Артър Кларк, Стивън Бакстър
Светлината на другия ден (12)

11.
Мозъчният имплант

Кейт наблюдаваше кацането на Джон Колинс на московското летище.

Там го чакаше по-млад мъж. Търсачката бързо го идентифицира като Андрей Попов. Руснакът бе свързан с въоръжени бунтовнически групи, действащи в петте страни около Аралско море — Казахстан, Узбекистан, Туркменистан, Таджикистан и Киргизстан.

Кейт се приближаваше към истината.

С нарастваща възбуда тя проследи с времепространствената камера Колинс и Попов в Москва — в автобуса, метрото, в различни коли и пеш, дори в снежната виелица. Видя Кремъл и старата грозна сграда на КГБ, като че ли беше виртуална туристка.

Но бедността в този град бе поразителна. Въпреки професията си, Колинс беше типичен американец в чужбина. Ясно личеше раздразнението му от дупките, в които попадаше мобифонът му, удивлението му от сметалата, които използваха билетопродавачите в метрото, отвращението му от мръсотията в обществените тоалетни, нетърпението му, когато се опитваше да отвори Търсачката и не получаваше отговор.

Изпълни я огромно облекчение, когато Колинс стигна до малко летище в предградията на Москва и се качи на лек самолет. Кейт най-после можеше да включи системата, която наричаше „автопилот“.

Седнала пред софтскрийна в сумрака на лабораторията, тя управляваше камерата с помощта на джойстик и допълнителен софтуер. Колкото и да бе оригинална програмата, преследването на човек в чужд град беше напрегната работа. Едно-единствено разсейване — и цели часове отиваха на вятъра.

Но времепространствената камера бе усъвършенствана до такава степен, че Кейт можеше да „привърже“ зрителното поле за различни електронни излъчвания — например за самолета на Колинс.

И щеше да става все по-лесно. Инженерите в лабораторията работеха по метод за проследяване без необходимост от човешки контрол…

Кейт отмести стола си назад и се протегна. Чувстваше се ужасно уморена. Не си спомняше кога за последен път е почивала.

Тя разсеяно гледаше софтскрийна. Над централна Азия се спускаше нощ и през малките илюминатори на самолета се виждаха кафяви ивици пустош, все още необитаема почти пет десетилетия след разпадането на Съветския съюз с неговото презрително отношение към човека и природата…

Усети на рамото си ръка, силни пръсти заразтриваха схванатите й мускули. Кейт се сепна, но допирът бе познат и отпускащ.

Боби я целуна по главата.

— Бях сигурен, че ще те открия тук. Знаеш ли колко е часът?

Тя погледна часовника на софтскрийна.

— Късен следобед?

Боби се засмя.

— Да, московско време. Но тук е Сиатъл, щата Вашингтон, западното полукълбо, и от тази страна на планетата е десет сутринта. Работила си цяла нощ. Пак. Имам чувството, че ме избягваш.

— Боби — сприхаво отвърна Кейт, — ти не разбираш. Аз следя този човек. Това е денонощна работа. Колинс е агент на ЦРУ, който, изглежда, установява връзка между нашето правителство и бунтовниците в района на Аралско море. Там става нещо, което правителството пази в тайна.

— Но времепространствената камера вижда всичко… — с престорена тържественост каза той. Носеше скиекип, ярък, пъстър, термоадаптивен и много скъп — в топлото помещение изкуствените му пори се разтваряха и разкриваха светлокафява загоряла плът. Боби се наведе към софтскрийна, после прочете бележките й.

— Колко време ще продължи полетът на Колинс?

— Трудно е да се каже. Часове.

Той се изправи.

— Тогава си почини малко. Обектът ти няма къде да избяга, докато самолетът не кацне или не катастрофира, а времепространствената камера може да го проследи и сама. Освен това Колинс спи.

— Но той е с Попов. Ако се събуди…

— За тази цел имаш записваща система. Хайде.

„Но аз не искам да съм с теб, Боби — помисли си тя. — Защото има неща, за които предпочитам да не говоря… И все пак…“

И все пак той все още я привличаше, въпреки онова, което знаеше за него.

„Ставаш прекалено сложна, Кейт. Прекалено самовглъбена. Наистина ще ти се отрази добре да се откъснеш от това студено, безжизнено място.“

Тя направи усилие да се усмихне.

 

 

Навън бе чудесен ден, желана почивка между бурите, които вече почти непрекъснато бушуваха по тихоокеанското крайбрежие.

Двамата минаха през градините, с които Хайрам беше заобиколил лабораторията. Имаше ниски насипи, езерца, мостове над поточетата и невероятно огромни и стари дървета, всички внесени и засадени („В типичния стил на Хайрам“ — помисли си Кейт) на огромна цена, безразборно и без вкус. Ала небето бе ясно, яркосиньо, зимното слънце грееше лицето й и зад тях в сребристата роса оставаше следа от тъмни стъпки.

Стигнаха една пейка и седнаха върху термичната повърхност.

— Все пак ми се струва, че ме отбягваш — меко каза Боби. Тя видя, че ретинните му импланти се поляризират на слънчевите лъчи. Очите му станаха сребристи, непроницаеми. — Заради времепространствената камера е, нали? Смущават те етичните проблеми.

Кейт се нахвърли на тази тема с готовност, която я засрами.

— Разбира се, че ме смущават. Технология с такова въздействие…

— Но ти присъстваше, когато сключихме договора с ФБР. Договора, с който дадохме камерата на хората.

— О, Боби… Хората дори не знаят, че проклетата камера съществува, а още по-малко, че държавните служби я използват срещу тях. Помисли само за всички ония, които изведнъж бяха заловени за укриване на данъци, за незаконно купуване на оръжие, за серийните изнасилвани…

— Но всичко това е за добро, нали? Искаш да кажеш… че не вярваш на правителството, така ли? Сега не сме в двайсети век.

Тя изсумтя.

— Спомни си думите на Джеферсън, че единственият сигурен настойник на правителството е народът. Ами взломът в централата на републиканската партия? И това ли е в интерес на народа?

— Не е сигурно, че са използвали времепространствената камера.

— А как иначе? — Кейт поклати глава. — Исках Хайрам да ми позволи да разчепкам тази история. Той категорично отказа. Сключихме фаустовска сделка, Боби. Ония типове от правителството и държавните служби не са непременно мошеници, но са обикновени хора. И като им дадохме толкова мощно и тайно оръжие… Боби, не бих доверила такава власт дори на самата себе си. Случаят с шпионирането в републиканската централа е само началото на истински Оруелов кошмар!

— А що се отнася до Хайрам, имаш ли представа как се отнася към своите служители в „Нашият свят“? — продължи тя. — Кандидатите за работа се подлагат на пълна проверка, включително ДНК-сканиране. Той проверява кредитните база данни, полицейските досиета, даже федералните архиви. Преди имаше стотици начини за анализ на продуктивността. Сега разполага с времепространствената камера и може денонощно да ни наблюдава, ако иска. И ние по никакъв начин не можем да му попречим. Имаше цяла поредица съдебни дела, които установиха, че работниците нямат конституционна закрила от такова наблюдение.

— Но всичко това му е нужно, за да кара хората да работят — сухо отвърна Боби. — Откакто ти разкри тайната за Пелин, безпричинните отсъствия рязко зачестиха, увеличи се употребата на алкохол и наркотици на работното място и…

— Това няма нищо общо с Пелин — отсече Кейт. — Става въпрос за основни човешки права. Не разбираш ли, Боби? „Нашият свят“ е картина на бъдещето — ако чудовища като Хайрам продължат да имат монопол над времепространствената камера. И тъкмо затова технологията трябва да се разпространи колкото може повече и колкото може по-бързо. Така поне ще можем да ги наблюдаваме как ни наблюдават… — Тя се вгледа в непроницаемите му сребристи очи.

— Благодаря за лекцията — безизразно каза Боби. — Затова ли ме напускаш?

Кейт се извърна.

— Това няма нищо общо с времепространствената камера, нали? — Той се наведе напред. — Има нещо друго, което не искаш да ми кажеш. Това продължава дни наред. Даже седмици. Какво става, Кейт? Не се страхувай да ме нараниш. Не можеш.

„Навярно не мога — помисли си Кейт. — И целият проблем е в този беден, мил Боби.“

Тя се обърна към него.

— Имплантът, Боби. Имплантът, който ти е поставил Хайрам, когато си бил малък…

— Да?

— Открих за какво е.

Мълчанието се проточи и Кейт усети ултравиолетовите лъчи по лицето си, въпреки че бе зима.

— Разказвай — промълви той.

 

 

Търсачката накратко й беше обяснила всичко. Оказа се класически пример на невробиологично бърникане в мозъка от началото на двадесет и първи век.

И нямаше нищо общо с никаква дислексия, нито хиперактивност, както бе твърдял Хайрам.

Първо, той беше потиснал нервното стимулиране на зоните в темпоралния лоб на Боби, свързани с чувствата за духовна трансцендентност и мистично присъствие. Лекарите бяха проникнали в части от опашатото ядро и се бяха опитали да направят така, че момчето да не страда от симптоми на маниакално разстройство, които при някои хора се проявяват като потребност от прекомерна сигурност, ред, предсказуемост и ритуал — потребност, при определени обстоятелства задоволявана с принадлежност към религиозни общности.

Хайрам очевидно бе искал да защити Боби от религиозните импулси, оказали толкова силно въздействие върху брат му. Светът на малкия му син щеше да е напълно земен, лишен от трансцендентното и мистичното. И Боби дори нямаше да знае какво му липсва. „Божектомия!“ — кисело си помисли Кейт.

Имплантът също бе засегнал сложното хормонално взаимодействие, невротрансмитерите и мозъчните зони, които стимулираше половият акт. Например той потискаше действащия като опиат хормон окситоцин, произвеждан от хипоталамуса, който прииждаше в мозъка по време на оргазъм и пораждаше топлото, нежно чувство след правенето на любов.

Благодарение на поредица от връзки, които Хайрам дискретно беше уреждал, насърчавал и дори разгласявал в пресата, Боби се бе превърнал в нещо като полов атлет и получаваше огромно физическо удоволствие от самия полов акт. Ала баща му го беше лишил от способността да обича и по този начин го бе обвързал единствено със себе си.

И не беше само това. Например друга връзка с дълбоката част от мозъка на Боби, наречена „сливици“, навярно целеше установяване на контрол върху центъра на гнева му. Загадъчното манипулиране на орбитофронталната кора можеше да е дори опит за ограничаване на свободната му воля. И така нататък.

След като се бе разочаровал от Дейвид, Хайрам беше направил от Боби съвършен син: съвършен за неговите собствени цели. Но му бе отнел онова, което го правеше човек.

Докато Кейт Манзони не откри мозъчния имплант.

Тя заведе Боби в апартаментчето в центъра на Сиатъл, в което живееше под наем и се любиха за пръв път от няколко седмици.

После той се отпусна в ръцете й, горещ, потен, едновременно близък и далечен. Все едно че се любеше с непознат.

Ала сега Кейт поне разбираше защо.

Тя докосна тила му, твърдите ръбове на импланта под кожата му.

— Убеден ли си, че искаш да го направиш?

Боби се поколеба.

— Безпокои ме това, че не знам как ще се чувствам после… Дали ще си остана аз?

— Ще се чувстваш жив — прошепна в ухото му Кейт. — Ще се чувстваш човек.

Той затаи дъх, после каза толкова тихо, че тя едва го чу:

— Направи го.

Кейт завъртя глава настрани.

— Търсачка.

— Да, Кейт.

— Изключи го.

 

 

… и за все още топлия след оргазма Боби жената в ръцете му внезапно сякаш стана триизмерна, плътна и цяла, жива. Всичко, което виждаше и усещаше — топлият аромат на косата й, вълшебните очертания на скулите й, леко огрени от светлината, гладкият й корем — беше като преди. Но сега сякаш проникваше под повърхността в топлината на самата Кейт. Виждаше очите й, пълни със загриженост — загриженост за него, с удивление осъзна той. Вече не бе сам. А допреди малко изобщо не чувстваше самотата си.

Прииска му се да потъне в океана на нейната топлина.

Кейт докосна лицето му. Когато отдръпна пръсти, Боби видя, че са влажни.

После тялото му се разтърси от силни ридания, неовладяем ураган от сълзи. В душата му се сблъскаха любов и мъка, горещи, непоносими.