Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Light of Other Days, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
sqnka
Разпознаване и корекция
WizardBGR (2017)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2017)

Издание:

Автор: Артър Кларк; Стивън Бакстър

Заглавие: Светлината на другия ден

Преводач: Крум Бъчваров

Година на превод: 2000

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2000

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 954-585-151-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1002

История

  1. — Добавяне

2.
Въображателят

Пейзажът бе типичен за Сиатъл: зелени хълмове, които се спускаха чак до океана, под намръщено есенно небе.

Но къщата на Хайрам — гигантски стъклен купол — изглеждаше така, сякаш току-що се е приземила на склона: най-грозната, най-безвкусна постройка, която беше виждала Кейт.

Когато пристигнаха, тя подаде палтото си на един от роботите. Сканираха не само имплантите й, но навярно и лицето й, дори нейната ДНК, всичко за няколко секунди. После я въведоха вътре.

Хайрам бил на работа. Това не я изненада. Шестте месеца от обявяването на новата технология за информационен обмен по времепространствените дупки бяха напрегнато време, най-успешният период от съществуването на „Нашият свят“. Ала той щял да се върне навреме за вечеря, каза роботът.

Затова я поканиха при Боби.

 

 

Стаята бе голяма, температурата беше неутрална, стените бяха гладки и безлични като яйчени черупки. Цареше сумрак, звуците бяха приглушени. Мебелировката се свеждаше до няколко черни кожени дивана. До всеки от тях имаше малка масичка и стойка за интравенозни системи.

На един от тези дивани лежеше Боби Патерсън, един от най-богатите, най-влиятелни младежи на планетата. Очите му бяха отворени, но блуждаеха, ръцете му бяха безжизнено отпуснати. На челото му имаше метална лента.

Тя седна до него. Виждаше, че диша, макар и бавно. Включената в ръката му система вливаше хранителни вещества в изпосталялото му тяло.

Носеше широка черна риза и шорти. Под кожата му нямаше излишна плът, само мускули. Ала това не говореше много за начина му на живот — такава фигура вече можеше да се постигне чрез хормонално лечение и електронно стимулиране. Дори можеше да го е направил на този диван, помисли си Кейт, като човек в кома, отпуснат на болнично легло.

От ъгълчето на разтворените му устни се стичаше слюнка. Тя я избърса с показалец и лекичко затвори устата му.

— Благодаря.

Кейт се сепна. Боби — друг Боби, облечен също като първия — усмихнато стоеше до нея. Ядосана, тя замахна към корема му. Юмрукът й, разбира се, мина през него. Той дори не мигна.

— Значи ме виждате.

— Виждам те.

— Имате очни и ушни импланти. Нали? Тази стая възпроизвежда виртуални образи, съвместими с всички последни поколения протезни устройства. Разбира се, за мен вие стоите на гърба на отвратителен фитозавър.

— На какво?

— Триаски крокодил. Който започва да забелязва присъствието ви. Добре дошла, госпожо Манзони.

— Кейт.

— Добре. Радвам се, че прие моята… нашата покана за вечеря. Макар че не очаквах да дойдеш чак след половин година.

Тя сви рамене.

— „Хайрам забогатява още повече“ не е най-вълнуващият репортаж.

— Хмм. Което загатва, че си дошла да чуеш нещо ново. — Имаше право, разбира се. Кейт не отговори. — Или — продължи той — най-после си се поддала на съблазнителната ми усмивка.

— Може би щях, ако устата ти не беше олигавена.

Боби погледна надолу към безжизненото си тяло.

— Трябва ли да се грижим за външния си вид, когато изследваме един виртуален свят? — Той се намръщи. — Разбира се, ако си права, моите специалисти по маркетинг трябва да помислят по въпроса.

— Твоите специалисти по маркетинг ли?

— Естествено. — Младежът „вдигна“ някаква метална лента от дивана и от реалния предмет се отдели виртуално копие. — Това е „въображателят“. Последната разработка за виртуална реалност на „Нашият свят“. Искаш ли да я изпробваш?

— Не.

Боби внимателно я погледна.

— Ти не си виртуална девственица, Кейт. Сетивните ти импланти…

— … са минимумът, необходим, за да съществувам в модерния свят. Някога опитвал ли си да минеш през проверка на летище без импланти за виртуална реалност?

Той се засмя.

— Всъщност обикновено ме превеждат през специалния вход. Предполагам, че според теб всичко това е част от някакъв гигантски корпоративен заговор.

— Разбира се. Техническото нашествие в нашите домове, коли и работни места отдавна достигна точката на насищане. Идва ред на телата ни.

— Много си гневна. — Младежът повдигна лентата. „Странно движение — разсеяно си помисли тя. — Виртуално копие на Боби, което държи в ръка виртуално копие на виртуален генератор.“ — Но това е различно. Опитай. Позволи ми да ти покажа.

Кейт се поколеба, ала после усети, че се е държала грубо, и се съгласи — в крайна сметка беше гостенка в този дом. Но отхвърли предложението му за интравенозна система.

— Само ще поогледаме и ще се върнем преди телата ни да се разложат. Става ли?

— Естествено. Избери си диван. Просто си сложи лентата на челото, ето така. — Боби внимателно повдигна виртуалния генератор над главата си. Напрегнатото му лице бе много красиво. Приличаше на Иисус с трънения венец.

Кейт легна на един от диваните и си сложи въображателя. Лентата беше топла и еластична.

Внезапно в кожата й сякаш се забиха иглички.

— Ох!

Боби седеше на своето канапе.

— Вливатели. Не се безпокой. Резултатът се постига главно чрез транскраниална магнитна симулация. Когато се презаредим, няма да усещаш нищо… — Той легна и двете му тела, едното от плът, другото от пиксели, се сляха.

Светлината угасна. В продължение на една-две секунди Кейт не виждаше и не чуваше нищо. Постепенно престана да чувства тялото си, сякаш бяха извадили мозъка от черепа й.

После изведнъж откри, че стои изправена.

В някаква кал.

Наоколо й избухна топлина и светлина, синя, зелена, кафява. Намираше се на речен бряг, затънала до глезените в гъста черна тиня.

 

 

Небето беше бледосиньо. Наблизо имаше гора, буйна гора от папрати, борове и гигантски иглолистни, които почти не пропускаха светлина. Топлината и влагата я задушаваха — усещаше, че ризата и панталоните и подгизват от пот, по челото й лепнеха кичури коса. Реката бе широка и спокойна, кафява от кал.

Тя навлезе по-навътре в гората и потърси по-твърда почва. Растителността беше невероятно гъста — листата и клоните шибаха лицето и ръцете й. Навсякъде жужаха насекоми, сред които гигантски сини водни кончета. Джунглата ехтеше от звуци: цвъртене, ръмжене, грачене.

Усещането за действителност бе поразително, автентичността далеч надхвърляше всяка виртуална реалност, която беше преживявала.

— Внушително, а? — Боби стоеше до нея. Носеше тъмнозелени къси панталони, риза и широкопола шапка за сафари. На рамото му висеше старомодна наглед пушка.

— Къде сме? Искам да кажа…

— Кога сме, нали? Това е Аризона в края на триаса, преди около двеста милиона години. Повече прилича на Африка, не ти ли се струва? Този период ни е дал пластовете на Пъстрата пустиня[1]. Имаме хвощове, гигантски папрати, сагови палми, плавун… Но в някои отношения това е еднообразен свят. Еволюцията на цветята все още е далеч в бъдещето.

Тя стъпи върху един паднал дънер и се опита да изчисти с ръце калта от краката си. Топлината я измъчваше и изпитваше все по-силна жажда. Голата й ръка беше покрита с безброй капчици пот, които отразяваха светлината като истински. Струваха й се ужасно горещи, сякаш всеки момент щяха да закипят.

Боби посочи напред.

— Погледни.

Птица, която тромаво летеше между клоните… Не. Бе прекалено голяма за птица. Освен това нямаше пера. Навярно някакъв вид летящо влечуго. Движенията му издаваха зловещо шумолене и Кейт потръпна.

— Признай си — каза той. — Впечатлена си.

Тя размърда ръце и крака, после се наведе.

— Чувствам тялото си силно. Усещам крайниците си. Но предполагам, че все още лежа на дивана и от устата ми се процежда слюнка.

— Да. Сетивните свойства на въображателя са поразителни. В действителност ти дори не се потиш. Е, понякога има известно отделяне. Това е четвърто поколение техника за виртуална реалност, като започнеш от примитивните очила и ръкавици, после сетивните импланти като твоите, кортикалните импланти, който позволяват директен интерфейс между външни системи и човешката централна нервна система…

— Варварство — изсумтя Кейт.

— Възможно е — внимателно отвърна той. — Което ме насочва към въображателя. Лентата произвежда магнитно поле, което може да стимулира точно определени части от мозъка. И всичко това, без да се налага физическа интервенция.

— И страхотното не е само, че имплантите стават излишни — продължи Боби. — Прецизността и обхватът на симулацията са невероятни. В момента например върху онзи участък от мозъчната ти кора, който е свързан със зрението, се излъчва карта на това място. Ние стимулираме темпоралния лоб, за да ти дадем усещане за мирис. Това е необходимо за автентичността на преживяването. Миризмите като че ли отиват право в хипокампуса, обонятелния лоб, хипоталамуса и сливиците, твоя емоционален център. Ето защо миризмите винаги предизвикват някакви асоциации. Дори те караме да изпитваш слаба болка, като възбуждаме не самия център на болката, а съзнателното усещане за болка. После идва усещането за положение на тялото, което е много сложно и включва сетивна информация от кожата, мускулите и сухожилията, зрителна и двигателна информация от мозъка, данни за равновесието от вътрешното ухо. Беше нужно адски много картиране на мозъка, за да успеем. Но сега можем да те накараме да падаш, летиш и да правиш салто, без да ставаш от дивана… можем да те накараме и да виждаш чудеса. Като това.

— Значи добре познаваш въображателя. Гордееш се с него, нали?

— Разбира се. Той е моя разработка. — Боби премигна и тя за пръв път осъзна, че от няколко минути младежът я гледа право в очите — дори тук, в тази фалшива триаска джунгла, той я правеше странно неспокойна. И въпреки това несъмнено я привличаше.

— Боби… в какъв смисъл е твоя разработка? Твоя ли е идеята? Ти ли си финансирал създаването му?

— Аз съм син на баща си. Работя в неговата корпорация. Но контролирам проучванията около въображателя. И провеждам изпитанията.

— Изпитанията ли? Искаш да кажеш, че идваш тук и си играеш на лов на динозаври, така ли?

— Не бих го нарекъл „игра“ — меко възрази той. Ще ти покажа. — Боби енергично закрачи навътре в джунглата.

Кейт го последва. Нямаше мачете и клоните и тръните скоро започнаха да разкъсват тънките й дрехи. Болеше я, ала не прекалено силно — не, разбира се. Това не беше действителност, а само някаква проклета игра. Тя се мъчеше да не изостава, като гневно си мислеше за упадъчната техника и прекомерното богатство.

Стигнаха до открито пространство, покрито с паднали овъглени дървета, сред които растяха зелени фиданки. Навярно тук бе паднала мълния.

Боби протегна ръка.

— Погледни.

Някакво животно ровеше с муцуна и лапи между мъртвите дънери. Трябва да беше дълго два метра, с вълча глава и щръкнали кучешки зъби. Въпреки вълчия си вид създанието грухтеше като прасе.

— Цинодонт — прошепна Боби. — Протобозайник.

— Наш предшественик?

— Не. Истинските бозайници вече са се отделили. Цинодонтите са еволюционна задънена улица… Майка му!

Сред гъсталаците от отсрещната страна на поляната се разнесе трясък. Появи се динозавър, сякаш излязъл от „Джурасик Парк“, висок най-малко два метра. Широко раззинал челюсти, той се стрелна откъм гората на масивните си задни крака.

Цинодонтът като че ли се вцепени, вперил очи в хищника.

Динозавърът се хвърли отгоре му и го смаза под тежестта си. Двете създания се затъркаляха, като чупеха фиданките. Цинодонтът отчаяно заврещя.

Кейт се отдръпна и се вкопчи в ръката на Боби. Земята под краката й се тресеше от мощта на битката. „Наистина внушително“ — призна тя.

Карнозавърът успя да притисне жертвата си с тяло и я захапа. Протобозайникът все още се съпротивляваше, но през раната се виждаха белите му кости, шуртеше кръв. И когато хищникът разкъса корема му, във въздуха се разнесе смрад на гнило месо, която едва не накара Кейт да повърне…

Едва когато се вгледа по-внимателно, тя различи известна неестественост в кръвта на цинодонта и в блясъка на люспите на динозавъра. Такива бяха всички виртуални реалности: действителността им си имаше граници, даже зловонието и звуците бяха моделирани с оглед спокойствието на потребителя, напълно безопасни — и следователно безсмислени — като разходка в тематичен парк.

— Струва ми се, че това е дилофозавър — измърмори Боби. — Фантастично. Ето защо обожавам този период. Нещо като кръстопът на живота. Тук всичко се застъпва, старото с новото, нашите предшественици с първите динозаври…

— Да — възстановила равновесието си, отвърна Нейт. — Но не е истинско.

Той почука с показалец по слепоочието си.

— Като всички книги и филми. Трябва да обуздаеш скептицизма си.

— Но това просто е някакво магнитно поле, което въздейства върху части от мозъка ми. Дори не е истинският триас, за Бога, а само мъглявите догадки на някой учен — с малко цвят за виртуалния турист.

Боби й се усмихна.

— Винаги си ужасно гневна. Какво всъщност искаш?

Кейт се вгледа в сините му очи. Досега той я бе водил. „Ако искаш да постигнеш нещо повече — каза си тя, — ако искаш да се приближиш до онова, за което си дошла, трябва да го предизвикаш.“

— Боби, в момента ти лежиш в тъмна стая. Всичко това няма значение.

— Говориш така, като че ли ме съжаляваш. — В гласа му прозвуча любопитство.

— Целият ти живот изглежда такъв. Въпреки всичките ти приказки за виртуалнореалностни проекти и служебни отговорности, ти нямаш никаква истинска власт, нали? Твоят свят е също толкова нереален, колкото всяка виртуална симулация. Помисли: преди да дойда ти беше сам.

— Възможно е. Но ти все пак дойде. — Младежът нарами пушката си. — Ела. Време е за вечерята с татко. — Той повдигна вежди. — Може би няма да си идеш дори след като получиш каквото искаш от нас.

— Боби…

Ала той вече сваляше лентата от главата си.

 

 

Вечерята вървеше трудно.

Тримата седяха под купола в имението на Хайрам. От време на време облаците се разкъсваха и се появяваха звездите и мрачният полумесец на луната. На Кейт й хрумна, че поради новата технология за информационен обмен по времепространствените дупки небето скоро ще стане много по-грозно — след като оставеха и последните комуникационни сателити да паднат в атмосферата.

Храната беше чудесна, както очакваше. Поднесоха я безмълвни робослуги. Но същите сравнително прости рибни блюда се сервираха в десетки сиатълски ресторанти, а виното бе обикновено калифорнийско шардоне. Нямаше и следа от смесения произход на Хайрам, абсолютно никаква оригиналност.

Междувременно Патерсън постоянно я обстрелваше с въпроси за миналото, семейството и кариерата й и Кейт разбираше, че казва повече, отколкото трябва.

Макар и скрита под лустрото на любезността, неговата враждебност бе очевидна. „Той знае какво искам“ — помисли си журналистката.

Боби мълчеше и не слагаше почти нищо в уста. Въпреки че продължаваше да избягва погледа й, сега, изглежда, повече осъзнаваше присъствието й. Тя усещаше, че го привлича — това не беше толкова трудно да се забележи, — но имаше и още нещо. Навярно някак бе успяла да пробие тази негова лъскава самодоволна обвивка, както всъщност се беше надявала. Или по-вероятно, призна пред себе си Кейт, просто го озадачаваха реакциите му към нея.

А може би всичко това бе само във въображението й и трябваше да престане да рови в главите на хората, навик, който осъждаше при другите.

— Не разбирам — тъкмо казваше Хайрам. — Как е възможно да открием Пелин едва през две хиляди трийсет и трета, когато диаметърът му е цели четиристотин километра? Знам, че е оттатък Уран, но все пак…

— Той е изключително тъмен и се движи бавно — отвърна Кейт. — Явно е комета, но много по-голяма от всички други. Не знаем откъде идва, навярно някъде отвъд Нептун има облак от такива комети. А никой не търсеше в тази посока. Даже Космическата стража съсредоточава вниманието си върху близкия космос, върху метеоритите, за които има вероятност да паднат на Земята в близко бъдеще. Пелин беше открит от група любители астрономи.

— Хм — изсумтя Хайрам. — И сега се приближава към нас.

— Да. Ще падне след петстотин години.

Боби махна със силната си, добре поддържана ръка.

— Дотогава има адски много време. Ще се направят планове за извънредни ситуации.

— Какви планове? Боби, Пелин е гигант. Не ни е известен никакъв начин да променим посоката му, даже по принцип.

— На „нас“ ли? — сухо попита Боби.

— Искам да кажа, на астрономите…

— Защото от думите ти почти останах с впечатлението, че си го открила самата ти. — Предизвикваше я, отговаряше на предишните й забележки. — Много е лесно да объркаш собствените си постижения с тези на хората, на които разчиташ, нали?

Хайрам се изкиска.

— Виждам, че се разбирате, деца. Щом спорите… И разбира се, според вас, госпожо Манзони, хората имат право да знаят, че след петстотин години ще настъпи краят на света, нали?

— Вие не смятате ли така?

— И не те е грижа за последствията — самоубийствата, увеличаването на абортите, изоставянето на различни екологични проекти, така ли? — попита Боби.

— Аз само съобщих лошата вест — напрегнато отвърна тя. — Не съм докарала Пелин. Вижте, ако не сме информирани, не можем да реагираме. Не можем да носим отговорност за себе си — през времето, което ни остава. Не че възможностите ни са обещаващи. Навярно най-доброто, което можем да направим, е да пратим шепа хора на по-безопасно място — на Луната, Марс или някой астероид. Даже това не е гаранция за съхраняването на вида, освен ако не установим стабилно увеличаващо се население. И онези, които се спасят — прибави Кейт, — несъмнено ще са сегашните ни управници и техните наследници, освен ако не се отърсим от електронната си анестезия.

Хайрам отмести стола си назад и избухна в смях.

— Електронна анестезия! Самата истина. Докато аз продавам анестетиците, разбира се. — Той я погледна в очите. — Харесвате ми, госпожо Манзони.

Лъжец.

— Благодаря…

— Защо сте тук?

Последва продължително мълчание.

— Вие ме поканихте.

— Преди шест месеца и седем дни. Защо сега? За конкурентите ми ли работите?

— Не. — Тя се наежи. — Аз съм независима.

Хайрам кимна.

— Въпреки това искате нещо. Материал за репортаж, разбира се. Пелин вече остава в миналото ви и ви трябват нови триумфи, нови удари. Вие живеете от такива неща. Нали, госпожо Манзони? Но какво точно ви интересува? Нищо лично, определено. Целият ми живот е публично достояние.

— О, не целият, смея да отбележа — предпазливо възрази Кейт. Тя си пое дъх. — Честно казано, чух, че имате нов проект. Ново приложение за времепространствените дупки, което далеч надхвърля обикновения информационен обмен…

— И сте дошли да изровите факти.

— Стига, Хайрам, вашите времепространствени дупки свързаха целия свят. Ако успея да изровя останалото…

— Но вие не знаете нищо.

Кейт вирна глава. „Ще ти покажа какво знам.“

— Рожденото ви име е Хирдамани Пател. Преди вашето раждане семейството на баща ви е било принудено да избяга от Уганда. Етническа чистка, нали така?

Хайрам яростно я изгледа.

— Това е известно на всеки. В Уганда баща ми е бил банков мениджър. В Норфък караше автобус, защото никой не искаше да признае квалификацията му…

— В Англия не сте били щастлив — прекъсна го Кейт. — Не сте успели да преодолеете расово-класовите предразсъдъци. Променили сте името си. Станали сте известен като пример за подражание на азиатците в Америка. И все пак сте се откъснали от етническия си произход. И двете ви жени са били бели протестантки.

Боби се сепна.

— И двете му жени ли? Татко…

— Семейството е всичко за вас — спокойно продължи Кейт. — Изглежда, че се опитвате да създадете династия, като оставите за свой наследник Боби. Сигурно защото сте изоставили собственото си семейство, собствения си баща в Англия.

— О! — Хайрам сключи ръце и се насили да се усмихне. — Чудех се кога на масата при нас ще седне татко Фройд. Значи това е вашият репортаж. Хайрам Патерсън създава „Нашият свят“, защото изпитва угризения за баща си!

Боби се мръщеше.

— Кейт, за какъв нов проект говореше?

Дали Боби наистина не знаеше? Тя срещна погледа на Хайрам и се наслади на внезапно придобитата си сила.

— Достатъчно важен за него, за да повика брат ти от Франция.

— Брат ми…

— Достатъчно важен за него, за да приеме Билибоб Мийкс за инвестиционен партньор. Мийкс, основателят на Земята на Откровението. Чувал ли си за това, Боби? Най-новата пародия на религия, която промива мозъците и източва парите на жалките лековерни американци…

— Това не е важно — изсумтя Хайрам. — Да, работя с Мийкс. Готов съм да работя с всеки. Щом хората искат да купуват моята виртуалнореалностна техника, за да виждат Иисус и Неговите танцуващи апостоли, няма да се поколебая да им я продавам. Кой съм аз, че да ги съдя? Не всички сме лицемерно набожни като вас, госпожо Манзони. Не всички можем да си позволим този лукс.

Но Боби не откъсваше очи от баща си.

— Моят брат?…

Кейт се сепна и си припомни целия разговор.

— Боби… Не знаеш нищо за това, нали? Не само за проекта, но и за другата жена на баща ти, за другото му дете… — Тя смаяно се обърна към Хайрам. — Как е възможно да запазите такава тайна?

Той прехапа устни и с омраза отвърна на погледа й.

— Не точно брат, Боби. Само по баща.

— Казва се Дейвид — безизразно рече Кейт. — Майка му е французойка. Той е на трийсет и две — седем години по-голям от теб, Боби. Физик е. Наричат го „Хокинг[2] на своето поколение“. А, и е католик. Явно набожен.

Боби изглеждаше странно — не разгневен, а някак все по-озадачен.

— Защо не си ми казал? — попита той баща си.

— Нямаше нужда да знаеш.

— Ами за новия проект? Защо не си ми казал за него?

Хайрам се изправи и каза:

— Вашата компания ми беше извънредно приятна, госпожо Манзони. Роботите ще ви изпратят.

Тя също стана и отговори:

— Не можете да ми попречите да публикувам каквото зная.

— Публикувайте каквото искате — изсумтя той. — Не ви е известно нищо съществено.

Кейт знаеше, че Хайрам има право.

Тръгна към вратата. Еуфорията й бързо се разсейваше. „Издъних се — каза си журналистката. — Исках да спечеля разположението му. А вместо това си доставих удоволствието да го направя свой враг.“

Кейт се обърна. Боби седеше и я гледаше с широко отворените си странни очи. „Пак ще се видим — помисли си тя. — Може пък още не всичко да е свършило.“

Вратата започна да се затваря. Последното, което видя, бе как Хайрам нежно поставя ръка върху рамото на сина си.

Бележки

[1] Район в северната част на централна Аризона, на изток от р. Колорадо. — Б.пр.

[2] Стивън Уилям Хокинг (р. 1942) — английски физик. — Б. пр.