Артър Кларк, Стивън Бакстър
Светлината на другия ден (14)

13.
Стъклени стени

Кейт беше в затвора и очакваше процеса. Случаят бе сложен и изискваше време — а и адвокатите на Хайрам тайно се бяха разбрали с ФБР да отложат делото, докато се проучат новите възможности на времепространствената камера за наблюдение на миналото.

Очакваше се новата технология непосредствено да повлияе на почти всички оспорвани наказателни производства. Много процеси бяха отложени или замразени в очакване на нови доказателства и съдилищата даваха ход само на незначителни или абсолютно ясни дела.

Какъвто и да се окажеше изходът, Кейт щеше да остане в затвора още много време.

Затова Боби реши да открие майка си.

 

 

Хедър Мейс живееше в Томас Сити, близо до границата между Юта и Аризона. Боби стигна до Сидър Сити със самолет и оттам взе кола. Спря на няколко преки от дома на майка си и продължи пеш.

Покрай него безшумно мина полицейски автомобил и от прозореца го погледна мускулесто ченге. Имаше широко, враждебно намусено лице, покрито със следи от рак на кожата. Но когато го позна, очите му се смекчиха. Боби прочете движението на устните му: „Добър ден, господин Патерсън“.

Колата продължи напред и той потръпна. Времепространствената камера беше направила Хайрам най-известния човек на планетата и пред всевиждащото око на публиката Боби стоеше точно до него.

Всъщност той знаеше, че докато се приближава към майчиния си дом, над рамото му висят стотици времепространствени камери и наблюдават лицето му в този тежък момент като невидими емоционални вампири.

Опита се да не мисли за тях: единствената възможна защита от времепространствени камери.

Над покривите и градините на дървените къщи, навярно останали отпреди сто години, се сипеше нетипичен за сезона априлски сняг. Боби мина край малко езерце — по леда се пързаляха деца. Те описваха тесни кръгове и весело се смееха. Въпреки бледото зимно слънце хлапетата носеха очила и по лицата им лъщяха сребристи петна от крем против изгаряне.

Томас Сити бе спокоен, безличен град, един от стотиците като него, предполагаше Боби, в огромното пусто сърце на Америка. Само допреди три месеца щеше да му се стори убийствено скучен и навярно колкото се можеше по-скоро щеше да отпраши за Вегас. И все пак се чудеше какво ли би било, ако беше израснал тук.

Докато гледаше след полицейската кола, Боби забеляза странна поредица от дребни нарушения на закона. От недалечно заведение излезе мъж, който смачка опаковката на бургера си и я хвърли на земята точно под носа на ченгетата. Малко по-нататък възрастна жена пресече улицата на непозволено място, като предизвикателно зяпаше към предното стъкло на патрулния автомобил. И така нататък. Полицаите сякаш не им обръщаха внимание. И веднага щом изчезнаха, хората, доволни, че са натрили носа на властите, отново се върнаха към нормалния си живот.

Това бе масово явление. Надигаше се изненадващо всеобхватен, макар и приглушен бунт срещу новия режим на невидими наблюдатели с времепространствени камери. Изглежда, много американци инстинктивно не понасяха мисълта, че правителството разполага с такава невероятна власт, и дребната престъпност в страната рязко нарастваше. Иначе спазващи закона хора внезапно бяха обземани от желание да извършат нещо незаконно, сякаш за да докажат, че все още са свободни. И местните ченгета се научаваха да се отнасят с търпимост към тях.

Това беше само израз на защита на гражданските свободи. И според Боби беше полезно.

Той стигна до главната улица. Видеорекламите по таблоидните автомати го подканяха да качи последните новини само за десет долара. Той прочете примамливите заглавия. Имаше и сериозни материали, местни, национални и международни — изглежда, градът се възстановяваше от епидемия на холера, свързана със затрудненото водоснабдяване, и не можеше да приеме своята квота бежанци от Галвестън — но пък бе удавен в морето от таблоидни сензации.

Местната депутатка в Конгреса била принудена да подаде оставка, след като сексуалните й похождения били разкрити с помощта на времепространствена камера. Хванали я в леглото с гимназиален футболен герой, пратен във Вашингтон като награда за спортните му успехи… Но момчето беше пълнолетно — що се отнасяше до Боби, главното престъпление на депутатката в тази нова епоха на времепространствени камери бе глупостта й.

Е, тя не беше единствена. Според информационните агенции двадесет процента от конгресмените и почти една трета от сенаторите бяха заявили, че няма да се кандидатират отново, че ще се оттеглят преждевременно или че просто ще подадат оставка. Някои коментатори смятаха, че преди националното и индивидуалното съзнание да приеме времепространствената камера, ще се освободи половината от всички изборни длъжности.

Едни твърдяха, че това е положително явление — че страхът кара хората да спазват благоприличие. Други посочваха, че почти всеки има моменти, които предпочита да не споделя с никого. Навярно след една-две изборни кампании единствените оцелели сред сегашните управници или готови да се кандидатират за някой пост щяха да са патологично тъпите, които нямаха абсолютно никакъв личен живот.

Както обикновено, истината щеше да е някъде по средата.

Все още имаше материали за голямото събитие от миналата седмица: опитът на безскрупулни служители от Белия дом да дискредитират потенциалния противник на президента Хуарес на следващата изборна кампания. Бяха го снимали с времепространствена камера в тоалетната със смъкнати на глезените панталони, докато си бъркаше в носа и вадеше мъх от пъпа си.

Ала ударът рикошира срещу воайорите, без ни най-малко да навреди на губернатора Бичъм. В края на краищата всеки ходеше до тоалетната — и навярно всеки се чудеше дали в момента не наблюдават него.

Дори Боби свикна да се облекчава на тъмно. Не беше лесно, въпреки новите, лесни за използване сензорни тръби, които бързо се разпространяваха. И понякога се питаше дали на света е останал някой, който все още се люби на светло…

Съмняваше се, че когато премине ударната вълна, дори най-долнокачествените таблоиди ще продължат с евтините сензации. Бе показателно, че тези кадри, които само допреди няколко месеца щяха да предизвикат истински шок, сега пъстрееха по будките на главната улица в този мормонски град и почти никой не им обръщаше внимание.

На Боби му се струваше, че времепространствената камера принуждава човешката раса да се откаже от някои табута, да порасне малко.

Той продължи нататък.

Лесно откри дома на семейство Мейс. Пред тази иначе безлична къща, разположена на безлична улица в сърцето на класическа провинциална Америка, Боби се сблъска със стария символ на славата: десетина новинарски екипа, събрани пред бялата дъсчена ограда. Въпреки времепространствената технология, щеше да мине много време преди публиката да се отучи от присъствието на репортера.

Пристигането на Боби, разбира се, само по себе си беше новина. Журналистите се втурнаха към него, автокамери се издигнаха над тях като ъгловати метални балони.

— Боби, насам…

— Боби, вярно ли е, че от тригодишен не си виждал майка си?…

— Вярно ли е, че баща ти не иска да идваш тук, или онази сцена в заседателната зала на „Нашият свят“ е била само инсценировка за пред времепространствените камери?…

— Боби…

— Боби…

Той се усмихна. Репортерите не се опитаха да го последват, когато отвори портичката и влезе в градината. В крайна сметка, нямаше нужда — в момента несъмнено го наблюдаваха хиляди времепространствени камери.

Знаеше, че е безсмислено да иска уважение към личния си живот. Изглежда, нямаше друг избор, освен да търпи. Но усещаше онзи невидим поглед като осезаем натиск в тила.

И най-зловещата мисъл: сред тази невидима тълпа може би имаше зрители от невъобразимото бъдеще, надничащи през тунелите на времето. Ами ако сред тях беше и самият той, бъдещият Боби?

Ала животът продължаваше.

Той почука на вратата и зачака. Ставаше все по-нервен. Нито една времепространствена камера не можеше да покаже как тупти сърцето му, но милионите виждаха стиснатите му зъби и капчиците пот по челото му, въпреки студа.

Вратата се отвори.

 

 

Бе се наложило Боби да призове цялата си убедителност, за да накара баща си да му даде благословията си за тази среща.

Хайрам седеше на голямото си бюро с фалшиво махагоново покритие, отрупано с камари документи и софтскрийни. Беше придобил навика постоянно да се озърта в търсене на времепространствени камери, като мишка, уплашено оглеждаща се за котка.

— Искам да я видя — каза Боби. — Хедър Мейс. Майка ми. Искам да се срещна с нея.

Хайрам изглеждаше по-изтощен и неуверен от всякога.

— Ще допуснеш огромна грешка. Какво ще ти донесе това?

Боби се поколеба.

— Не знам. Не знам какво е да имаш майка.

— Тя не ти е майка. Поне в истинския смисъл. Тя не те познава, ти също.

— Чувствам се така, сякаш я познавам. Виждам я във всеки таблоид…

— Тогава ти е известно, че има друго семейство. Нов живот, който няма нищо общо с теб. — Хайрам го погледна. — И знаеш за самоубийството.

Боби се намръщи.

— Мъжът й.

— Самоубил се е заради медийната атака. И всичко това, защото твоята приятелка предаде времепространствената камера на най-гадните журналистически влечуги на планетата. Тя е виновна.

— Татко…

— Да, да, знам. Вече спорихме за това. — Хайрам се изправи, отиде до прозореца и заразтрива тила си. — Господи, страшно съм уморен. Виж, Боби, когато почувстваш, че си готов да се върнеш на работа, ще си ми ужасно полезен.

— В момента не ми е до това…

— Откакто времепространствената камера е в ръцете на всички, настана истински ад. Извънредната охрана е страхотна досада…

Боби знаеше, че всичко това е вярно. Реакциите към съществуването на времепространствената камера бяха почти изключително враждебни. Имаше опити за атентати срещу централата на „Нашият свят“, лабораторията и дори срещу дома на Хайрам. Ужасно много хора от двете страни на закона се смятаха за ощетени от безмилостното разкриване на истината. Мнозина от тях, изглежда, искаха да намерят изкупителна жертва за бедите си — и кой по-добър кандидат от Хайрам?

— Губим много хора, Боби. На повечето не им стиска да останат с мен, след като станах обществен враг номер едно, човекът, който сложи край на личния живот. Не ги обвинявам, тази битка не е тяхна.

— А ония, дето останаха… — продължи той. — Незаконното използване на времепространствената камера е невероятно. Досещаш се за какво: шпионират съседите си, жените си, колегите си. Имаме безкрайни кавги, побои и дори опити за убийство. Хората откриват какво всъщност мислят за тях приятелите им, какво правят зад гърба им… И след като можем да виждаме миналото, вече няма къде да се скриеш. Това е като наркотик. Предполагам, че е показателно за времето, когато камерата на миналото стане публично достояние. Ще продаваме милиони устройства, няма съмнение. Обаче в момента е много трудно. Наложи се да забраня незаконното използване и да заключа терминалите… — Хайрам погледна сина си. — Виж, има много работа. И светът няма да чака, докато излекуваш скъпоценната си душа.

— Мислех, че бизнесът върви добре — въпреки че изгубихме монопола над времепространствената камера.

— Все още сме първи. — Гласът на Хайрам стана по-силен и по-уверен: той се обръщаше към невидимата публика, която смяташе, че го наблюдава. — Вече можем да разкрием съществуването на времепространствената камера, открихме цял куп нови приложения. Видеофони например: пряка времепространствена връзка. Но имам други грижи. Боби, следващата седмица е общото събрание на акционерите.

— Няма от какво да се притесняваш. Финансовите отчети са чудесни.

— Не е това. — Той предпазливо се огледа. — Как да се изразя? Преди времепространствената камера бизнесът беше игра със скрити карти. Никой не ги знаеше — конкурентите ми, служителите ми, даже инвеститорите и акционерите ми. И това ми даваше възможност да блъфирам, да…

— Да лъжеш ли?

— Никога не съм лъгал — твърдо отрече Хайрам. „Ха!“ — помисли си Боби. — Това е въпрос на позиция. Можех да сведа до минимум слабостите си, да рекламирам силните си страни, да изненадам конкуренцията с нова стратегия и така нататък. Но сега правилата се промениха. Сега играта повече прилича на шах. Сега, макар и на известна цена, всеки акционер и конкурент може да следи всички страни на дейността ми. Могат да виждат всичките ми карти още преди да съм ги изиграл. И това ме смущава.

— Ти постъпваш по същия начин — отбеляза Боби.

— Чел съм много статии, в които пише, че новият открит тип мениджмънт ще окаже положително въздействие. Щом могат да те контролират дори собствените ти служители, сметките ти ще са наред. И колкото повече основателна критика получаваш, толкова по-малко грешки ще допускаш…

Икономистите твърдяха, че прозрачността е полезна за бизнеса. Тъй като никой не притежаваше монопол върху информацията, имаше по-голяма вероятност за сключване на дадена сделка: и двете страни знаеха реалната цена и бе допустима само разумна печалба. Масовата информираност водеше до по-лоялна конкуренция. Монополите, картелите и другите манипулатори на пазара трябваше да прекратят дейността си. Престъпниците и терористите не бяха в състояние да крият неотчетени пари. И така нататък.

— Господи! — изръмжа Хайрам. — Когато слушам такива дрънканици, ми се ще да продавах учебници по мениджмънт. Сега щях да направя страхотен удар. — Той махна с ръка към сградите в центъра. — Обаче там никой не обсъжда правилата на пазара. Сега е същото като със законите за авторските права с появата на Интернет. Спомняш ли си?… Не, прекалено си млад. Глобалната информационна инфраструктура, която трябваше да замени Бернската конвенция за авторското право, се провали още от самото начало. Интернет изведнъж беше заринат с нередактиран боклук. Всяко скапано издателство беше доведено до фалит и всички автори пак станаха компютърни програмисти, само защото някой даваше безплатно нещата, които те продаваха, за да си изкарват хляба.

— Сега отново преживяваме същото — продължи Хайрам. — Имаш мощна технология, която води до информационна революция. Но това противоречи на интересите на хората, които определят стойността на тази информация. Аз мога само да печеля от продукцията на „Нашият свят“ и това се дължи главно на собствеността върху идеи. Но скоро никой няма да е в състояние да налага законите за интелектуалната собственост.

— Татко, всички са в същото положение.

— Възможно е — изсумтя Хайрам. — Но не всички ще просперират. В момента във всяка заседателна зала в този град се извършват революции, водят се битки за власт. Знам, защото съм гледал повечето. Също както и те наблюдават мен. Въпросът е, че сега се озовавам в съвсем нов свят. И имам нужда от теб.

— Трябва да реша собствения си проблем, татко.

— Забрави за Хедър. Опитвам се да те предупредя, че това ще те нарани.

Боби поклати глава.

— Ако беше на мое място, нямаше ли да искаш да я видиш? Нямаше ли да си любопитен?

— Не. Никога не съм се връщал в Уганда, за да потърся семейството на баща ми. И никога не съм съжалявал за това. Нито веднъж. Каква полза има? Аз градях собствения си живот. Миналото си е минало и няма смисъл да се ровиш в него. — Хайрам предизвикателно погледна нагоре. — И вие, пиявици, дето пишете за Хайрам Патерсън, запомнете тия думи.

Боби се изправи.

— Е, ако раната е прекалено дълбока, просто пак ще включа импланта, нали?

На лицето на Хайрам се изписа тъжно изражение.

— Само не забравяй къде е истинското ти семейство, сине.

 

 

На прага застана слабо момиче, не по-високо от рамото му, облечено в ярка електриковосиня рокля, и го изгледа навъсено.

— Знам коя си — каза Боби. — Ти си Мери. — Дъщерята на Хедър от втория й мъж. И негова сестра. Изглеждаше по-малка от петнадесетте си години. Косата й беше съвсем къса и на бузата й тъмнееше променяща цвета си татуировка. Момичето бе красиво, с високи скули и топли очи, ала лицето му беше намръщено — явно обичайното му изражение.

Той се насили да се усмихне.

— Майка ти ме…

— Очаква те. Знам. — Мери погледна тълпата от репортери. — По-добре влез.

Боби се зачуди дали да каже нещо за баща й, да изрази съболезнованията си. Но не успя да намери нужните думи и подходящият момент отмина.

Той я последва в тесния коридор, задръстен от зимни обувки и палта. Зърна топлата кухня, дневна с големи софтскрийни по стените, стая, която приличаше на домашен кабинет.

Мери го побутна по ръката.

— Я гледай. — Тя пристъпи напред, обърна се към репортерите и вдигна роклята над главата си. Носеше бикини, но малките й гърди бяха голи. Момичето смъкна роклята и затръшна вратата. Бузите й бяха зачервени. От гняв? Или срам?

— Защо го направи?

— И без това постоянно ме зяпат. — Мери се завъртя на пети и изтича нагоре по стълбището. Обувките й зашляпаха по голите дъски. Боби остана сам в коридора.

— Съжалявам. Тя не се приспособява лесно.

Хедър бавно се приближаваше към него.

Беше по-ниска, отколкото очакваше. Изглеждаше слаба, дори жилеста, макар и с малко закръглени рамене. Лицето й може би някога бе имало дяволитото изражение на Мери — ала сега скулите изпъкваха под загорилата от слънцето кожа и кафявите й очи, дълбоко хлътнали в заобикалящите ги бръчки, бяха уморени. Прошарената й коса беше вдигната в стегнат кок.

Хедър го погледна въпросително.

— Добре ли си?

Няколко мига Боби не можа да отговори.

— … Да. Просто не съм сигурен как да те наричам.

Тя се усмихна.

— Можеш да ми казваш просто Хедър. И без това вече е достатъчно сложно.

И после неочаквано пристъпи напред и го прегърна през гърдите.

Боби се бе опитвал да се подготви за този момент, да си представи как ще се справи с бурята от емоции, която очакваше. Ала сега…

Не чувстваше нищо.

И през цялото време усещаше, мъчително усещаше милиони очи, вперени в него, наблюдаващи всеки негов жест и изражение.

Хедър се отдръпна.

— Не съм те виждала от петгодишен. Е, мисля, че представлението беше достатъчно.

Тя го въведе в стаята, която Боби бе взел за кабинет. На бюрото имаше гигантски софтскрийн от вида, който използваха художниците и графичните дизайнери. Стените бяха покрити със списъци, снимки на хора, места, парчета жълта хартия, целите в паяжина, неразбираеми драсканици. Навсякъде лежаха разтворени справочници, дори на пода. Хедър бързо разчисти един въртящ се стол и Боби седна.

Тя му се усмихна.

— Като малък обичаше чай.

— Нима?

— Не пиеше нищо друго. Даже газирани напитки. Е… какво ще кажеш за една чаша?

Той понечи да откаже. Но Хедър навярно го беше купила специално за него. „Това е майка ти, задник такъв!“

— Естествено. Благодаря.

Тя отиде в кухнята и се върна с димяща кана жасминов чай.

— Не можеш да ме заблудиш — когато се наведе да му налее, прошепна Хедър. — Но все пак ти благодаря.

Неловко мълчание. Боби отпи от чая си и посочи големия софтскрийн.

— Правиш филми. Нали?

Хедър въздъхна.

— Правех. Документални филми. Смятам се за разследваща журналистка. — Тя се усмихна. — Печелила съм награди. Можеш да се гордееш с мен. Не че вече на някой му пука за тази страна от живота ми в сравнение с факта, че веднъж съм спала с великия Хайрам Патерсън.

— Продължаваш ли да работиш? Въпреки…

— Въпреки че животът ми отиде по дяволите ли? Опитвам се. Какво друго ми остава? Не искам да живея в сянката на Хайрам. Но не е лесно. Всичко се промени адски бързо.

— Времепространствена камера ли?

— Какво друго? Вече никой не иска сериозни филми. Всички сме опиянени от възможността да се наблюдаваме едни други. Така че няма друга работа освен документални сапунени опери: следене на истински хора в реалния им живот — с тяхното съгласие и разрешение, разбира се. Каква ирония е сегашното ми положение, не мислиш ли? Виж. — Хедър качи на софтскрийна снимка на младо момиче в униформа. — Ана Питърсън. Току-що завършила военноморската академия в Анаполис.

Боби се усмихна.

— Ана от Анаполис?

— И сам можеш да видиш защо сме я избрали. Екипите ни я наблюдават денонощно. Ще проследим кариерата й, първите й назначения, нейните триумфи и провали, нейните влюбвания и скърби. Говори се, че ще пратят спецчастта й край Аралско море, така че очакваме интересен материал. Разбира се, Флотът знае, че я следим. — Тя погледна нагоре. — Нали, момчета? Затова навярно не е странно, че получава такова назначение, и ние несъмнено ще заснемем купища възхитителни военни кадри.

— Цинична си.

— Надявам се, че не съм. Но не е лесно. Времепространствената камера съсипва кариерата ми. О, засега все още се търсят репортери, редактори и коментатори. Но и те ще изчезнат, защото безпросветните маси ще могат да насочат времепространствените си камери към когото поискат.

— Мислиш ли?

— О, разбира се — изсумтя Хедър. — И преди се е случвало, с персоналните компютри. Просто е въпрос на време. Под натиска на конкуренцията и обществените сили времепространствените камери ще стават все по-евтини, по-мощни и по-широко достъпни.

„И навярно — неспокойно си каза Боби, като мислеше за експериментите на Дейвид с миналото — по-мощни, отколкото предполага.“

— Разкажи ми за вас с Хайрам.

Хедър уморено се усмихна.

— Сигурен ли си, че искаш? Тук, пред очите на камерите?

— Моля те.

— Какво ти е казвал Хайрам за мен?

Боби бавно и със запъване повтори думите на баща си.

Тя кимна.

— В такъв случай това е истината. — И дълго издържа на погледа му. — Чуй ме. Аз съм нещо повече от придатък на Хайрам, нещо повече от допълнение към живота ви. Мери също. Ние сме хора, Боби. Знаеш ли, че изгубих дете, братчето на Мери?

— Не. Хайрам не ми е казвал.

— Убедена съм. Защото това няма нищо общо с него. Слава Богу, че никой не може да види онзи момент.

„Поне засега“ — мрачно си помисли Боби.

— Искам да разбереш, Боби. — Хедър отново погледна нагоре. — Искам всички да разберат. Моят живот се разпада, къс по къс. Защото ме гледат. Когато изгубих момчето си, аз се скрих. Заключих вратите, спуснах завесите, дори се пъхнах под леглото. Преди поне имаше мигове, в които можех да остана сама. Вече не. Сега сякаш всички стени в дома ми се превърнаха в едностранни огледала. Можеш ли да си представиш какво е?

— Да, струва ми се — внимателно отвърна той.

— След няколко дни вниманието ще се насочи към нещо друго, за да погуби някой друг. Но аз никога няма да знам кога някой маниак по света наднича в спалнята ми, все още любопитен, макар и след години. И даже времепространствените камери утре да изчезнат, това никога няма да върне Дезмънд.

— Виж, достатъчно ми е тежко — въздъхна тя. — Но поне знам, че всичко това е заради нещо, което съм извършила преди много време. Мъжът ми и дъщеря ми нямат нищо общо. И въпреки това ги подложиха на същото безмилостно наблюдение. И Дезмънд…

— Съжалявам.

Хедър сведе очи. Чашата трепереше в ръката й и изящният порцелан тракаше в чинийката.

— И аз съжалявам. Не се съгласих да се срещнем, за да те накарам да изпитваш угризения.

— Не се безпокой. И без това вече изпитвам. И аз съм виновен за публиката. Егоистично от моя страна.

Тя измъчено се усмихна.

— Те вече бяха тук. — Хедър махна с ръка около главата си. — Понякога си представям, че мога да разпръсна зрителите като мухи. Но предполагам, че няма смисъл. Радвам се, че дойде, въпреки обстоятелствата… Искаш ли още чай?

 

 

… Тя имаше кафяви очи.

Едва по време на дългото пътуване до Сидър Сити Боби осъзна този факт.

— Търсачката — извика той. — Основни генетични данни. Доминантни и рецесивни гени. Например, сините очи са рецесивни, кафявите — доминантни. Така че ако бащата има сини очи, а майката — кафяви, децата би трябвало да са с…

— Кафяви очи ли? Не е толкова просто, Боби. Ако хромозомите на майката носят ген на сини очи, някои от децата също ще са със сини очи.

— Сини-сини от бащата, сини-кафяви от майката. Четири комбинации…

— Да. Така че едно от четири деца ще е синеоко.

„Аз съм синеок — помисли си той. — Очите на Хедър са кафяви.“

Търсачката бе достатъчно интелигентна, за да разбере истинския му въпрос.

— Нямам информация за генетичното наследство на Хедър, Боби. Ако искаш, мога да потърся…

— Няма значение. Благодаря.

Той се отпусна назад. Въпросът му несъмнено беше глупав. В рода на Хедър трябваше да има някой със сини очи.

Несъмнено.

Колата се носеше в спускащата се нощ.