Артър Кларк, Стивън Бакстър
Светлината на другия ден (17)

16.
Водната война

Хедър седеше пред домашния си софтскрийн. Въведе нови параметри на търсене. ДЪРЖАВА: Узбекистан. ГРАД: Нукус…

Не се изненада, когато не получи никакви резултати. В крайна сметка, Нукус беше военна зона.

Ала това нямаше да я спре. И преди бе намирала начини да заобиколи цензурата. И достъпът до времепространствена камера беше достатъчно силен мотив.

Хедър се усмихна и се захвана за работа.

 

 

Когато след огромен обществен натиск компаниите за пръв път започнаха да предлагат достъп по Интернет до времепространствени камери на частни граждани, Хедър Мейс незабавно се абонира.

Сега можеше да работи от вкъщи. Тя отвори менюто и избра обекта на наблюдение. Това можеше да е всяка точка на света, посочена с координати или пощенски адрес. Софтуерът превръщаше искането й в географска дължина и ширина и й предлагаше нови опции. Изборът й се стесняваше до място с големината на стая някъде на или близо до земната повърхност, където накрая се установяваше отвор на времепространствена дупка.

Беше предвидена и възможност в случай, че тя няма конкретни предпочитания. Например, ако искаше да види красив коралов атол, без значение точно кой.

Когато въведеше избора си, между сървъра и съответното място се отваряше времепространствена дупка и образите от времепространствената камера се пращаха директно в домашния й терминал.

Потребителският интерфейс придаваше на преживяването вид на игра и всеки образ задължително носеше емблемите и рекламите на „Нашият свят“. Но Хедър знаеше, че времепространствената камера има много по-големи възможности, отколкото изглеждаше в първия си масов вариант.

Когато овладя работата със системата, тя изпита огромно удоволствие и повика Мери.

— Гледай — посочи Хедър. На екрана се виждаше обикновена къща, огряна от лъчите на залязващото лятно слънце. — Това е домът, в който се родих, в Бойзи, Охайо. А ето я и моята стая.

Дъщеря й сви рамене.

— Ще ми дадеш ли да опитам?

— Естествено. Всъщност отчасти се абонирах заради теб. Домашните ти…

— Да, да.

— Виж, това не е играчка… — Картината на екрана внезапно изчезна.

Мери се намръщи.

— Какво стана?… А, ясно. Програмата има филтър. Ние виждаме само каквото ни позволят.

Идеята беше времепространствената камера да не се използва за воайорство, шпиониране на хората в техните домове, нарушаване на фирмена тайна, наблюдение на държавни сгради, военни обекти, полицейски участъци и т.н. Филтърът също контролираше начина на използване и в случаи на необичайно поведение прекъсваше услугата и предлагаше психиатрична помощ: или компютърна, или човешка.

Освен това засега се допускаше само наблюдение на настоящето. Повечето специалисти смятаха, че камерата на миналото е прекалено опасна, за да попадне в ръцете на публиката — всъщност експертите твърдяха, че ще е прекалено опасно дори масовото разгласяване на тази възможност.

Разбира се, ефективността на всички тези мерки зависеше от изобретателността на хората, които ги предвиждаха.

Хедър усещаше, че самият характер на тази нова технология няма да позволи запазването й в тайна…

Ала нямаше намерение да го сподели с петнадесетгодишната си дъщеря.

Тя затвори времепространствената дупка и се приготви да започне ново търсене.

— Имам работа. Изчезвай. По-късно ще можеш да си поиграеш. Само един час.

Мери презрително излезе и Хедър отново насочи вниманието си към Узбекистан.

 

 

Ана Питърсън, героиня на денонощната документална сапунена опера, бе участвала в ръководената от САЩ намеса на ООН във водната война, която бушуваше в района на Аралско море. Съюзниците се бореха срещу основния агресор Узбекистан, който застрашаваше западните интереси към петролните и серните залежи и различни мини, включително голям меден рудник. Интелигентна и находчива, Ана се занимаваше главно с контролни и комуникационни операции.

Времепространствената технология променяше характера на войната също толкова, колкото и всичко останало. Времепространствените камери вече масово изместваха старата наблюдателна техника — сателити, разузнавателни самолети и земни станции — десетилетия наред господствала на бойните полета. Ако човешкото око можеше да ги вижда, всички важни обекти в Узбекистан щяха да искрят от мимолетни отвори на времепространствени дупки. Самонасочващи се бомби, ракети и други оръжия, някои от които не по-големи от птици, се сипеха над узбекските зенитни центрове, командни пунктове, бункери с войници и танкове, хидроелектростанции, газопроводи и обекти в градове като Самарканд, Андиджан, Наманган и столицата Ташкент.

Точността им бе безпрецедентна — и за пръв път в такива операции успехът можеше да се провери.

Разбира се, засега съюзническите войски имаха преимущество в използването на времепространствените камери. Но бъдещите войни щяха да се водят с презумпцията, че и двете страни разполагат с пълна информация за стратегията, ресурсите и разгръщането на противника. Хедър не се заблуждаваше, че тази промяна в характера на войната ще доведе до нейното изчезване. Ала това поне щеше да накара военните да се замислят и да ограничат безсмислените загуби.

Така или иначе, тази война — войната на Ана, студената битка на информация и технология — беше наблюдавана от американската публика отчасти благодарение на зрителното поле, което насочваше самата Хедър.

Но се носеха слухове — предимно в онези кътчета на Интернет, които все още не се контролираха — за друга, по-примитивна война с въздушни удари.

После един английски новинарски канал съобщи за лагер, в който узбеките държали пленени войници на ООН, включително американци. Говореше се, че жените били изнасилвани и принуждавани да проституират във вътрешността на страната.

Това разкритие очевидно обслужваше целите на правителствата от антиузбекския съюз. Отделът за връзки с обществеността на администрацията на Хуарес не пропусна да подхвърли идеята за високоморалната Ана от Айова в ръцете на тъмнокожите узбекски изнасилвани.

За Хедър това бе доказателство за мръсен конфликт, който нямаше нищо общо с чистата видеоигра на Ана Питърсън. Побиха я тръпки при мисълта, че самата тя може да участва в някаква невъобразима пропагандна машина. Ала когато поиска разрешение от Земната информационна мрежа да потърси истината за войната, получи отказ. Ако се опиташе, корпоративната времепространствена камера щеше да прекрати достъпа й.

Докато все още беше в центъра на общественото внимание, трябваше да си държи главата наведена.

Но после интересът към семейство Мейс спадна и Хедър можеше да си позволи да се абонира за новата услуга. Тя напусна ЗИМ и се захвана за работа.

 

 

Трябваха й два дни, за да открие каквото търсеше.

Узбеките бяха качени в открит камион на ООН и бяха откарани в дъжда. Минаха през Нукус, който се контролираше от съюзническата армия, и продължиха навътре в страната.

Тук, в стар железен рудник, съюзниците бяха създали свой военнопленнически лагер. Държаха пленниците в еднометрови метални клетки, подредени една върху друга. Узбеките не можеха дори да си изпънат краката. Нямаше канализация, храната беше мизерна, в лагера не се допускаха представители на Червения кръст или Червения полумесец. Фекалиите от горните клетки се сипеха през решетките върху онези отдолу.

Хедър преброи най-малко хиляда души. Даваха им само по една чаша рядка супа дневно. Върлуваше епидемия от хепатит, разпространяваха се и други болести.

Всеки ден наслуки избираха по няколко пленници. Трима-четирима войници обграждаха всеки от тях и започваха да го бият с железни лостове, дървени сопи и полицейски палки. Боят продължаваше, докато жертвата изпаднеше в безсъзнание. После ги връщаха в клетките им.

Понякога стражите си правеха с пленниците експерименти: не им позволяваха да ходят по голяма нужда, караха ги да ядат пясък, дори собствените си изпражнения.

Докато Хедър наблюдаваше лагера, в резултат на побой, изтощение или болест умряха шестима узбеки. Когато някой пленник се опиташе да избяга или да отвърне на ударите, пазачите го разстрелваха за назидание. Веднъж освободиха един от тях, очевидно за да разкаже на другарите си за твърдостта на сините каски.

Хедър забеляза, че охраната използва само пленено оръжие, сякаш не искаха да оставят следи. Тези войници явно все още не бяха осъзнали възможностите на времепространствената камера — не бяха свикнали с мисълта, че могат да ги наблюдават навсякъде, по всяко време, дори в миналото.

Едва издържаше на тази кървава гледка, която само допреди няколко месеца щеше да остане невидима за публиката.

Материалът щеше да избухне като динамит под креслото на президента Хуарес, която според Хедър вече беше доказала, че е най-отвратителната гадина в Белия дом от началото на века. И като първата жена президент, тя бе срам за нежната половина от човечеството.

И колективното съзнание, позволяваше си да се надява Хедър, може би отново щеше да се развълнува, когато хората видеха истинското лице на войната в цялата му кървава прелест. По подобен начин за кратко го бяха зърнали, когато Виетнам се беше превърнал в първата телевизионна война и преди командването да установи цензура върху журналистическите репортажи.

Дори си мислеше, че приближаването на Пелин ще промени отношенията на хората помежду им. Щом краят неизбежно щеше да настъпи, какво значение имаха старите вражди? И нима последните дни от човешкото съществувание трябваше да се използват, за да се причинява болка и страдания на другите?

Пак щеше да има войни естествено. Ала вече нямаше да е възможно да демонизират противника — не и когато всеки можеше да включи софтскрийна си и сам да види гражданите на вражеската държава. Вече нямаше да има милитаристични лъжи за възможностите, намеренията и решителността на противника. С края на секретността такива действия нямаше да се разминат безнаказано на нито едно правителство.

А може би тя просто беше идеалистка.

Хедър упорито продължи да наблюдава лагера. Но колкото и да се опитваше да е обективна, сцените бяха непоносимо мъчителни: гледката на голите, окаяни мъже, гърчещи се в краката на войници със сини каски и чисти, твърди американски лица.

 

 

Накрая реши да си почине. Поспа, взе душ и си приготви закуска — в три следобед.

Знаеше, че не е единствената, която използва новата технология с такава цел.

Търсачите на истината в цялата страна се обединяваха в групи. Много от тях просто искаха да се забавляват. Но една организация, наречена „Контрол на ченгетата“, разпространяваше инструкции за наблюдение на полицията, за да осигурят „безпристрастни свидетели“ на всяко нейно действие. Това вече оказвало ефект: корумпираните полицаи — слава Богу, съвсем малко — били незабавно изобличавани.

Потребителските групи изведнъж бяха придобили власт и ежедневно разкриваха мошеници и измамници. В повечето щати се публикуваше подробна финансова информация за предизборните кампании, в някои случаи за пръв път. Голямо внимание се отделяше на по-мъглявите дейности на Пентагона и неговия секретен бюджет. И така нататък.

Хедър се радваше на идеята за ангажирани граждани, въоръжени с времепространствени камери и подозрителност, които се рояха около корумпираните държавни служители и престъпниците като бели кръвни клетки. За нея фундаменталните свободи бяха обвързани в проста причинно-следствена верига: по-голямата прозрачност водеше до пълен контрол, който на свой ред гарантираше свободата. И сега едно техническо чудо — или случайност — изглежда, даваше на гражданите невъобразимо могъщо средство за разкриване на истината.

Това навярно би се харесало на Джеферсън и Франклин — въпреки че означаваше да пожертват правото си на личен живот…

Откъм кабинета й се разнесе сподавен кикот.

Боса, Хедър тихо се промъкна до притворената врата. На бюрото й седяха Мери и една нейна приятелка.

— Глей го тоя нещастник — каза Мери. — Ръката му постоянно се изхлузва.

Тя познаваше другото момиче. Саша, един клас по-нагоре в гимназията, беше известна сред местната родителска мафия като „Лошото влияние“. Във въздуха се стелеше дим от марихуана — най-вероятно от собствените запаси на Хедър.

На екрана се виждаше един от съучениците на Мери. Как се казваше? Джак? Жак? Беше в спалнята си, седеше пред включен софтскрийн, панталоните му бяха смъкнати на глезените и с повече ентусиазъм, отколкото опитност, мастурбираше.

— Моите поздравления — тихо каза Хедър. — Значи успяхте да заобиколите филтъра.

Мери и Саша едновременно подскочиха. Саша безуспешно размаха ръце, за да разнесе гъстия облак.

Мери се обърна към екрана.

— Защо не? Ти не направи ли същото?

— Но с основателна причина.

— Значи ти можеш, а аз — не? Ужасна лицемерна си, мамо.

Саша се изправи.

— Тръгвам си.

— Естествено — изсумтя зад гърба й Хедър. — Мери, не мога да те позная. Да шпионираш познатите си като гадна воайорка!

— Какво друго ми остава? Признай си, мамо. И ти се подмокряш…

— Изчезвай.

Мери се засмя, презрително сбърчи лице и излезе.

Потресена, Хедър седна пред софтскрийна и погледна към момчето. На екрана пред него се виждаше голо момиче, което също мастурбираше, усмихваше се и му шепнеше.

Тя се зачуди колко души наблюдават двойката. Може би не се бяха сетили за това. Времепространствената камера не можеше да се засече, но беше трудно винаги да помниш, че технологията осигурява глобален достъп на всеки — всеки можеше да гледа играта на тези хлапета.

Бе готова да се обзаложи, че през първите месеци в деветдесет и девет процента от случаите времепространствената камера ще се използва за подобно грубо воайорство. Навярно това беше като масовото разпространяване на порно по Интернет. Твърдеше се, че всички винаги били искали да са воайори и че можели да го правят без риск да ги хванат.

В действителност всеки можеше да наблюдава наблюдателите. И всеки би могъл да гледа как се възбуждат Мери и Саша, две хубавички тийнейджърки. И навярно имаше хора, на които, щеше да достави удоволствие дори самата тя, съсухрената жена на средна възраст.

Някои от коментаторите смятаха, че причината за бързото разпространение и дори за техническото усъвършенстване на домашните времепространствени камери е именно воайорството, също както разпространителите на порно бяха ускорили развитието на Интернет. На Хедър й се искаше да има повече вяра в човечеството. Ала може би наистина беше идеалистка.

А и в крайна сметка воайорството невинаги целеше сексуална възбуда. Всеки ден се съобщаваше за хора, които поради една или друга причина бяха шпионирали близките си и бяха открили тайни, предателства и коварство, довели до взрив от разводи, домашно насилие, самоубийства, малки войни между приятели, съпрузи, братя и сестри, деца и техните родители. Щеше да мине доста време преди хората да пораснат малко и да свикнат с идеята за новата прозрачност.

Тя забеляза, че на стената в стаята на момчето е закачена прекрасна снимка на пръстените на Сатурн, направена от сондата Касини. Джак, разбира се, не й обръщаше внимание — повече се интересуваше от патката си. Хедър си спомняше разказите на майка си — Господи, преди близо петдесет години — за бъдещето, както си го представяше тя. До 2025 година между колонизираните планети щели да сноват ядрени космически кораби, носещи вода и ценни минерали от астероидите. Вече щяла да е изстреляна първата междузвездна сонда. И така нататък.

„Ала ние — помисли си тя — все още сме приковани на Земята, бъдещето, изглежда, ще свърши с една черна скала и единственото ни желание е да се шпионираме помежду си.“

Прекъсна времепространствената връзка и въведе нови ограничителни протоколи в терминала си. Те нямаше окончателно да спрат Мери, но поне малко щяха да я забавят.

После, изтощена и потисната, се върна към работата си.