Артър Кларк, Стивън Бакстър
Светлината на другия ден (27)

26.
Бабите

Дейвид седеше в лабораторията пред голям, монтиран на стената софтскрийн.

От екрана го гледаше лицето на един по-млад Хайрам на фона на сумрачен градски пейзаж с порутени жилищни блокове и гигантски пътни системи, град, в който като че ли нямаше място за човешки същества. Това бяха предградията на Бирмингам, мегаполис в сърцето на Англия точно преди края на двадесети век — няколко години преди Хайрам да напусне тази стара, загниваща страна с надеждата за повече възможности в Америка.

Дейвид беше успял да свърже проследяващия софтуер на Майкъл Мейвънс с времепространствената насочваща система. И точно както бе проследил живота на Боби, сега продължаваше с баща му.

Тласкан от любопитство, той възнамеряваше да се върне още по-назад към собствените си корени. В крайна сметка това беше единствената история, която имаше значение.

В сумрака на огромната лаборатория по стената се плъзна безплътна сянка. Дейвид я зърна с периферното си зрение и не й обърна внимание.

Знаеше, че е Боби. Нямаше представа какво търси тук. Брат му щеше да му се обади, когато беше готов.

Дейвид натисна малкия джойстик напред.

 

 

Лицето на Хайрам ставаше по-гладко, по-младежко. Фонът наоколо се замъгли, вихрушка от дни и нощи, едва различими сгради — ненадейно заменени от сиво-зелени равнини, мочурливата страна, в която бе израснал Хайрам. Скоро невинното момче на екрана се превърна в бебе.

После на негово място се появи жена.

Жената се усмихваше на Дейвид — или по-точно на някого зад невидимото зрително поле. От този момент бе решил да проследи митохондричната ДНК, която се предаваше от майка на дъщеря — и това, разбира се, беше баба му. Тя бе млада, около двадесет и пет годишна. Естествено, че беше млада: софтуерът автоматично се бе прехвърлил от Хайрам на нея в мига на зачеването му. За щастие нямаше да види как тези баби остаряват. Баба му имаше класическа английска красота: високи скули, сини очи, сламеноруса коса, вдигната на стегнат кок.

Азиатският корен на Хайрам идваше от бащиния му род. Дейвид се зачуди колко трудности е причинила тази любов на младата жена.

Зад себе си усети, че сянката се приближава.

Той натисна джойстика и времето продължи да се връща назад. Лицето стана момичешко, изгуби формата си, замъгли се и се смали.

Поредният рязък преход. Прабаба му. Съсредоточено намръщена, тази млада жена седеше в офис. Имаше абсурдно сложна прическа с плътно навити плитки. В дъното на стаята се виждаха други жени, повечето на нейна възраст, наведени над примитивни механични калкулатори. Това трябваше да е през тридесетте години на двадесети век, десетилетия преди появата на компютрите. Макар и близко до неговото време, това минало вече беше съвсем чуждо.

Той освободи момичето от капана на времето и то за секунди се превърна в бебе.

Скоро на софтскрийна се появи следващата млада жена. Носеше дълга пола и зле скроена блуза. Размахваше британско знаме. Прегръщаше я войник с плоска тенекиена каска. На улицата зад тях се тълпяха мъже по костюми и гащеризони, жени с дълги палта. Валеше дъжд, безрадостен есенен ден, ала никой не обръщаше внимание.

— Ноември хиляда деветстотин и осемнайсета — каза на глас Дейвид. — Примирието. Краят на четири години кървава сеч в Европа. Чудесна нощ да бъдеш заченат. — Той се обърна. — Как мислиш, Боби?

Неподвижно притисната към стената, сянката сякаш се поколеба. После се раздвижи и прие човешки очертания. Появиха се ръце и лице — без тяло.

— Здравей, Дейвид.

— Седни при мен.

Брат му седна. Разнесе се шумолене на дреха-невидимка. Като че ли се чувстваше неловко, сякаш бе отвикнал да е толкова близо до някого на открито. Нямаше значение — Дейвид не искаше нищо от него.

Лицето на момичето се изглади и смали. Нов преход: момиче, което малко приличаше на наследниците си, със сини очи и сламеноруса коса, ала по-слабо, по-светло, с хлътнали скули. То заплува назад във времето сред мъгла от мрачни градски пейзажи, фабрики и бедняшки къщи и се превърна в бебе. Последва друго поколение, друго момиче, същият тъжен пейзаж.

— Изглеждат ужасно млади — промълви Боби. Гласът му беше прегракнал, като че ли отдавна не бе говорил.

— Навярно ще трябва да свикнем с това — мрачно отвърна Дейвид. — Вече сме в деветнайсети век. Великите медицински открития ги няма, хигиената е отвлечено понятие. И разбира се, ние проследяваме жени, които поне са доживели достатъчна възраст, за да имат деца. Не виждаме сестрите им, които са умрели като малки и нямат потомци.

Поколенията се нижеха, лицата се свиваха като спукани балони, едно след друго, с едва забележими промени.

По измъченото лице на една от жените се стичаха сълзи. Тя раждаше. Взеха й бебето — или по-скоро й го дадоха, при този обратен ход на времето. Бременността й беше обгърната от нещастие и срам, докато стигнаха до момента, който бе определил по-нататъшния й живот: брутално изнасилване от член на семейството, навярно брат или чичо. Пречистено от този ужас, момичето стана по-младо, красиво, усмихнато, лицето му излъчваше надежда, въпреки мизерията наоколо то откриваше красота в простотата: в преходната прелест на цветята, в мимолетната форма на облаците.

„Светът сигурно е пълен с такива трагични биографии“ — помисли си Дейвид, докато потъваха в миналото. Следствията предхождаха причините, мъката и отчаянието отстъпваха пред детската чистота.

Внезапно фонът отново се промени. Около тази поредна баба, отдалечена на десетина поколения от тях, се разкриха ниви, прасета и крави, мръсни хлапета. Жената беше изхабена от грижи, беззъбата й уста зееше, лицето й бе набръчкано и изглеждаше старо, но Дейвид знаеше, че е на не повече от тридесет и пет — четиридесет години.

— Предците ни са били фермери — каза Боби.

— Преди масовите миграции към градовете повечето хора са били фермери.

Сезоните се редуваха, лято и зима, светлина и мрак, и поколения жени следваха бавния си цикъл от изхабени родители към красиви момичета и деца. Лицата на някои бяха изкривени от болка: това бяха онези нещастници, умрели по време на раждане.

С течение на вековете светът ставаше все по-безлюден. Европейците се върнаха от Америка и скоро забравиха за съществуването на двата нови континента, Златната орда, огромната армия на монголи и татари, се изтегли обратно в Централна Азия.

Около лицето на едно от момичетата — със сплъстена тъмна коса, с бледа кожа и предпазлив миши поглед — зърнаха безкрайна върволица от бежанци. Тук-там имаше купчини трупове, които горяха.

— Чума — каза Боби.

— Да. Принудени са да бягат. Но няма къде да се скрият.

След още няколко поколения на хоризонта се извиси норманска катедрала, огромна мрачна сграда от пясъчник. Ако това бяха блатистите равнини в източна Англия, църквата можеше да е Ели. Вече на няколко века, гигантската постройка приличаше на каменен кораб, спуснал се от небето, и трябваше да е господствала над умовете на тези отрудени хора — каквато, разбира се, бе и целта й.

Ала дори и величествената катедрала със смайваща бързина се превърна в по-малка, по-проста черква и накрая изчезна.

Норманите вече трябваше да са се изтеглили обратно във Франция. Скоро нашествениците от Скандинавия и Европа щяха да се завърнат по родните си места. Със смъртта и раждането на Мохамед мюсюлманите напускаха северна Африка. По времето, когато Христос бе свален от кръста, на земята щяха да останат само стотина милиона души, по-малко от половината от съвременното население на Съединените щати.

Дейвид замрази образа. На екрана се виждаше женско лице, негова далечна предшественичка отпреди около осемдесет поколения. Беше четиридесетинагодишна, красива, с прошарена руса коса, сини очи и римски нос.

Зад нея се издигаше град: площад, заобиколен с колонади, статуи и високи сгради с червени керемидени покриви. На площада имаше сергии, улични търговци хвалеха стоката си.

— Римско селище — каза Боби.

— Да. — Дейвид посочи софтскрийна. — Мисля, че това е форумът. А онази сграда ей там може би е храм…

— Изглежда толкова организирано — промълви брат му. — Даже модерно. Всичко е подредено в правоъгълна система, точно като Манхатън. Имам чувството, че мога да вляза в екрана и да потърся някой бар.

Контрастът между този малък остров на цивилизация и многовековното море от невежество и труд, което го заобикаляше, беше толкова поразителен, че на Дейвид не му се щеше да продължи нататък.

— Рискуваш като идваш тук — каза той.

— Знам. Знам също, че помагаш на ФБР. И за проследяването на ДНК…

Дейвид въздъхна.

— Ако не бях аз, щеше да го разработи някой друг. Така поне знам какво правят. — Той докосна софтскрийна. До лицето на прабаба му се появи прозорец с по-малки образи. — Ето. Всички съседни стаи и коридори. И паркингът. Размених инфрачервените характеристики. Ако някой се приближи…

— Благодаря.

— Мина много време, братко. Не съм забравил, че навремето ми помогна.

— Всички преживяваме тежки моменти. Не беше нищо особено.

— Напротив… Още не си ми казал защо си дошъл.

Боби сви рамене.

— Знам, че ни търсиш. Аз съм жив и здрав. Кейт също.

— Щастливи ли сте?

Брат му се усмихна.

— Ако исках да съм щастлив, просто щях да включа чипа в главата си. В живота има по-важни неща от щастието, Дейвид. Искам да предадеш нещо на Хедър.

Дейвид свъси вежди.

— За Мери ли? Има ли й нещо?

— Не. Не точно. Тя се присъедини към Свързаните. Ще се опитаме да я върнем у дома. Искам да ми помогнеш.

— Разбира се. Можеш да разчиташ на мен.

Боби се засмя.

— Знам. Иначе нямаше да дойда.

„И аз открих нещо важно за теб“ — неспокойно си помисли Дейвид.

Той се вгледа в откритото любопитно лице на брат си, огряно от ден, отминал преди две хилядолетия. Дали беше време да му разкрие за безкрайната намеса на Хайрам в живота му — всъщност най-голямото престъпление, което бе извършил спрямо сина си?

„По-късно — реши Дейвид. — По-късно.“

Освен това времепространственият образ все още осветяваше софтскрийна, примамващо, чуждо, неустоимо. Времепространствената камера беше променила света. Но това нямаше значение в сравнение със способността й да разкрива неща, смятани за завинаги изгубени.

Щеше да има достатъчно време да се справят с объркания си живот. Той натисна джойстика напред и римските сгради се стопиха като снежинки на слънце.

 

 

Последваха нови миграции и чертите на жените се промениха: пак бяха с типичната руса коса и сини очи, но вече без римския нос.

Край образите се виждаха ниви, малки и правоъгълни, обработвани с теглено от волове рало или в победни времена, от хора. Имаше дървени хамбари, овце и свине, крави и кози. Наоколо се издигаха землени насипи и превръщаха селището в крепост, после изчезнаха, заменени от по-примитивни дървени палисади.

Сто и петдесет поколения преди Боби и Дейвид бронзовите оръдия най-после отстъпиха мястото си на каменни. Дейвид увеличи скоростта. Изминаха двеста, после триста поколения, лицата бавно се променяха под въздействие на времето, труда и комбинацията на гените.

Внезапно фонът отново се преобрази.

— Станахме номади — отбеляза Боби. — Къде сме?

Дейвид докосна софтскрийна.

— В Северна Европа. Забравихме как се обработва земята. Вече няма империи и градове. Хората живеят на номадски групи и кланове, селищата съществуват най-много един-два сезона.

Той спря образа на дванадесет хиляди години в миналото.

Жената можеше да е петнадесетинагодишна и на лявата й буза имаше груба татуировка. Носеше бебе, увито в животинска кожа. „Мой далечен дядо“ — разсеяно си помисли Дейвид. Тя вървеше по скалист склон след група мъже, жени и деца. Движеха се бавно и спокойно, изглежда, ги очакваше дълъг път. Но някои възрастни стискаха в ръце копия с кремъчни върхове: навярно по-скоро срещу зверове, отколкото срещу хора.

Жената прехвърли хребета.

— Господи! — ахна Дейвид.

Пред тях се разкриваше огромна равнина. В далечината на север се извисяваха планини, тъмни и заплашителни, покрити с бели ледници. Небето беше кристално синьо, слънцето се издигаше високо.

Нямаше дим, обработваема земя, огради. Всички оставени от хората следи бяха изличени от този студен свят.

Но долината не беше пуста.

… Приличаше на килим, движещ се килим от тела, покрити с дълга червено-кафява козина, която се влачеше по земята. Едно младо животно непредпазливо се отдалечи от стадото и започна да рови земята. Към него запълзя нещо като мършав вълк с бяла козина. Майката на малкото се откъсна от другите и насочи напред извитите си бивни. Вълкът избяга.

— Мамут — каза Дейвид.

— Трябва да са десетки хиляди. А онова някакъв вид кози ли са? Ами онези, да не са камили? О, божичко… това май е саблезъб тигър!

— Лъвове, тигри и мечки — рече Дейвид. — Искаш ли да продължим нататък?

— Да. Да, непременно.

Долината от Ледниковата епоха се забули в мъгла. Останаха само човешките лица, които се меняха като листа на календар.

Дейвид все още можеше да познае лицата на своите предци: кръгли, почти винаги млади и все още с типичните сини очи и сламеноруса коса.

Но светът рязко се бе променил.

Бушуваха страшни бури, понякога продължаващи години. Дедите му се бореха с ледената природа, гладуваха, умираха от жажда, измъчваха ги болести.

— Имали сме късмет — каза Дейвид. — Хилядолетията сравнително стабилен климат са били достатъчно, за да открием земеделието, да построим градове и да завладеем света.

На повече от хиляда поколения в миналото лицата започнаха да потъмняват.

— Мигрираме на юг — рече Боби. — В Африка ли се връщаме?

— Да — усмихна се Дейвид. — У дома.

И след още десет поколения образите постепенно се стабилизираха.

Намираха се в южния край на Африка, на изток от нос Добра надежда. Праисторическата група беше стигнала до пещера, разположена близо до брега, над който се издигаха тъмнокафяви седиментни скали.

В гората имаше дивеч. Отначало зърнаха познати животни като антилопи, газели, слонове и глигани, но колкото по-назад във времето се връщаха, толкова по-непознати видове се появяваха: дългороги бикове, гигантски антилопи, някакви огромни коне, раирани като зебри.

Постепенно предците им започнаха да носят само кожи, увити на кръста, а накрая захвърлиха и тях. Ловуваха с копия и брадви, каменните оръдия загрубяха.

В пещерите се образуваха последователни пластове човешки останки. Отначало имаше нещо като организирано човешко общество. Дори имаше изкуство, образи на животни и хора, рисувани по стените с потопени в боя пръсти.

Но накрая, преди повече от хиляда и двеста поколения, рисунките изчезнаха.

Дейвид потръпна. Намираха се в свят без изкуство: нямаше картини, романи и скулптури, навярно нямаше дори песни и поезия. Светът губеше разума си.

Потъваха все по-дълбоко, на три, след това на четири хиляди поколения. Върволицата от баби вече почти не се променяше, ала на Дейвид му се струваше, че забелязва в тези тъмни лица объркване, дори състояние на постоянен непонятен страх.

Последва нова разтърсваща трансформация. И този път не в пейзажа, а в самото лице на предшественичката им.

Тя стоеше на входа на африканската пещера, която потомците й щяха да обитават в продължение на хиляди поколения. Имаше прекалено голямо лице със силно раздалечени очи и сплескан нос. Долната й челюст бе широка, брадичката — малка и плоска. Веждите й силно се издаваха напред и очите й хлътваха в дълбоките си орбити. Издълженото й назад теме компенсираше тежестта на челото й, но брадичката й все пак почти опираше в гърдите.

Ала очите й бяха ясни и разумни.

Беше нещо повече от човекоподобна маймуна, ала все още не бе човек.

Неандерталка.

— Красива е — каза Боби.

— Да — въздъхна Дейвид. — Това тук ще накара палеонтолозите да подскочат.

И внезапно се зачуди колко наблюдатели от тяхното бъдеще в този момент гледат как двамата се срещат със собствените си предци. Не можеше да си ги представи, също както неговата неандерталска баба със сигурност не бе можела да си представи тази лаборатория, полуневидимия му брат, лъскавата апаратура…

— О… — сякаш разочаровано прошепна Боби.

— Какво има?

— Ти не си виновен. Знаех, че има риск. — Разнесе се шумолене на дреха, покрай стената се плъзна сянка.

Дейвид се обърна. Боби го нямаше.

В лабораторията се беше втурнал Хайрам.

— Пипнах ги! — извика той. — По дяволите, пипнах ги! — И плесна сина си по гърба. — Тоя проследяващ софтуер е истинско чудо. Манзони и Мери, и двете. — Хайрам вдигна глава. — Чуваш ли ме, Боби? Знам, че си тук. Пипнах ги! И ако искаш пак да ги видиш, трябва да дойдеш при мен. Разбра ли ме?

Дейвид се вгледа в дълбоките очи на своята предшественичка, представителка на друг вид отпреди пет хиляди поколения, и изключи софтскрийна.