Артър Кларк, Стивън Бакстър
Светлината на другия ден (24)

23.
Осветената сцена

Рим, 2041 г.: Хванал Хедър за ръка, Дейвид си пробиваше път през навалицата в сърцето на града. Нощното небе беше покрито със смог, който изглеждаше оранжев като облаците на Титан. Въпреки късния час Рим бе пълен с туристи. Подобно на Хедър, мнозина носеха въображатели или очила и ръкавици.

Четири години след появата на времепространствената камера на пазара туризмът във времето се беше превърнал в модерно и примамливо развлечение. Преди да напусне Италия, Дейвид искаше да се гмурне с акваланг и да разгледа потъналата Венеция… Примамливо, да. И той разбираше защо. Миналото бе станало удобно и познато място — там човек можеше да се скрие от мисълта за гибелта, която щеше да сложи край на бъдещето. Да избяга от този свят, в който дори преобразеното настояще беше странно и смущаващо.

Вече почти всеки имаше някаква времепространствена камера, най-често миниатюризиран вариант за китка, захранван чрез метода на сгъстения вакуум. Персоналната времепространствена камера осигуряваше връзка с останалата част от човечеството, с прелестите и ужасите на миналото — и не на последно място беше полезно устройство, с което можеш да видиш какво те очаква зад следващия ъгъл.

Безмилостното око на времепространствената камера променяше всички.

Хората дори вече не се обличаха като някога. Някои от по-старото поколение все още носеха дрехи, модерни преди няколко години. Тук-там можеше да се види турист по предизвикателни шорти и тениска. На ризата на една жена имаше надпис:

ХЕЙ, ВИЕ В БЪДЕЩЕТО: КВО СТЕ ЗЯПНАЛИ БАБА СИ!

Но много повече хора бяха по гащеризони, които се закопчаваха до шията, с дълги ръкави и крачоли, които завършваха с ръкавици и обувки. Срещаха се дори туники и фереджета, внесени от ислямския свят.

Други реагираха съвсем различно. Например онази нудистка двойка: двама мъже на средна възраст, гордо хванати за ръка, с шкембета, увиснали над сбръчканите им гениталии.

Ала предпазливи или предизвикателни, по-възрастните, към които Дейвид неохотно причисляваше и себе си, неспокойно осъзнаваха вездесъщия поглед на времепространствената камера.

С младите не беше така.

Голяма част от тях просто ходеха голи, само с практични вещи като чанти и сандали. В тях като че ли не бе останало нищо от срамежливостта и свенливостта на родителите им.

Една група тийнейджъри носеха маски на широко младежко лице, брадато или бръснато, засмяно или разплакано, дори спящо. Представляваха смущаваща гледка — тълпа от клонинги, скитащи се в римската нощ.

Имаше маски на Ромул, най-модерния продукт на „Нашият свят“. Основателят на града се беше превърнал в герой за младите римляни, откакто корпорацията доказа, че наистина е съществувал — въпреки че историята за брат му и вълчицата бе измислена. Всяка маска представляваше опънат върху лицето софтскрийн с вградени времепространствени камери. В други части на света „Нашият свят“ разпространяваше регионални варианти, основани на същата идея.

Дейвид знаеше, че няма да му стигне и цял живот, за да свикне с лицето на младия мъж от желязната епоха, ухилен над дръзки момичешки голи гърди.

Пресякоха малък площад. Занемарена тревна площ заобикаляше високи древни сгради. Дейвид забеляза на една пейка млада двойка, момче и момиче, и двамата голи. Навярно бяха на шестнадесет. Момичето седеше в скута на момчето и страстно се целуваха. Дланта на младежа нежно притискаше малката гръд на момичето. А нейната ръка, пъхната между телата им, галеше пениса му.

Някои по-възрастни смятаха всичко това за хедонизъм, безумен танц на младите преди пожара, безсмислена младежка реакция към ужасните нихилистични философии, появили се напоследък в отговор на приближаващия се Пелин. Те разглеждаха вселената като гигантски юмрук, готов да смачка живота, красотата и разума. Нямало начин да се избегне бавното загиване на вселената, разбира се, ала сега Пелин превръщал този космически край в страшна реалност. И не оставало нищо друго, освен да танцуваш, да се чукаш и да плачеш.

Такива идеи бяха удивително примамливи. Но според Дейвид поведението на младежите определено имаше по-елементарно обяснение. Поредният резултат от времепространствената камера: окончателното отхвърляне на табутата в свят, в който бяха паднали всички стени.

Шепа хора бяха спрели наоколо и наблюдаваха двойката. Един мъж, също гол, навярно двадесетинагодишен, бавно мастурбираше.

Формално погледнато, това не беше законно. Ала вече никой не се опитваше да налага такива закони. В края на краищата този самотен младеж можеше да се върне в хотелската си стая и да гледа когото поиска с личната си времепространствена камера — по всяко време на деня и нощта. В началото хората бяха използвали новата технология точно с такава цел, а преди нея — киното и списанията. В съвременната епоха поне нямаше лицемерие.

Но такива случаи вече ставаха редки. Появяваха се нови социални норми.

Светът приличаше на претъпкан ресторант. Да, можеш да чуеш какво казва на жена си човекът на съседната маса. Ала няма да е учтиво и обществото ще те отхвърли. И в крайна сметка мнозина наистина обичаха оживените обществени места: шумът, възбудата и усещането за принадлежност можеха да надделеят над желанието за уединение.

Пред погледа на Дейвид момичето се отдръпна, усмихна се на момчето, плъзна се надолу по тялото му и пое члена му в устата си. И…

Той се извърна с изчервено лице.

Двамата се любеха несръчно, аматьорски, нетърпеливо. Макар и млади, телата им не представляваха особено привлекателна гледка. Но пък това не беше изкуство, нито дори порнография, това бе човешки живот с цялата му тромавост и животинска красота. Дейвид се опита да си представи как се чувства момчето, освободено от табутата, откриващо силата на тялото си.

Хедър обаче не виждаше младежите. Тя вървеше до него и очите й блестяха — все още скиташе в дълбокото минало. Навярно беше време да се присъедини към нея. С огромно облекчение и с кратка реплика към Търсачката, Дейвид си сложи въображателя и потъна в друго време.

 

 

… Беше ден. Но тази оживена улица, край която се издигаха огромни квадратни сгради, бе мрачна.

В много отношения градът изглеждаше поразително модерен. Ала това не беше двадесет и първи век. Това бе гъмжащата от хора римска столица само пет години след жестоката смърт на самия Христос. Нямаше автомобили, разбира се, почти не се забелязваха и каруци. Най-разпространеният вид транспорт бяха носилките.

Имаше най-различни хора: граждани, войници, просяци и роби. Дейвид и Хедър бяха по-високи от повечето, а и тъй като вървяха по съвременната земна повърхност, се движеха над древната уличната настилка. Бедните и робите изглеждаха по-дребни, някои бяха видимо недохранени. Но мнозина от гражданите, облечени в бели тоги, обточени със златни ивици, бяха високи и определено нямаше да изглеждат странно по улиците на всеки съвременен град.

Ала Дейвид не можеше да свикне с това, че хората просто минават през него. Беше му трудно да приеме, че за тези римляни, погълнати от собствените си грижи, той е само безплътен призрак. Копнееше да е тук, да играе някаква роля.

Стигнаха до по-открито място. Това бе Форум Романум: гладко павиран правоъгълник, заобиколен от двуетажни обществени сгради с фини мраморни колони.

В един от ъглите на площада Дейвид забеляза група граждани в пищни тоги, навярно сенатори, които разпалено спореха и не обръщаха внимание на красотата наоколо. Те бяха доказателството, че този град не е музей, а столица на огромна, сложна и разумно управлявана империя, своего рода древен Вашингтон.

Но този имперски град щеше да оцелее само още пет века. Огромните акведукти щяха да паднат, обществените фонтани щяха да пресъхнат и в продължение на хиляда години римляните щяха да носят вода от Тибър.

Някой го потупа по рамото.

Той се сепна и се обърна. До него стоеше мъж с тъмносив костюм и вратовръзка, които рязко контрастираха на древния фон. Имаше късо подстригана руса коса и държеше служебна карта. И също като Дейвид и Хедър висеше над земята.

Специален агент от ФБР Майкъл Мейвънс.

— Какво искате от нас? — рече Дейвид. — Не мислите ли, че донесохте достатъчно нещастия на семейството ми, специален агент?

— Никога не съм имал такова намерение.

— И сега?

— Сега се нуждая от вашата помощ.

Дейвид потисна въздишката си и вдигна ръце, за да свали въображателя от главата си. За миг усети неясното изтръпване, предизвикано от прекъсването на връзките с мозъчната му кора.

И внезапно се озова в горещата римска нощ.

Форум Романум бе претърпял ужасна трансформация. По земята се търкаляха големи късове мрамор, разядени от мръсния градски въздух. От величествените сгради бяха оцелели само няколко колони, които стърчаха като оголени кости. През цепнатините между плочите растеше болнава на вид трева.

Странно, сред пъстро облечените туристи от двадесет и първи век сивият костюм на Мейвънс изглеждаше още по-неуместно, отколкото в древния Рим.

Агентът внимателно се вгледа в Хедър. В разширените й зеници искреше типичният перлен отблясък, хвърлян от имплантираните в ретината й миниатюрни времепространствени генератори. Дейвид я хвана за ръка и тя леко стисна дланта му.

Мейвънс го погледна и разбиращо кимна. Но настоя:

— Трябва да поговорим. Важно е.

— За брат ми ли е?

— Да.

— Добре. Ще ни придружите ли до хотела? Не е далече.

— Благодаря ви.

Излязоха от разрушения Форум Романум. Хедър завъртя глава като камера, все още опиянена от възхитителните прелести на отдавна мъртвия град. Времепространственото изкривяване блестеше в очите й.

 

 

Стигнаха в хотела.

По пътя Хедър почти не бе разговаряла. Позволи на Дейвид да я целуне по бузата, преди да се оттегли в стаята си, после легна в мрака и впери поглед в тавана. Дейвид нямаше абсолютно никаква представа какво вижда.

Когато се върна в своята стая, агентът го очакваше. Дейвид приготви напитки: малцова бира за себе си, бърбън за госта.

— Знаете ли, продуктите на Хайрам Патерсън са разпространени невероятно масово — започна Мейвънс. — В банята ви току-що се огледах във времепространствено огледало. Брат ми и жена му следят с времепространствен монитор тринайсетгодишната си дъщеря, която е малко дива, поне според тях… И така нататък. Само като си помисли човек: техниката чудо на века, а ние я използваме за такива тривиални неща.

— Стига да продължава да печели, Хайрам не се интересува какво правим ние — лаконично отвърна Дейвид. — А сега ми кажете защо сте дошли чак в Италия, за да ме видите, специален агент.

Мейвънс бръкна в джоба на смачканото си сако и извади диск, голям колкото човешки нокът. На повърхността му сияеше холограма. Агентът внимателно остави диска до чашата си върху полираната масичка.

— Търся Кейт Манзони — рече той. — А също Боби Патерсън и Мери Мейс. Аз съм причина да се крият и искам да ги върна. Да им помогна отново да заживеят нормално.

— И с какво мога да ви помогна аз? — кисело попита Дейвид. — В края на краищата вие разполагате с всички средства на ФБР.

— Не и в този случай. Честно казано, Бюрото се отказа от тях тримата. Но не и аз.

— Защо? Още повече ли искате да ги накажете?

— Нищо подобно — неспокойно отвърна Мейвънс. — Доказателствата в процеса на Манзони за пръв път бяха осигурени с времепространствена камера. И присъдата беше несправедлива. — Той уморено се усмихна. — Поразрових се. Това й е хубавото на времепространствената камера, нали? Разбирате ли, с нейна помощ могат да се проверяват различни видове информация: конкретно, памет на компютри и записващи устройства. Направих проверка на техниката, която Кейт Манзони е използвала по времето на престъплението. И установих, че нейните твърдения са верни.

— А именно?

— А именно, че за престъплението е виновен Хайрам Патерсън — макар че ще е трудно да го докажем, даже с времепространствена камера. И той е инсценирал всичко. — Агентът поклати глава. — Познавах журналистката Манзони и й се възхищавах много преди този случай. Тя разкри, че пазят в тайна Пелин…

— Вие нямате никаква вина — безизразно каза Дейвид. — Просто си вършехте работата.

— Тъкмо в работата си се прецаках — мрачно отвърна Мейвънс. — И не за пръв път. Обаче жертвите, Боби и Кейт, изчезнаха. И не са единствените.

— Крият се от времепространствената камера.

— Разбира се. Тя променя всеки… Знаете ли, като че ли всички сме стояли на тъмна сцена. Сега прожекторите са включени и виждаме целия театър — независимо дали ни харесва. Предполагам, че сте чули за ВОН? Взаимно осигурено наблюдение — резултат от факта, че всеки има времепространствена камера и наблюдава другите. Изведнъж държавата ни се напълни с учтиви, бдителни граждани. Но това може да е опасно. Някои се вманиачават, не искат да правят нищо, което може да ги разграничи от нормата. Като на село, където всички клюкарстват…

— Но времепространствената камера може да се използва за добро. Открито небе например.

Открито небе бе старата мечта на президента Айзенхауер за международна прозрачност. Още преди появата на времепространствената технология се бяха опитвали да приложат тази идея чрез въздушно разузнаване, шпионски сателити и международно инспектиране на оръжията. Но възможностите винаги бяха ограничени: инспекторите можеха да бъдат изхвърлени, ракетните площадки можеха да се замаскират.

— Но сега каза Мейвънс, — в този чуден свят на времепространствени камери, ние ги наблюдаваме и знаем, че те ни наблюдават. И нищо не може да се скрие. Изпълнението на договорите за ограничаване на въоръжението може да се контролира, много въоръжени конфликти стигнаха до задънена улица — и двете страни знаят какви са намеренията на другата. И не само това. Гражданите също наблюдават. По цялата планета…

Падаха диктаторски и потиснически режими. Макар че тоталитарните правителства се бяха опитали да използват новата технология като репресивно средство, демокрациите нарочно наводняваха тези страни с времепространствени камери. Това представляваше естествено продължение на полаганите в миналото усилия от страна на групи като Свидетелската програма, които десетилетия наред бяха снабдявали борците за човешки права с видеотехника: „Нека истината е наше оръжие“.

— Повярвайте ми — рече Мейвънс — Съединените щати ще се разминат лесно. Най-сериозният скандал в последно време беше разкриването на бункерите. — Абсурден опит за построяване на убежища за богати и влиятелни хора или поне за техните деца в деня на падането на Пелин. Отдавна се подозираше, че съществуват такива бункери, и когато бяха открити, учените с лекота демонстрираха тяхната негодност като убежища. — Ако се замислите, във всеки момент от миналото е имало много повече скандали. Всички ставаме по-чисти. Някои твърдят, че най-после постигаме истински свят на съгласието.

— Вие вярвате ли?

Агентът кисело се усмихна.

— Нито за миг. Имам чувството, че накъдето и да сме се запътили, накъдето и да ни води времепространствената камера, там ни очаква нещо много по-странно.

— Възможно е — отвърна Дейвид. — Предполагам, че преживяваме един от онези моменти в историята, в които перспективата напълно се променя: предишното поколение за пръв път видя Земята от космоса, нашето видя истинската история — и истината за самите нас. Знаете ли, точно аз би трябвало да съм в състояние да приема всичко това. — Той се насили да се усмихне. — Повярвайте на един католик, специален агент Мейвънс. Аз пораснах с вярата, че вече съм под наблюдение на нещо като времепространствена камера… под всевиждащите очи на Господ. Трябва да се научим да живеем без хитрости и срам. Да, трудно ни е, и на мен ми е трудно. Но ми се струва, че благодарение на времепространствената камера всички стават по-нормални.

Удивително: всичко бе започнало с появата на устройство, което Хайрам беше смятал просто за по-модерна телевизионна камера. Ала сега самият той бе принуден да се крие и също като други подобни изобретатели в миналото чак до Франкенщайн, собственото му творение заплашваше да го унищожи.

— Може би след едно-две поколения цялото човечество ще се пречисти — каза Мейвънс. — Но не всеки е способен да понесе прозрачността. Броят на самоубийствата продължава да е голям — ще се изненадате, ако научите точните цифри. А мнозина като Боби просто изчезват от регистрите. Някои дори изваждат от ръцете си имплантите, които могат да се проследят. Ние ги виждаме, разбира се, но не знаем имената им. — Той погледна Дейвид. — Такава е групата, към която според нас се е присъединил Боби. Наричат се „Бегълците“. И трябва да търсим точно сред тези хора, за да го открием.

Дейвид свъси вежди.

— Той е направил своя избор. Може би е щастлив.

— Той бяга. В момента няма друг избор.

— Ако го откриете, ще намерите и Кейт. И ще трябва да наложите присъдата й.

Мейвънс поклати глава.

— Мога да ви гарантирам, че няма да се стигне дотам. Казах ви, имам доказателства за невинността й. Вече съм приготвил материали за обжалване. — Агентът взе диска и почука с него по масата. — Е, искате ли да хвърлите спасителен пояс на брат си?

— Какво предлагате да направя?

— Следенето на хора с новата технология не е лесно, но е възможно. Само че наблюдателят може да бъде заблуден. Времепространствената камера пък не може да се привърже към външен индикатор, даже имплант. Чиповете се вадят, преместват, препрограмират и унищожават. Затова лабораторията на ФБР разработва по-резултатен метод.

— На каква основа?

— ДНК. Според нас е възможно да започнем от всякаква поддаваща се на анализ органична материя, люспа кожа или отрязан нокът, достатъчни, за да се запамети ДНК-характеристиката, и после да се проследи пътят на материята до самия индивид. Тогава вече ще сме в състояние да наблюдаваме обекта във времето. В този диск има проследяващ софтуер. Искаме от вас да го свържете с времепространствена камера. Специалистите в „Нашият свят“ и особено вие, доктор Кързън, все още сте по-напред в тия неща. Вижте, ние смятаме, че е възможно да създадем глобална ДНК база данни — децата ще се регистрират още при раждането — и да я използваме като основа за издирване, без да разчитаме на…

— И тогава — бавно каза Дейвид — просто ще си седите в централата на ФБР и вашите времепространствени шпиони ще обиколят планетата, докато открият когото търсите — дори в пълен мрак. И това ще е окончателният край на личния живот. Нали така?

— О, я стига, доктор Кързън. Какво е личен живот? Огледайте се. Хлапетата вече се чукат на улицата. След десетина години ще трябва да обяснявате какво е означавало „личен живот“. Тия деца са различни. Заявяват го социолозите. И сам можете да го видите. Те растат в тази прозрачност и непрекъснато могат да разговарят помежду си. Чували ли сте за Арените? Гигантски постоянни дискусии, които се предават по времепространствените връзки. Понякога в тях се включват хиляди хора. И максималната им възраст е двайсет и пет години. Започват сами да си изясняват нещата, без дори да споменават за нашия свят. В сравнение с тях ние сме ненормални, нали?

Дейвид неохотно се съгласи. И това нямаше да спре дотук. Може би щеше да се наложи непълноценните по-възрастни поколения, сред които и самият той, да освободят мястото си на сцената като отнесат със себе си маниите и табутата си преди младите да могат да наследят този нов свят, който истински разбираха само те.

— Възможно е — изсумтя Мейвънс, когато Дейвид гласно изрече тази мисъл. — Но още не съм готов да си ида. И междувременно…

— Междувременно аз мога да открия брат си.

Агентът впери очи в чашата си.

— Вижте, това няма нищо общо с мен. Но… Хедър е виртуманиачка, нали?

Виртуманиаците бяха крайният продукт на пристрастяването към времепространствената камера. Откакто й бяха поставили очни импланти, Хедър прекарваше живота си във виртуален сън. Разбира се, можеше да настройва времепространствените камери в ретината си към действителността или поне към недалечното минало, сякаш очите й все още са истински. Но Дейвид знаеше, че тя няма желание да го прави.

Обикновено Хедър се скиташе в свят, осветен от изчезналия блясък на дълбокото минало. Понякога придружаваше самата себе си на млади години и дори гледаше през собствените си очи. И почти винаги бе с Мери — носеше бебето на ръце, момиченцето тичаше към нея — неспособна и някак си нежелаеща да промени нито един миг.

Това нямаше нищо общо с Мейвънс, но нямаше нищо общо и с Дейвид. Навярно желанието му да я закриля се дължеше на собствения му допир с примамливостта на миналото.

— Някои коментатори твърдят, че това бъдеще очаква всички ни — каза той. — Времепространствени дупки в очите ни, в ушите ни. Ще имаме нови възприятия — пластовете на миналото ще са също толкова ясни, колкото настоящето. Нов начин на мислене, на живот във вселената. Но засега…

— Засега — внимателно рече Мейвънс — Хедър се нуждае от помощ.

— Да. Тя тежко понесе загубата на дъщеря си.

— Тогава направете нещо. Помогнете ми. Вижте, тази ДНК-система не е само средство за наблюдение. — Агентът се наведе напред. — Само помислете какво още можем да направим с нея. Да сложим край на някой заразни болести например. Проследяваме дадено заболяване по всичките му пътища във времето и вместо месеци досадна и опасна детективска работа хвърляме само един поглед… Центровете за контрол на болестите вече се занимават с този въпрос. Ами историята? Можем да проследим всеки човек чак до майчината му утроба. Не се налага да преработваме сериозно софтуера, за да проследим ДНК на родителите. И на техните родители. А може да тръгнем и по обратния път, да започнем с всяка историческа личност и да проследим всичките й съвременни потомци… Вие сте учен, Дейвид. Времепространствената камера вече обърна с главата надолу науката и историята, нали? Помислете какви са възможностите.

Стиснал диска с палец и показалец, той го вдигна към лицето на Дейвид като причастие.