Мередит Рич
Предпазлива оферта (9)

Глава девета

Милиони бели светлинки трептяха по клоните на високите орехови дървета в плантацията Даймънд бей, а из огромната две хиляди квадратни метра къща и по обширната морава пред нея се бяха пръснали стотици гости. Поводът беше празненството на Р. Ч. и Шарлот по случай Деня на независимостта.

Келнери и сервитьорки, облечени в сини панталони или къси поли и сака в цветовете на американското знаме, разнасяха наоколо табли с калифорнийско шампанско в гравирани чаши от Тифани, а върху подносите с ордьоври имаше дори листа от цикория с черен хайвер от Арканзас. На масите за банкета бяха подредени с истинско разточителство лакомства, приготвени от пушена тихоокеанска сьомга от северозападното тихоокеанско крайбрежие, омари от Мейн, див ориз от Минесота, патици от Лонг Айлънд, бизонско месо от Колорадо, бифтеци от Тексас, рачета от заливите, раци от Чесапийк и дори скариди от Ню Мексико.

В балната зала се редуваха два нюйоркски оркестъра, а джаз бенд от Нови Орлеан и струнен квартет осигуряваха за музикален фон в столовата музика от известни американски композитори.

Р. Ч. Даймънд бе настоял жена му да купува американското за това тържество, в името на родната икономика. Въпреки че самата тя предпочиташе френско шампанско и руски черен хайвер от каспийска сьомга, Шарлот бе сметнала, че трябва да задоволи прищявката му. Р. Ч. бе в мрачно настроение от седмици. Дори бе отменил сафарито в Африка, което тя бе организирала месеци наред, макар да знаеше, че това ще я разстрои.

По принцип Р. Ч. мразеше големите празненства. Когато още на Деня на загиналите бе предложила да направят забава за Четвърти юли, той категорично бе забранил дори да се говори за това. После, след като отмени пътуването до Африка, явно бе забелязал, че тя има нужда от нещо да повдигне духа й, както впрочем често се случваше. Шарлот бе склонна към рязка промяна в настроенията. Понякога имаше чувството, че цял ден не може да се надигне от леглото. Друг път танцуваше по цели седмици, без да спре, ако Р. Ч. я оставеше. Някога един психиатър й бе предписал лекарства, но те не й бяха подействали добре и Р. Ч. бе настоял да спре да ги взема.

Р. Ч. често бе твърде зает с бизнеса си, но Шарлот много обичаше той да отделя време да я поглези. Малко повече от седмица преди Деня на независимостта той й бе подарил старинна диамантена гривна от Картие като извинение за това, че няма да отидат на екскурзията. После й бе казал, че може да организира тържеството.

Шарлот подозираше, че си е мислил, че тя няма да успее за толкова кратко време, но нищо не би могло да я спре. Превключи на бързи обороти. След двадесет и четири часа вече беше изпратила поканите по факса, беше наела фирмите по обслужването и украсата, музикантите. Да си съпруга на милиардер си имаше повече от очевидни преимущества — на практика, Шарлот можеше да задвижва нещата за нула време.

Тя стоеше встрани от елегантно облеченото множество, хванала съпруга си под ръка. Р. Ч. се бе появил за малко по нейно изрично настояване, за да изкаже възхищението си от възхитителното празненство, което бе организирала и да й каже каква е умница. До този момент, обаче, той бе прекарал вечерта в апартамента си на горния етаж, гледайки стари филми с Джон Уейн на видео. Това бе едно от любимите му занимания.

— Кажи ми, че ти е приятно, Р. Ч. — възкликна Шарлот. Всички, които обичаш на света, са тук тази вечер.

— Хората, които обичам най-много на света си, бяха тук и преди да пристигнат проклетите гости. — Р. Ч. се наведе и я целуна леко по бузата.

— О, толкова си мил! Но, скъпи, мислех, че това тържество ще ти оправи настроението. — Шарлот знаеше, че тя би оправила настроението на повечето мъже. Тя бе невероятно близо до съвършенството: на тридесет, красива, умна, спортуваше и благодарение на Р. Ч. беше много богата. Тази вечер, както винаги, изглеждаше великолепно. Тоалетът й бе своеобразен израз на почит към американското знаме — носеше къса рокля без презрамки от тъмносин шифон и рубиненочервени обувки. На врата й имаше диамантено колие, което някога бе принадлежало на Уиндзорската херцогиня — подарък от Р. Ч. за тридесетия й рожден ден.

Шарлот имаше млечнобяла кожа и я предпазваше с най-силния крем против слънчеви изгаряния, който се намираше на пазара. Въпреки това през лятото винаги й се появяваха лунички, възхитителни малки точици, които избиваха тук-там по лицето, ръцете и краката й. Бялата кожа в съчетание с много светлата руса коса й придаваше твърде земен и едновременно с това неземен вид.

— Знаещ, че тези пищни тържества ми вкисват настроението — продължи Р. Ч. — Съгласих се на това само за да спреш да хленчиш, че никога нищо не правим. Сега доволна ли си?

— Да, Р. Ч., доволна съм. И знаеш, че не се оплаквам, скъпи, знаеш го, нали? — нервно подпита Шарлот.

— Беше само израз — отвърна бързо Р. Ч. — Просто мразя тълпите.

— Но днес е чудна нощ. Не би могло да бъде по-прекрасно. — Шарлот обаче знаеше, че би могло. Тя можеше да е тук като гостенка, а не като заточената съпруга на отшелника Р. Ч. Даймънд. Но тя бе направила своя избор, когато се бе съгласила да се омъжи за Р. Ч. Предпочиташе да живее с избора си, вместо да се лиши от всичко това.

— Гледай! Ето ги Робин и Денби! Все пак са успели да дойдат — възкликна тя и махна на двойката от Грийнвил.

— Отивам да забавлявам гостите, скъпи. — Шарлот целуна бързешком съпруга си. — Достатъчно дълго се занимавах с киселото ти настроение. Ако искаш, можеш да си стърчиш тук цяла нощ, но аз смятам да се забавлявам. Не ме чакай, мили.

— Няма, не се безпокой. Твърде съм стар за подобни глупости.

Това не беше вярно. На четиридесет и осем години, Р. Ч. бе в отлична форма и смяташе, че е в разцвета си. Той просто не обичаше светския живот. Това, за което живееше, беше бизнесът, умножаването на милиардите му.

Магнатът тъкмо тръгваше нагоре по извитата стълба, когато Фиг Болтън се приближи задъхано:

— Чакай, Р. Ч.! Не се измъквай. Търсихме те. — Фиг се къпеше в пот. Облечен бе в бял официален костюм, в който поради пълнотата си приличаше на огромна бухта. — Трябва да се запознаеш с един човек. Господинът, за когото ти говорих.

— Да, спомням си. — Р. Ч. се пооживи малко. — Джереми Уелш, президентът на Ковингтън. Къде е той, по дяволите!

— В дневната. Говори с Линдзи Мартин, сещаш ли се, дизайнерката, която се омъжи за Едгар Шулц. Искам да го отвлека от нея преди старият Едгар да се е появил.

— Ед няма да се появи. Шарлот страшно харесва дрехите на Линдзи и настоя да я поканим. Но от друга страна, тя е съученичка на Корнелия Шулц, жената на Сам. След като Сам е тук, Ед със сигурност не е. Той най-вероятно е пуснал Линдзи, за да шпионира брат му.

— Добре, Р. Ч., ела с мен. — Фиг се усмихна пресилено. — Тук съм, за да ти оправя настроението.

— Изглежда всички искат да ми оправят настроението — измърмори Даймънд.

— Е, аз поне със сигурност се опитвам, Р. Ч., моля те, опитай се да бъдеш непредубеден.

Р. Ч. последва банкера през тълпата до огромната дневна, където видяха Линдзи Мартин до рояла. Мъжът, с когото разговаряше, беше по-млад, отколкото Р. Ч. си го бе представял, и твърде голям красавец, за да му се понрави. Р. Ч. си помисли, че не е достатъчно внушителен, поне такова бе първото му впечатление. Все пак нямаше какво да изгуби, ако се запознае с него.

— Джереми — намеси се в разговора Фиг. — Искам да те запозная с любезния ни домакин, Р. Ч. Даймънд. Р. Ч., ти, разбира се, вече познаваш Линдзи Мартин. Тя е сред хората, които ценя най-много на света.

Даймънд нехайно целуна дизайнерката по бузата, после се здрависа с президента на Ковингтън интернешънъл. Той винаги се опитваше да прецени доколко енергични са хората по това как се здрависваха. Уелш стисна енергично ръката му и така мина първия тест. Р. Ч. съзнаваше, че независимо от хубавата му външност, Уелш трябва да е доста схватлив, в противен случай не би успял да постигне толкова много за толкова кратко време.

— Фиг, защо не заведеш Линдзи да хапне от лакомствата, които ми струват цяло състояние?

— Опитваш се да ме разкараш ли, Р. Ч.? — Линдзи Мартин се нацупи кокетно. Слабичката й фигура бе обгърната от прилепнала черна коктейлна рокля, едно от собствените й творения от новата й колекция Вечерни фантазии. Съпругата на Едгар Шулц имаше изящни рамене, но носът й бе твърде дълъг, а брадичката твърде ъгловата, за да бъде наречена нещо повече от привлекателна жена. Все пак, Линдзи се обличаше и гримираше чудесно и бе много мила и общителна по характер.

— Нали знаеш, че не бих могъл да се отърва от теб, Линдзи — пошегува се Р. Ч. — Поздрави Ед. Жалко, че не можа да дойде.

Дизайнерката кимна и го изгледа многозначително. Даймънд бе наясно, че тя ще се обади на съпруга си при първа възможност. Едгар Шулц ще се заинтересува от това, че президентът на Ковингтън е бил включен в списъка на поканените тази вечер, макар че явно не се познава с домакина.

Р. Ч. знаеше, че Ед Шулц, също като него самия, се съживява щом се появи нещо, което да обещава и най-малката възможност за добра сделка. Както и братът на Ед, Сам. Той се огледа подозрително из стаята, но Сам Шулц не се виждаше никъде.

— Какво чакаме? — обърна се Линдзи към Фиг Болтън. — Да вървим да ядем скъпата храна на Р. Ч.

— На вашите услуги, госпожо! — отвърна с въодушевление Фиг, който обожаваше яденето. Хвана ръката на Линдзи и я поведе към трапезарията. — И горещо ви препоръчвам сушито^[1] от омари.

Даймънд се обърна отново към госта си:

— И така, Уелш, как вървят нещата в Атланта напоследък?

— Нещата в Атланта не биха могли да бъдат по-добре, мистър Даймънд. — После добави преднамерено: — Нещата в Атланта всеки ден отиват към по-добре.

Р. Ч. кимна:

— Чудесно. Радвам се да го чуя. Но тук не държим на официалностите. Наричайте ме Р. Ч.

— Джери. Хубаво местенце, Р. Ч. Другия път като дойдете в Атланта, с удоволствие ще ви разведа лично из нашата фирма.

— Напоследък оставям повечето разходки на компютъра си. Обичам да съм тук, за да следя всичко с помощта на верния си телефон. Кажете ми, обичате ли орхидеи? — попита той внезапно.

— Ами… да, предполагам. — Уелш изглеждаше изненадан.

— Тогава елате с мен. Искам да ви покажа нещо.

Президентът на Ковингтън последва домакина си навън от къщата. Спуснаха се по тревисто хълмче към оранжерия с форма на осмоъгълник. Постройката беше впечатляваща в архитектурно отношение, три еднакви оранжерии, построени в редица една до друга. Р. Ч. влезе в първата от тях и светна лампите, после махна с ръка на Уелш да го последва. Отвън като фон се чуваше класическа музика, изпълнена на пиано.

— Тук е малко хладно.

— Да, за разлика от горещата влажна нощ навън. През нощта трябва да поддържаме температура 15–16 градуса, защото иначе дечицата ми няма да цъфтят както трябва.

— Разбирам — кимна Уелш и се огледа. — Страхотна оранжерия. Много модерна.

Р. Ч. разбра по изражението на госта си, че не е пропуснал израза дечицата ми. Сега щеше да се опита да измисли някой интелигентен въпрос за орхидеите, за да го впечатли. Тази игра се харесваше на Даймънд. Повечето управители на фирми нищичко не разбираха от градинарство, а още по-малко от орхидеи. Това бе още един от тестовете на Р. Ч., с които целеше да разбере колко схватлив е Уелш. Това нямаше нищо общо с бизнеса, но все пак имаше много общо с него.

— Тук имам нещо по-обикновено.

Даймънд поведе госта си по тясна пътека, покрита с натрошен розов кварц, от двете страни на която растяха десетки видове орхидеи.

— Знаете ли, че Чарлз Дарвин се е интересувал от орхидеите много повече, отколкото от останалите си изследвания? Това дава представа колко много може да се открие за тях. Около една седма от цветята на планетата Земя са орхидеи. Съществуват над тридесет и пет хиляди вида.

— Невероятно. Чувал съм, че се отглеждат трудно. Сигурно имате лека ръка.

— Не. Това, че са капризни, е просто лоша слава. Признавам, че понякога са малко придирчиви, но има видове орхидеи, които виреят около полярния кръг. Не бяхте чувал за това, нали? — Без да чака отговор, Р. Ч. посочи към един екземпляр phalaenopsis с изящни извити клончета и лилави цветчета, изпъстрени с по-тъмни ивици. — Погледнете тук. Това се нарича мъхеста орхидея. Може да я завъди и новак. Ако правилно се грижиш за нея, цъфти месеци наред.

— Хм-м, невероятно.

До този момент Р. Ч. не беше особено впечатлен от опитите на младия ръководител да изглежда заинтригуван.

— Елате насам. — Той поведе Уелш край огромен, безформен каменен фонтан в средата на оранжерията. — Искам да ви покажа нещо интересно, моята бяла Коледна звезда. Тя е от Мадагаскар. Цветята, също като бозайниците, могат да се променят, за да се адаптират към околната среда. Виждате ли това? — Той посочи към една дълга няколко сантиметра издънка на seshuipedale Angreacum. — Мистър Дарвин е предполагал, че тези тичинки са еволюирали от огромна нощна пеперуда с дълго смукалце. Това звучи доста фантасмагорично, не смятате ли? Но проклет да съм, ако четиридесет години след това на остров Мадагаскар не открили нощна пеперуда с език дълъг към тридесет сантиметра. Просто не е за вярване.

— Не е. — Уелш изглеждаше леко развеселен.

Р. Ч. усети, че президентът на Ковингтън се чуди дали да не пусне една шегичка за възможностите на нощна пеперуда с език тридесет сантиметра. Това бе често срещана реакция. Р. Ч. оцени факта, че Уелш се въздържа от остроумни забележки.

— Вероятно ви е досадно — сепна се Р. Ч. — Но човек трябва да има някакво хоби, особено ако се занимава с работа като моята. Хобитата ни правят завършени личности и ни позволяват да видим нещата в перспектива. Вие с какво се занимавате, Джери?

— Какво? О, ами бягам и играя голф и тенис. Но бих казал, че най-голямото ми хоби е работата.

Даймънд кимна, доволен от отговора:

— Имате ли домашни любимци?

— Не. Живея сам и прекарвам твърде много време в офиса, за да се грижа добре за някое животно.

— Би трябвало да си вземете хубаво куче или котка. Животните те обичат, без да те съдят. Освен това не ти противоречат — засмя се Р. Ч.

— Както и орхидеите, предполагам — додаде Уелш с усмивка. Той посочи кичеста пурпурночервена орхидея. — А тази, Р. Ч.? Доста е необичайна.

— Това е sophroiaeliocattleya — отговори му Р. Ч., който много добре знаеше, че не е необичайна. — Принадлежи към едно от най-разпространените семейства. Всяко семейство орхидеи се разделя на тъй наречените родове, които разбира се имат подвидове. Но Венерините обувки се отглеждат доста лесно. Не ги различаваш много, нали Джери? — Р. Ч. го прониза с поглед. — Ела, ще ти покажа нещо наистина рядко. Виждаш ли…

През следващите петнадесет минути Даймънд изнесе цяла дисертация за цветята аристократи и как ги отглеждаше. Докато говореше, усети, че на Джереми Уелш му е досадно, макар да кимаше от време на време. Р. Ч. бе очаквал, че онзи ще се опита да му се подмаже и тъй като той не го направи, Р. Ч. бе малко озадачен.

Възможно беше, разбира се, Уелш изобщо да не се нуждае от него, а това го заинтригува.

— Е, това е. Видяхте частица от истинския Р. Ч. Даймънд. — Той щракна лампите на оранжерията. — Да вървим обратно в къщата. Струва ми се, че още една чаша шампанско би ви се отразила добре.

— Благодаря ви, че ми показахте всичко това. Впечатлен съм от познанията ви. Вие сте истински ценител. Не го очаквах.

— Да, Джери, пълен съм с изненади — отбеляза Р. Ч., докато се изкачваха обратно по хълма към къщата.

 

 

Шарлот бе изумена като видя съпруга си да влиза на тържеството през стъклената врата откъм вътрешния двор. Мислеше, че отдавна се е качил горе и гледа изпълненията на Джон Уейн. Вместо това, ето че разговаряше с привлекателния мъж, който пристигна заедно с Фиг Болтън. Заинтригувана, тя се извини на хората, с които говореше и се отправи към тях, за да ги поздрави.

— Скъпи — каза тя. — Всички питат за теб. Извиних те пред толкова хора, а ти си бил сред гостите. Толкова се радвам.

Тя леко докосна с устни бузата му, като в същото време улови погледа на привлекателния непознат.

— Струва ми се, че не се познаваме — каза му тя. — Аз съм Шарлот Даймънд.

— Джереми Уелш. — Той стисна леко ръката й. — От Атланта.

— Щастлива съм да се запозная с вас.

Мина сервитьор, който разнасяше напитки и тя си взе още една чаша шампанско. Уелш направи същото.

Р. Ч. взе чашата от ръката й и отпи, но не й я върна:

— Стига ми толкова светско общество за една вечер. Скъпа, кажи на Пол да ми изпрати нещо за ядене в стаята. Искам да хапна на спокойствие. Радвам се, че си поговорихме, мистър Уелш.

Шарлот гледа след съпруга си, докато той изчезна сред множеството, после каза:

— Сигурно не сте кой да е, Джереми. Щом съпругът ми е прекарал толкова време с вас.

— Не зная. Р. Ч. просто ми показваше оранжерията си.

— Интересувате ли се от орхидеи?

— Всъщност не. — Джереми се пресегна и взе няколко печени скариди от сребърния поднос, който хубавичка студентка разнасяше.

— Р. Ч. не показва орхидеите си на всекиго.

— Страхувам се, че го разочаровах. Не успях да проявя достатъчно въодушевление.

— Е, всички разочароваме Р. Ч. от време на време. Целият човешки род. Така че не го приемайте лично. Освен ако, разбира се, нямате намерение да сключвате сделка с него. — Тя го погледна за секунда. — Изглежда сте гладен, Джереми, а аз също не съм хапвала цяла вечер. Достатъчно дълго се правих на домакиня. Ще дойдете ли с мен на терасата да хапнем?

Той се вгледа продължително в светлите й сини очи:

— Да, с голямо удоволствие.

Шарлот усещаше, че Джереми Уелш я намира за привлекателна и е изненадан, че е омъжена за Р. Ч. Повечето хора се изненадваха — тя бе осемнадесет години по-млада от съпруга си.

Като всички останали, Уелш вероятно бе предположил, че се е омъжила за Р. Ч. заради парите му. Това бе вярно, но само до известна степен. Парите бяха нещо хубаво, но Шарлот и преди да се омъжи не беше бедна. Разбира се, нейните пари бяха нищо в сравнение с богатството на Р. Ч., но бяха достатъчно, за да живее добре.

Не, имаше и друга причина за брака й с Р. Ч., за която никой не знаеше. Това бе тайна между нея и съпруга й, тайна, която ги свързваше.

Шарлот обичаше да флиртува с мъже като Джереми. За нея това беше нещо повече от игра. Беше вълнуващо — и опасно — да те желаят други мъже, освен съпруга ти. Разбира се, тя винаги бе имала обожатели, но сега, когато бе женена за Р. Ч. нещата стояха по̀ иначе. Мъжете, които я желаеха, бяха богати и имаха власт или копнееха за власт и пари. Шарлот бе наясно, че Джереми Уелш е от онези, които все още само копнееха за това.

Шарлот знаеше, че преди да свършат с вечерята, той ще я желае до безумие. Ще желае нея, разбира се, но ще му хрумне също, че ако започне връзка с жената на Р. Ч. Даймънд, това би му донесло късмет. Ще си мисли, че това би му дало някаква вътрешна власт. Шарлот знаеше, че хора като Уелш обожават да си играят с огъня.

Но Шарлот също обичаше да си играе с огъня, тя бе пълна с изненади.

През следващия един час, докато вечеряше, говореше и танцуваше с президента на Ковингтън интернешънъл, Шарлот се опита да прецени дали от Джереми Уелш би станало забавна играчка.

Накрая реши, че става.