимо чужда. Линкълн се извисяваше над всички, толкова висок и мършав, че имаше почти абсурден вид. Говореше с дразнещо висок, виещ глас. И въпреки това…

— И въпреки това — каза Дейвид — думите му все още са въздействащи.

— Да — съгласи се Хедър. — Мисля, че Линкълн ще оцелее след времепространствената биография. Той е бил сложна, противоречива личност. Казвал е на публиката си каквото тя е искала да чуе — понякога за отмяна на робството, друг път — обратно. Определено не е онзи Ейб от легендата. Старият Ейб, честният Ейб, татко Ейб… Но е живял в тежки времена. Победил е в една адска война, като я е превърнал в кръстоносен поход. Ако не беше Ейб, кой знае дали нацията изобщо щеше да оцелее.

— И не е бил гей.

— Не.

— Ами дневникът на Джошуа Спийд?

— Умел фалшификат, написан след смъртта на Линкълн от привърженици на Конфедерацията, които са организирали убийството му. Целта им била да го очернят дори след като са отнели живота му…

Проблемът за половата ориентация на Ейбрахам Линкълн бе привлякъл вниманието след откриването на дневник, за който се твърдеше, че е написан от Джошуа Спийд, търговец от Спрингфийлд, Илинойс. Като млад, беден адвокат, няколко години Линкълн беше живял в една квартира с него. Макар че по-късно двамата се бяха оженили и че бяха имали репутация на женкари, слуховете твърдяха, че били живели като любовници.

— Имам нотариално заверени времепространствени записи, които го доказват — продължи Хедър. — Направих компютърна проверка на всички негови сексуални преживявания. Няма нито следа от хомо- или бисексуално поведение.

— Но Спийд…

— В Илинойс двамата с Линкълн са спали на едно легло. Но навремето това не е било нещо необичайно — той просто не е можел да си позволи самостоятелно легло!

Дейвид се почеса по главата.

— Това ще подразни публиката.

— Знаеш ли, ще трябва да свикнем с тези неща. Край на героите, край на легендите. Добрите водачи са прагматични. Постоянно се е налагало да избират между коя от коя по-лоша възможност. И най-мъдрите като Линкълн винаги са се спирали на най-малкото зло. Не можеш да искаш от тях нищо повече.

Дейвид кимна.

— Може би. Но вие американците имате късмет, че прегледът на историята ви вече свършва. Ние европейците имаме да навлизаме в още хиляди години минало.

Замълчаха, загледани в образите на Линкълн и неговата публика, заслушани в глухите гласове, в аплодисментите на отдавна мъртви хора.

Бележки

[1] Сър Едуард Елгар (1857–1934) — английски композитор. — Б.пр.