Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Light of Other Days, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
sqnka
Разпознаване и корекция
WizardBGR (2017)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2017)

Издание:

Автор: Артър Кларк; Стивън Бакстър

Заглавие: Светлината на другия ден

Преводач: Крум Бъчваров

Година на превод: 2000

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2000

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 954-585-151-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1002

История

  1. — Добавяне

24.
Да наблюдаваш Боби

Казваше се Мей Уилсън.

Намеренията й бяха ясни като бял ден.

Всичко започна от момента, в който осъдиха осиновената й дъщеря Барбара за убийството на осиновения й син Миан. Също като баща си, тя трябваше да бъде екзекутирана с отровна инжекция.

Мей вече беше свикнала с мисълта, че мъжът й е бил чудовище, изнасилило и убило момчето, поверено на техните грижи. През годините се бе научила да го обвинява, дори да мрази паметта му — и в това намираше известна утеха.

И все още имаше Барбара, късче, останало от погубения й живот, доказателство, че в него е имало нещо хубаво.

Ала сега времепространствената камера я лишаваше и от това последно убежище. Оказваше се, че не е бил Фил — а Барбара. Просто не можеше да го приеме. Чудовището не беше човекът, с когото бе живяла толкова много години, а момичето, което беше отгледала, възпитала, създала.

И тя, Мей, не бе жертва на заблуда, а виновница за цялата трагедия.

Разбира се, разкриването на Барбара беше справедливо. Разбира се, с Фил бе извършена огромна неправда, с всички тях, неправда, получила възмездие сега, поне отчасти, благодарение на времепространствената камера.

Но Мей не искаше нито справедливост, нито истина, нито възмездие. Никой не ги искаше. Защо не можеха да го проумеят тези хора, които толкова обичаха времепространствената камера? Мей копнееше единствено за утеха.

Намеренията й бяха ясни от самото начало. Трябваше да намери някой друг, когото да мрази.

Никога нямаше да намрази Барбара естествено, въпреки престъплението й. Двете все още бяха здраво свързани.

Отначало Мей насочи вниманието си към Майкъл Мейвънс, човека, който бе можел да разкрие истината още преди появата на времепространствената камера. Но той беше просто агент, сляпо вършещ работата си с всички възможни средства.

Тогава самата технология — вездесъщата времепространствена камера? Ала да мразиш обикновена машина бе глупаво и не носеше утеха.

Не можеше да мрази вещи. Трябваше да мрази човек.

Хайрам Патерсън, разбира се.

Той беше дал на човечеството тази чудовищна машина на истината — с единствената цел да извлече печалба.

Сякаш ей така, между другото, машината бе унищожила дори религията, която някога й носеше утеха.

Хайрам Патерсън.

 

 

На Дейвид му трябваха три дни усилена работа в лабораторията, за да свърже проследяващия софтуер с действаща времепространствена дупка.

После отиде в апартамента на Боби и взе косъм от косата му, останал на една от възглавниците, и го подложи на ДНК-анализ.

Първият образ на софтскрийна му бе на самия косъм върху възглавницата.

Дейвид го проследи назад във времето. Беше разработил начин за ефикасно придвижване на бързи обороти в миналото — серия от времепространствени дупки по пътя на ДНК-молекулите.

Дни и нощи се понесоха в сива мъгла. Косъмът продължаваше неизменно да лежи върху възглавницата в центъра на екрана.

После: движение.

Дейвид върна кадъра назад и остави действието да се развива с нормална скорост.

Бе се случило преди повече от три години. Видя Боби, Кейт и Мери. Те стояха и сериозно разговаряха. Момичето носеше дрехи-невидимки. Обмисляха бягството си, веднага разбра той. По това време тримата вече бяха напуснали живота на Дейвид и Хедър.

Проверката свърши. Софтуерът действаше. Можеше да проследи Боби в настоящето и да го открие… Но навярно щеше да е по-добре да остави тази работа на специален агент Мейвънс.

Той понечи да затвори времепространствената дупка… После импулсивно насочи зрителното поле към лицето на Боби.

И започна да се връща назад.

Най-важните моменти от живота на брат му се занизаха на бързи обороти: в съда с Кейт, в лабораторията със самия Дейвид, споровете с баща му, сълзите в прегръдките на Кейт, превземането на виртуалната цитадела на Билибоб Мийкс.

Дейвид още повече увеличи скоростта, без да отмества полето от лицето на Боби. Видя го да яде, да се смее, да спи, да играе, да се люби. Фонът се замъгли, превърна се в рамка на лицето му. Израженията се променяха толкова бързо, че образът замръзна с притворени очи, сякаш спеше. Лятна светлина идваше и си отиваше като морски вълни и от време на време косата на Боби внезапно се променяше: къса, после дълга, естествено тъмна, изрусена, дори бръсната.

С годините кожата на Боби изгуби бръчките около устата и очите, придоби младежка гладкост. Отначало неусетно, после все по-бързо чертите му се смекчиха, притворените очи се закръглиха и станаха невинни, сенките наоколо — силуети на възрастни и огромни неопределими места — заплашително се извисиха.

Дейвид спря кадъра няколко дни след раждането на брат си. Гледаше го кръгло бебешко личице с широко отворени сини очи.

Ала зад него не видя отделение в родилен дом, както очакваше. Светеха силни флуоресцентни лампи, заобикаляше го сложна техника, скъпа апаратура за различни изследвания и хора в зелени манти.

Приличаше на някаква лаборатория.

Той колебливо превъртя образа напред.

Облечени в ръкавици ръце държаха бебето във въздуха. Дейвид с опитна лекота завъртя зрителното поле в очакване да види Хедър или Хайрам.

Ала усмихнатото лице, което се появи на екрана, принадлежеше на мъж на средна възраст, сивокос, с набръчкана кафява кожа, определено японец.

Дейвид познаваше това лице. И мигновено се досети за обстоятелствата около раждането на Боби, както и за много други неща.

Той дълго се взира в очите на мъжа като обмисляше какво да направи.

 

 

Мей навярно по-добре от всеки друг знаеше, че не е задължително да нараниш някого физически, за да го заболи.

Тя нямаше пряко участие в ужасното престъпление, погубило семейството й, по онова време дори не се бе намирала в града, не беше видяла нито петънце кръв. Ала сега всички други бяха мъртви и Мей трябваше да носи цялата болка през остатъка от живота си.

И за да накара Хайрам да страда като нея, трябваше да нарани неговия най-близък човек.

Не се налагаше да прави проучвания на най-известната личност в света, за да открие каквото й трябва. Боби Патерсън, неговото златно синче.

И разбира се, трябваше да го направи по такъв начин, че Хайрам да се почувства виновен — също като Мей.

Тя внимаваше. Нямаше намерение да последва мъжа си и дъщеря си в килията със смъртоносната инжекция. Знаеше, че веднага щом извърши престъплението, властите ще използват времепространствената камера, за да потърсят в живота й доказателства, че е планирала всичко.

Никога не биваше да го забравя. Сякаш играеше на сцена: всяко нейно движение се наблюдаваше, записваше и анализираше от невидими бъдещи наблюдатели.

Не можеше да скрие действията си. Затова трябваше да инсценира престъпление от страст.

Дори трябваше да се преструва, че не подозира за погледите от бъдещето. Ако играеше несръчно, нямаше да убеди никого. И Мей продължаваше да прави нещата, които правеха всички: пърдеше, чоплеше си носа и мастурбираше в опит да покаже, че не се страхува от наблюдение в тази епоха на стъклени стени.

Трябваше да събере информация, разбира се. Но в крайна сметка Хайрам и Боби бяха двама от най-прочутите хора на планетата. А тя бе самотна вдовица, която обичаше телевизионните предавания за живота на звездите.

След известно време реши, че е открила начин да стигне до тях.

Това означаваше нова кариера. В това нямаше нищо необичайно. В тези времена на параноя и бдителност личната безопасност се беше превърнала в масова процъфтяваща индустрия, привлекателна работа за много хора. Започна да се упражнява, да калява тялото си, да тренира ума си. Приемаше всички предложения, охраняваше хора и тяхното имущество, без каквато и да било връзка с Хайрам и неговата империя.

Не записваше нищо, нищо не изричаше гласно. Докато бавно променяше посоката на живота си, Мей се опитваше да придава естествен вид на всяка своя следваща стъпка. Сякаш съвсем случайно се приближаваше към Хайрам.

И междувременно постоянно наблюдаваше Боби — по време на златното му детство, през младостта и зрялата му възраст. Чудовищното изчадие на Хайрам бе красиво създание и тя имаше чувството, че го познава.

Щеше да го унищожи. Ала докато Мей прекарваше будните си часове с него, въпреки волята й той проникваше в сърцето й и запълваше безкрайната й пустота.