Артър Кларк, Стивън Бакстър
Светлината на другия ден (30)

Епилог

— Боби. Моля те, събуди се. Боби. Чуваш ли ме?…

Гласът достигаше до него сякаш от въздуха. Женски глас. Той го чу и разбра думите още преди да усети тялото си.

Очите му бяха затворени.

Лежеше по гръб на меко легло. Постепенно почувства крайниците си, бавния си пулс, издигането, и спускането на гърдите си. Всичко му се струваше нормално.

И все пак знаеше, че не е: имаше нещо нередно, нещо едва забележимо, като лилавото небе на креда.

Изпълни го необясним страх.

Боби отвори очи.

Над него се бе навело женско лице: фини скули, сини очи, руса коса, бръчки около очите. Можеше да е на четиридесет, дори на петдесет. И въпреки това я позна.

— Мери?

Това неговият глас ли беше?

Той повдигна ръка. От ръкава на странна сребриста дреха се подаваше костелива китка. Пръстите бяха дълги и тънки като на пианист.

Това неговата ръка ли беше?

Мери — ако наистина бе Мери — се наведе и хвана лицето му с ръце.

— Събуди се. Благодарение на Хайрам. Разбираш ли ме?

— Да. Да, аз…

— Какво си спомняш?

— Дейвид. Лабораторията. Ние…

— Пътувахте. Да. Добре, спомняш си. По време на своята анастаза Дейвид ни разказа какво сте видели.

„Анастаза“ — помисли си Боби. Възкресяване. Полазиха го тръпки.

Опита се да седне. Тя му помогна. Чувстваше се слаб, лек.

Намираше се в стая с голи стени. Цареше сумрак. Отворената врата водеше към облян в светлина коридор. Имаше само един прозорец, малък и кръгъл. През него се виждаше нещо синьо и черно.

Синя Земя. Черно небе.

Въздухът на Земята беше кристалночист. Над сините океани имаше някаква сребриста структура, издигаща се на стотици километри над повърхността. В орбита ли бе? Не — Земята не се въртеше. В такъв случай беше в някаква орбитална кула.

— Мъртъв ли съм? Възкресен ли съм, Мери?

Тя изсумтя и прокара пръсти през косата му.

— Дейвид ни предупреди. Въпроси, въпроси. — Говореше странно, гласът й звучеше дрезгаво, сякаш отдавна не го бе използвала.

— Защо са ме съживили?… А, Пелин. Това ли е?

Мери се намръщи и като че ли за миг се заслуша в далечни гласове.

— Пелин ли? Кометата ли имаш предвид? Отдавна я отклонихме. — Каза го нехайно, сякаш бяха пропъдили от лицето си комар.

— Тогава какво?

— Мога да ти обясня как се озова тук — внимателно отвърна тя. — А после ще трябва сам да си отговориш защо…

Бяха изтекли шестдесет години.

Пак времепространствената камера, разбира се. Вече бяха в състояние да се връщат в миналото и да разчитат ДНК във всеки момент от живота на всяка личност. Освен това можеха да копират ума й. После събираха двете заедно, възкресеното тяло и разума.

За да върнат човека от мъртвите.

— Ти умираше — каза Мери. — В този момент те копирахме. Макар че ти тогава не го знаеше.

— Значи съм клонинг на самия себе си?

— Да. По времето на Хайрам процедурата е била в експериментална фаза. Имало е проблеми с теломерите ти. — Генетичните структури, които контролираха стареенето на клетките. — Животът ти бързо си отиваше след…

— След последния ми спомен в лабораторията.

— Да.

Странна мисъл: още докато бе подавал онази чаша с кафе на Дейвид, животът му вече беше свършил.

Тя го хвана за ръка. Когато се изправи, Боби се почувства лек, сякаш се движеше насън. Едва сега забеляза, че Мери е гола и че има импланти в ръцете и корема си. Гърдите й странно се поклащаха: прекалено бавно, като че ли гравитацията тук беше по-слаба.

— Ще научиш много нови неща — каза тя. — Вече има достатъчно място. Населението на Земята е стабилно. Живеем на Марс, на луните на външните планети и се насочваме към звездите. Правят се експерименти за прехвърляне на човешки умове в квантовата пяна.

— Място за какво?

— За анастазата. Искаме да съживим всички човешки души, чак до самото начало на вида. Всеки беглец, всяко мъртвородено дете. Ще поправим миналото, ще победим ужасната трагедия на смъртта във вселена, която може да съществува десетки милиарди години.

„Прекрасно — помисли си Боби. — Сто милиарда души, възкресени като листа на есенно дърво.“

— Но дали ще са същите хора? — бавно попита той. — Дали самият аз съм същият човек?

— Някои философи твърдят, че е възможно. Но…

— Но ти не смяташ така.

— Не. Съжалявам.

— Какво ще направите, след като възкресите всички?

Въпросът като че ли я озадачи.

— Ами… каквото поискаме, разбира се. — Мери стисна ръката му. — Хайде. Кейт те чака.

Двамата ръка за ръка поеха към светлината.