Артър Кларк, Стивън Бакстър
Светлината на другия ден (21)

20.
Криза на вярата

Струваше му се, че Дейвид се е затворил в себе си. Идваше без предупреждение в лабораторията, провеждаше някакви неясни експерименти и се връщаше в апартамента си, където според записите с времепространствена камера продължаваше да използва технологията в преследване на неясните си проекти.

След три седмици Боби го потърси. Брат му го посрещна на прага и като че ли не искаше да го пусне. После се отдръпна настрани.

Апартаментът му беше задръстен с книги и софтскрийни. Жилище на сам човек, чиито навици не предвиждаха грижа за други.

— Какво става с теб, по дяволите?

Дейвид успя да се усмихне.

— Времепространствената камера, Боби. Какво друго?

— Хедър каза, че си й помогнал с биографията на Линкълн.

— Да. Сигурно точно това ми даде идеята. Но вече видях прекалено много история… Аз съм лош домакин. Искаш ли нещо за пиене, бира…

— Хайде, Дейвид. Не сменяй темата.

Брат му се почеса по главата.

— Това е криза на вярата, Боби. Не очаквам да ме разбереш.

Всъщност Боби го разбираше и се разочарова от тривиалността на проблема. Всеки ден на портата на „Нашият свят“ блъскаха времепространствени маниаци, които настояваха за по-голям достъп в миналото. Само че Дейвид се беше усамотил и навярно не знаеше колко масова е станала неговата страст.

Но как да му го каже?

— Страдаш от исторически шок — внимателно рече Боби. — В момента е доста модерно състояние. Ще ти мине.

Модерно, а? — озъби се Дейвид.

— Всички се чувстваме по същия начин. — Той затършува в паметта си за примери. — Гледах премиерата на Деветата симфония на Бетховен във Виена. През хиляда осемстотин двайсет и четвърта. Гледал ли си я? — Един от медийните конгломерати бе записал изпълнението професионално. — Пълен боклук. Музикантите свиреха зле, хорът пееше фалшиво. С Шекспир беше още по-лошо.

— С Шекспир ли?

— Наистина си се изолирал. Говоря за премиерата на „Хамлет“ в „Глобус“ през хиляда шестстотин и първа. Актьорите бяха аматьори, костюмите бяха смешни, публиката беше пияна тълпа, самият театър повече приличаше на помийна яма. И говореха с толкова непонятен акцент, че имаше нужда от субтитри. Колкото по-назад в миналото отиваме, толкова по-странно изглежда всичко.

— Много хора трудно приемат новата история — продължи Боби. — „Нашият свят“ е изкупителната жертва на гнева им, така че аз най-добре го знам. Срещу Хайрам се водят безкрайни дела — за клевета, подбуждане към бунт, провокиране на расова омраза и какво ли още не. Съдят го националистически и патриотични групи, религиозни организации, семейства на развенчани герои, даже няколко правителства. Изобщо няма да споменавам за физическите заплахи. Разбира се, той още повече усложнява положението, като се опитва да получи авторско право върху историята.

Дейвид избухна в смях.

— Не може да бъде!

— Може. Той твърди, че историята може да се открива, също като човешкия геном — щом можеш да получиш патент за това, защо не и върху историята? Започна с четиринайсети век. Ако се провали, ще опита със снежните човеци. Или с Робин Худ.

Подобно на много полумитични герои от миналото, Робин Худ просто се беше стопил под безжалостното око на времепространствената камера, без да остави никаква историческа следа. Всъщност легендата бе възникнала на основата на множество английски балади от четиринадесети век, време на обществено брожение, достигнало кулминация със Селския бунт през 1381 година.

Дейвид се усмихна.

— Това ми харесва. Хайрам винаги си е падал по Робин Худ. Мисля, че се смята за негово съвременно превъплъщение — въпреки че се заблуждава, защото всъщност повече прилича на крал Джон… Каква ирония, ако наистина получи авторско право върху Робин Худ.

— Виж, Дейвид, повечето хора се чувстват като теб. Историята е пълна с ужаси, забравени хора, роби, измъчени човешки същества. Но не можем да променим миналото. Можем само да продължим напред, без да допускаме същите грешки.

— Така ли смяташ? — горчиво попита брат му, изправи се и с резки движения затъмни прозорците. После седна до Боби и разви малък софтскрийн. — Гледай. И след това ми кажи дали още вярваш, че е толкова лесно. — И с уверени удари на клавишите стартира времепространствения запис.

Двамата братя седяха един до друг, окъпани в светлината на други дни.

 

 

… Малкият очукан платноход се приближаваше към брега. На хоризонта се виждаха още два кораба. Пясъкът беше чист, водата — спокойна и синя, небето — безкрайно.

На плажа наизлизаха хора: мъже и жени, голи, тъмнокожи, красиви. Лицата им изразяваха удивление. Някои местни заплуваха да посрещнат непознатия съд.

— Колумб! — ахна Боби.

— Да. Това са араваките. Местните обитатели на Бахамите. Посрещнали ги дружелюбно. Дали на европейците дарове, папагали, бали памук и копия от тръстика. Но имали и злато, което носели като украшения на ушите си. Колумб веднага пленил неколцина араваки, за да изтръгне от тях информация за златото. И всичко започнало оттам. Испанците имали брони, мускети и коне. Араваките нямали желязо и не можели да се защитят от европейското оръжие.

— И били поробени — продължи Дейвид. — На Хаити например испанците изсекли растителността на планинските склонове в търсене на злато. Местните измирали с хиляди, приблизително една трета от работниците на всяка половин година. Скоро започнали масови самоубийства с отрова от касава^[1]. Араваките убивали бебетата си, за да ги спасят от испанците. И така нататък. Изглежда, по време на пристигането на Колумб на Хаити имало около четвърт милион души. За няколко години умрели половината. А до хиляда шестстотин и петдесета, след десетилетия зверски робски труд, на Хаити не останал нито един местен. Накрая се оказало, че там няма златни залежи. Араваките събирали само златен прах в реките. И така, Боби, започнало нашето нашествие в Америка.

— Дейвид…

— Гледай. — Той докосна софтскрийна и отвори нов образ.

На екрана се появи замъглен изглед от град: малък, претъпкан, с тесни улички и сгради от бял камък, който блестеше под силното слънце.

— Йерусалим — каза Дейвид. — Петнайсети юли хиляда деветдесет и девета година. Пълен е с евреи и мюсюлмани. Кръстоносците обсаждат града от месец. Сега атаката им достига върха си.

По стените се катереха хора, насреща им се втурнаха войници. Но защитниците отстъпиха и рицарите продължиха да напредват, като размахваха мечовете си. Един от местните падна на земята, обезглавен с един-единствен удар.

Кръстоносците стигнаха до Храма. Защитниците отчаяно ги отблъскваха — това продължи цял ден. Накрая — газейки в кръв до глезените — европейците ги избиха до крак.

Рицарите се пръснаха из града, като грабеха коне и мулета, злато и сребро. Отмъкнаха лампите и свещниците от Купола на скалата^[2]. Насичаха труповете, защото понякога откриваха монети в стомасите на мъртвите. И докато дългият ден на плячкосване и клане продължаваше, Боби видя християните да режат парчета месо от падналите си врагове, да ги пекат и да ги ядат.

— Това е било истинска катастрофа за нашата цивилизация — прошепна Дейвид. — Походът довел до окончателна схизма между Изтока и Запада. И всичко в името на Христа! Благодарение на времепространствената камера, Боби, видях векове на християнско насилие, безумни жестокости и опустошения, които продължават чак до ограбването на Мексико през шестнайсети век. И всичко това е подтиквано от религията на папите, моята религия, и от ламтежа за пари и богатства — религията на моя баща.

Със своите ризници и ярки кръстове кръстоносците бяха като великолепни зверове, вилнеещи в слънчевата пустиня.

И все пак…

— Дейвид, всичко това ни беше известно. Кръстоносните походи са достатъчно добре документирани. Историците са успели да извлекат фактите много преди времепространствената камера.

— Възможно е. Но ние сме хора, Боби. Жестоката сила на времепространствената камера вади историята от праха на учебниците и отново я съживява, прави я достъпна за нашите човешки сетива. И затова трябва пак да я преживеем, пролятата преди векове кръв отново трябва да потече. Историята е река от кръв, Боби. Ето какво ни принуждава да видим времепространствената камера. Историята отнася живота на хората като песъчинки в морето от мрак — и всеки един живот е също толкова безценен, колкото твоят и моят. И нито един, нито една капка кръв не може да се промени. — Той погледна брат си. — Готов ли си за още?

— Дейвид…

„Дейвид, ти не си единственият. Всички живеем в този ужас. Не си мисли, че само ти гледаш тези сцени и се чувстваш по този начин.“

Ала не знаеше как да му го каже. Копнееше да си иде, да извърне глава. Но знаеше, че трябва да изтърпи, за да помогне на брат си.

Животът и кръвта отново потекоха на екрана.

 

 

Въпреки всичко това, в най-тежкия момент от живота си, Дейвид спази обещанието си към Хедър и потърси Мери.

Никога не се бе смятал за особено опитен по въпросите на човешкото сърце, затова дълго обмисля как да подходи към трудната дъщеря на Хедър. И накрая взе техническо решение.

Отиде в нейната кабинка в лабораторията. В този късен час почти всички други си бяха отишли. Мери седеше пред софтскрийна си, заобиколена от мрака на това прашно място, пълно с електронна техника. Когато го видя, припряно изчисти екрана. Но Дейвид успя да зърне слънчев ден, градина, деца, които тичаха около възрастен и се смееха. Мери му се намуси. Носеше широка мръсна тениска с надпис:

ДЯДО КОЛЕДА ИДВА В ГРАДА

Дейвид честно призна пред себе си, че не разбира смисъла, но нямаше намерение да я пита.

С мълчанието и позата си тя ясно му даде да разбере, че не е добре дошъл. Ала Дейвид нямаше да се предаде толкова лесно. Той седна до нея.

— Чувам хубави неща за проследяващия софтуер, върху който работиш.

Мери остро го изгледа.

— Кой пък ти е казал какво правя? Майка ми, нали?

— Не. Не е майка ти.

— Тогава кой?… А бе, няма значение. Мислиш ме за параноичка, нали?

— Още не съм решил каква си — тихо отвърна той.

Този път Мери наистина се усмихна.

— Поне си честен. Така или иначе, какво знаеш за моя софтуер?

— Ти използваш времепространствената камера. Според правилника за работа в лабораторията всяко твое нововъведение става интелектуална собственост на „Нашият свят“. Има го в договора, който трябваше да подпиша от името на майка ти — и от твое име.

— Типично в стила на Хайрам Патерсън.

— Искаш да кажеш, че е добър бизнесмен. Струва ми се основателно. Всички знаем, че тази технология има още много да се развива…

— Ти ли ми го казваш? Целият потребителски интерфейс смърди, Дейвид.

— … и кой може да го направи по-добре от самите потребители?

— Значи имате шпиони, така ли? Хора, които следят наблюдателите на миналото?

— Имаме метасофтуер, който контролира внасяните от потребителите промени и преценява функционалността им. Ако забележим добра идея, можем да я разработим. В най-добрия случай, разбира се, откриваме страхотни идеи, при това вече разработени.

Мери прояви признаци на интерес, дори на гордост.

— Като моята ли?

— Тя има потенциал. Ти си умно момиче, Мери, очаква те голямо бъдеще. Но… как да се изразя?… Ти не знаеш нищо за разработването на качествен софтуер.

— Обаче работи, нали?

— Обикновено. Но се съмнявам, че ще може да го използва някой друг освен теб. — Дейвид въздъхна. — Не сме в деветдесетте години на двайсети век, Мери. Сега разработването на софтуер е изкуство.

— Знам, знам. Учим всичко това в училище… Обаче смяташ, че идеята ми е добра, така ли?

— Защо не ми покажеш?

Тя посегна към софтскрийна и Дейвид видя, че се готви да въведе нови времеви координати, и каза:

— Не. Покажи ми какво гледаше преди малко.

Мери се наежи.

— Това било значи! Пратила те е майка ми, нали? И изобщо не те интересува моят проследяващ софтуер.

— Аз вярвам в истината, Мери.

— Тогава ми я кажи.

— Майка ти е загрижена за теб. Но идеята да дойда тук беше моя, не нейна. Наистина искам да ми покажеш какво гледаш. Да, това е претекст да поговоря с теб, но софтуерът ти ме интересува.

— Ако откажа, ще ме изхвърлиш ли от лабораторията?

— Не бих го направил.

— В сравнение с вашата техника, достъпът по Интернет смърди…

— Казах ти, изобщо не те заплашвам.

Замълчаха.

Накрая Мери се отпусна и Дейвид разбра, че е спечелил първия рунд.

С няколко удара на клавишите тя върна образа на екрана.

Появи се малка градина — всъщност дворче с редуващи се ивици пожълтяла от слънцето трева и чакъл, няколко занемарени цветни лехи. Небето бе синьо, сенките дълги. Навсякъде бяха пръснати играчки.

В градината се втурнаха две деца: момче и момиче, съответно на около шест и осем години. Те се смееха и си подаваха топка. Гонеше ги мъж, който също се смееше. Той настигна момиченцето и го завъртя във въздуха…

Мери замрази кадъра.

— Изтъркано, нали? — попита тя. — Детски спомен, летен следобед, дълъг и прекрасен.

— Това са баща ти и брат ти. И самата ти.

Лицето й се изкриви в кисела усмивка.

— Сцената е едва отпреди осем години, но двама от актьорите вече са мъртви. Какво мислиш за това?

— Мери…

— Искаше да видиш софтуера ми.

Той кимна.

— Покажи ми го.

Момичето докосна екрана. Зрителното поле се плъзна настрани и се запрехвърля напред-назад във времето. Бащата отново вдигна и завъртя малката Мери и косата й се развя във въздуха.

— Сега използвам стандартния интерфейс. Зрителното поле е като малка камера, която виси над земята. Мога да контролирам местоположението й в пространството и да я движа във времето, като настройвам мястото на времепространствения отвор. Но ако искам да видя по-дълги периоди, програмата започва да се влачи, знаеш го.

Тя остави сцената да продължи. Баща й я пусна на земята. Мери насочи зрителното поле към лицето му и с докосвания на екрана го проследи, докато той тичаше след нея по моравата.

— Мога да проследявам обекта — безизразно каза тя, — но е трудно и досадно. Затова търся начин да автоматизирам процеса. — Продължи да натиска виртуалните бутони. — Използвах системи за разпознаване, за да се закачам за лица. Ето така.

Сякаш насочено от невидим оператор, зрителното поле се люшна надолу и после пак се фокусира върху лицето на баща й. То остана в средата на екрана, докато мъжът тичаше насам-натам, говореше, смееше се и викаше. Фонът неприятно трепереше.

— Всичко е автоматично — рече Дейвид.

— Да. Въведох различни опции и правя програмата малко по-професионална… — Още няколко удари по клавишите и зрителното поле се отдръпна назад. Бащата все още бе в центъра, но всичко наоколо стана по-ясно.

Дейвид кимна.

— Идеята ти е ценна, Мери. Ако се свърже с интерпретативен софтуер, даже може да ни позволи да автоматизираме съставянето на биографии. Браво.

Тя въздъхна.

— Благодаря. Но все пак ме смяташ за куку, защото гледам баща си вместо Джон Ленън. Нали?

Дейвид сви рамене.

— Всички гледат Джон Ленън — внимателно каза той. — За добро или лошо, неговият живот е достояние на всички. Докато твоят живот, този златен следобед, си е само твой.

— Но аз се вманиачавам. Като ония откачалки, дето зяпат как се чукат родителите им, гледат собственото си зачеване…

— Аз не съм психоаналитик. Животът ти е бил тежък. Никой не го отрича. Изгубила си брат си, баща си. Но…

— Какво?

— Но си заобиколена от хора, които не искат да си нещастна. Трябва да им вярваш.

Мери въздъхна тежко.

— Знаеш ли, когато с Томи бяхме малки, мама имаше навика да използва други възрастни срещу нас. Когато се държах дръзко, тя посочваше нещо в света на възрастните — далечен автомобилен клаксон, дори самолет в небето — и казваше: „Онзи човек е чул какво отговаряш на майка си и ти показва какво мисли за теб“. Беше ужасно. Пораснах с впечатлението, че съм сама в огромна гора от възрастни, които постоянно ме наблюдават и съдят.

Той се усмихна.

— Постоянно наблюдение. Тогава не ти е било трудно да свикнеш с времепространствената камера.

— Искаш да кажеш с онова, което тя вече ми причини ли? Мери го погледна. — А ти какво гледаш, когато останеш сам с времепространствената камера?

 

 

Дейвид се върна в апартамента си и се свърза с терминала на Мери в лабораторията.

Смяташе, че е положил достатъчно усилия и няма защо да се чувства виновен от това, което трябваше да направи сега, за да изпълни обещанието си към Хедър.

Не му отне много време да стигне до същността. В края на краищата тя беше гледала една и съща сцена.

Друг прекрасен семеен следобед, скоро след онзи, който му бе показала. В националния парк „Рейниър“. Слънце, скали, дървета.

И после: повратът в живота на Мери. Продължи само няколко секунди.

Не че бяха поели някакъв риск — не се бяха отдалечили от пътеката, не правеха нищо опасно. Просто нещастен случай.

Томи седеше на бащините си рамене, стиснал кичури гъста черна коса. Мери ги изпревари в опит да догони сянка, която приличаше на сърна. Томи протегна ръка да я хване, изгуби равновесие и баща му го изпусна.

Главата му се удари в остра вулканична скала.

И толкова. Нещастен случай, за който никой не бе виновен освен — с изненадващ гняв си помисли той — космическият създател, решил да постави нещо толкова ценно като душата на едно шестгодишно момченце в толкова крехко вместилище.

Първия път, когато беше гледала сцената, Мери (а сега и Дейвид, като нежелан призрак) бе използвала невероятно зрително поле: през очите на осемгодишното момиченце.

Тя видя брат си да пада. Реагира, протегна ръце, пристъпи към него. Падането на детето беше забавено като в сън. Ала Мери бе прекалено далеч и не успя да направи нищо.

После, вървейки по нейните следи, Дейвид трябваше да гледа същите кадри, само че през очите на бащата.

Но онова, което момичето маниакално беше повтаряло толкова много пъти, не бе самата смърт, а миговете преди нея. Малкият Томи, само на един метър от нея и на сантиметри от ръката на баща им… спокойно можеше да е на километри и часове от тях: пак щеше да е същото.

И това според Дейвид беше истинската причина за самоубийството на Дезмънд Мейс. Не публичността, внезапно заобиколила семейството му — макар че тя също го бе подтикнала. Ако двамата с Мери по нещо си бяха приличали, той трябва незабавно да беше осъзнал значението на времепространствената камера за себе си, също като милиони други, в момента проучващи възможностите на технологията и мрака в собствените си сърца.

Нима един баща можеше да не гледа тази сцена? Нима можеше да не преживява безкрайно тези ужасни мигове? Нима можеше да се отвърне от това дете, впримчено в машината, живо и в същото време неспособно да порасне нито секунда повече, нито да направи каквото и да било друго?

Нима самият Дейвид не бе преживявал страшните епизоди от историята на Църквата, епизоди, отдалечени на векове от собствената му действителност? В крайна сметка днес престъпленията на Колумб не нараняваха никого освен самия откривател. Мери — самотното измъчено дете беше имала куража да гледа миговете, оформили живота й за добро или лошо.

„Защото именно това е същността на преживяването с времепространствената камера. Не шпионираме или воайорство, не наблюдение на някакъв невероятно далечен исторически период, а възможността да се върнеш към, моментите, които изграждат самия ти живот… Но моите очи не са създадени за такива гледки. Сърцето ми не може да се справи с такива откровения. Някога наричаха времето «велик лечител» — сега му е отнет изцелителният балсам на дистанцията. Ние получихме Божии очи, очи, които виждат неизменното кърваво минало. Ала аз не съм Бог и изгарящата светлина на тази история може да ме погуби.“

В гърдите му се надигаше гняв. Неизменност. Защо трябваше да приеме такава несправедливост? Дали все пак не можеше да направи нещо?

Но първо щеше да помисли какво да каже на Хедър.

 

 

Когато пак отиде да види брат си, Боби го завари в още по-лошо състояние.

Дейвид носеше широк гащеризон, който сякаш не беше свалял от дни. Косата му бе разчорлена, брадата небръсната. В апартамента цареше невероятен хаос, мебелите бяха затрупани със софтскрийни, разтворени книги и списания, бележници, захвърлени химикалки. На пода се валяха хартиени чинии, кутии от пица и смачкани опаковки.

— Не е каквото си мислиш — оправдателно каза Дейвид. — Пристрастяване към времепространствената камера, нали? Може и да съм побъркан, Боби, но ми се струва, че успях да се излекувам от това.

— Тогава какво?

— Работя.

На една от стените имаше черна дъска, покрита с алени уравнения и изрази на английски и френски, свързани със стрелки.

— Хедър каза, че си отказал да участваш в проекта „Дванайсетте хиляди дни“ — предпазливо рече Боби. — Истинската биография на Христос.

— Да, отказах се. Сигурен съм, че разбираш защо.

— Тогава какво правиш, Дейвид?

Брат му сви рамене.

— Опитах се да се намеся в миналото, Боби. Опитах се и не успях.

— Какво! Опитал си се да използваш времепространствена дупка, за да промениш миналото, така ли? Това ли искаш да кажеш? Но според собствената ти теория това не е възможно. Нали?

— Да. И въпреки това опитах. Проведох някои експерименти в лабораторията. Опитах да си пратя сигнал назад във времето по малка времепространствена дупка. Само на няколко милисекунди, но достатъчно, за да докажа принципа.

— И?

Дейвид кисело се усмихна.

— Сигналите могат да пътуват напред във времето по времепространствените дупки. Но когато опитах да пратя сигнал назад, получих обратна връзка. Представи си един фотон, който напуска отвора на моята времепространствена дупка на няколко секунди назад в миналото. Той може да влети в бъдещия отвор, после да се върне във времето и да излезе от миналия отвор точно в момента, в който е започнал пътуването. По този начин застъпва сам себе си…

— И удвоява енергията си.

— Даже повече — заради Доплеровия ефект. Това е позитивна обратна връзка. Фотонът може дълго да се движи по времепространствената дупка и да смуче енергия от нея. Накрая става толкова мощен, че я унищожава — миг преди да започне да функционира като истинска машина на времето.

— И твоята времепространствена дупка се е затворила.

— Много по-експлозивно, отколкото очаквах. Изглежда, че Хокинг е бил прав за хронологичната защита. Физическите закони не позволяват съществуването на машини на времето. Миналото е релативистична блокова вселена, бъдещето е квантова несигурност и двете се събират в настоящето — което, предполагам, е квантово-гравитационно взаимодействие… Извинявай. Техническите подробности нямат значение. Миналото, разбираш ли, е като напредващ леден пласт, който навлиза в течното бъдеще. Всяко събитие завинаги е замръзнало на мястото си в кристалната структура. Разбираш ли как се чувствам, след като вече по-добре от всеки на тази планета знам, че миналото е неизменно, че можем да го наблюдаваме през времепространствените дупки, но не сме в състояние да се намесваме в него?

— Разбирам — каза Боби. — Страдаш. И се лекуваш с някаква мъглява физика. Ами семейството ти? Изобщо мислиш ли за нас?

Дейвид затвори очи.

— Мисля. Кажи ми какво става.

Боби си пое дъх.

— Ами, Хайрам продължава да се крие. Но има намерение да изкара още повече пари от метеорология — много по-точни прогнози на базата на данни от многовековни наблюдения. Смята, че дори може да създаде системи за контрол на климата.

— Хайрам е… — Дейвид потърси точната дума — … явление. Капиталистическото му въображение просто няма граници. Нещо ново за Кейт?

— Съдебните заседатели още не са взели решение.

— Но нали доказателствата са косвени.

— Така е. Но много от заседателите се колебаят, след като я видяха пред софтскрийна в момента, в който е извършено престъплението.

— Ами ако я осъдят?

— Още не съм решил. — Това беше вярно. Изходът на процеса си оставаше черна дупка, готвеща се да погълне бъдещето на Боби. Затова той правеше всичко възможно да не мисли за този момент. — Видях Хедър. Тя е добре, въпреки всичко. Публикува истинската биография на Линкълн.

— Добра работа. Материалите й за Аралската война също бяха невероятни. — Дейвид го погледна. — Трябва да се гордееш с нея — с майка си.

Боби се замисли.

— Навярно си прав. Но не съм сигурен какво би трябвало да изпитвам към нея. Знаеш ли, гледах ги с Мери. Въпреки всичките им търкания, между тях има истинска връзка. Като стоманено въже. Аз не изпитвам нищо подобно. Сигурно вината е моя…

— Казваш, че си ги гледал, така ли? В минало време?

Боби вдигна очи към него.

— Не си ли чул? Мери избяга.

— О! Жалко.

— Последния път се скараха за начина, по който Мери използва времепространствената камера. Хедър се е побъркала от страх.

— Защо не я проследи?

— Опита.

— Глупости! — изсумтя Дейвид. — Никой не може да се скрие от времепространствената камера.

— Явно има начин… Виж, Дейвид, не е ли време да се върнеш при човешката раса?

Брат му сплете пръсти и каза измъчено:

— Непоносимо е. Сигурно това е причината за бягството на Мери. Аз опитах, наистина. Опитах да открия начин да поправя нещата — да поправя ужасното минало. И осъзнах, че нямаме друг избор освен историята. Даже Господ не е способен да направи нещо. Имам експериментално доказателство. Не разбираш ли? Да гледаш цялата тази кръв, тези грабежи и убийства… Ако можех да отклоня меча поне на един кръстоносец, да спася живота поне на едно аравакско дете…

— И затова си избягал в сухата физика.

— А какво да направя?

— Не можеш да поправиш миналото. Но можеш да спасиш самия себе си. Приеми предложението за „Дванайсетте хиляди дни“.

— Казах ти…

— Аз ще ти помогна. Ще бъда с теб. Направи го, Дейвид. Намери Иисус. — Боби се усмихна. — Предизвиквам те.

След дълго мълчание Дейвид отвърна на усмивката му.