Артър Кларк, Стивън Бакстър
Светлината на другия ден (26)

25.
Бегълците

Боби и Кейт предпазливо вървяха по Оксфорд Стрийт.

Преди три години, скоро след като ги остави в една от групите на Бегълците, Мери изчезна от живота им. Това не бе необичайно. Обхващащата целия свят мрежа действаше на малки групи по подобие на някогашните терористични организации.

Но обезпокоен, че толкова отдавна няма вести от сестра си, в последно време Боби беше засякъл следите и в Лондон. И днес, поне така го бяха уверили, щеше да се срещне с нея.

Сивата мъглива пелена на лондонското небе вещаеше дъжд. Нито горещ, нито студен летен ден, дразнеща градска неопределеност. Боби се задушаваше в дрехите-невидимки, които, разбира се, трябваше да носи винаги.

Двамата се плъзгаха с плавни, незабележими крачки от група на група. С опитна лекота щяха да се слеят с навалицата и да стигнат до центъра. Никога не биваше да минават по същия път, по който са дошли. Ако се наложеше, дори щяха да се върнат заднишком по стъпките си. Напредваха бавно. Но никой времепространствен наблюдател не можеше да ги проследи повече от няколко крачки — толкова ефикасна стратегия, че Боби се чудеше още колко Бегълци се движат като призраци из тълпите.

Въпреки рязката промяна на климата и всеобщото обедняване, Лондон все още привличаше туристи. Хората продължаваха да идват тук, за да разгледат художествените галерии, древните паметници и дворците, вече опразнени от членовете на кралското семейство, намерили по-слънчево място за трона си в монархическа Австралия.

Ала в същото време беше очевидно, че този град е виждал и по-хубави дни. Повечето от магазините се бяха превърнали в мръсни дюкяни, паркингите пустееха като беззъба старческа усмивка. По тротоарите на тази голяма търговска улица все още мудно пълзяха реки от хора. И това ги превръщаше в удобно място за криене.

Но Боби се дразнеше от тази човешка плът, която го притискаше отвсякъде. Четири години след като Кейт беше изключила импланта му, той продължаваше да се плаши лесно — и да се отвращава от нежелания допир до други хора. Повръщаше му се от шкембетата и провисналите задници на безбройните възрастни японци по улицата — тази нация сякаш реагираше на времепространствената камера с масово възприемане на нудизма.

Над врявата на разговорите наоколо внезапно се разнесе вик:

— Барда!

Хората пред тях се разделиха и се пръснаха, като че ли пред някакъв разярен звяр. Боби дръпна Кейт за ръката и се вмъкнаха в един от магазините.

От навалицата се появи рикша. Теглеше я дебел, гол до кръста лондончанин. По тлъстите му гърди се стичаха ручейчета пот. Жената в рикшата говореше по импланта на китката си, явно с американски акцент.

Когато рикшата ги подмина, Боби и Кейт отново се вляха в тълпата. Той премести ръката си така, че пръстите му да докоснат нейната длан, и й каза със знаци: „Очарователен тип“.

„Той не е виновен — по същия начин отвърна Кейт. — Огледай се наоколо. Сигурно някога е бил министър на финансите…“

Продължиха към кръстовището с Тотнъм Корт Роуд. Когато отминаха Оксфорд Съркъс, хората пооредяха и двамата предпазливо ускориха крачка.

Кейт носеше качулката-невидимка леко разтворена, но отдолу имаше гладка анонимна маска, излъчваща фалшива инфрачервена характеристика. Ако застанеше неподвижно, холограмните проектори, които я обгръщаха с образи на фона, се стабилизираха и я правеха почти невидима от всеки ъгъл — поне докато отново се раздвижеше и краткото забавяне на процесора превърнеше обграждащото я поле в мъгла. Въпреки ограничените си възможности, дрехите-невидимки можеха да заблудят някой разсеян времепространствен оператор и затова си струваше да се носят.

Наближиха развалините на Сентър Пойнт, жилищен небостъргач, разрушен по време на кулминацията на шотландския сепаратизъм. Както им бяха обещали, тук ги очакваха. На пътя на Боби се изпречи трептящ женски силует. Жената протегна ръка и докосна дланта му. Трябваха му няколко секунди, за да се приспособи към бързите й, уверени знаци.

— „25. 4712425. Аз съм 4712425. Аз съм…“

„Ясно — отговори Боби. — 4712425. Аз съм 5650982. Спътничката ми е 8736540.“

„Добре е, когато всичко свършва добре. Елате с мен.“

Непознатата ги поведе по лабиринт от задни улички. Хванати за ръце, Боби и Кейт вървяха плътно до стените на сградите и се криеха в сенките. Но избягваха вратите, повечето от които бяха заети от просяци.

Боби докосна дланта на жената. „Струва ми се, че те познавам.“

„Значи невидимките и номерата просто са безполезни.“ Имаше предвид анонимните лични номера, които членовете на световната неофициална мрежа на Бегълците бяха съветвани да променят всеки ден. Те се получаваха от централен източник, достъпен с помощта на времепространствена камера. Говореше се, че това е генератор на случайни числа, заровен в замаскирана мина в Монтана и използващ квантовомеханични принципи.

„Не исках да кажа това.“

„Какво тогава? Не можеш да скриеш голям тлъст задник даже с невидимка.“

Боби се усмихна. Тези думи окончателно потвърждаваха, че „4712425“ е онази, която предполагаше: жена от южна Англия, шестдесетинагодишна, дебела, самоуверена, с чувство за хумор.

„Познавам стила ти. Стила на знаците ти.“

„Да, да, да. Казвали са ми го. Трябва да го променя.“

„Не можеш да промениш всичко.“

„Не, но мога да опитам.“

Боби знаеше, че „4712425“ се е пенсионирала преди няколко години и няма досие в полицията, нито пък каквито и да било други причини да премине в нелегалност — подобно на много други Бегълци. Просто не искаше хората да я наблюдават.

Накрая стигнаха до някаква врата. Водачката им даде знак и Боби и Кейт спряха, за да нагласят невидимките и топлинните си маски така, че да ги скриват изцяло.

Вратата се отвори.

… Но това също бе за заблуда, „4712425“ леко ги докосна и ги поведе нататък по улицата. Боби се озърна назад и видя, че вратата безшумно се затваря.

След неколкостотин метра стигнаха до друг вход, влязоха и потънаха в пълен мрак.

 

 

„Спокойно. Стъпало, стъпало, стъпало, още две…“ Спуснаха се по късо стълбище. Боби усети помещението пред тях по ехото и миризмата: беше голямо, с дебели стени и със звукоизолиращ килим. Носеше се аромат на храна и топли напитки. Имаше хора: долавяше смесения им мирис, чуваше тихото шумолене на движенията им.

„Усъвършенствам се — помисли си той. — Още една-две години и вече изобщо няма да имам нужда от очи.“

Слязоха по стълбището. „Стая, може би петнадесет квадратни метра — съобщи «4712425». — Две врати в дъното. Тоалетни. Хора, четиринадесет, всички възрастни. Затъмняващи се прозорци.“

„Мисля, че всичко е наред — каза Кейт. — Храна и легла. Хайде.“ Тя съблече невидимката си, после и гащеризона. Боби въздъхна, последва примера й и подаде дрехите си на „4712425“, която ги остави на невидима закачалка. Голи, освен топлинните си маски, Боби и Кейт отново се хванаха за ръце и се присъединиха към групата.

Поздравиха ги. Ръце — мъжки и женски, осезаемо различни — докоснаха лицето на Боби. Накрая някой го позна — жена, петдесетинагодишна, по-ниска от него. Малките й несръчни длани погалиха лицето, ръцете и китките му.

Внезапно Кейт го дръпна за лакътя и плъзна пръсти в дланта му. „Открих я. Мери. Мери е тук. Насам. Хайде, хайде, хайде.“

Сепнат, Боби се остави да го отведе.

 

 

Тя седеше сама в ъгъла на стаята.

Боби леко я докосна. Беше с гащеризон. До нея имаше чиния с недокосната храна. Не носеше топлинна маска.

Очите й бяха затворени. Не реагира на допира му, но той усещаше, че не спи.

Кейт ядосано драсна по дланта му… „Все едно носи неонов надпис: «Тук съм, елате да ме хванете…»“

„Добре ли е?“

„Не мога да определя.“

Боби вдигна отпуснатата ръка на сестра си и я погали. „Мери, Мери, Мери, Мери, Мери, аз съм Боби, Боби Патерсън, Мери, Мери…“

Тя сякаш се сепна от сън.

— Боби?

Усети шокираната тишина в стаята. Това беше първата дума, откакто бяха пристигнали. Кейт се пресегна и запуши устата на Мери.

Боби отново докосна дланта й и я остави да му говори със знаци.

„Извинявай. Разсеях се.“ Тя вдигна пръсти към устата си и Боби усети, че устните й се разтягат в усмивка. Разсеяна и щастлива. Ала това не означаваше непременно, че всичко е наред. Щастието водеше до лекомислие.

„Какво става с теб?“

Мери се усмихна още по-широко.

„Не може ли да съм щастлива, батко?“

„Знаеш какво искам да кажа.“

„Имплант“ — просто отвърна тя.

„Имплант? Какъв имплант?“

„Кортикален.“

„Господи“ — смаяно си помисли Боби и бързо предаде информацията на Кейт.

„Мамка му — отговори тя. — Незаконно.“

„Ямайка“ — докосна ръката му Мери.

„Какво?“

„Един приятел от Бегълците в Ямайка. Вижда с очите си, чува с ушите си. По-добре, отколкото в Лондон.“

Новите кортикални импланти бяха последна дума на времепространствената технология: неврален сензор с малък генератор на принципа на сгъстения вакуум, имплантиран дълбоко в мозъчната кора. Системата можеше да чете и пише в мозъка и да го свързва с други. От Арените, Търсачите на истината и другите неформални организации се образуваше ново общество. Мозъци, свързани с мозъци. Свързани умове.

Наричаха се „Свързаните“.

Боби предполагаше, че ги очаква светло бъдеще. Ала сега пред него седеше едно осемнадесетгодишно момиче, собствената му сестра — с времепространствена дупка в главата.

„Наплашен си — докосна дланта му Мери. — Наслушал си се на ужасии. Колективен ум. Колективна душа. Глупости.“

„По дяволите, да. Страх ме е от неизвестността. Може би…“

Мери внезапно се отдръпна и се изправи. Боби слепешком протегна ръце и откри главата й, ала тя му се изплъзна и изчезна.

Точно в този момент другите в стаята се раздвижиха. Сякаш ято птици излиташе от дърво.

Входната врата се отвори и за миг проблесна светлина.

„Хайде“ — каза той на Кейт, хвана я за ръка и я задърпа към изхода.

„Уплашен си — припряно отвърна тя. — Уплашен си. Студена длан. Пулс. Усещам.“

Наистина беше уплашен. Ала не се боеше, че ще ги открият. И преди бяха изпадали в опасни ситуации и Бегълците в такива скривалища винаги имаха сложна система от часови, въоръжени с времепространствени камери. Не, не се страхуваше, че ще ги намерят, нито дори че ще ги заловят.

Ужасяваше го това, че Мери и другите бяха реагирали едновременно. Като един организъм. Свързаните.

Той навлече невидимката си.