Артър Кларк, Стивън Бакстър
Светлината на другия ден (19)

18.
Закъснели угризения

След половин година делото на Кейт все още не беше започнало.

Боби през ден се обаждаше на Майкъл Мейвънс и искаше среща. Агентът упорито отказваше да го приеме.

После за негова изненада Мейвънс неочаквано го покани в централата на ФБР във Вашингтон и Боби побърза да вземе самолета.

 

 

Завари агента в кабинета му, тясна анонимна кутийка без прозорци. Вдигнал крака върху купчина папки, без сако и с разхлабена вратовръзка, Мейвънс седеше зад разхвърляното си бюро и гледаше новините на малък софтскрийн. Той даде знак на Боби да запази тишина.

Репортажът се отнасяше за разширяването на обсега на търсене на групите на истината в по-тъмните кътчета на миналото, след като под силата на обществения натиск частните граждани бяха получили достъп до тази възможност на времепространствената камера.

Докато надзъртаха в мрачното минало на ближните си и с уважение, удивление или срам наблюдаваха самите себе си преди много години, хората насочваха безмилостното око на времепространствената камера и към богатите и влиятелните. Бяха разкрити безброй престъпления, последвани от порой от оставки. Отново се разгоряха въглените на стария скандал за това, че тютюневите компании са знаели за токсичните ефекти на своята продукция. Участието и печалбите на големи световни компании в нацистка Германия — много от тях все още съществуващи, някои дори американски — се оказваше по-сериозно, отколкото се предполагаше. Оправданието, че денацификацията е останала недовършена, защото е трябвало да се помогне за икономическото възстановяване след войната, сега изглеждаше съмнително. Когато в началото на века на пазара се бяха появили микровълновите чипове, повечето компютърни производители не бяха взели достатъчно мерки, за да защитят потребителите, и това бе довело до взрив на ракови заболявания…

— Толкова за твърденията, че ние обикновените хора не сме били достатъчно зрели, за да се справим с толкова мощна технология — каза Боби. — Гражданите се държат съвсем отговорно.

— Възможно е — изсумтя Мейвънс. — Макар че всички използваме времепространствените камери и за гадни неща. Тия ентусиасти поне не лаят само срещу правителството. Винаги съм смятал, че големите корпорации представляват по-сериозна опасност за свободата. Всъщност тъкмо правителството ги контролира.

Боби се усмихна.

— И „Нашият свят“ беше замесен в микровълновия скандал. Все още не можем да изчислим на колко възлизат исковете за обезщетения.

— Всеки се извинява на всеки. Какъв свят… Боби, трябва да ти кажа, че според мен не сме постигнали напредък по случая на Манзони. Но ако искаш, можем да поговорим за това. — Агентът имаше изтощен вид, под очите му тъмнееха черни кръгове, сякаш страдаше от хронично недоспиване.

— Щом не сте постигнали напредък, защо ме извика?

Мейвънс изглеждаше тъжен, неспокоен, някак си не на място. Беше изгубил предишната си дръзка младежка самоувереност.

— Защото изведнъж се оказа, че имам свободно време. Наречи го отпуска, ако щеш. Преразглеждат един от старите ми случаи. — Той погледна към Боби. — И…

— Да?

— Искам да видиш какво ми донесе времепространствената камера. Само веднъж, един пример. Спомняш ли си делото „Уилсън“?

— Уилсън ли?

— В Ню Йорк преди две години. За убийство на тийнейджър от Бангладеш — останал сирак по време на наводненията през трийсет и трета.

— Спомням си.

— Та това момче, казваше се Миан Шариф, беше осиновено от бездетна двойка на средна възраст. Те вече бяха отгледали едно осиновено дете — момиче, Барбара.

— Историята изглежда проста — продължи Мейвънс. — Миан беше убит в дома си. Обезобразен, преди и след смъртта, явно изнасилен. Основен заподозрян беше бащата. — Мейвънс сбърчи лице. — Членовете на семейството винаги са основните заподозрени. Аз водих следствието. Патоанатомите и лабораторията по криминалистика дадоха противоречиви резултати, психологическият профил на Уилсън не показваше особена склонност към насилие, сексуално или физическо. Но имахме достатъчно доказателства, за да го осъдим. На двайсет и седми ноември две хиляди трийсет и четвърта година Филип Джордж Уилсън беше екзекутиран с отровна инжекция.

— Но сега…

— Поради недостига на време за времепространствен анализ на новите престъпления, на проверката на старите случаи като този на Уилсън не се отделя много внимание. Но след като публиката получи достъп до технологията, хората започват да търсят сами и искат отварянето на някои закрити дела, свързани с техни приятели и роднини.

— И сега идва ред на делото „Уилсън“.

— Да — мрачно се усмихна Мейвънс. — Може би ще разбереш как се чувствам. Виждаш ли, преди времепространствената камера никога не бях сигурен каква е истината във всеки отделен случай. На нито един свидетел не може да се вярва сто процента. Престъпниците знаят как да оставят подвеждащи следи. Уилсън беше първият екзекутиран престъпник в моята практика. Знаех, че съм направил всичко възможно, за да установя истината. Но сега за пръв път видях самото престъпление. И открих истината за човека, за чиято смърт съм отговорен.

— Убеден ли си, че трябва да ми показваш…

— И без това скоро ще стане достояние на публиката. — Мейвънс завъртя софтскрийна към Боби и включи записа.

Появи се спалня. Широко легло, гардероб и скринове, анимирани плакати на скали, спортни и кинозвезди по стената. Слабо момче по тениска и дънки лежеше по корем на леглото, подпираше се на лакти над няколко книги и стар софтскрийн и замислено дъвчеше молива си. Имаше тъмна кожа и буйна черна коса.

— Това ли е Миан? — попита Боби.

— Да. Умно момче, кротко, работливо. Пише си домашното. Шекспир, очевидно. Тринайсетгодишен е, но изглежда по-малък. Е, няма да порасне повече… Кажи ми, ако искаш да го спра.

Боби завъртя глава, решен да догледа историята до края. Това щеше да е изпитание. Изпитание за новата му човечност.

Вратата се отвори и в стаята влезе едър мъж на средна възраст.

— Ето го бащата. Филип Джордж Уилсън. — Уилсън носеше бутилка кола. Той я отвори и седна на нощното шкафче. Момчето се обърна към него и каза няколко думи. — Знаем какво са говорили — продължи Мейвънс. — Какво пишеш, кога ще се прибере мама и прочее. Нищо съществено, обикновена размяна на реплики.

Уилсън разроши косата на момчето и излезе. Миан приглади кичурите си и се върна към домашните си.

Мейвънс замрази кадъра и хлапето се превърна в статуя. Образът едва забележимо трептеше.

— Първо ще ти кажа как реконструирахме събитията през трийсет и четвърта. Значи така. Уилсън се връща в стаята. Подхвърля намеци на момчето. Миан го отблъсква. И бащата го напада. Хлапето може би се защитава, но не оставя следи по Уилсън. Уилсън има нож — който случайно не успяхме да открием. Той разкъсва дрехите на Миан, обезобразява го, после му прерязва гърлото. Може да се е гаврил с трупа или просто да е мастурбирал — открихме остатъци от спермата му. И накрая, прегърнал окървавеното мъртво момче, вика полицията по Търсачката.

— Шегуваш се.

Мейвънс сви рамене.

— Хората правят странни неща. Факт е, че в апартамента не можеше да се влезе от другаде, освен през заключените прозорци и врати, които обаче не бяха разбити. Охранителните камери в коридора не показваха нищо. Нямахме други заподозрени освен Уилсън и разполагахме с много доказателства срещу него. Той не отричаше вината си. Според мен наистина е смятал, че го е извършил, въпреки че нямаше никакъв спомен. Мненията на нашите експерти се разделиха. Някои психоаналитици твърдяха, че бремето на ужасяващото му деяние било прекалено тежко за него, затова Уилсън потиснал спомена. Имаше циници, които мислеха, че лъже, че отлично знае какво е извършил. Според тях той разбирал, че няма да му се размине, и се преструвал на психически болен, за да си осигури по-мека присъда. А невролозите заключиха, че навярно страда от форма на епилепсия.

— Но сега истината излезе наяве — каза Боби.

— Да. Ето я истината. — Мейвънс докосна софтскрийна и записът продължи.

В ъгъла на спалнята имаше вентилационна решетка. Тя се повдигна. Миан сепнато скочи и заотстъпва.

— Все още не вика — тихо каза агентът. — Ако беше…

От отворената шахта изпълзя момиче, облечено в тесен скиорски костюм. Изглеждаше шестнадесетинагодишно, може би малко по-голямо. Държеше нож.

Мейвънс отново замрази кадъра.

Боби се намръщи.

— Коя е тази, по дяволите?

— Първата осиновена дъщеря на семейство Уилсън. Казва се Барбара — споменах ти за нея, спомняш ли си? Тук е осемнайсетгодишна и от две години живее самостоятелно.

— Но за да влезе в сградата, трябва да е знаела кода на вратата.

— Да. Влязла е дегизирана. После се е промъкнала по вентилационните шахти, достатъчно широки в толкова стара сграда. И така е проникнала в апартамента. С помощта на камерата проследихме няколко предишни години от живота й. Оказа се, че отношенията с баща й са били малко по-сложни.

— Когато живеела с тях, всичко било нормално — продължи той. — След като постъпила в колежа, имала няколко неприятни преживявания. Искала да се прибере вкъщи. Родителите сериозно разговаряли с нея и я насърчили да остане самостоятелна. Може да са сбъркали, може и да са били прави. Но са го направили за нейно добро. Една вечер, когато майка й отсъствала, Барбара дошла в апартамента, пъхнала се в леглото при заспалия си баща и му направила фелацио. Тя била инициаторката. Но той не я спрял. После го изпълнили угризения. Миан спял в съседната стая.

— Значи са се скарали…

— Не. Уилсън се страхувал, срамувал се, но се опитал да запази здравия си разум. Върнал я в колежа, опитал се да я убеди да забравят за случилото се. Може би наистина е смятал, че времето ще излекува раните. Обаче сбъркал. Не разбирал, че всъщност Барбара ревнува. Тя вярвала, че Миан й е отнел обичта на родителите и затова те са я изхвърлили от дома й.

— Ясно. Опитва се да прелъсти баща си, да открие друг начин да се върне…

— Не точно. — Мейвънс включи екрана и драмата продължи да се развива.

Познал сестра си, Миан преодоля шока си и се приближи към нея.

Но Барбара с поразителна бързина заби лакът в гърлото му и момчето се преви надве.

— Хитро — професионално отбеляза Мейвънс. — Сега не може да вика.

Тя блъсна брат си по гръб и го възседна. Притисна ръцете му към леглото и започна да реже дрехите му.

— Не изглежда достатъчно силна, за да го надвие — рече Боби.

— Не е въпрос на сила. А на решителност. Миан дори в този момент не е можел да повярва, че това момиче, момиче, което е смятал за своя сестра, наистина ще го нарани. Ти би ли повярвал?

Гърдите на момчето бяха голи. Барбара замахна с ножа…

— Стига — изсумтя Боби.

Мейвънс докосна софтскрийна и екранът помътня.

— Останалото са подробности — каза агентът. — След като убила Миан, Барбара го подпряла на вратата и повикала баща си. Уилсън се втурнал в стаята. При отварянето на вратата още топлото тяло на сина му паднало в ръцете му. И той се обадил в полицията.

— Но спермата на Уилсън…

— След онази нощ, когато му духала, Барбара я запазила в криоепруветка, открадната от една медицинска лаборатория. Още тогава е замисляла убийството. — Мейвънс сви рамене. — И успяла. Отмъстила си, погубила баща си, който я отритнал, поне според нея. Нямало никакъв проблем. Разбира се, до откриването на времепространствената камера. И така…

— И така е бил осъден невинен човек.

— Екзекутиран.

Агентът докосна софтскрийна и качи нов образ. Четиридесетинагодишна руса жена седеше в някакъв мрачен кабинет. Лицето й изразяваше невъобразима мъка.

— Това е Мей Уилсън. Жената на Филип, майката на двете осиновени деца. Успя да преодолее смъртта на момчето, дори мисълта за отвратителното престъпление на съпруга си. Даже пак се сближи с Барбара, намери утеха в нея. А сега трябва да се сблъска с много по-страшна истина.

Мейвънс замрази кадъра.

— Ето го момента, в който разкъсахме сърцето й. И за това съм виновен аз.

— Направил си всичко възможно.

— Не. Можех повече. Момичето, Барбара, имаше алиби. Но сега разбирам, че нямаше да устои на сериозна проверка. И цял куп други подробности: противоречия във времето, пръските кръв наоколо. Само че аз не ги забелязах. — Той погледна Боби с блеснали очи. — Не видях истината. Ето какво е твоята времепространствена камера. Машина на истината.

Боби поклати глава.

— Не. Тя е машина за гледане в миналото.

— Редно е истината да излиза наяве — рече агентът.

Все още вярвам в това. Разбира се, че вярвам. Но понякога от истината боли. Ужасно. Като бедната Мей Уилсън. И знаеш ли, истината не й помогна. Не й върна Миан, нито мъжа й. Само й отне и дъщеря й.

— По един или друг начин всички ще преживеем нещо подобно, ще трябва да приемем всички грешки, които сме допускали.

— Възможно е — тихо отвърна Мейвънс, усмихна се и прокара показалец по ръба на бюрото. — Ето какво ми донесе времепространствената камера. Нашата работа вече не е интелектуално упражнение, загадки в стил Шерлок Холмс. Сега по цял ден седя тук и гледам ужаси. Ние сме животни, Боби. Под тия костюми се крият зверове. — Все още усмихнат, агентът поклати глава и продължи да плъзга пръста си по ръба на бюрото, назад-напред, назад-напред.