Артър Кларк, Стивън Бакстър
Светлината на другия ден (20)

19.
Време

Докато достъпността и възможностите на времепространствената камера безмилостно се разширяваха, невидими очи се спускаха надолу в човешката история, все по-дълбоко във времето…

 

 

Принстън, Ню Джърси, САЩ. 17 април 1955 г.:

 

Доброто му настроение през тези последни няколко часа порази посетителите му. Той разговаряше съвсем спокойно, шегуваше се за лекарите си и изобщо, изглежда, приемаше наближаващата си смърт просто като очаквано естествено явление.

И разбира се, до самия край издаваше груби заповеди. Нямаше желание да се превърне в обект на поклонение и нареди кабинетът му в института да не се запазва, както го е оставил, домът му да не се превръща в храм и така нататък.

Доктор Дийн за последен път се отби при него в единадесет вечерта и го завари спокойно да спи.

Но малко след полунощ неговата медицинска сестра Албърта Рошел забеляза промяна в дишането му, повика друга сестра и с нейна помощ повдигна горната част на леглото.

Той шепнеше нещо и госпожа Рошел се наведе към него, за да го чуе.

Докато най-великият ум след Нютон се отделяше от тялото, на повърхността на съзнанието му изплуваха последните му мисли. Навярно съжаляваше, че оставя недовършен последния си голям проект. Навярно се чудеше дали в крайна сметка пацифизмът му е бил верният път — дали е бил прав, че е насърчил Рузвелт да навлезе в ядрената епоха. Навярно просто се разкайваше, че винаги е поставял науката на първо място, дори над онези, които го бяха обичали.

Ала вече беше късно за всичко това. Животът му, толкова бурен и сложен в младостта и средната му възраст, сега също като живота на всички останали се свеждаше до нещо съвсем просто.

Госпожа Рошел се наведе, за да чуе тихия му глас. Но думите бяха на немски, родния му език, и тя не ги разбра.

И не видя, не можеше да види множеството времепространствени изкривявания, които в тези последни мигове се рояха над треперещите устни на Айнщайн: „… Lieserl! O, Lieserl!“^[1]

 

 

Откъс от доклада на проф. Морис Пейтфийлд от Масачузетския технологичен институт, председател на подкомисията „Времепространствени технологии“ в конгресната Комисия за проучване на американския електорат. 23 септември 2037 г.:

 

Веднага щом стана ясно, че времепространствената камера може не само да минава през стени, но и да прониква в миналото, човечеството масово се обърна към своята история.

Отначало ни показваха професионално направени „документални“ филми за важни събития като войни, атентати, политически скандали. Реконструкцията на катастрофата на „Титаник“ например разобличи много митове, разпространявани от различни автори.

Но скоро започнахме да се дразним от намесата на професионалистите. Искахме сами да се връщаме в историята.

Повърхностното наблюдение на много моменти от близкото минало разкри и баналности, и изненади. Тъжната истина за смъртта на Елвис Пресли, О. Дж. Симпсън и дори на членовете на семейство Кенеди определено не удиви никого. От друга страна, вестта за убийствата на толкова много известни жени от Мерилин Монро и майка Тереза до Даяна, принцесата на Уелс — предизвика невероятен шок дори в нашето общество, което вече започна да свиква с истината. Съществуването на тайна група женомразци, чиято дейност срещу (според тях) прекалено влиятелни жени обхваща цели десетилетия, накара представителите и на двата пола внимателно да се вгледат в себе си.

Но макар да представляват интерес само за историците, много версии за исторически събития — кубинската ракетна криза, Уотъргейт, падането на Берлинската стена, срива на еврото — не се потвърдиха. Поразително е, че дори най-влиятелните личности не знаят почти нищо за онова, което става около тях.

Изглежда, че почти всички важни провали в човешката история се дължат на нечия грешка, както почти всички силни страсти са резултат от груби манипулации.

Нещо повече, истината обикновено се оказва скучна.

Разкриващата се в момента липса на последователност и логика в удивителната, почти неузнаваема истинска история действа толкова потискащо на всички, че отново се завръщат художествените преработки: истории с достатъчно елементарна структура, за да ангажират зрителя. Нуждаем се от сюжет и смисъл, а не от гол факт…

 

 

Тулуза, Франция. 14 януари 1636 г.:

 

В прашното спокойствие на кабинета си той взе любимия си том — „Аритметика“ на Диофант^[2]. С огромно вълнение отвори на Книга II, Проблем 8, и потърси перо.

„От друга страна, не е възможно да представим един куб като сбор от два куба, нито четвърта степен да се представи като сбор от две четвърти степени, и изобщо, нито едно число, което е степен, по-голяма от втора, не може да се представи като сбор от две еднакви степени. Мога великолепно да демонстрирам това предположение, но полето е прекалено тясно…“

Бернадет Уинстънли, четиринадесетгодишна ученичка от Хараре, Зимбабве, си взе час за гимназиалната времепространствена камера и се върна назад от момента, в който Ферма̀^[3] бе написал кратката си бележка в полето.

… Оттук беше започнало всичко и затова тук трябваше да свърши. В крайна сметка го бе заинтригувал именно осмият проблем на Диофант и той се отправи на математическо пътешествие, завършило с откритието: „Ако имаш число, което е квадрат, представѝ го като сбор от други два квадрата“. Това беше алгебричният израз на Питагоровата теорема, разбира се, и всеки ученик знаеше решенията: 3² + 4² например означаваше 9 + 16 = 25, Което бе 5².

О, ами развитието на идеята, която се криеше зад тази геометрична баналност? Имаше ли числа, които можеха да се изразят като сбор от по-големи степени? 3³ + 4³ правеше 27 + 64, което даваше 91 и не беше куб. Но дали изобщо съществуваха такива тройки? Ами по-големите степени, четвърта, пета, шеста?…

Очевидно древните не бяха познавали такива случаи — нито пък бяха имали доказателство за тази невъзможност.

Но сега той — адвокат и съдия, дори не професионален математик — бе успял да докаже, че не съществуват три числа за степен, по-висока от трета.

Бернадет увеличи на екрана листовете с бележки, изразяващи същността на доказателството, което Ферма смяташе, че е открил, и с помощта на един от учителите си дешифрира техния смисъл.

… Засега имаше други задължения, но когато намереше свободно време, той щеше подробно да изрази доказателството си. После щеше да се свърже с Десарж, Декарт, Паскал, Бернули и другите — как ли щяха да се удивят на възхитителното му изящество!

И след това щеше още повече да се задълбочи в числата: тези прозрачни и все пак упорито сложни неща, които понякога изглеждаха толкова странни, че сякаш съществуваха независимо от измислилия ги човешки ум…

Пиер дьо Ферма никога не написа доказателството, което щеше да стане известно като негова Последна теорема. Ала тези кратки бележки в полето, открити след неговата смърт от сина му, щяха да измъчват и привличат следващите поколения математици. И щяха да открият доказателство — но едва през деветдесетте години на двадесети век, при това толкова сложно, включващо абстрактни свойства на елипсите и други неизвестни математически величини, че според учените нямаше начин Ферма да е стигнал до него. Навярно просто беше сгрешил — или дори си бе направил шега със следващите поколения.

После за всеобщо удивление, през 2037-а година от рождество Христово, въоръжена само с гимназиалните си познания по математика, четиринадесетгодишната Бернадет Уинстънли успя да докаже правотата на Ферма.

И когато публикуваха неговото последно доказателство, започна истинска математическа революция.

Доклад на Пейтфиилд:

 

Разбира се, маниаците веднага откриха начин да проникнат в историята. Като учен и здравомислещ човек, аз смятам, че за щастие времепространствената камера се оказа най-мощното средство за разобличаване на фалшификации.

Например днес е безспорно, че през хиляда деветстотин четирийсет и седма година в Розуел, Ню Мексико, не се е разбил НЛО. Всички досега проучени случаи на отвличане от извънземни всъщност са някакви невинни явления — често усложнени от нестабилно психическо състояние. По същия начин няма нито едно доказателство за паранормални или свръхестествени явления.

Систематично се унищожават могъщи индустрии на ясновидци, медиуми, астролози, лечители, хомеопати и други. С нетърпение очаквам деня, когато времепространствената камера ще стигне до времето на построяване на пирамидите, Стоунхендж и други източници на „мъдрост“ и „загадъчност“. И после ще дойде Атлантида…

Може би сме в зората на нови дни — може би в недалечното бъдеще човечеството най-после ще осъзнае, че истината е по-интересна от илюзията.

 

Флоренция, Италия. 12 април 1506 г.:

 

Бернис беше обикновена научна сътрудничка в Лувъра. И затова се изненада, когато й предложиха да провери произхода на най-прочутите платна в музея. Ала резултатите бяха далеч по-изненадващи. Отначало търсенето се ограничаваше в стените на самия Лувър. Възрастната жена седеше в сумрака зад защитните стъклени прегради и гледаше безкрайния поток от посетители, обслужвани от поколения музейни уредници.

Годините преди прехвърлянето в Лувъра бяха по-сложни.

Бернис зърна поредица от красиви къщи, поколения на изящество и власт, прекъсвани от периоди на войни, социални брожения и бедност. Много моменти от тази история, връщаща се в миналото чак до седемнадесети век, потвърждаваха документирания произход на картините.

После дойде първата изненада — в самото начало на седемнадесетото столетие, повече от сто години след предполагаемото нарисуване на картината. Бернис смаяно гледаше мършавия, изнемощял от глад художник, който стоеше пред две поставени едно до друго копия на прочутия шедьовър и връщайки се назад във времето, мазка по мазка изтри платното, днес съхранявано в Лувъра.

Тя бързо проследи съдбата на по-стария „оригинал“, по който беше направено лувърското копие. Той оцеля само малко повече от два века преди да изгори по време на пожарите на революционна Франция.

В резултат на проучванията с времепространствена камера се доказа, че много от най-прочутите произведения на изкуството са фалшификати или копия — над седемдесет процента от картините, датиращи отпреди двадесети век (и по-малка част от скулптурите, навярно заради усилията, необходими за изработване на копия). Историята беше опасен, пагубен коридор, в който не оставаше невредимо почти нищо ценно.

И все пак не бе имало никакви признаци, че тъкмо тази картина е фалшификат. Макар да се знаеше, че по различно време и на различни места са циркулирали най-малко дванадесет копия, Лувърът притежаваше автентично доказателство за собственост, датиращо от момента, в който художникът беше поставил последната мазка. Освен това бяха открити следи от промени под горния пласт боя, които сочеха по-скоро за многократно преработван оригинал, отколкото за копие.

„Но пък и методите на рисуване могат да се подправят“ — помисли си Бернис.

Озадачена, тя се върна през десетилетията в мрачната стаичка на находчивия фалшификатор. И започна да следи „оригинала“, който художникът бе копирал.

Накрая наближи началото на шестнадесети век и неговото ателие във Флоренция, Дори сега се правеха копия — от учениците на майстора. Ала всички бяха копия на този изгубен „оригинал“, установи Бернис.

Навярно нямаше да има повече изненади.

Оказа се, че греши.

О, той наистина имаше участие в предварителните скици и проекта за самата картина. Това щяло да е идеалният портрет, гръмко заяви художникът, чертите и символичните нюанси на образа щели да са синтезирани в съвършено единство, да поразят неговите съвременници и да омаят бъдещите поколения. Идеята наистина беше негова, както и триумфът.

Ала не и изпълнението. Погълнат от многобройни поръчки и от широките си интереси в науката и техниката, майсторът го остави на други.

Обзета от вълнение и ужас, Бернис видя как един младеж от провинцията на име Рафаело Санцио старателно полага последните мазки на тази нежна, загадъчна усмивка…

Доклад на Пейтфийлд:

 

Жалко е, че си отиват много любими — и безвредни — митове, разголени под студената светлина на този бъдещ ден.

Един от последните примери е Бетси Рос^[4].

Бетси Рос наистина е съществувала. Но Джордж Вашингтон никога не я е виждал, никога не й е предлагал да ушие знаме на новата държава, двамата не са работили заедно по проекта и тя не е ушила флага в задния си салон. Доколкото може да се установи, всичко това е измислено от внука й почти един век по-късно.

Митът за Дейви Крокет^[5] е негово собствено дело, цинично създадена легенда, за да увеличи популярността си в Конгреса.

От друга страна, времепространствената камера потвърди основателната репутация на Пол Ревиър^[6].

Дълги години Ревиър служил като главен куриер на Бостънския комитет за сигурност. Неговата най-известна мисия — пътуването до Лексингтън, за да предупреди революционните водачи за идването на британците — всъщност е била по-опасна и подвигът на Ревиър е бил по-героичен, отколкото в стихотворението на Лонгфелоу. Но естествено, мнозина съвременни американци могат да се смаят от силния френски акцент, който Ревиър наследил от баща си.

Същото е положението в целия свят. Нещо повече — някои прочути личности, които коментаторите наричат „снежни човеци“, изобщо не са съществували! Напоследък по-интересно от митовете става проучването на тяхната поява от няколко оскъдни факта, а понякога и без такива.

Трябва да се запитаме докъде ще доведе това. Също както човешката памет не е пасивно записващо устройство, а инструмент за изграждане на личността, историята никога не е била обикновено изложение на миналото, а средство за оформяне на народите.

И също както всеки човек трябва да се научи да изгражда личността си под безмилостния блясък на времепространствената камера, ако искат да оцелеят, обществата трябва да свикнат с голата истина за своето минало — и да открият нови начини да изразяват общите си ценности и история.

И колкото по-скоро се заемем с това, толкова по-добре.

 

Симилонският ледник в Алпите. Април 2321 г. пр. Хр.

 

Това бе стихиен свят: черна скала, синьо небе, твърд бял лед. Самотният мъж уверено минаваше през един от най-високите проходи в Алпите.

Но Маркус знаеше, че той вече наближава мястото, където ще се срещне със смъртта.

Отначало, когато изследваше възможностите на времепространствената камера в Института по алпийски проучвания към Инсбрукския университет, Маркус Пинх се опасяваше, че тази технология ще унищожи археологията и ще я замени с нещо като колекциониране на пеперуди: елементарно наблюдение на „истината“, навярно от непрофесионалисти. Нямаше да има повече Шлимановци, свършено беше с разкриването на миналото по керамични фрагменти и други материални останки.

Но се оказа, че все още има място за натрупаната през десетилетията археологическа мъдрост — най-добрата интелектуална реконструкция на реалното минало. Просто имаше прекалено много за гледане — а времепространственият хоризонт обхващаше цялата история. Засега времепространствената камера щеше само да допълни конвенционалните археологически методи: да осигурява важни доказателства за решаване на научни спорове, да потвърждава или отхвърля хипотези.

И в този случай истината, която щеше да се разкрие през времето и пространството, щеше да даде отговори на най-вълнуващите въпроси в професионалната кариера на Маркус.

Този човек, праисторическият ловец, бе открит в леда петдесет и три века след като бе загинал. Кървавите петна, парченцата тъкан и коса, останките от пера по стрелите и дрехите му бяха позволили на учените, сред които самият Маркус, да възстановят голяма част от живота му. Съвременните изследователи дори иронично му бяха дали име: Йоци, Ледения човек.

Двете му стрели представляваха особен интерес за Маркус — всъщност те бяха послужили като основа за неговата докторска дисертация. Стрелите бяха счупени и Маркус бе успял да докаже, че преди да умре ловецът се е опитвал да направи от тях една, като закрепи здравия връх за здравата пръчка.

Тъкмо тази усърдна детективска работа го беше привлякла към археологията. Той не виждаше граници на тези методи. Навярно в известен смисъл всяко събитие оставяше следа във вселената, следа, която някой ден можеше да се дешифрира с помощта на достатъчно изобретателни средства. Можеше да се каже, че времепространствената камера е олицетворение на интуицията на всеки археолог: че миналото е реална страна, която може да се изследва.

Ала сега се разтваряше нова книга на истината. Защото времепространствената камера можеше да отговори на въпросите, останали незасегнати от традиционната археология, въпреки прилагането на модерни методи — дори за този ловец, Йоци, най-известния праисторически човек.

Въпросът, който не бе получил отговор — който не можеше да получи отговор на основата на откритите материални останки — беше защо е умрял Ледения човек. Можеше да е бягал от война или да е отивал при далечната си любима. Можеше да е престъпник, криещ се от жестокото правосъдие на своето време.

Маркус интуитивно усещаше, че всички тези обяснения са елементарни, съвременни проекции на по-сурово минало. И наред с останалата част от света той копнееше да научи истината.

Но после светът бе забравил за Йоци с неговите кожени дрехи, кремъчни и медни оръдия, за загадката на неговата самотна смърт. В този свят, в който всяка личност от миналото можеше отново да закипи от живот, Йоци вече не беше новост, нито представляваше особен интерес. Вече никой не се вълнуваше как е умрял.

Никой освен Маркус. И сега той седеше в студения мрак на университетската лаборатория и следваше праисторическия човек през ледения проход.

Йоци бе алпийски ловец с висок статус. Медната му брадва и шапката от меча кожа говореха за изключителни способности и престиж. И целта му в това фатално изкачване беше най-неуловимата плячка, единственото алпийско животно, което нощем се оттегля във високите скалисти части на планината: дивата коза.

Ала Йоци бе стар — на четиридесет и шест години той вече беше достигнал пределната възраст за човек от своето време. Страдаше от артрит, измъчваше го инфекция, предизвикала хронична диария. Навярно силите и бързината го бяха напуснали, въпреки че не искаше да го признае.

Ловецът преследваше плячката си все по-нависоко в ледената планина. Накрая се установи на лагер в този проход с намерението да поправи стрелите и на другия ден да продължи лова. Нахрани се с осолено козе месо и сушени сливи.

Но нощта се оказа кристално ясна и вятърът, който виеше в прохода, постепенно отнасяше със себе си жизнената топлина на Йоци.

Това бе тъжна, самотна смърт, и на Маркус му се стори, че в един момент праисторическият човек се опитва да се изправи, сякаш осъзнаваше ужасната си грешка, сякаш разбираше, че умира. Ала не успя, а ученият не можеше да протегне ръка през времето, за да му помогне.

И така Йоци умря сам, погребан от леда за пет хиляди години.

Маркус изключи времепространствената камера и остави Йоци да почива в мир.

 

Доклад на Пейтфийлд:

 

В много държави — не само Америка — се води сериозен диалог за новите истини, за които в много случаи учебниците по история не споменават.

Във Франция например е направено проучване за неочаквано масовия колаборационизъм с нацисткия режим по време на германската окупация. Утешителните митове за мащабите на Съпротивата понесоха тежък удар — не само от новите разкрития за Давид Молен, един от най-уважаваните нейни водачи. Почти никой не беше подготвен да научи, че той е започнал кариерата си като нацистки шпионин, макар че по-късно приел присърце националната кауза и през 1944 г. наистина бил измъчван и екзекутиран от СС.

Съвременните белгийци са смаяни от жестоката истина за „Свободната държава Конго“^[7], силно централизирана колония, създадена, за да изсмуче природните богатства на тази земя — главно каучук — и поддържана със зверства, убийства, глад и болести, които между 1885 и 1906 г. довели до изтребването на осем милиона души.

Вниманието на народите от бившия Съветски съюз е насочено към епохата на сталинския терор.

Немците отново преживяват Холокоста. Японците за пръв път от поколения насам трябва да приемат истината за военните си жестокости в Китай и навсякъде другаде. Израелците мъчително осъзнават собствените си престъпления спрямо палестинците. Крехката сръбска демокрация се клати под бремето на ужасите в Босна и другаде след разпадането на бивша Югославия.

И така нататък.

Повечето от тези ужаси са били добре известни още преди времепространствената камера, разбира се, публикувани са много трудове, които реално отразяват събитията. Но безкрайно мрачната баналност на всичко това, истината за толкова много жестокост и мъка продължават да стъписват хората.

Надигат се и далеч по-силни емоции.

Причина за много конфликти по света са древни етнически и религиозни противоречия. Така е и сега: станахме свидетели на междуличностни сблъсъци, бунтове, междуетнически борби, дори преврати и локални войни. И гневът до голяма степен все още е насочен към „Нашият свят“, вестителя, донесъл толкова много смайващи истини.

Но можеше да е и по-лошо.

Въпреки яростните нападки заради древни злини, много от които неизвестни до този момент, всички народи прекалено ясно осъзнават собствените си престъпления, за да искат изкупление за тези на другите. Никоя нация не е безгрешна, никоя нация не е готова да хвърли първия камък и почти всички основни институции — държави, корпорации или църкви — са принудени да се извиняват за престъпления, извършени в тяхно име.

Но предстои да осъзнаем нещо по-важно.

В крайна сметка времепространствената камера не поднася своите исторически уроци под формата на обобщения и цветни карти. Нито пък казва нещо за славата и честта. Тя по-скоро просто ни показва отделни човешки същества, много често гладуващи, страдащи или умиращи от ръцете на свои събратя.

Величието и нищожността вече нямат значение. Днес ние виждаме, че всеки човек, който умира, е в центъра на една вселена: единствена по рода си искрица на надежда и отчаяние, омраза и обич, която потъва сама в мрака. Времепространствената камера сякаш демократизира историята. Както навярно би отбелязал Линкълн, всички тези времепространствени наблюдения ще доведат до създаването на нова история на човечеството: история на човека, от човека, за човека.

Днес е важна моята история — или историята на моята любима, на моите родители или деди, умрели по най-безсмислен начин в калта на Сталинград, Гетисбърг^[8] или просто на някоя нива, съсипани от безмилостен робски труд. Въоръжени с времепространствената камера и с помощта на такива големи генеалогични центрове като тези на мормоните, всички ние открихме своите предци.

Твърди се, че това е опасно и дестабилизиращо. В крайна сметка, бумът на разводи и самоубийства, последвал новата прозрачност, сега е заменен от нова вълна — всички сме в състояние да шпионираме своите партньори, не само в реално време, но и в миналото, можем да видим всяка стара простъпка, да отворим всяка стара рана. Ала това е процес на приспособяване, в който ще оцелеят най-здравите връзки. Пък и тези сравнително тривиални последици определено са незначителни в сравнение с пълната историческа истина, която за пръв път откриваме.

Ето защо не подкрепям песимистите. Аз вярвам в човека. Дайте ни средствата и ние ще свършим работата.

Някои настояват да открием начин, какъвто и да е, да променим миналото: да помогнем на отдавна мъртвите страдащи, дори да ги обезщетим. Миналото не подлежи на промяна — но бъдещето е в нашите ръце.

Въпреки всички трудности и опасности ние имаме щастието да живеем в такова време. Със сигурност никога повече няма да настъпи момент, в който светлината на истината се разпространява с такава непреодолима бързина в мрака на миналото, никога повече няма да настъпи момент, в който колективното съзнание на човечеството толкова рязко се променя. Родени под вездесъщата сянка на времепространствената камера, новите поколения ще имат съвсем друг поглед върху своя вид, върху своето минало.

За добро или лошо.

 

Близкият изток. Ок. 1250 г. пр. Хр.

 

Мириам беше специалистка по счетоводни системи, а не професионален историк. Но също като всичките си познати, тя още при първа възможност започна да използва времепространствената камера. Нейните интереси бяха насочени към един-единствен човек: човек, чиято съдба я бе вдъхновявала през целия й живот.

Ала колкото повече се приближаваше до него, толкова повече сякаш се отдалечаваше той. Самото наблюдение го унищожаваше, като че ли се подчиняваше на някакъв принцип на историческа несигурност.

И все пак Мириам упорстваше.

Накрая, след като дълго го търси под парещото слънце на древните пустини, тя се посъветва с професионални историци, които преди нея бяха навлизали в тези дълбини на времето. И късче по късче успя да потвърди заключението, до което вече беше стигнала.

Лишена от свръхестествените си елементи, историята на самия човек представляваше сравнително грубо обобщение на биографиите на неколцина вождове от епохата, през която групи палестински бегълци, напуснали разпадащите се ханаански градове държави, постепенно бяха образували народа на Израил. Останалото бяха измислици и плагиатства.

Като онзи момент, когато го бяха скрили в плетена кошница и го бяха пуснали по течението на Нил, за да го спасят от убийство като първороден израилтянин: това беше просто вариант на легенди от Месопотамия и Египет — за бог Хор например, — също лишени от фактологична основа. И никога не го бяха правили египетски княз. Тази част, изглежда, идваше от историята за сириеца Бей, служил като главен ковчежник на Египет и накрая станал фараон под името Рамосхеймнетджеру.

Но какво е истина?

В края на краищата митът го представяше като сложна, човечна, вдъхновяваща личност. Дори несъвършена: той бе заеквал и често се беше карал с водения от него народ. Бе спорил със самия Бог. Но триумфът му над тези несъвършенства беше вдъхновявал хората в продължение на повече от три хиляди години, включително самата Мириам — носеща името на неговата любима сестра.

Той бе неустоим, също толкова реален, колкото и всяка фигура от „истинската“ история, и Мириам знаеше, че ще продължи да живее в бъдеще. Тогава имаше ли значение, че Мойсей всъщност никога не е съществувал?

 

 

Вилнееше нова лудост, Боби го виждаше. Милиони исторически личности, едни известни, други не толкова, за кратко повторно оживяваха под погледа на първото поколение времепространствени наблюдатели.

Хората напускаха работа, отказваха се от призванието на живота си, дори изоставяха близките си, за да се посветят на безкрайната времепространствена хипноза. Като че ли човешката раса внезапно беше остаряла и искаше да се скрие някъде, за да живее само със спомените си.

И навярно наистина бе така. В крайна сметка, щом не бяха способни да променят траекторията на Пелин, не можеше да се говори за никакво бъдеще. Може би в момента човечеството се нуждаеше точно от времепространствена камера.

И всеки от наблюдателите започваше да разбира, че някой ден и той ще се превърне само в светлина и сянка, въплътена във времето, навярно на свой ред наблюдавана от някакво непознато бъдеще.

Ала Боби не мислеше за човечеството, нито за могъщите течения на историята, а за разбитото сърце на брат си.