Артър Кларк, Стивън Бакстър
Светлината на другия ден (22)

21.
Ето човека

Откъс от Въведение в „Дванадесетте хиляди дни“ от Дейвид Кързън: Предварителен коментар. Под редакцията на С. П. Козлов и Г. Риша, Рим, 2040.

 

Завърши първият етап на международния научен проект, масово известен като „Дванадесетте хиляди дни“. Аз участвах в екипа от дванадесет хиляди наблюдатели (всъщност малко повече) в целия свят, които проучиха историческия живот и епохата на човека, познат на Своите съвременници като Йешо Бен Пантера и на по-късните поколения като Иисус Христос. За мен е чест да напиша това въведение…

Винаги сме знаели, че когато срещаме Иисус в Евангелията, ние Го виждаме през очите на евангелистите. Например Матей е вярвал, че Месията трябва да се роди във Витлеем, както изглежда е предсказано от старозаветния пророк Михей^[1], макар че Иисус — Галилееца — естествено е роден в Галилея.

Това е разбираемо. Но колко християни през вековете са мечтали лично да се срещнат с Христос чрез неутралното посредничество на камерата — или още по-добре лице в лице? И колко са вярвали, че ние ще сме първото поколение, което има щастието да го постигне?

Всеки от нас, дванадесетте хиляди наблюдатели, трябваше да проследи един-единствен Ден от краткия живот на Иисус: Ден, който щеше да наблюдава с времепространствена камера — в реално време, от полунощ до полунощ. По този начин бързо можеше да се състави „истинска“ биография на Спасителя.

Тази видеобиография е само просто наблюдение, излагане на събитията от трагично краткия живот на Христос. Предстои да се извършат много допълнителни проучвания. Например все още не е установена самоличността на четиринадесетте апостоли (а не дванадесет!). Съдбата на Неговите братя, сестри, съпруга и дъщеря засега също е известна само в общи линии. След това фактите трябва да се сравнят с различните разкази, канонични и апокрифни, оцелели до наши дни, за да ни разкрият Иисус и Неговата мисия.

И накрая, разбира се, ще започнат истинските дебати: дебати за смисъла на Иисус и Неговата мисия — дебати, които може да продължат до края на човешкото съществувание.

Тази първа среща не беше лесна. Но чистата светлина на Галилея вече разобличи много измами.

 

 

Дейвид лежеше на дивана си и проверяваше системите: самата апаратура за виртуална реалност и интравенозните системи и катетри, които щяха да се грижат за изоставеното му тяло и да ограничат риска от рани от залежаване.

Боби седеше до него в тихата тъмна стая и по лицето му играеха отраженията на софтскрийна.

Дейвид се чувстваше абсурдно сред цялата тази техника, като космонавт, готвещ се за полет. Но го очакваше Денят, замръзнал във времето като насекомо в кехлибар, неизменен и ясен.

Той взе въображателя и го сложи на главата си. Лентата стегнато прилепна на слепоочията му.

Опита се да потисне паниката. Само като си помислеше, че хората се подлагат на това за удоволствие!

… И светлината избухна над него, ярка и непреодолима.

Той се роди в Назарет, процъфтяващо градче сред галилейските хълмове. Раждането мина нормално за онова време. Наистина беше син на Мария, която наистина бе девица — храмова девица.

В очите на съвременниците Си Иисус Христос беше незаконен син на един римски легионер, илириец на име Пантера.

Връзката им се основаваше на любов, не на принуда въпреки че Мария бе сгодена за Йосиф, богат строител и вдовец. Ала частта на Пантера напусна областта преди любимата му да разбере, че е бременна. Йосиф я прие и отгледа момчето като свое.

Въпреки това Иисус не се срамуваше от произхода Си и по-късно щеше да се нарече Йешо Бен Пантера: Иисус, син на Пантера.

Това са историческите факти за раждането на Месията. Всички други загадки са недостъпни за окото на времепространствената камера.

Нямаше преброяване, бягство във Витлеем, ясли, добитък, влъхви и овчари. Нямаше дори звезда. Всичко това е измислено от евангелистите, за да покаже, че раждането на момчето е предречено от пророците.

Времепространствената камера ни лишава от много илюзии — и за самите нас, и за нашето минало. Някои твърдят, че тази технология е средство за масова терапия, което ни позволява да станем по-нормални като вид. Възможно е. Но само каменното сърце ще остане безразлично при развенчаването на историята за Коледа!…

 

 

Той стоеше на брега. Усещаше зноя като тежко влажно було и от челото му капеше пот.

Наляво бяха хълмовете, целите в зеленина, а надясно тихо плискаше синьо море. На мъглявия хоризонт се различаваха рибарски лодки — неподвижни кафяво-сини сенки. На северния бряг, може би на около пет километра от него, се виждаше град: наблъскани една до друга къщи с кафяви стени и плоски покриви. Това трябваше да е Капернаум. Знаеше, че с помощта на Търсачката може да се озове там за миг. Ала му се струваше редно да отиде дотам пеш.

Затвори очи. Слънцето пареше лицето му, чуваше плисъка на вълните, усещаше дъха на трева и риба. Под стиснатите му клепачи постоянно блестеше малка златна емблема на „Нашият свят“.

Той пое напред като газеше в хладните галилейски води.

 

 

… Имаше няколко братя и сестри. Един от братята Му, Яков, много приличаше на Него и щеше да продължи да ръководи Църквата (поне един неин клон) след смъртта на Иисус.

Иисус чиракуваше при чичо Си Йосиф Ариматейски — не като дърводелец, а като строител. Прекара голяма част от младостта Си в Сефорис, на пет километра северно от Назарет.

Сефорис беше голям град — всъщност най-големият в Юдея след Йерусалим и столицата на Галилея. Тук имаше много работа за строители, зидари и архитекти, защото по време на Еврейското въстание римляните почти изцяло го бяха разрушили.

Престоят в Сефорис бе важен период за Иисус. Защото тук Той стана космополит.

Откри елинистическата култура чрез гръцкия театър и питагорейската традиция за число и пропорции. Дори известно време посещава една еврейска питагорейска група, наречена есени. Тя на свой ред представляваше клон на много по-древна традиция, обхващаща цяла Европа — чак до друидите на Британските острови.

Иисус стана не скромен дърводелец, а майстор в сложен и ценен занаят. Работата му му позволяваше да пътува из целия римски свят.

Животът Му беше пълноценен. Ожени се. (Библейската история за сватбата в Кана и превръщането на водата във вино, изглежда, загатва за момент от сватбата на самия Иисус.) Жена му почина при раждане и Той не се ожени повторно. Ала детето остана живо, дъщеря. Тя се изгуби в хаоса около края на живота му. (Издирването на дъщерята на Иисус и нейните съвременни наследници е една от най-активните области на времепространствено проучване.)

Иисус започна да формулира Своята философия на твърде ранна възраст. Погледната опростенчески, тя може да се смята за специфичен синтез на старозаветна и питагорейска мъдрост: християнството щеше да се развие от сливането на източния мистицизъм и западната логика. Иисус метафорично се виждаше като „среда“ между Господ и човечеството — а идеята за средата, особено за Златната среда, разбира се, бе обект на сериозни разсъждения в питагорейската традиция.

Той беше и винаги щеше да остане добър евреин. Но разви задълбочени идеи за по-правилното изповядване на Своята религия.

Започна да се сприятелява с хора, които семейството Му смяташе за неподходящи за човек с Неговото положение: бедни, престъпници. Дори имаше странни връзки с различни групи „лестай“ — неуспели въстаници.

Скара се със семейството Си и замина за Капернаум, където щеше да живее с приятелите Си.

И през годините започна да твори чудеса.

 

 

Двама мъже се приближаваха към него.

Бяха по-ниски, но набити и мускулести, с гъста черна коса, завързана отзад. Дрехите им бяха удобни, нещо като памучни ризи с дълбоки джобове. Вървяха по самия бряг на морето, без да обръщат внимание на вълните, които плискаха краката им. Изглеждаха четиридесетинагодишни, но навярно бяха по-млади. Бяха здрави и охранени — може би търговци.

Толкова бяха потънали в разговора си, че все още не го забелязваха.

„Не — напомни си Дейвид. — Те не могат да ме видят — защото аз не съм тук, в този отдавна отминал ден, в който се провежда този разговор.“ Пътниците изобщо не подозираха, че някога ще ги наблюдава човек от далечното бъдеще, човек, способен да съживи този миг и да го преживява безкрайно, без да може да го промени.

Дейвид потръпна, когато двамата минаха през него. Светлината сякаш помръкна и той вече не усещаше остротата на камъчетата под краката си.

Ала те се отдалечиха, без да се смутят от тази призрачна среща. И живата „реалност“ на пейзажа се възстанови, сякаш Дейвид беше настроил някакъв невидим софтскрийн.

Той продължи към Капернаум.

 

 

Иисус можеше да „лекува“ психически и нервни болести като болки в гърба, заекване, язва, стрес, сенна хрема, истерична парализа и слепота, даже лъжлива бременност. Някои от тези „изцерявания“ бяха наистина забележителни, ала те се ограничаваха до онези, чиято вяра в Него беше по-силна от вярата им в самата болест. И също като всеки друг „лечител“ преди или след Него, Той нямаше власт над органични заболявания. (За Негова чест, Той никога не е твърдял, че има.)

Чудесата Му естествено привличаха много последователи. Но от многобройните тогавашни хасидим^[2] Го отличаваше словото, което проповядваше наред с лекуването.

Иисус вярваше, че ще настъпи обещаната от пророците месианска епоха — не когато евреите спечелят военна победа, а когато пречистят сърцата си. Вярваше, че тази вътрешна чистота се постига не само с външно добродетелен живот, а с покорство на ужасната Божия милост. И вярваше, че тази милост се отнася за цял Израил: за недосегаемите, нечистите, отхвърлените и грешниците. И като лекуваше и прогонваше злите духове, Той доказваше реалността на Божията любов.

Иисус бе Златната среда между божественото и човешкото. Нищо чудно, че присъствието Му действаше наелектризиращо — Той можеше да накара и най-окаяния грешник да се почувства близо до Господ.

Но малцина от този покорен народ бяха достатъчно образовани, за да разберат Неговото слово. Иисус все повече се дразнеше от исканията да се разкрие като Месията. И онези лестай, които бяха привлечени от обаянието Му, започнаха да виждат в Него удобен център за бунт срещу омразните римляни.

Проблемът се задълбочаваше.

 

 

Дейвид се скиташе като призрак из малките стаи и гледаше как влизат и излизат мъже и жени, слуги и деца.

Къщата бе по-внушителна, отколкото очакваше. Беше построена по модел на римска вила, с централен открит атриум, от който се влизаше в различните помещения.

Макар и още в самото начало на Христовата мисия, извън стените вече имаше постоянен лагер: болните, сакатите, поклонниците, миниатюрен палатков град.

По-късно там щеше да бъде издигната черква, а през V век и византийска базилика, която щеше да оцелее до времето на Дейвид — наред с легендата за онези, които някога са живели там.

Навън се вдигна врява: тичащи крака, човешки викове. Той бързо излезе от къщата.

Повечето от обитателите на палатковия град, някои от които проявяваха изненадваща пъргавина, се бяха втурнали към морето, което се виждаше между сградите. Той последва увеличаващата се тълпа и се опита да не обръща внимание на смрадта от немити човешки тела, до голяма степен екстраполирана от контролния софтуер с неприятна автентичност — прякото предаване на мирис по времепространствена дупка все още не беше овладяно.

Навалицата се струпа около примитивния пристан.

Дейвид си проби път до морето, без да се смущава от краткото помръкване на светлината, когато галилейците минаваха през него.

По неподвижната повърхност се плъзгаше дървена лодка, дълга около шест метра. Четирима мъже търпеливо гребяха към брега. До едрия кормчия бе струпана рибарска мрежа.

На носа стоеше друг мъж и гледаше към хората на пристана.

Надигна се шепот. Той беше проповядвал на други места край брега. Имаше властен глас, който се носеше над водата, този Йешо, този Иисус.

Дейвид напрегна очи, за да Го види по-ясно. Но светлината го заслепяваше.

 

 

И затова, макар и неохотно, трябва да се обърнем към истинската история на Страстите.

Тази Пасха Йерусалим — хаотичен, построен от бял местен камък — бе пълен с поклонници, дошли да изядат пасхалното агне в светия град, както повеляваше традицията. Римляните допълнително бяха подсилили гарнизона си.

Цареше напрежение. Тук действаха много бунтовнически групи: например зелотите, яростни противници на Рим, и искариите, убийци, които обикновено използваха прикритието на огромните празнични тълпи.

И в този врящ котел дойдоха Иисус и учениците Му.

Изядоха пасхалната си вечеря. (Но нямаше причастие: Иисус не им нареди да приемат хляб и вино в Негова памет, сякаш са части от собственото Му тяло. Този обичай очевидно е измислен от евангелистите. Тази вечер Иисус мислеше за много неща, но не и за създаването на нова религия.)

Днес ни е известно, че Христос е бил свързан с много секти и групи, действали по периферията на Неговата общност. Ала Той изобщо не е възнамерявал да вдига бунт.

Иисус отиде в градината, наречена Гетсимания, където и до днес растат маслинови дървета, някои останали още от онова време. Той бе положил всички усилия да прочисти юдаизма от секти. На това място възнамеряваше да срещне властите с водачите на бунтовническите групи и да съдейства за мирно споразумение. Както винаги, Христос се опитваше да е Златната среда, мост между тези вражески групи.

Но хората от Неговата епоха не бяха по-рационални от своите предци или потомци. Там го очакваха въоръжени войници, пратени от първосвещениците. Последвалите събития се развиха с познатата фатална логика.

Процесът не беше величествено теологично събитие. Първосвещеникът, уморен, добросъвестен старец, трябваше да запази обществения ред. Той знаеше, че е длъжен да защити народа си от варварската отплата на римляните, като избере по-малкото зло, и им предаде този труден, анархистичен религиозен водач.

След като си свърши работата, първосвещеникът се върна в леглото си и неспокойно заспа.

Римският прокуратор Пилат трябваше да излезе, за да посрещне първосвещениците, които не желаеха да влязат в преториума, защото се бояха да не се осквернят. Пилат беше опитен, жесток човек, представител на могъщи завоеватели. И все пак той също се колебаеше, изглежда, от страх да не предизвика по-големи безредици, като екзекутира популярен еврейски водач.

Ето че станахме свидетели на страховете, омразата и ужасните сметки, мотивирали хората, които се срещнаха в онази тъмна нощ — и всеки от тях несъмнено вярваше, че постъпва правилно.

След като взе решение, Пилат прояви брутална енергичност. Ужасните подробности са ни отлично известни. Гледката дори не беше величествена — но Страстите Христови са събитие, което продължи не два дни, а две хилядолетия.

Все още има много неща, които не знаем. Моментът на смъртта Му е странно неясен — неговото времепространствено проучване бе ограничено. Според някои учени гъстотата на зрителните полета в тези последни секунди е била толкова голяма, че е нарушена тъканта на самото време-пространство. А тези зрителни полета са отворени от наблюдатели от нашето бъдеще — или от безброй вероятни бъдещи времена, ако онова, което ни очаква, е неопределено.

Така че все още не сме чули Неговите последни думи към майка Му, все още не знаем дали — измъчен, умиращ, объркан — Той е извикал на Своя Бог. Въпреки модерната си техника ние продължаваме да Го виждаме през тъмно стъкло.

 

 

В центъра на града имаше пазарен площад, вече гъмжащ от хора. Дейвид сподави потръпването си и се насили да си пробие път през навалицата.

В средата на площада войник в груба униформа дърпаше за ръката някаква жена. Тя изглеждаше ужасно дрехата й бе разкъсана, косата й беше сплъстена и мръсна, пълното й, някога красиво лице бе обляно в сълзи. До нея стояха двама мъже във фини чисти свещенически одежди. Навярно бяха фарисеи. Те сочеха жената, гневно жестикулираха и спореха с някой, който скрит от тълпата — беше приклекнал в праха. Дейвид се зачуди дали този случай е оставил следи в евангелията. Може би това бе жената, осъдена за прелюбодеяние, и фарисеите задаваха на Иисус провокационни въпроси, за да Го изобличат в богохулство.

Човекът в праха имаше много приятели, яки мъже, навярно рибари. Те внимателно, но твърдо държаха зяпачите на разстояние. И все пак, когато се приближи като призрак, Дейвид видя, че някои от хората на площада успяват да се промъкнат и колебливо протягат ръце, за да докоснат робата Му, дори да погалят косата Му.

 

 

Не смятам, че смъртта Му трябва да остане в центъра на интереса ни към Иисус, както е било в продължение на две хиляди години. За мен зенитът на Неговия живот е моментът, в който Пилат Го предава на войниците, вече измъчен и окървавен, пожертван от собствения Си народ.

Всичките Му намерения са били пропаднали, навярно се е чувствал изоставен от Бог. Бил е смазан. И въпреки това е останал изправен. Победен, и все пак непречупен, Той е Ганди, Той е свети Франциск, Той е Уилбърфорс, Той е отец Дамиен сред прокажените^[3]. Той е собственият Си народ и ужасните страдания, които евреите ще понесат заради религията, основана в Негово име. Всички големи религии са преживявали кризи, когато са се разкривали произходът и неясното им минало. Нито една от тях не е останала невредима, а някои напълно са изчезнали. Но религията не се изчерпва само с въпросите на морала, нито с личностите на своите създатели. Религията е свързана със свръхестественото, по-висше измерение на нашата природа. И все още има хора, жадни за трансцендентното, за смисъла на всички неща.

Пречистена и реформирана, Църквата вече започва да предлага утеха на много хора, останали объркани от пълната прозрачност и историческа сигурност.

Навярно сме изгубили Христа. Но открихме Иисус. И Неговият пример все още може да ни поведе в неизвестното бъдеще — дори в това бъдеще да ни очаква само Пелин и единствената роля на нашите религии да е да ни утешават.

Но историята все още крие изненади: въпреки очакванията ни, една от най-странните и все пак упорити легенди за живота на Иисус наистина се потвърди…

Мъжът беше слаб, преждевременно посивялата на слепоочията Му коса бе грубо прихваната на тила. Робата му беше мръсна и се влачеше по земята. Имаше горд римски нос, очите Му бяха черни, блестящи, интелигентни. Изглеждаше разгневен и рисуваше с пръст в праха.

Този мълчалив замислен човек преценяваше фарисеите, без дори да се налага да говори.

Дейвид пристъпи напред. Под стъпалата си усещаше праха на този капернаумски пазар. Той протегна ръка към подгъва на робата Му.

… Но разбира се, пръстите му минаха през плата и макар че слънцето помръкна, Дейвид не почувства нищо.

Мъжът вдигна глава и впери поглед право в очите му.

Дейвид извика. Галилейската светлина се разсея и над него се надвеси загриженото лице на Боби.

 

 

Като младеж, обикалящ старите търговски пътища с чичо Си Йосиф Ариматейски, Иисус посети медодобивния район на Корнуел.

Заедно със спътниците Си Той навлезе по-навътре в острова и стигна чак до Гластънбъри, по онова време голямо пристанище, където се запозна с учението на друидите и помогна за проектирането и построяването на малка къща, издигната на мястото на бъдещето Гластънбърийско абатство. Престоят Му тук остана в местния фолклор.

Изгубихме ужасно много. Безпощадното око на времепространствената камера разкри илюзорността на голяма част от нашите легенди: Атлантида се изпари като роса, крал Артур потъна обратно в сенките, от които всъщност никога не се е появявал. И все пак в крайна сметка е вярно, както казва Блейк, че „в древни времена онез нозе са стъпвали в английските ливади“.