Артър Кларк, Стивън Бакстър
Светлината на другия ден (28)

27.
Семейна история

Когато насила я върнаха в човешкото общество, Кейт с облекчение научи, че присъдата й е анулирана. Ала се смая, когато откри, че са я откъснали от Мери и приятелите й и че е в ръцете на Хайрам Патерсън.

 

 

Вратата на стаята се отвори.

На прага застана пазачката й: висока стройна жена в делови костюм с панталони. Дори беше красива — но безизразното й лице и тъмните й очи бяха вледеняващи.

Казваше се Мей Уилсън.

Уилсън буташе пред себе си малка количка. Тя я остави, хвърли професионален поглед наоколо и излезе навън с количката от предишната вечер. Без да изрече нито дума.

Кейт седеше на леглото единствената мебел в стаята. Стана и се приближи до количката. Имаше студено месо, салата, хляб, плодове, каничка кафе, бутилирана вода, портокалов сок. На долното равнище откри чисто бельо, гащеризони и чаршафи. Както обикновено. Отдавна беше проучила възможностите на количките. Хартиените чинии и пластмасовите прибори бяха безполезни за всичко друго, освен за основното си предназначение, а сега дори и за това. Даже колелата бяха от мека пластмаса.

Кейт се върна на леглото и разсеяно захапа една праскова.

Веднъж почти бе успяла да избяга. Доставяше й удоволствие да си припомня случая.

Беше се подготвяла повече от седмица. Всеки следващ път оставяше количката от храната съвсем малко по-навътре в стаята. Накрая Уилсън бе принудена да прекрачи прага — само една крачка, ала Кейт се надяваше, че ще е достатъчна.

Тя се втурна към пазачката си, блъсна я с рамо и изхвърча навън.

Стаята й се оказа просто кутия в средата на гигантски хангар. Наоколо имаше други пазачи, мъже и жени, които се изправиха от бюрата си и извадиха оръжията си. Кейт отчаяно се огледа в търсене на път за бягство…

Желязна ръка стисна дланта й и изви кутрето й. Кейт падна на колене и запищя, усетила костта на пръста й да изхрущява.

Беше Уилсън, разбира се.

Когато се свести, бе завързана на пода на стаята си. Дойде лекар и се погрижи за ръката й.

Когато на другия ден дойде да й донесе храна, Уилсън я стрелна с поглед, пълен с омраза. „Наранила съм гордостта й — осъзна Кейт. — При следващия ми опит няма да се поколебае да ме убие.“

Но разбираше, че цялата тази омраза не е насочена към нея. По същия начин, по който тя не бе истинската цел на Хайрам. Кейт беше само примамка, примамка в капан.

Просто стоеше на пътя на тези побъркани хора с техните непонятни намерения.

Нямаше смисъл да мисли за такива неща. Тя се отпусна на леглото си и се опита да проясни ума си.

Нечия ръка докосна дланта й.

 

 

Сред хаоса, обвиненията и гнева, последвали откриването на Мери и Кейт, Дейвид помоли да види Мери в хладното спокойствие на лабораторията.

Още при първия поглед го потресоха познатите й сини очи, почти същите като онези, които бе проследил чак до Африка.

Мисълта за преходността на човешкия живот го накара да потръпне. Наистина ли Мери не беше нищо повече от мимолетна проява на гени, предадени й през хиляди поколения още от отдавна отминалите неандерталски времена, гени, които тя на свой ред щеше да предаде на непознатите си бъдещи потомци? Но времепространствената камера бе унищожила тази мрачна перспектива. Животът на Мери беше преходен, да, но това не го правеше по-маловажен — и след като миналото бе достъпно за всеки, със сигурност щяха да я запомнят.

И животът й, оформящ се в този свят на бързи промени, все още можеше да я отведе на невъобразими места.

— Изглеждаш притеснен — каза тя.

— Защото не съм сигурен с кого разговарям.

Мери изсумтя и Дейвид за миг видя старото, дръзко, недоволно момиче.

— Прости ми невежеството — рече той. — Просто се опитвам да разбера. С всички ни е така. Това е нещо ново за нас.

Тя кимна.

— И затова се страхувате, така ли?… Да. Да, естествено. Ние сме тук. Времепространствената дупка в главата ми никога не се затваря, Дейвид. Всичко, което правя, всичко, което виждам, чувам и чувствам, всичко, което мисля, е…

— Общо ли?

— Да. — Мери го погледна. — Знам какво намекваш. Че се разтварям в общата маса. Нали? Но не е така. Аз не губя предишната си същност. Напротив. По-силна съм. Просто умът ми придобива още един пласт. Получавам по-големи възможности за обработка на информацията, ако щеш. Нов пласт върху централната ми нервна система, по същия начин, по който тя покрива по-старите биохимични връзки. Не съм изгубила спомените си. Има ли значение, че те се съхраняват и в главите на други?

— Но това не е просто някакъв вид мобилна телефонна мрежа, нали? Вие, Свързаните, твърдите, че е нещо повече. Не се ли получава нова личност, колективен ум, свързан с времепространствени дупки?

— Смяташ, че това е чудовищно, нали?

— Не знам какво да мисля.

Дейвид впери очи в нея, опита се да я види през обвивката на Свързаността.

Свързаните бяха станали известни като блестящи актьори — или по-точно лъжци. Благодарение на свободните си пластове съзнание, всеки от тях съвършено владееше езика на тялото си, лицевите си мускули — власт над комуникационните канали, еволюирали, за да предават информация. Дейвид нямаше причина да смята, че Мери го лъже, просто не можеше да е сигурен, че казва истината.

— Защо не ми зададеш въпросите, които наистина те интересуват? — рече тя.

— Добре. Какво е… усещането, Мери?

— Същото. Само че… повече. Би трябвало да си в състояние да го разбереш. Аз не съм учен. Но съм решавала загадки. Играя шах. Науката е нещо подобно, нали? Откриваш нещо, сякаш облаците се разкъсват, само за миг, и погледът ти прониква много по-надалеч, отколкото преди.

— Да — отвърна Дейвид. — Преживявал съм такива моменти. Невероятно е.

Тя стисна дланта му.

Но за мен постоянно е така. Не е ли чудесно?

— Съзнаваш ли защо хората се страхуват от вас?

— Те не само се страхуват — спокойно каза Мери. — Преследват ни. Нападат ни. Но не могат да ни навредят. Ние ги виждаме отдалече, Дейвид.

Това го вледени.

— И даже да убият някой от нас, даже да убият мен, ние, съвкупната същност, продължаваме да съществуваме.

— Какво означава това?

— Информационната мрежа, която определя Свързаните като цяло, постоянно расте. Не може да се унищожи. Тя е нещо като Интернет от умове.

Малко раздразнен, той се намръщи.

— Чувала ли си за теорията за връзката? Става дума за психологическата ни потребност от тесни връзки, за да скрием ужасната истина, че всеки един от нас е сам. Това е най-голямата битка на човешкото съществувание. И тъкмо затова Свързаните привличат толкова много хора. Но чипът в главата ти няма да ти помогне. Защото накрая трябва да си сама, също като мен.

Тя снизходително се усмихна и Дейвид се засрами.

— Това може да не е вярно — отвърна Мери. — Може би ще продължа да съществувам след смъртта на тялото ми — тялото на Мери. Но аз, моят разум и спомени, вече не се ограничават само до моето тяло. Те са общи. Не е ли прекрасно?

— Но дали ще си ти? — промълви Дейвид. — Можеш ли наистина да избегнеш смъртта по този начин? Или общата ти същност ще е само копие?

Тя въздъхна.

— Не знам. Човешкият живот е трагичен, Дейвид. Колкото повече стават Свързаните, толкова по-ясно го съзнавам. И го чувствам. — Над все още младото й лице се спусна призрачна маска на много по-стара жена.

— Ела с мен — рече той. — Искам да ти покажа нещо.

 

 

Кейт подскочи и рязко дръпна ръката си.

После се насили да се закашля, за да скрие неволното си ахване, и отпусна дланта си върху завивката.

И отново усети онова нежно докосване, топлите, силни пръсти, познати въпреки ръкавицата-невидимка. Те затрептяха в дланта й и Кейт се опита да запази спокойствие, като продължаваше да яде прасковата.

„Извинявай, че те стреснах. Нямаше как да те предупредя.“

„Боби?“

„Кой друг? Хубав затвор.“

„В лабораторията, нали?“

„Да. ДНК-проследяване. Дейвид помогна. Бегълците. Мери. Цялото семейство е заедно.“

„Трябваше да дойдете. Хайрам иска теб. Аз съм примамката.“

„Няма да те изоставя. Имам нужда от теб. Бъди готова.“

„Веднъж опитах. Пазачите внимават…“

Тя рискува да хвърли поглед настрани. Не виждаше признаци от присъствието му, само едва забележима сянка, хлътване на покривката на леглото, загатване за пречупване на светлината. Очевидно дрехите-невидимки се усъвършенстваха също толкова бързо, колкото и самата времепространствена камера.

„Може би няма да имам друг шанс — помисли си Кейт. — Трябва да му го кажа.“

„Боби. Видях Дейвид. Имаше новини. За теб.“ Знаците му станаха по-бавни, по-колебливи. „Какво за мен?“

„За семейството ти… — Не можеше да го направи. — Попитай Хайрам.“

„Питам теб.“

„За раждането ти. Твоето раждане.“

„Питам те. Питам те.“

Кейт дълбоко си пое дъх.

„Не е както го знаеш. Помисли. Хайрам е искал династия. Дейвид — голямо разочарование, изплъзнал се е от властта му. Майката — досадна пречка. Затова — дете без майка.“

„Не разбирам. Аз имам майка. Хедър.“

Тя се поколеба.

„Не. Боби, ти си клонинг.“

 

 

Дейвид се отпусна назад и постави студената метална лента на главата си. Когато потъна във виртуалната реалност, светът помръкна и утихна и той за миг изгуби усещане за тялото си.

После навсякъде около тях изгряха звезди. Мери ахна и стисна ръката му.

Заобикаляше ги триизмерна звездна диорама на фона на кадифено черно небе. Звездите бяха повече, отколкото в най-тъмната пустинна нощ — и все пак имаше структура. По небесния екватор течеше огромна река от светлина. Млечният път, разбира се.

Той погледна надолу. Там беше тялото му, познато, ясно различимо, свободно плуващо в пространството. Мери се носеше до него. Допирът й му действаше успокоително. „Странно“ — помисли си Дейвид. Можеха да пращат умовете си на повече от две хиляди светлинни години от Земята и въпреки това трябваше да се държат за ръце.

 

 

„Дълга история. Японска лаборатория. Хедър просто те е износила. Дейвид е проследил историята с времепространствена камера. После пък постоянното промиване на мозъка. Хайрам не е искал повече грешки…“

„Хедър. Не изпитвах нищо към нея. Сега знам защо. Жалко.“

„Да. Жалко.“

В следващия миг вратата рязко се отвори.

Насочила пистолета си напред, в стаята влезе Мей Уилсън и без да се колебае, стреля два пъти от двете страни на Кейт.

Разнесе се вик, във въздуха бликна кръв.

Кейт се опита да се изправи. Ала дулото на оръжието вече сочеше към тила й.

— Не мърдай!

Дрехата-невидимка на Боби се разтваряше, около входната и изходната рана се образуваха големи концентрични кръгове пречупена светлина и сянка. Кейт виждаше, че той се опитва да се добере до вратата. Но там го очакваха другите пазачи.

На прага стоеше самият Хайрам. Лицето му се изкриви от непонятна емоция.

— Знаех си, че няма да устоиш. Пипнах те, копеленце нещастно!

 

 

Не помнеше откога не е напускала килията си. Може би от тридесет дни? Четиридесет? И сега се чувстваше разголена в огромната мрачна лаборатория.

Оказа се, че куршумът е пронизал рамото на Боби. Мускулите бяха разкъсани, костта — строшена, но по чиста случайност животът му беше вън от опасност. Лекарите искаха да му поставят пълна упойка, ала той отказа.

Обсебен от поредния си проект, Хайрам приличаше на преследвано животно. Движенията му бяха странни, почти като тикове. Бе прекарал прекалено много време сам. „Самият той е обект на експеримент“ — кисело си помисли Кейт. Човешко същество, лишено от компания, подложено на постоянно наблюдение от невидимите гневни очи на останалите жители на планетата. Погубваше го машината, която той навярно все още не разбираше. Едва ли друг човек в историята бе имал повече право да страда от параноя.

Ала никога нямаше да му прости онова, което беше направил с нея и Боби. И съзнаваше, че няма абсолютно никаква представа какви са намеренията му за тях.

Отведоха ги в част от лабораторията, която Кейт никога не бе виждала. Нещо като бункер, огромен куб, полувкопан в пода. Вътрешността му беше ярко осветена. Отстрани имаше врата, която се отваряше с тежко колело като в подводница.

Без да изпуска ръката на Кейт, Боби предпазливо пристъпи напред.

— Какво е това, Хайрам? Защо ни доведе тук?

— Хубаво място, а? — ухили се баща му и самоуверено плесна стената с длан. — Взехме част от техниката от старата база на САВКО^[1] в Колорадо. Целият бункер е монтиран на гигантски пружини, които поглъщат ударната вълна.

— Против ядрено нападение ли е?

— Не. Стените не могат да устоят на експлозия. Поне външна. Бункерът е създаден да ограничи експлозията вътре.

Боби се намръщи.

— За какво говориш?

— За бъдещето. Бъдещето на „Нашият свят“. Нашето бъдеще, сине.

— Дейвид и Мери знаят, че съм тук. И специален агент Мейвънс. Скоро ще дойдат и тогава аз ще си тръгна. С нея.

Хайрам замислено го погледна, после погледна Кейт.

— Прав си, разбира се. Не мога да ви задържа тук. Макар че може би ще е забавно да опитам. Дай ми само пет минути. Позволи ми да ти покажа, Боби. — Той се насили да се усмихне.

— Само това ли искаш? — с видимо усилие попита Боби. — Да… ме убедиш в нещо? Това ли било?

Хайрам даде знак на пазачите да отворят вратата на бункера.

Стените бяха от дебела стомана. Вътре имаше място само за Хайрам, Кейт, Боби и Уилсън.

Кейт напрегнато се огледа. Това очевидно беше експериментална лаборатория: черни дъски, софтскрийни, сгъваеми столове и бюра. В средата имаше нещо като топлообменник, малка турбина и някакви бели кутии. На едно от бюрото бе оставена недопита чаша кафе.

Хайрам застана в центъра на бункера.

— Изгубихме монопола над времепространствената камера по-бързо, отколкото исках. Но направихме доста пари. И продължаваме да печелим — все още сме далеч пред всичките ни конкуренти. Но след някоя и друга година времепространствената камера ще достига до всяка точка на вселената. И дори хлапетата имат персонални камери. Пазарът на генератори се пренасища.

— Ти обаче имаш нова идея — каза Кейт. — Нали?

Хайрам я изгледа яростно.

— Това не те засяга. — Той се приближи до машината и я погали. — Вече сме адски добри в разширяването на време пространствените дупки. Досега ги използвахме за обмен на информация. Но твоето умно братче Дейвид ще ти каже, че е нужно ограничено количество енергия, за да запишеш дори само един бит. Така че, щом пращаме информация, трябва да пращаме и енергия. В момента тя е съвсем малко, няма да стигне даже за една електрическа крушка.

Боби сковано кимна. Раната очевидно го болеше.

— Но ти ще промениш това положение.

Хайрам посочи машината.

— Това е времепространствен генератор. Действа на принципа на сгъстения вакуум, обаче е далеч пред онези, които заливат пазара. Искам още повече да разширя и стабилизирам времепространствените дупки — много повече. Достатъчно, за да действат като тръбопроводи за огромни количества енергия. И енергията, която ще получаваме, ще минава през топлообменника и турбината, за да извлича използваемото електричество. Елементарна техника от деветнайсети век — но, ми стига. Това е само експериментален вариант, който обаче доказва валидността на принципа и решава проблемите — главно стабилността на времепространствените дупки…

— А откъде ще получаваш енергията? — прекъсна го Боби.

Хайрам се ухили и посочи към краката си.

— Отдолу. От земното ядро, сине. Плътна топка от никел и желязо, голяма колкото Луната и гореща колкото слънчевата повърхност. Цялата тази енергия е затворена там, откакто се е образувала Земята, тя е генераторът, който захранва вулканите, земетресенията, движението на кората… Разбираш ли? Енергията, която изгаряме ние, е като пламъче на свещ в сравнение с ядрото. В момента, в който инженерите решат проблема със стабилността на времепространствените дупки, с енергийния бизнес ще е свършено. Термоядрени реактори, глупости! И това няма да е краят. Може би някой ден ще използваме енергията на самите звезди. Не ти ли ясно, Боби? Даже времепространствената камера не е нищо в сравнение със сегашните възможности. Ние ще променим света. Ще станем богати… Това е мечтата ми, сине. И искам да я изпълним заедно. Ти и аз. Да построим ново бъдеще, да построим „Нашият свят“.

— Татко… — Боби махна със здравата си ръка. — Възхищавам ти се. Възхищавам се на мечтите ти. Няма да ти преча. Но не искам да участвам. Парите и властта ти не са истински. Истински съм аз. Ние с Кейт. Аз нося твоите гени, Хайрам. Но не съм като теб. И никога няма да бъда, колкото и да се опитваш…

И в този момент Кейт осъзна зрънцето истина, което лежеше в сърцето на най-сложната история.

„Аз не съм като теб“ — бе казал Боби.

Ала тъкмо това беше проблемът.

 

 

Мери бе зяпнала. Дейвид се усмихна, протегна ръка и натисна брадичката й нагоре.

— Не мога да повярвам — каза тя.

— Това е мъглявина. Казва се Триделната мъглявина.

— Вижда ли се от Земята?

— О, да. Но ние сме толкова далеч, че светлината, която се е отразила от мъглявината по времето на Александър Велики, едва сега достига до земната повърхност. — Той посочи с ръка. — Виждаш ли ония тъмни петна? — Те бяха малки, като капки мастило в цветна вода. — Казват се глобули на Бок^[2]. Даже най-малките могат да обгърнат цялата Слънчева система. Според нас там се раждат звездите: облаци от прах и газ, които се сгъстяват и се образуват нови слънца. Това е продължителен процес, разбира се. Но последната фаза, когато звездата взривява прашната си обвивка и започва да свети, може да настъпи напълно неочаквано. — Дейвид я погледна. — Помисли. Ако живееше тук, например на оная ледена топка под нас, щеше да видиш раждането на десетки, навярно даже стотици звезди.

— Чудя се каква ли религия щяхме да измислим тогава — каза Мери.

— Сигурно с повече образи на раждане, отколкото на смърт.

— Защо ме доведе тук?

— Всеки би трябвало да види това, преди да умре.

— И ние вече го видяхме — малко сдържано рече тя. — Благодаря ти.

Дейвид ядосано поклати глава.

— Не „вие“. Не Свързаните. Ти, Мери. Надявам се, че ще ми простиш.

— Какво искаш да кажеш, Дейвид?

Той се поколеба. После посочи с ръка.

— Някъде там зад мъглявината е центърът на галактиката. Огромна черна дупка с маса милион пъти по-голяма от тази на Слънцето. И продължава да расте. От всички посоки в нея се вливат облаци от прах, газ и взривени звезди.

— Виждала съм снимки — каза Мери.

— Да. Заради невероятното гравитационно изкривяване е малко трудно да се приближиш до самата дупка, но въпреки това там са се събрали цял куп безплътни наблюдатели, носещи се из времето и пространството. — Дейвид се усмихна. — Когато свикнеш с виртуалната реалност във време-пространството, ще откриеш, че няма нужда да носиш много багаж.

— Искам да кажа, Мери — продължи Дейвид, — че ние пращаме човешки умове като облак от прашинки на разстояние от двеста хиляди светлинни години и на стотици хилядолетия назад във времето: отвъд стотици милиарди звездни системи, чак до рожденото място на човечеството. Възможностите за проучване наистина са безкрайни. Някои от теориите ни се потвърдиха, други категорично бяха отхвърлени. Това е същността на науката. Но ми се струва, че научихме нещо много по-важно.

— И това е…

— Че разумът — самият живот — е безценен — бавно отвърна Дейвид. — Ние сме едва в самото начало на проучванията си, но вече знаем, че на разстояние от хиляди светлинни години няма нито една значима биосфера, колкото и назад във времето да се връщаме. О, навярно в някое топло тинесто езеро има микроорганизми. Или пък в цепнатините на някоя вулканична скала. Но няма друга Земя. Виж, Мери, времепространствената камера коренно промени възприятията ми. Видях доброто и злото в сърцето на съседа си, лъжите в собственото ми минало, баналния ужас в историята на народа ми. Но вече надживяхме всичко това, надживяхме суетата на кратките човешки векове, шумния остров, по който пълзим. Видяхме пустотата на вселената, безсмисления кипеж на миналото. Вече не се самообвиняваме за семейната си история и започваме да проумяваме по-голямата истина: че сме заобиколени от бездна, от безкрайна тишина, от сляпо действащи безмозъчни сили. Времепространствената камера всъщност ни дава друга перспектива. И тя ни ужасява.

— Защо ми казваш всичко това?

Той я погледна.

— Защото искам всички вие да осъзнаете отговорността, която носите. Знаеш ли, някога имало един йезуит, казвал се Теяр дьо Шарден^[3]. Той вярвал, че също както животът покрива Земята и образува биосферата, така човечеството, мислещият живот, накрая ще обгърне живота, за да образува по-висш пласт, познавателен пласт, наречен „ноосфера“. Според него организацията на ноосферата щяла да се развие и да се слее в едно свръхразумно същество, което нарекъл „Точката Омега“.

— Да — рече Мери и затвори очи. — „Краят на света: пълното самовглъбяване на ноосферата, която едновременно е достигнала до абсолютните граници на своята сложност и централност…“

— Чела си Шарден?

— Ние.

— Всичко е заради Пелин — прегракнало каза Дейвид. — Това е проблемът ми. Новите нихилистични философии не ме утешават. Просто не мога да понеса мисълта, че в този момент на трансцендентна мъдрост животът и разумът ще бъдат унищожени.

Тя докосна лицето му с малките си ръце.

— Разбирам. Повярвай ми. Работим по този въпрос.

И вглеждайки се в нейните едновременно млади и стари очи, Дейвид й повярва.

Светлината се променяше и постепенно ставаше по-тъмна.

Синьо-бяла двойна звезда преминаваше зад по-плътния диск на родителя си. Лъчите й струяха през сложните газови пластове в периферията на гиганта и когато двойната звезда достигна мъглявия му хоризонт, Дейвид видя сенки, хвърляни от по-плътни участъци в по-рядката атмосфера, абсолютно прави ивици, дълги милиони километри. Звездата залязваше, с благоговение осъзна той — пример за небесна геометрия и перспектива.

И това му напомни за океанските залези, на които се беше наслаждавал като дете, докато играеше с майка си по дългите атлантически плажове на Франция. Сноповете светлина, пронизващи плътните океански облаци, го караха да се чуди дали всъщност не вижда сиянието на самия Бог.

Дали Свързаните представляваха начало на нов вид хора — на нов вид разум? Може би той осъществяваше първия контакт със същество, чиито интелект и мъдрост надхвърляха неговия?

Ала новият разум трябваше да еволюира, новите способности трябваше да усвоят по-широката перспектива. „Страхуват се от вас и ви презират — помисли си Дейвид, — и все още сте слаби. И аз се страхувам от вас и ви презирам. Но по същия начин са се страхували и са презирали Христа. А бъдещето е принадлежало на Него. Както навярно принадлежи на вас.

И вие може би сте единствената ми надежда.

Но каквото и да е бъдещето, не мога да не тъгувам за дръзкото момиче, което някога живееше зад тези мъдри сини очи.

И ме смущава това, че ти нито веднъж не спомена за майка си, която прекарва остатъка от живота си в блуждаене из пространството и времето. Нима ние, вашите предшественици, означаваме толкова малко за вас?“

Мери се притисна до него и го прегърна. Въпреки тежките му мисли, простата й човешка топлина го изпълни с утеха.

— Да си вървим — каза тя. — Мисля, че брат ти има нужда от теб.

 

 

Кейт знаеше, че трябва да му каже.

— Боби…

— Млъкни, Манзони — изръмжа Хайрам. Той беше бесен, размахваше ръце във въздуха и гневно крачеше. — Ами аз? Аз те създадох, копеленце нещастно! Създадох те, за да продължа да живея, да знам, че не съм…

— Че не си изгубил всичко — прекъсна го Кейт.

— Манзони!

Уилсън направи крачка напред и застана между Хайрам и Боби.

Кейт не й обърна внимание.

— Искал си да създадеш династия. Искал си потомците ти да управляват скапаната планета. С Дейвид не си успял, затова си направил втори опит, този път без неудобството да го споделяш с майка. Да, ти си създал Боби и си се опитал да го контролираш. Но той не желае да играе твоята игра.

Стиснал юмруци, Хайрам се обърна към нея.

— Желанията му не ме интересуват. Никой не може да ми попречи.

— Не? — смаяно рече Кейт. — Не, нали? Боже мой, Хайрам.

— Кейт — настойчиво каза Боби, — мисля, че трябва да ми обясниш за какво говориш.

— О, не твърдя, че планът му е бил такъв от самото начало. Но винаги го е държал в резерва, в случай че ти не му… съдействаш. Разбира се, трябвало е да чака, докато разработи технологията. Но сега всичко е готово. Нали, Хайрам?… — Още едно парче от мозайката застана на мястото си. — Ти финансираш Свързаните. Нали? Тайно, естествено. Но зад технологията за свързване на мозъци стоиш ти.

Кейт се вгледа в измъчените от болка очи на Боби и видя, че той най-после е разбрал.

— Боби, ти си негов клонинг. Тялото и нервната ти структура са максимално близки до тези на Хайрам. Той иска „Нашият свят“ да продължи да живее след смъртта му. Не желае корпорацията да се разпадне или, не дай Боже, да попадне в ръцете на някой извън семейството. Ти си единствената му надежда. Но ако не му съдействаш…

Боби се обърна към Хайрам.

— Ако не те наследя, ти ще ме убиеш. Ще вземеш тялото ми за собствения си долен ум.

— Нищо подобно — възрази баща му. — Не разбираш ли? Ние ще останем заедно, Боби. Аз ще победя смъртта, за Бога! И когато остарееш, отново можем да го направим. И после пак.

Боби се освободи от ръката на Кейт и закрачи към него.

Уилсън му препречи пътя, скри Хайрам зад гърба си и вдигна пистолета си.

Кейт понечи да пристъпи напред, да се намеси, но краката й сякаш бяха залепнали за пода.

Уилсън се колебаеше. Цевта на оръжието й трепереше.

Тя мълниеносно се завъртя, удари Хайрам по ухото и го просна на пода. После хвана Боби за ръката. Той се опита да се съпротивлява, но Уилсън силно стисна раненото му рамо и Боби извика от болка и се свлече на колене.

Кейт окончателно се обърка. Ами сега? Можеше ли да стане по-сложно? Коя беше тази Уилсън? Какво искаше?

Телохранителката бързо издърпа Боби до Хайрам и започна да натиска бутоните на контролния пулт в средата на бункера. Разнесе се бръмчене на перки, пращене на озон.

Хайрам се помъчи да се изправи, но Уилсън го събори обратно с ритник в гърдите.

— Какво правиш, по дяволите? — изхриптя той.

— Отварям времепространствена дупка — съсредоточено измърмори жената. — Мост до центъра на Земята.

— Не е възможно — каза Кейт. — Времепространствени дупки все още са нестабилни.

— Знам — изсумтя Уилсън. — Тъкмо това е въпросът. Не разбираш ли?

— Боже мой! — възкликна Хайрам. — Подготвяла си го през цялото време!

— Убийството ти. Точно така. Чаках подходяща възможност. И моментът най-после настъпи.

— Защо, за Бога?

— Заради Барбара Уилсън. Моята дъщеря.

— Коя?…

— Ти я унищожи. Ти и твоята времепространствена камера. Без теб…

Хайрам се изсмя, грозно и нервно.

— Не ми казвай. Няма значение. Всички ме мразят за нещо. Винаги съм знаел, че ще ме убият. Но аз ти вярвах, Уилсън.

— Ако не беше ти, щях да съм щастлива. — Гласът й звучеше абсолютно спокойно.

— За какво говориш?… Е, така или иначе, какво ми пука? Виж, убий мен — отчаяно каза Хайрам. — Пусни Боби. И момичето. Те нямат значение.

— Имат. — Уилсън сякаш още малко и щеше да се разплаче. — Не разбираш ли? Точно той има значение. — Бръмченето се усилваше, по стенните монитори течаха цифри. — Само още няколко секунди. Няма да чакаш дълго. И после всичко ще свърши. — Телохранителката се обърна към Боби. — Не се бой.

— Какво ще правиш? — с усилие попита той.

— Няма да усетиш нищо.

— Теб какво те интересува?

— Интересува ме. — Тя го погали по бузата. — Наблюдавах те толкова време. Знаех, че си клонинг. Това няма значение. Видях те да правиш първите си стъпки. Обичам те.

— Скапана времепространствена воайорка! — изръмжа Хайрам. — Такава ли си била? Колко… нищожно. Преследвали са ме свещеници и сводници, политици и престъпници, националисти, луди и побъркани. Всички мразят създателя на времепространствената камера. Аз успях да ги надхитря. А сега — ти. — Той започна да се съпротивлява. — Не. Не по този начин. Не по този начин…

С едно-единствено плавно движение Хайрам се вкопчи в крака на Уилсън и впи зъби в пищяла й.

Жената извика от болка и го удари. Той не я изпускаше. Кръвта й се стичаше от устата му. Уилсън се стовари отгоре му и замахна с ръка. Хайрам надигна глава и извика на Кейт:

— Изведи го оттук! Изведи го… — Но телохранителката заби юмрука си в окървавеното му гърло, разнесе се изхрущяване на хрущяли и кост и гласът му се превърна в къркорене.

Кейт хвана Боби за здравата ръка и насила го повлече навън. Главата му се блъсна в горния праг на вратата и той извика, но Кейт не му обърна внимание.

Тя затръшна вратата и завъртя колелото.

Пазачите на Хайрам колебливо се приближиха към тях.

— Помогнете му и го измъкнете оттук! — извика им Кейт.

Но в този момент стената се изду навън и проблесна светлина, ярка като слънцето. Оглушала и ослепяла, Кейт сякаш започна да пада.

В безкраен мрак.