Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Light of Other Days, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
sqnka
Разпознаване и корекция
WizardBGR (2017)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2017)

Издание:

Автор: Артър Кларк; Стивън Бакстър

Заглавие: Светлината на другия ден

Преводач: Крум Бъчваров

Година на превод: 2000

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2000

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 954-585-151-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1002

История

  1. — Добавяне

22.
Присъдата

По Коледа 2037 година процесът на Кейт най-после свърши.

Съдебната зала беше малка, с дъбова ламперия, на стената в дъното унило висеше американското знаме. Съдията, адвокатката, прокурорът и съдебните служители седяха в мрачното си великолепие пред неколцината пръснати по пейките зрители: Боби, представители на „Нашият свят“ и репортери, които въвеждаха бележки в софтскрийните си.

Съдебните заседатели бяха обикновени граждани, макар че някои носеха пъстрите маски и дрехи-невидимки, станали модерни през последните няколко месеца. Ако не се вгледаше внимателно и ако човекът не се движеше, Боби можеше да го изгуби от очи. После от нищото се появяваше лице, кичур коса или ръка, докато останалата част от тялото му се превръщаше в мъгляво петно, очертано като странно изкривяване на околния фон.

Каква ирония, че дрехите-невидимки бяха идея на Хайрам: нов продукт на „Нашият свят“, продаван с огромна печалба, за да компенсира прозрачността, предизвикана от друг.

На подсъдимата скамейка самотно седеше Кейт. Носеше семпла черна рокля, косата й бе вързана на опашка, устните й бяха отпуснати, очите — пусти.

Присъствието на камери в залата беше забранено и на входа на съда не се бе събрала обичайната тълпа от журналисти. Но всички знаеха, че ограничителните заповеди вече нямат никакъв смисъл. Боби предполагаше, че във въздуха наоколо гъмжи от отвори на времепространствени дупки.

Кейт се опитваше да не забравя за постоянното наблюдение. Не можела да попречи на невидимите воайори да я гледат, беше казала тя, ала нямало да им достави удоволствието да я видят пречупена. Крехката й самотна фигура излъчваше повече сила от безмилостното правосъдие, на което бе подложена, и от могъщата корпорация, която я съдеше.

Но дори Кейт не успя да скрие отчаянието си, когато чу присъдата.

 

 

— Зарежи я, Боби — каза Хайрам. Той се разхождаше около голямата заседателна маса. Дъждът чукаше по панорамния прозорец. — Не сме видели нищо добро от нея. И сега я осъдиха. Какво друго доказателство искаш? Хайде, Боби, остави я. Тя не ти трябва.

— Кейт е убедена, че всичко е инсценирано.

— Не ми пука в какво е убедена тя. Ти какво мислиш? Това е важното за мен. Наистина ли ме смяташ за толкова подъл, че да направя такова нещо с приятелката на собствения си син — каквото и да е мнението ми за нея?

— Не знам, татко — безизразно отвърна Боби. Чувстваше се спокоен, хладнокръвен — очевидните манипулации на баща му не можеха да му въздействат. — Вече не знам в какво да вярвам.

— Защо не ме провериш с времепространствената камера?

— Нямам намерение да те шпионирам.

Хайрам го зяпна.

— Ако се мъчиш да стигнеш до съвестта ми, ще ти се наложи да поровиш доста по-надълбоко. Така или иначе, това е само препрограмиране. По дяволите, би трябвало да я заключат и да изхвърлят ключа. Препрограмирането не е нищо.

Боби поклати глава.

— Не и за Кейт. Тя се бори с тази методология години наред. Ужасно я е страх, татко.

— Глупости. Самият ти си препрограмиран. И нищо ти няма.

— Не знам дали ми няма. — Боби се изправи и гневно застана срещу баща си. — Когато Кейт изключи импланта, се почувствах различно. Бях ядосан, ужасен, объркан. Дори не знаех как би трябвало да се чувствам.

— Говориш като нея! — извика Хайрам. — Тя те е препрограмирала с думите и путката си повече, отколкото аз — с парче силикон. Не го ли разбираш? Господи! Скапаният имплант просто те направи прекалено тъп, за да виждаш какво става с теб… — Той замълча и извърна очи.

— Какво искаш да кажеш? — студено попита Боби.

Хайрам се обърна, разкъсван от ярост, нетърпение, дори нещо като угризения.

— Помисли. Брат ти е блестящ физик. Аз не си хвърлям думите на вятъра — може да го номинират за Нобелова награда. Що се отнася до мен… — Той разпери ръце. — Създадох всичко това от нулата. Един глупак не е способен да го постигне. Но ти…

— Искаш да кажеш, че е заради импланта ли?

— Знаех, че има риск. Творчеството е свързано с депресията. Великите постижения често са дело на хора с маниакални отклонения. Но ти нямаш нужда от гениален мозък, за да станеш президент на Съединените щати. Нали така? Нали? — Хайрам протегна ръка към бузата му, сякаш за да го ощипе като дете.

Боби се отдръпна.

— Спомням си, че когато бях малък, ти постоянно ми го повтаряше. Тогава нямах представа какво искаш да кажеш.

— Стига, Боби…

— Направил си го, нали? Инсценирал си тая гадост с Кейт. Знаеш, че е невинна. И си готов да им позволиш да бърникат в мозъка й. Точно както ти си бърникал в моя.

Хайрам се вцепени за миг, после отпусна ръце.

— По дяволите. Върни се при нея, ако щеш. Накрая пак ще дотичаш, копеленце нещастно. Имам работа. — Той седна на бюрото си, почука по повърхността, за да отвори софтскрийните си, и скоро лицето му се освети от блясъка на безкрайни числа, сякаш Боби вече не съществуваше.

 

 

След като я освободиха, Боби я отведе у дома.

Кейт обиколи апартамента и спусна всички завеси. Съблече дрехите, които бе носила в съда, и ги хвърли в кошчето за боклук. Той легна на леглото и в мрака дълго слуша плискането на вода, което се разнасяше от банята. После Кейт се пъхна под завивката. Косата й беше влажна. Трепереше. Бе взела леден душ. Боби не я попита нищо, просто я прегърна, докато топлината му проникне в тялото й.

— Трябва да купиш по-плътни завеси — накрая прошепна тя.

— Мракът не може да те скрие от времепространствената камера.

— Знам. Знам и че дори могат да чуят всяка наша дума. Но няма нужда да ги улесняваме. Непоносимо е. Хайрам ме победи, Боби. И сега ще ме унищожи.

„Точно както унищожи мен“ — помисли си той.

— Поне не те осъдиха на затвор — отвърна Боби. — Поне сме заедно.

Кейт стисна юмрук и го удари по гърдите достатъчно силно, за да го заболи.

— Тъкмо това е въпросът. Не разбираш ли? Ти няма да имаш мен. Защото когато свършат, вече няма да съм аз. Ще съм друга.

Той покри юмрука й с длан и усети, че пръстите й постепенно се отпускат.

— Това е само препрограмиране…

— Казаха, че страдам от синдром Е. Хиперактивност в орбитофронталния и медиалния предфронтален лоб. Емоциите не можели да стигат до съзнанието ми. И затова съм могла да извърша престъпление, насочено срещу бащата на собствения си любим, без никакви угризения.

— Кейт…

— И не е само това. Престъпниците като мен нямат право на достъп до времепространствена камера. Затова ще оставят следи от фалшиви спомени в центъра на емоциите ми. Ще имам неизлечима фобия от използване на времепространствена камера.

— Няма от какво да се боиш.

Тя се приповдигна на лакти в сумрака и лицето й се наведе над неговото.

— Как можеш да ги защитаваш? Точно ти!

— Никого не защитавам. Те просто си вършат работата — ФБР, съдът…

— Ами Хайрам?

Боби не отговори на въпроса й.

— Искам само да те имам. Нищо повече.

Кейт въздъхна и отпусна глава на гърдите му.

Той се поколеба.

— Знам какъв е истинският проблем.

Тя се намръщи.

— Аз. Нали? Не искаш имплант в главата си, защото знаеш какъв бях аз преди. Страх те е да не станеш като мен. В известен смисъл… — Боби се насили да продължи. — В известен смисъл ти ме презираш.

Кейт се отдръпна.

— Ти мислиш единствено за себе си. Но нали на мен ще ми вадят мозъка с лъжица за сладолед? — Тя скочи от леглото, излезе от стаята, затвори вратата и го остави в мрака.

 

 

Боби заспа.

Когато се събуди, отиде да я потърси. В дневната все още беше тъмно, завесите бяха спуснати, лампите не бяха включени. Но усети присъствието й.

— Светлина.

Стаята внезапно се освети.

Напълно облечена, Кейт седеше на дивана. Гледаше към масата, върху която имаше бутилка с някаква прозрачна течност и още една, по-малка. Барбитурати и алкохол, абсент. Двете бутилки бяха запечатани.

— Винаги съм имала добър вкус — каза тя.

— Кейт…

Очите й бяха влажни, зениците й бяха огромни. Приличаше на дете.

— Странно, нали? Трябва да съм отразила десетки самоубийства и много повече опити. Знам, че има и по-бързи начини. Мога да си прережа вените, даже сънната артерия. Мога да се застрелям. Така ще е по-бавно. Сигурно по-мъчително. Но е лесно. Виждаш ли? Отпиваш и преглъщаш, отпиваш и преглъщаш. — Кейт тъжна се засмя. — Дори междувременно се напиваш.

— Няма да го направиш.

— Не. Прав си. Тъкмо затова имам нужда от теб.

В отговор той взе голямата бутилка и я запрати в другия край на стаята. Тя се разби в стената и абсентът оплиска мазилката.

— Това не е единственото шише на света. Все някога ще го направя. Предпочитам да умра, отколкото да ги оставя да бърникат в мозъка ми.

— Трябва да има друг начин. Ще отида при Хайрам, ще му кажа…

— Какво ще му кажеш? Че ако не си признае, ще се самоубия ли? Той ще ти се изсмее, Боби. Хайрам иска да ме унищожи, по един или друг начин.

Той отчаяно закрачи из дневната.

— Тогава да се махаме оттук.

Кейт въздъхна.

— Те могат да ни наблюдават как излизаме от тази стая, да ни проследят навсякъде. Даже да избягаме на Луната, никога няма да сме свободни…

Внезапно се разнесе глас, който сякаш идваше от рядък въздух:

— Ако вярваш в това, спокойно можеш да се предадеш.

Кейт ахна, Боби подскочи и се завъртя на пети. Гласът бе познат — женски или момичешки. Но в стаята нямаше никой друг.

— Мери? — колебливо попита той.

Първо видя лицето й. После се раздвижи и Боби различи силуета й: мъглява ръка, безцветно петно на мястото на тялото, странно, заблуждаващо окото изкривяване на пространството като първите времепространствени образи. Той разсеяно забеляза, че Мери изглежда чиста, здрава, дори понапълняла.

— Как влезе тук?

Тя се ухили.

— Ако дойдеш с мен, Кейт, ще ти покажа.

— Къде? — бавно попита Кейт.

— И защо? — прибави Боби.

— Очевидно е защо, Боби. Защото, както каза Кейт, ако тя не се махне оттук, оня тип ще й изгребе мозъка е лъжица за сладолед.

— Навсякъде могат да я открият.

— Да — сериозно отвърна Мери. — С времепространствената камера. Но когато преди три месеца избягах от къщи, никой не успя да ме намери. Сега не ме видяхте да идвам. Не знаехте, че съм в апартамента, докато сама не ви се показах. Вижте, времепространствената камера е страхотно нещо. Обаче не е вълшебна пръчица. Хората са парализирани от страх. Престанали са да мислят. Даже Дядо Коледа да те види, какво ще направи? Докато довтаса, ти отдавна ще си изчезнал.

Боби свъси вежди.

— Дядо Коледа ли?

— Дядо Коледа винаги може да те види — бавно рече Кейт. — На Бъдни вечер той проследява как си се държал през цялата година, проверява дали си бил непослушен или добър.

Мери се усмихна.

— Значи е имал първата времепространствената камера. Нали така? Честита Коледа.

— Винаги съм смятала тази легенда за отвратителна каза Кейт. — Но можеш да се скриеш от Дядо Коледа, ако го видиш да идва.

— Лесна работа — отвърна Мери, вдигна ръка и дръпна ръкава си. На китката си носеше някакъв огромен часовник, целият изподраскан, сякаш направен в домашна работилница. Циферблатът му представляваше миниатюрен софтскрийн, на който се виждаше коридорът навън, улицата, асансьорите, съседните апартаменти. — Чисто е — измърмори тя. — Може да ни слуша някой скапаняк от другия край на света. Много важно. Когато дойде тук, нас вече няма да ни има.

— Това е времепространствена камера — каза Кейт. Някакъв пиратски модел.

— Не мога да повярвам! — смая се Боби. — В сравнение с гигантските ускорители в лабораторията…

— И Александър Бел никога не е вярвал, че ще има безжични телефони, при това толкова малки, че да ги имплантират в китката ти — отвърна Мери.

Кейт присви очи.

— Инжекторът на Казимир не може да се миниатюризира толкова много. Това трябва да е свързано със сгъстения вакуум. С оная технология, върху която работеше Дейвид, Боби.

— Ако е така, откъде го има Мери? — Той погледна момичето. — Майка ти знае ли, че си тук?

— Типично — тросна се тя. — Преди две минути Кейт се канеше да се самоубие, а сега ме обвиняваш в промишлен шпионаж и се безпокоиш за отношенията ми с майка ми.

— Боже мой! — промълви Кейт. — В какво ще се превърне светът, когато всяко хлапе започне да носи на китката си времепространствена камера?

— Ще ти издам една тайна — рече Мери. — Това вече е факт. Подробностите текат по Интернет. Произвеждат се в домашни работилници по цялата планета. — Тя се ухили. Джинът излезе от бутилката. Виж, дойдох да ти помогна. Няма гаранции естествено. Дядо Коледа не е всесилен, но е все по-трудно да се скриеш. Просто ти предлагам възможност. В твоето положение и това е нещо, нали?

— Защо искаш да ми помогнеш?

Мери сякаш се засрами.

— Защото сме роднини. Повече или по-малко.

— Майка ти също ти е роднина — отбеляза Боби.

Момичето го изгледа ядосано.

— Тогава да сключим сделка, ако така ще се почувствате по-добре. Аз ще ви измъкна оттук. Ще спася мозъка на Кейт от бърникане. В замяна ще се обадя на майка си. Става ли?

Кейт и Боби се спогледаха.

— Става.

Мери бръкна в джоба на туниката си и извади смачкано на топка парче плат.

— Дрехи-невидимки.

— Има ли място и за двамата? — попита Боби.

Момичето се усмихна.

— Надявах се ти да ми кажеш. Хайде давайте да се чупим оттук.

Открили бягството при рутинна времепространствена проверка, хората на Хайрам пристигнаха след десет минути. В апартамента нямаше никого. Започнаха да се карат кой да съобщи на Хайрам и да поеме вината — после замълчаха, осъзнали, че той и без това ги гледа сега или от бъдещето.