Артър Кларк, Стивън Бакстър
Светлината на другия ден (29)

28.
Епохите на Сизиф

Боби и Дейвид се рееха над южна Африка като безплътни зрителни полета.

Беше 2082 година. От смъртта на Хайрам Патерсън бяха изминали четири десетилетия. Кейт, съпругата на Боби, бе мъртва.

Една година след като трябваше да приеме тази жестока истина, тя постоянно присъстваше в мислите му. Ала Боби все още беше жив и трябваше да продължи да живее.

Днес равнините на този най-древен континент бяха покрити с правоъгълни ниви. Тук-там имаше групи сгради, малки пластмасови колиби, по полето работеха робокултиватори, които приличаха на големи бръмбари с лъщящи коруби от слънчеви батерии. Хората носеха свободни бели дрехи, широкополи шапки и лицата им бяха намазани с крем против изгаряне.

В една от фермите играеха деца. Изглеждаха чисти, добре облечени и охранени, тичаха шумно — ярки петънца по огромния равен пейзаж.

Когато се вгледа по-внимателно, Боби забеляза, че движенията им са сложни и координирани, сякаш всяко от тях знаеше какво мислят другите. Навярно наистина бе така. Защото вече се раждаха деца с времепространствени дупки в главите, членове на постоянно растящата група от мозъци на Свързаните още преди да напуснат майчината утроба.

Това го накара да потръпне. Знаеше, че тялото му реагира на зловещата мисъл, изоставено в лабораторията — четиридесет години след смъртта на Хайрам собственост на тръст, представляващ консорциум от музеи и университети.

Бедният Хайрам. Единствената му мечта бяха парите. Компанията му вече не съществуваше, богатството му беше конфискувано. И все пак, макар и случайно, той бе променил света…

Дейвид, невидимо присъствие до него, мълчеше. Боби отвори верига на съпреживяване, за да погледне през неговото зрително поле.

… Нивите се изпариха, заменени от суха пустиня, в която се бореха за живот няколко нискорасли дървета.

Под палещите слънчеви лъчи бавно вървяха дрипави мършави жени, които носеха на главите си големи пластмасови кофи с мътна вода. Една от тях водеше за ръка дете, голо, цялото само щръкнали кокали, явно жертва на недохранване или дори СПИН.

— Защо гледаш в миналото, Дейвид? — внимателно попита Боби. — Сега положението е по-добро.

— Но това е светът, който създадохме ние — горчиво отвърна брат му. Гласът му звучеше така, сякаш е само на няколко метра в топла удобна стая. — Нищо чудно, че хлапетата ни смятат за диваци. Онази Африка беше измъчвана от СПИН, глад, суша, малария, стафилококови инфекции и безкрайни безсмислени войни… Но в онази Африка имаше слонове.

— Все още има слонове — отбеляза Боби. И наистина бе така: няколко животни в зоопарковете, които учените размножаваха по изкуствен път в опит да предотвратят окончателното им изчезване. Дори бяха замразили зиготи — в резервоари с течен азот, заровени в кратер на южния полюс на Луната — на слонове и други застрашени видове.

Така че все още имаше слонове. Но не и в Африка. Същата участ бе сполетяла лъва, мечката, даже най-близките роднини на човека, шимпанзетата, горилите и орангутаните. Извън частните домове, зоологическите градини и лабораториите на планетата вече нямаше големи бозайници, освен хората.

Ала стореното — сторено.

Боби с усилие на волята си подхвана зрителното поле на Дейвид и се издигна право нагоре.

Земята бързо се смаляваше. На запад над Атлантика се плъзгаха сиво-бели облаци. Когато Африка потъна в сянката на нощта, Боби видя екваториални мълнии, които разкъсваха мрака на разстояние от стотици километри.

Във въздуха на юг от стария континент се носеха огромни кораби с лъщящи като на водни кончета криле, които прочистваха атмосферата и възстановяваха озоновия слой. А край западното крайбрежие се очертаваше безкраен риф, образуван от новия вид генетично създаден корал, за да подслони многобройните видове, които някога бяха обитавали естествените рифове, отдавна унищожени от замърсяване, риболов и бури.

Хората по целия свят работеха, възстановяваха, строяха.

Изглежда, човешката раса беше поумняла тъкмо навреме, за да се спаси. Ала младостта й бе преминала тежко.

Населението беше продължило да се увеличава, въпреки че климатичните промени бяха унищожили по-голямата част от световните запаси на вода и храна. Огромните зърнени райони в САЩ и Азия се бяха превърнали в пустини, плодородните равнини бяха залети от морето. Скоро обаче сушата, болестите и гладът започнаха да взимат своите жертви. Както обикновено, най-висока цена заплатиха най-уязвимите — старците и децата.

Днес новите поколения от зрели Свързани вече променяха бъдещето. Мнозина се опасяваха, че демокрацията ще изгуби значението си и че ще изчезнат дори религиите, защото Свързаните не без основание вярваха, че могат да се преборят със смъртта.

Навярно това изобщо нямаше да е човешко бъдеще.

Беше чудесно и в същото време ужасяващо. Ала Боби, Дейвид и останалите от тяхното поколение, последните Несвързани, се чувстваха все по-изолирани на планетата, която ги бе родила.

Той знаеше, че това светло бъдеще не е за него. И след като болестта му беше отнела Кейт, настоящето не го вълнуваше. Оставаше му единствено миналото.

И двамата с Дейвид бяха решили да го пребродят, двама стари глупаци, от които и без това не се интересуваше никой.

Боби усети докосване — почти недоловимо, и все пак зовящо. Сякаш стискаха дланта му.

— Дейвид?

— Готов ли си?

Той върна за миг част от съзнанието си в своето далечно тяло, дълбоко си пое дъх и сви юмруци.

— Да вървим.

Зрителното му поле се спусна към южното крайбрежие на Африка. Докато падаше, по търпеливото лице на континента се редуваха дни и нощи, вековете се ронеха като есенни листа.

 

 

Спряха на сто хиляди години в миналото, увиснали като светулки пред лице с тежки вежди, плосък нос и ясни женски очи.

Не съвсем човешко лице.

Зад нея се виждаше малка семейна група: яки възрастни, деца като малки горили, които работеха край огъня, запален на този древен бряг. Нататък се издигаше ниска скала. Небето беше ясно и тъмносиньо — навярно бе зимен ден.

Братята продължиха назад.

Подробностите, семейната група, синьото небе мигновено изчезнаха. Лицето на неандерталската майка се замъгли, стана безизразно. Поколенията се редуваха прекалено бързо, за да може да ги следва човешко око. Пейзажът се превърна в сивкави очертания. Сезоните се меняха, всяка секунда означаваше векове.

Лицето на предшественичката се променяше. Половин милион години назад в миналото челото й стана ниско, веждите още повече изпъкнаха, брадичката се смали, зъбите и челюстите се уголемиха. Вече приличаше на маймуна, помисли си Боби, но очите останаха любопитни, разумни.

Кожата бавно й се преобразяваше — тъмна, после светла и накрая отново тъмна.

— Homo erectus — каза Дейвид. — Майстори на оръдия. Мигрирали са по цялата планета. Продължаваме да падаме. Със сто хиляди години на всеки няколко секунди, мили Боже! Но няма почти никакви промени!…

Внезапно настъпи следващият преход. Челото още повече се смали и лицето се издължи — макар че мозъкът на тази тяхна далечна прабаба, много по-малък, отколкото на съвременния човек, все пак беше по-голям, отколкото на шимпанзе.

— Homo habilis. Или може би австралопитек. Еволюционните пътища са преплетени. Вече сме на два милиона години в миналото.

Антропологическите обозначения нямаха никакво значение. Боби се чувстваше странно да гледа това менящо се през поколенията лице, лицето на маймуноподобно същество, на което иначе навярно нямаше да обърне внимание в зоопарка… и да знае, че това е негова предшественичка, майка на неговите баби. Навярно точно така се бяха чувствали хората от викторианската епоха, когато Дарвин се бе върнал от Галапагос.

Накрая изчезнаха и последните човешки следи. Черепът още повече се смали, очите бяха мътни, учудени.

Замъглен от потока на годините, фонът ставаше по-зелен. Може би толкова назад в миналото Африка бе покрита с гори. И предшественичката продължаваше да се смалява, лицето й, фокусирано от зрителното поле на времепространствената камера, бавно се променяше, очите се разширяваха, гледаха по-плахо. Сега тя напомняше на Боби по-скоро на лемур.

Ала в тези втренчени напред очи, гледащи от плоското лице, продължаваше да блести жив спомен или обещание.

Дейвид импулсивно забави скоростта на спускането им и двамата за миг спряха на около четиридесет милиона години в миналото.

Мишето лице на предшественичката се взираше в Боби с широко отворени, нервни очи. Зад нея шумоляха листа, поклащаха се клони. В недалечната равнина пасеше стадо животни, които приличаха на риноцери, но с огромни, странно оформени глави с по шест рога. Стадото се придвижваше бавно, създанията размахваха опашки, преживяха ниските храсти и се пресягаха към надвисналите клони на дърветата. Значи тревопасни. Един млад екземпляр беше преследван от група коне — ала тези „коне“ имаха големи зъби и напрегнати, бдителни движения; очевидно бяха хищници.

— Първият сериозен разцвет на бозайниците — отбеляза Дейвид. — Цялата планета била покрита с гори, тревистите райони почти изчезнали. Както и съвременната фауна: няма напълно еволюирали коне, носорози, свине, говеда, котки, кучета…

Предшественичката час по час нервно въртеше насам-натам глава, дори докато дъвчеше плодове и листа. Боби се зачуди какви хищници могат да се появят от това странно небе и да се спуснат към някой непредпазлив примат.

С безмълвното съгласие на брат си, Дейвид освободи движението и те отново полетяха назад. Фонът се превърна в синьо-зелена мъгла, лицето на предшественичката сякаш стана течно и продължи да се смалява. Очите още повече се разширяваха и обикновено бяха черни. Може би бе преминала към нощен цикъл.

Боби виждаше растителност, гъста и зелена, повечето позната. И все пак земята изглеждаше странно пуста: нямаше гигантски тревопасни, нямаше дебнещи хищници. Светът приличаше на изоставен град, сред чиито руини ровят само малки създания, плъхове и мишки.

Но горите започнаха да оредяват, да се топят като пролетен сняг. Скоро земята оголя и само тук-там се виждаха пънове на някога могъщи дървета.

Внезапно равнината се покри с лед. Боби усещаше, че животът се отдръпва от този свят като бавна вълна.

И тогава се появиха облаци, и потопиха всичко в мрак. В тъмнината заваля дъжд. От мочурищата се издигаха огромни купчини кокали, от които висяха парчета плът.

— Киселинен дъжд — промълви Дейвид.

Проблесна светлина, ослепителна, непреодолима.

Това не бяха слънчеви лъчи, не, а пожар, който сякаш бушуваше навсякъде, безкраен и страшен.

Но постепенно угасна.

Под оловното небе огньовете постепенно се свиха на изолирани островчета. Под всеки пламък се появяваше зелено клонче. Накрая пожарът се раздели на малки сияещи топчици, които се издигнаха в небето и се сляха в облак от падащи звезди под черен купол.

Гъстите черни облаци се отдръпнаха назад като завеса. Разрази се силен вятър, който възкреси дърветата и засели по клоните им ята от летящи създания. На хоризонта се разтваряше ярко ветрило, розово и бяло, което накрая се превърна в мощен лъч, насочен право нагоре към небето.

Стълб от стопена скала.

Стълбът се срина в оранжев поток. Над хоризонта като втора зора се надигна сияеща маса, дълга опашка, описваща огнена дъга над половината небе. Забулена от дневната светлина или ярко блестяща нощем, кометата бавно се отдалечи, отнасяйки унищожителния си товар обратно в глъбините на Слънчевата система.

Братята отново спряха в свят на внезапно възстановен покой.

Предшественичката бе уплашено създание с огромни очи, навярно непредпазливо останало над земята и сега попаднало в капан.

Зад нея Боби зърна нещо като бряг на вътрешно море. Буйни джунгли покриваха блатистите низини по крайбрежието, от далечните сини планини се виеше широка река. В бавните й кални води бавно плуваха остри гърбове на нещо като крокодили. Тази земя гъмжеше от живот — не съвсем познат, но далечно напомнящ на горите от собствената им младост.

Ала небето не беше синьо, а лилаво, дори облаците имаха странна форма. Навярно толкова назад в миналото дори самият въздух бе различен.

На мочурливия бряг имаше стадо рогати животни, които приличаха на носорози. Но движенията им бяха особени, почти птичи. Друго стадо на пръв поглед напомняше на щрауси — те вървяха изправени, с подскачащи глави, нервни и плахи движения.

Сред клоните Боби зърна огромна сянка, която бавно напредваше, сякаш следеше недалечното стадо гигантски тревопасни. Навярно хищник — може би дори раптор, сепнато си помисли той.

Над стадата от динозаври се издигаха облаци от насекоми.

— Ние сме в привилегировано положение — каза Дейвид. — Можем сравнително добре да наблюдаваме дивия живот. Епохата на динозаврите беше истинско разочарование за туристите във времето. Също като Африка, тя се оказа огромна, прашна и почти пуста. В края на краищата, този период продължава стотици милиони години.

Наистина е разочарование да откриеш, че тиранозавърът всъщност се е хранил с мърша — отбеляза Боби.

— Тук има толкова много красота, Дейвид, и няма разум, който да я оцени. Дали през цялото време е чакала нас?

— А, да, неоценената красота. „Дали красивите черупки от еоцена и изящните амонити от вторичния период са създадени, за да радват човека хилядолетия по-късно?“ Дарвин, „Произход на видовете“.

Значи и той не е знаел?

— Не, предполагам. Това е древно място, Боби. Погледни: древна общност, която е еволюирала в продължение на стотици милиони години. И все пак…

— И все пак всичко това ще изчезне, когато падне Пелин.

— Земята е огромно гробище, Боби. И когато потъваме в миналото, костите отново се изправят насреща ни…

— Не е точно така. Остават ни птиците.

— Птиците, да. Красив край на тази еволюционна линия, не смяташ ли? Да се надяваме, че и ние ще свършим така. Хайде да продължаваме.

Двамата отново се понесоха и напуснаха мезозойското лято на динозаврите.

 

 

Пред погледа на Боби летяха древни джунгли. На този зелен фон изпъкваха плахите очи на милиони поколения предшественици, които се размножаваха, надяваха се и умираха.

Зеленият пейзаж внезапно изчезна, заменен от прашна равнина и пусто небе.

Оголялата земя беше пустиня, истинска огнена пещ под високото жестоко слънце. Пясъците бяха еднообразно червеникави. Толкова назад в миналото даже хълмовете бяха по-ниски, по-заоблени.

Предшественичката тук бе напомнящо на влечуго малко създание, което ръфаше останките на нещо като плъх. Наблизо растяха ниски папрати и хвощове, край които лъкатушеше река.

В далечината пробяга нещо като игуана с остри зъби. Навярно майката на всички динозаври, каза си Боби. В мочурището отвъд реката ровеха животни, които приличаха на глигани.

— Листрозаври — изсумтя Дейвид. — Най-големите късметлии, които някога са живели на земята. Това е единственото голямо животно, оцеляло след падането на кометата…

— Имаш предвид кометата, която е изтребила динозаврите, така ли? — смути се Боби.

— Не — мрачно отвърна брат му. — Имам предвид друга комета, която скоро трябва да видим. Паднала е преди двеста и петдесет милиона години. Най-страшната…

Ето защо беше изчезнала джунглата на динозаврите. Земята отново опустяваше. Боби се изпълни с необясним страх.

Братята продължиха назад.

Накрая и последните нискорасли дървета потънаха в почвата. Отчаяно борещите се за живот бурени и храсти се сбръчкаха и умряха. Остана само суха земя, тук-там осеяна с овъглени пънове, паднали клони и купчини кости. Все по-оголващите се от отстъпващата вълна на живота скали станаха тъмночервени.

— Прилича на Марс.

— И причината е същата — мрачно отвърна Дейвид.

— На Марс няма никакъв живот и седиментите му бавно са ерозирали. Затова и Земята е същата — колкото повече се приближаваме към тази най-страшна гибел.

И през цялото това време веригата от мънички, вкопчили се в живота предшественици обитаваше блатата край вътрешните морета, които почти — но не съвсем — бяха изсъхнали, за да се превърнат в долини с мъртъв марсиански прах.

Земята през тази епоха била съвсем различна, поясни Дейвид. Тектоничната активност сляла всички континенти в един гигантски материк, най-голямата земна маса в историята на планетата. Тропическите райони били пустинни, докато умереният пояс бил заледен. Климатът във вътрешността на континента проявявал безумни колебания от убийствена жега до ужасен студ.

И този крехък свят бил сполетян от още по-страшна катастрофа: отделяне на огромно количество въглероден двуокис, който задушил животните и предизвикал парников ефект.

— Особено пострадала фауната, която била върната почти до равнището на езерния живот. Но сега сме почти в самия край, Боби: въглеродният двуокис се връща във вътрешността на Земята. И скоро този чудовищен континент ще се разцепи. Но не забравяй: животът е оцелял. Всъщност нашите предшественици са оцелели. Иначе нямаше да сме тук.

Докато гледаше редуващите се пред очите му влечуги и гризачи, Боби си помисли, че поне това е утешително.

Върнаха се преди катастрофата и продължиха в още по-дълбокото минало.

Възстановяващата се Земя изглеждаше съвсем различна. Нямаше и следа от планини и предшествениците им обитаваха бреговете на огромни плитки морета. Постепенно, след милиони години, отровните газове се върнаха обратно в земята и на планетата отново се появи зеленина.

Предшественичката им се беше превърнала в ниско, клатещо се създание, покрито с къса сиво-кафява козина. С поколенията долната й челюст се издължаваше, черепът й се сплескваше назад, зъбите й се смаляваха и накрая устата й заприлича на човка. Козината й опада и муцуната й още повече се издължи. За неопитното око на Боби тя напомняше на гущер.

Всъщност наближаваха онази епоха, осъзна той, през която семействата на сухоземните животни — костенурките, бозайниците, гущерите, крокодилите и птиците — се сливаха в групата, от която бяха произлезли, влечугите.

После — триста и петдесет милиона години назад в миналото — предшественичката отново се преобрази. Муцуната й стана по-тъпа, крайниците — по-къси, тялото й — по-аеродинамично. Може би вече бе земноводна. Накрая късите крайници се превърнаха в обикновени перки, които се сляха с тялото й.

— Животът се оттегля от земята — каза Дейвид. — Последното безгръбначно, сигурно скорпион, пропълзява обратно в морето. Растенията на сушата скоро ще изгубят листата си и вече няма да са изправени.

Следвайки отстъпващата си прабаба, Боби внезапно потъна в плитко море.

Във водата цареше оживен живот. Под тях имаше коралов риф, който се губеше в млечносинята далечина. Обсипваха го нещо като гигантски дългостебли цветя, сред които търсеха храна смайващо разнообразие от мекотели. Боби разпозна наутилуси, които приличаха на гигантски амонити.

Предшественичката им бе малка риба с форма на нож, която плуваше заедно с ятото си. Техните сложни, нервни движения не се различаваха от тези на съвременните видове.

В далечината се мерна силует на акула, типичен дори и в това дълбоко минало. Ятото уплашено се отдръпна от пътя й и Боби изпита съчувствие към предшествениците си.

Скоростта им се увеличи: четиристотин милиона години, четиристотин и петдесет.

Пред погледите им се нижеха еволюционни експерименти, гладките гърбове на предшествениците се покриваха с костена броня, която понякога се запазваше само няколко поколения, сякаш тези примитивни риби изгубваха идеята си за успешно развитие. Боби виждаше, че животът означава натрупване на информация и сложност, информация, съхранявана в самата структура на живите същества — информация, мъчително събирана с цената на болка и смърт в продължение на милиони поколения. А сега, в това обърнато наопаки развитие, почти нехайно се отхвърляше.

… И после в миг грозната праисторическа риба изчезна. Дейвид отново намали скоростта.

В това древно море нямаше риба. Предшественичката вече бе белезникаво, напомнящо на червей създание, скрито в пясъка на морското дъно.

— Отсега нататък става все по-просто — каза Дейвид. — Има само малко водорасли — и после, на един милиард години назад в миналото, само едноклетъчен живот чак до самото начало.

— Още колко остава?

— Боби, ние едва започваме — внимателно отвърна брат му. — Трябва да изминем три пъти повече, отколкото досега.

Спускането продължи.

Предшественичката им стана примитивен червей, чиято форма постоянно се променяше — и сетне изведнъж се превърна в едва забележима точица протоплазма, заобиколена от алги.

И когато потънаха още малко по-назад, останаха само алгите.

Внезапно потънаха в мрак.

 

 

— Мамка му — изруга Боби. — Какво стана?

— Не знам.

Дейвид ги остави да се спуснат още по-назад. Един милион години. Два милиона. Световният мрак продължаваше.

Накрая той прекъсна връзката с предшественичката им от този период — микроб или зелено водорасло — и издигна зрителното поле на хиляда километра над водната повърхност.

Океанът беше бял: покрит с лед от полюса до екватора. Над ледения овал на планетата се издигаше лунният полумесец, онова осеяно с белези лице, неизменно още от времето на Боби, лице, вече невъобразимо древно дори в тази отдалечена епоха. Ала отразената светлина на Луната бе почти също толкова ярка, колкото тази на слънцето.

На Земята стана ослепително светло, навярно по-светло, отколкото на Венера — ако там имаше очи да виждат.

— Погледни! — ахна Дейвид. Някъде близо до екватора имаше кръгла ледена структура. — Метеоритен кратер. Стар. Ледът го е покрил много отдавна.

Продължиха спускането си. След петдесет милиона години ледът се стопи. Ала искрящо бялата обвивка отново покри планетата и окончателно отстъпи едва след още три такива размразявания.

Появи се свят, който приличаше на Земята, но не съвсем. Имаше сини океани и континенти. Но материците бяха голи и абсолютно чужди. И бавно се приближаваха един към друг.

— Ето го отговора — сериозно каза Дейвид. — Причина за заледяването е свръхконтинентът, който периодично се разцепва и слива. Когато се разцепи, дължината на бреговата ивица се увеличава. Това стимулира живота, който в момента се ограничава до микроби и алги и обитава вътрешните морета и крайбрежните плитчини. От своя страна, той поема излишния въглероден двуокис от атмосферата. Слънцето е малко по-слабо от нашето време…

— И оттук — заледяването.

— Да. В продължение на двеста милиона години. В отделни моменти фотосинтезата просто не е била възможна. Удивително е, че животът изобщо е оцелял.

Братята отново се спуснаха в океана и ДНК-проследяващата програма за пореден път се фокусира върху зелените алги. Някъде сред тях се намираше невидимата клетка, предшественик на всички хора.

След един милиард години отново настана мрак.

— Пак ли заледяване? — попита Боби.

— Струва ми се, че разбирам — рече Дейвид. — Еволюционен импулс, за който не можехме да съдим по фосилите. Опит на живота да надскочи едноклетъчното равнище. Но обречен на неуспех от заледяването. Двеста милиона години развитие отиват на вятъра… По дяволите.

Когато след още сто милиона години ледът отстъпи, сред алгите отново се появиха по-сложни, многоклетъчни форми на живот: поредният фалстарт, пометен от жестокото заледяване, и братята пак бяха принудени да гледат как животът се връща на най-примитивното си равнище.

Докато пътуваха през дългите еднообразни еони, мъртвешката ръка на глобалното заледяване още пет пъти се спусна над планетата, убивайки океаните, погубвайки всички по-сложни създания. Този безумен цикъл започваше винаги, когато животът с мъка си проправеше път в плитчините около континентите.

— Това е трагедията на Сизиф — каза Дейвид. — Според мита той трябвало да бута камъка до върха на планината, само за да го види как се изтърколва обратно. По същия начин се бори животът. Навярно нихилистичните философи са прави, навярно не можем да очакваме повече от вселената освен безмилостно смазване на живота и духа, защото равновесието в космоса е смърт…

— Някога Циолковски наричал Земята „люлка на човечеството“ — мрачно отвърна Боби. — А тя всъщност е люлка на живота. Но…

— Но тази люлка смазва собствените си рожби — довърши Дейвид. — Сега поне това не е възможно. Поне не така. Животът е развил сложни цикли, които контролират притока на маса и енергия. Винаги сме се възхищавали на живата Земя. Но животът е трябвало да се научи да се защитава от безмозъчната геологична жестокост на планетата.

Накрая стигнаха до епохата преди страшните заледявания. Тази млада Земя нямаше нищо общо със света, в който по-късно щеше да се превърне. Нямаше хълмове и брегове, скали и гори. Почти изцяло я покриваше плитък океан. Морското дъно представляваше тънка кора, напукана от течна лава. Планетата често се обгръщаше с облаци от газове, докато на повърхността изригваха вулкани и ги всмукваха обратно в земните недра.

Когато пробиваше плътната облачна обвивка, слънцето приличаше на яростно пламтящо кълбо. Луната беше огромна, голяма колкото чиния, макар че вече носеше много от познатите си белези.

Ала и Луната, и слънцето сякаш препускаха по небето. Тази млада Земя бързо се въртеше около оста си и често хвърляше в нощ повърхността си и крехкия си жив товар. Над моретата се издигаха гигантски вълни.

Предшествениците на това враждебно място бяха неамбициозни: поколение след поколение незабележими клетки, живеещи на големи групи близо до морската повърхност. Отначало представляваха гъбеста маса, която се свиваше пласт по пласт, докато накрая оставаше само зелено петно, носещо се в океана, за да се слее с някоя по-стара група клетки.

В небето проблясваха огромни метеорити, които се връщаха в дълбокия космос. Често — ужасяващо често — по земното кълбо пробягваха стени от вода, високи цели километри, устремили се към пламтящ метеоритен кратер, от който изскачаше голямо светещо тяло, астероид или комета, за миг огряваше небето и потъваше в космическия мрак.

И яростта и честотата на тези обърнати наопаки удари като че ли се увеличаваха.

Изведнъж зеленият живот на килимчетата от алги започна да мигрира по повърхността на бурните млади океани и повлече със себе си веригата от предшественици, а с тях и зрителното поле на Боби. Колониите постепенно се сливаха, сякаш се връщаха към някакво общо ядро.

Накрая братята се озоваха в езерце на дъното на широк и дълбок метеоритен кратер. Боби видя назъбени планини, заобикалящи платовиден централен връх. Езерцето бе синкавозелено и някъде във водите му веригите на предшествениците продължаваха сляпото си пътуване към началото на живота.

Внезапно зелените петна се свиха, превърнаха се в отделни точици и водната повърхност се покри с гъста кафеникава маса.

— О! — ахна Дейвид. — Изгубихме хлорофила. Способността да преобразуваме слънчевата светлина в енергия. Разбираш ли какво се е случило? Тези организми са били изолирани от останалите в този кратер. Храната им е свършила и са били принудени да мутират или да умрат.

— И са мутирали — отвърна Боби. — Иначе…

— Иначе нас нямаше да ни има.

Последва мощен проблясък — навярно падането на метеорита, за който бе споменал Дейвид.

Когато всичко свърши, Боби за пореден път потъна в морето сред плътна кафява маса, полепнала край вулканичен отвор в кората на дъното.

— Значи най-после стигнахме дотук — каза Дейвид. — Нашите най-древни предшественици са се хранили със скали: термофили, даже хипертермофили. С други думи, топлолюбиви. Поглъщали са минералите във водата: желязо, сяра, водород… Примитивни и неефикасни, но издръжливи. Не са имали нужда от светлина, кислород и органична материя.

Настана мрак. Полетяха през тунели и пукнатини в пълна тъмнина, от време на време нарушавана от мътночервени проблясъци.

— Дейвид?

— Да?

— Какво става с нас?

— Минаваме под морското дъно. Мигрираме през порите на базалтовата скала. Животът на планетата се връща назад, Боби, за да се слее в една-единствена точка.

— Къде?

— В самата скала. На километри дълбочина. Животът на Земята е тръгнал от това убежище.

— И от какво е трябвало да се крие?

— Боя се, че скоро ще разберем.

Дейвид ги издигна в отровния въздух над тази безжизнена Земя.

Имаше светлина, ала мътна и оранжева, като здрач в забулен от смог град. Слънцето трябваше да е над хоризонта, но Боби не можеше да го види. Атмосферата беше осезаемо плътна и смазваща. Под тях кипеше черен океан, по напуканото му дъно се стичаха огнени потоци.

„Гробището вече наистина е празно“ — помисли си Боби. Освен онова малко убежище, в което се криеха най-далечните му предшественици, тези млади скали бяха лишени от всичките си натрупани пласт след пласт мъртви.

Появи се пелена от черни облаци, сякаш метната връз небето от някой разгневен бог. Заваля дъжд, струи вода, които скачаха от развълнуваната океанска повърхност към надвисналите облаци.

Измина един век. Дъждът продължаваше с необуздана сила. Скоро морското равнище рязко спадна. Облаците още повече се сгъстиха и моретата се отдръпнаха в изолирани езера на най-ниските места по напуканата земна повърхност.

И така цели две хиляди години. Дъждът не спря, докато океаните не се превърнаха в облаци и цялата Земя се покри със суша.

Скоро тлеещите пукнатини се разшириха, потоците лава яростно се вливаха в тях. Образува се огнен океан: океан от стопена скала, дълбок стотици метри. Започна нов дъжд от сияещи капки, които се връщаха във водните облаци и атмосферата се превърна в адски пласт от лава и пара.

— Невероятно! — извика Дейвид. — Образува се атмосфера от изпарени скали, дебела четирийсет-петдесет километра, с налягане стотици пъти по-голямо от това на нашия въздух. Топлинната енергия е изумителна… Облачната обвивка трябва да излъчва светлина. Земята сияе — звезда от скална пара.

Но скалният дъжд извличаше топлина от покритата с белези земя и бързо, само след няколко месеца, сушата изстина и се втвърди. Под сияещото небе отново се образува течна вода, от охлаждащите се облаци се появиха нови океани. И тъй като повърхността им бе в контакт със скалната пара, океаните кипяха. А между тях се издигнаха планини, осеяни с езерца лава.

Край Боби прелетя огнена стена, която влачеше след себе си кипящи облаци и пара. Той извика…

 

 

Дейвид забави спускането им във времето.

Земята отново се възстанови.

Синьо-черните океани бяха спокойни. По зеленикавото небе нямаше облаци. Смущаващо огромното мъжко лице на Луната бе добре познато на Боби… освен липсващото дясно око… Имаше още едно слънце, блестящо кълбо с безкрайна опашка…

— Зелено небе — промълви Дейвид. — Странно. Може би… метан? Но как…

— Какво е това, по дяволите? — попита Боби.

— А, кометата ли? Истинско чудовище. Голяма е колкото съвременните астероиди Веста или Палада. Диаметърът й е около петстотин километра, а масата й — сто хиляди пъти по-голяма, отколкото на метеорита, довел до изчезването на динозаврите.

— Колкото Пелин.

— Да. Спомни си, че самата Земя се е образувала от метеоритни удари, сгъстила се е от планетоидите, орбитиращи около младото слънце. Най-силният удар навярно е бил сблъсъкът с друг млад свят, който едва не е разцепил Земното кълбо.

— В резултат на който се е появила Луната.

— След това повърхността била сравнително стабилна — но въпреки това Земята била подложена на десетки или стотици удари в продължение на неколкостотин милиона години. Последвал период на относително спокойствие… и после — това. От удара кипнали океаните, планините се стопили…

— Но ние сме оцелели — мрачно каза Боби.

— Да. В горещото си подземно убежище.

Отново потънаха в Земята при своите най-далечни предшественици, невидимите термофилни микроби.

Внезапно проблесна светлина.

Заиздигаха се по нещо като шахта, като кладенец, към кръг от зелено небе, небето на тази чужда Земя. Той се разшири и накрая братята излетяха навън.

Озоваха се във вътрешността на кутия от някакъв напомнящ на стъкло материал. Предшественичката им трябваше да е тук с тях, примитивна клетка сред милиони други. Кутията бе поставена върху някаква стойка и Боби можеше да види…

— Мили Боже! — промълви Дейвид.

Град.

Архипелаг от вулканични островчета сред синьо море. Но островите бяха свързани с широки мостове. На сушата се различаваха геометрични форми — приличаха на ниви, — но това не беше човешки пейзаж. Нивите бяха шестоъгълни. Имаше дори сгради, ниски, като самолетни хангари. Между тях се забелязваше движение.

И към стъклената кутия се приближаваше нещо.

Приличаше на трилобит. Ниско разчленено тяло, което лъщеше под зеленото небе. Двойки крака… шест или осем?

Създанието повдигна глава към Боби. Той се опита да открие очите му. Сякаш можеше да се пресегне и да докосне това хитиново лице…

… и светът потъна в мрак.

 

 

Те бяха двама старци, останали прекалено дълго във виртуалната реалност, и Търсачката ги бе изхвърлила. Докато лежеше замаян, Боби си помисли, че навярно са имали щастие.

Той се изправи, протегна се, разтърка очи.

След четирите милиарда години в миналото лабораторията му се струваше нереална. Намери робокафеварка, поръча две чаши, отпи от горещото кафе. После се върна при брат си и му подаде другата чаша.

— Сизифите — с прегракнал глас промълви Дейвид.

— Какво?

— Така трябва да ги наречем. Те са еволюирали на младата Земя по време на стабилния период между първата и втората фаза на метеоритните удари. Били са различни от нас… Онова метаново небе… Какво може да означава това? Биохимията им сигурно се е основавала на серни съставки или амоняк… — Той стисна ръката на Боби. — И разбира се, не са имали нищо общо със създанията, които са избрали да скрият в убежището. Убежището на нашите предшественици. Не повече, отколкото имаме ние с екзотичната флора и фауна край вулканичните отвори в нашите океани. Но те — термофилите, нашите предшественици — са били единствената надежда…

— Почакай, Дейвид. За какво говориш?

Брат му го погледна озадачено.

— Още ли не разбираш? Те са били разумни. Сизифите. Но са били обречени. И са го знаели.

— Голямата комета.

— Да. Точно както ние знаем за приближаването на Пелин. И са били наясно с последствията, с кипящите океани, стопените на стотици метри дълбочина скали. Ти ги видя. Техниката им беше примитивна. Били са млад вид. Не са можели да напуснат планетата, нито да отклонят метеорита. Били са обречени. И въпреки това не са се поддали на отчаяние. Скрили са убежището достатъчно дълбоко, за да не го достигне горещата вълна. Да. Разбираш ли? Те са запазили живота, запазили са нас, Боби, въпреки че ги е очаквала най-страшната катастрофа, която е преживяла Земята.

— И това е нашата участ, Боби — въздъхна Дейвид. — Също както сизифите са скрили шепа термофилни микроби, също както онези алги и водорасли са се борили да оцелеят през периодите на заледяване, също както сложният живот е оцелял по време на последните вулканични катастрофи, така трябва да направим и ние. Даже Свързаните, новоеволюиралият разум, са част от тази единствена нишка, която стига чак до зората на самия живот.

Боби се усмихна.

— Спомняш ли си какво казваше Хайрам? „Ако работим заедно, сме в състояние да постигнем всичко.“

— Да. Точно така. Хайрам не беше глупак.

Боби нежно докосна брат си по рамото.

— Мисля…

И светът отново потъна в мрак.