Мередит Рич
Предпазлива оферта (22)

Глава седма

— Добре Уелш, да го направим — каза Шулц на Джереми по телефона два дни по-късно. — Искам този път да натрия носа на Даймънд.

— Радвам се, че реши така — отвърна Джереми нехайно, макар да почувства огромно облекчение. Последните четиридесет и осем часа бяха доста напрегнати. Шулц не му се беше обадил и на Джереми започваше да му се струва, че течението отнася мечтите му към провал. Всичките му планове бяха започнали да му се струват крехки като пухчетата на глухарче във ветровит ден. Един силен порив на вятъра и всичко може да бъде отнесено от вятъра за броени секунди. Така стояха нещата в големия бизнес.

— Ще се срещнем през уикенда. Има много подробности за уточняване — продължи Едгар. — Ела тук, за да се срещнем на четири очи. Плановете ни все още са строго поверителни, нали знаеш?

— Разбира се.

— Няма да действаме докато не настъпи точният, най-подходящият момент. Повярвай ми, имам усет за тези неща. Това е едно от най-силните ми качества. — Едгар замълча за момент. — Джери, искам да направиш нещо за мен. Свързано е с друго мое предчувствие. Освен това е свързано със сделката ни.

— Разбира се, Ед. Какво е то? — Джереми би стъпил на горящи въглени за Ед Шулц, би направил всичко, което се наложи, за да стане Ковингтън негов.

— Колко добър си в двойните игри?

— Средно добър.

— Ето какво искам да направиш — започна да обяснява Едгар. — Както знаеш, братята ми ръководят холдингова компания, наречена Аркадия ентърпрайсиз. Чух, че моят брат близнак, Сам, прекарва доста време в офиса им в Атланта. Познаваш ли го?

— Само по име. — Джереми беше чувал, че Сам Шулц е хитър кучи син, по-безмилостен от Едгар. Всъщност, Джереми беше проучил и двамата още докато планът му да завладее Ковингтън беше само неосъществим блян. Двамата близнаци Шулц имаха отлични репутации, както и по-малкият им брат, Крейг. Говореше се, обаче, че Крейг не е роден за водач, а обича да върви след някого. Въпреки това, Джереми би бил щастлив да работи с който и да е от тях. Само че съдбата го беше срещнала с Едгар при една игра голф и Джереми накрая бе решил да свърже бъдещето си с онзи от братята Шулц, който живееше в Ню Йорк.

— Ето каква е работата — продължи Едгар. — Искам да се срещнеш със Сам в обществото — голф, официална вечеря, каквото и да е, стига да има и други хора наоколо. Само с присъствието си ще предизвикаш любопитството му. Бъди много хладен и сдържан и не говори за фирмата. Не се опитвай да му направиш впечатление, с каквото и да било. Всъщност, изобщо не трябва да говориш много, просто да си там. Ако започне да те пита за Ковингтън, запомни всичко, което би искал да знае. Не му давай никаква информация. Накарай го да те разпитва. И за бога, не споменавай, че Даймънд държи пакет във фирмата. Ако вече знае за това и те попита, кажи му, че ръководството държи всичко под контрол. Слушай. Наблюдавай. Ако Сам прояви интерес, отдръпни се. Просто смени темата и виж какво ще стане.

— За какво е всичко това? Накъде биеш?

— Искам да разбера дали брат ми се интересува от Ковингтън — отвърна Едгар. — Винаги сме искали едни и същи неща. Карма на близнаците или както там го наречеш. Колкото и да сме различни, имаме много общо помежду си.

— Добре, ще ти послужа за стръв. Но, Ед, дори ако Сам се интересува от Ковингтън, какво значение има това за нас с теб? Какво ще правим?

— Ще знаем какво да очакваме и ще бъдем подготвени. По-лошият вариант: ако Сам се хване с Ковингтън, това би качило цената. Ние с теб накрая ще спечелим, но залозите ще са по-големи, отколкото някога си си представял. — Едгар злорадстваше. — Ще говорим повече за това през уикенда. Впрочем, имаш ли нужда от посредник, който да организира срещата? Трябва да изглежда случайна, за да не заподозре Сам нещо.

— Не се безпокой. Мога да се добера до него без да събудя подозрение. — Джереми наистина имаше един добър приятел на име Кебът Бенър, който беше партньор на Сам в едно от многобройните му предприятия. Кебът отдавна искаше да запознае Джереми със Сам, за да може Джереми да спечели като инвестира в някоя от търговските операции на Сам. Джереми все отлагаше, поради връзките си с Едгар, но сега щеше да приеме.

— Добре — приключи Едгар одобрително. — Заеми се веднага с това. Можеш ли да дойдеш тук рано в събота?

Джереми погледна календара си:

— Ще трябва да разместя някои срещи. Не мога да дойда преди десет.

— Десет става. Девет би било по-добре. Ще се срещнем в секретния ми офис, един апартамент, който държа на Ривърсайд драйв. Ето адреса и телефона. Запомни ги. Не ги записвай никъде. Дори жена ми не знае за това място.

Джереми запомни адреса, който му бе казан, като през цялото време се чудеше защо е тази тайнственост. Човек би помислил, че се канят да свалят правителството, а не да купуват една фирма. Но да става каквото ще! Щом Едгар Шулц искаше така, за него беше без значение. У Джереми се бе родила мечтата, а Едгар разполагаше с важните зелени хартийки, които можеха да я превърнат в реалност.

За няколко седмици, ако нещата вървяха добре, мечтата му ще бъде действителност. Ковингтън интернешънъл ще бъде негов. И на Шулц, разбира се.

Джереми трябваше да си повтаря тази важна подробност, за да не я забрави.

 

 

Катлийн Симънс седеше пред компютъра, сама в новия си офис. Запали цигара, въпреки че се опитваше да ги намали. Беше третият й ден в Аркадия ентърпрайсиз. Бяха я помолили да започне веднага и тя се беше съгласила. И без това не познаваше никого в Атланта, така че нямаше какво друго да прави. Ето че четири дни след събеседването, вече седеше тук, в собствения си офис, който дори имаше хубав изглед през прозореца. Офисът й във ВИП беше колкото голяма кучешка колиба и без никакви прозорци.

Все още се чувстваше крехка и уязвима, но с всеки ден ставаше по-силна и бе доста оптимистично настроена за бъдещето. Да напусне Лос Анджелис беше най-доброто решение, което някога бе вземала. В Атланта се живееше лесно. Градът беше спокоен, също като Лос Анджелис, но тук имаше някаква свежест и жизненост, които й допадаха. Най-после Катлийн стъпваше на краката си.

Това, разбира се, беше, защото преместването в Атланта беше минало толкова гладко и бързо — нов апартамент, работа с чудесни перспективи — всичко в разстояние само на една седмица, откакто Шийла я уволни.

Катлийн предполагаше, че Шийла й е дала добри препоръки просто за да я разкара. Но Катлийн все още смяташе да й натрие вирнатото носле, като създаде конкурентна фирма. Този план обаче трябваше да почака известно време. Първо трябваше да си създаде добри връзки, за да събере капитал за предприятието си.

Работата й в Аркадия ентърпрайсиз беше тъкмо каквото й трябваше. Ако успееше да докаже способностите си на невероятно богатия Сам Шулц, а тя не се съмняваше, че ще успее, Катлийн бе сигурна, че той ще финансира бъдещето й. Една от секретарките му й беше казала, че той е финансирал хиляди малки предприятия.

Първо, разбира се, трябваше да се срещне с този прочут мъж, а тя още не беше го виждала.

Катлийн вдигна поглед, когато някой влезе в офиса й без да почука.

— Здравей. Добре дошла на борда — каза младият мъж. Изглеждаше няколко години по-млад от нея и беше доста сладък. Е, малко беше нисичък, някъде около един и шестдесет и пет, но имаше руса коса и невероятно тъмни сини очи.

— Аз съм Рик Даймънд — усмихна се той, — личният съветник на Сам Шулц в областта на сливанията и изкупуванията. И аз съм нов. Тук съм едва от няколко седмици.

— Аз съм Катлийн Симънс. Радвам се да се запознаем. — Тя се усмихна весело. — Само да се представите ли дойдохте или се нуждаете от някаква помощ?

— Нуждая се от помощ във всичко. Всъщност, трябва ми малко информация за зъболекарския бранш. Тенденциите в него, ако така може да се каже. Сега, когато живакът е напълно отречен, какво се прави?

— Да не би мистър Шулц да смята да купува конгломерат за зъболекарски материали? — попита тя с любопитство.

— Не, аз трябва да си сменям пломба — пошегува се той и отново се усмихна широко. Катлийн реши, че усмивката му е очарователна.

— Ще ви се обадя по-късно тази сутрин. Кой е номерът на вътрешния ви телефон? Ще ви изпратя информацията по факса.

— 333 — каза Рик. — Обадете ми се като огладнеете. Ако сте свободна, с удоволствие ще ви поканя на обяд.

— Благодаря. Много обичам да ме канят на обяд. Мразя да ям сама в офиса си.

Катлийн отново се зачуди колко ли е по-млад от нея Рик Даймънд. Това всъщност няма никакво значение, напомни си тя. Целта й в Атланта щеше да бъде Джереми Уелш. Онази кучка Шийла може би иска Джереми, въпреки че се кълне в противното, но Катлийн ще да го получи. Това беше сигурно.

 

 

Рик се върна в офиса си и се захвана с множество телефонни обаждания, както му беше наредил шефът му. Все още беше разстроен от работата в Аркадия ентърпрайсиз. Би трябвало да е личен съветник на Сам Шулц, но този човек беше направо неуловим. Рик не го беше виждал от седмица, всъщност, откакто беше ходил в ранчото му в Санта Фе. Засега получаваше нареждания по телефона или по факса и Рик със сигурност не се чувстваше като един от вътрешните хора на Шулц, макар Шулц да го беше уверил, че играе точно такава роля.

Рик беше нетърпелив да се прослави. Беше на двадесет и осем. Бог знае колко милиона вече е бил спечелил на тази възраст баща му. Доходите на Рик все още зависеха от попечителския фонд и той отчаяно искаше да докаже себе си. На баща си, разбира се, но също и на самия себе си.

Шарлот, която бе смятал за любовта на своя живот, беше също тъй неуловима като шефа му. Рик бе започнал да подозира, че красивата съпруга на Р. Ч. не бе жената, за която я беше мислил в началото на тяхната връзка. Тогава тя се бе клела, че го обича и ще напусне Р. Ч. заради него. Сега Рик се съмняваше, че е била искрена. Последните няколко пъти, когато говориха по телефона, Шарлот беше му се сторила страшно разсеяна, а и не бяха се срещали от началото на месеца. Рик броеше дните, но подозираше, всъщност знаеше, че Шарлот не го прави. Само ако можеше да отърси съзнанието си от нейния образ, това би било едно от най-здравословните неща, които би могъл да направи за себе си.

Проблемът беше, че не успяваше да пропъди Шарлот от мислите си. Поне не до днес. Не и допреди половин час, когато бе видял онова красиво създание с големи очи, което току-що бе започнало работа тук. През тази кратка среща Катлийн му се беше сторила крайно изтънчена, застрашен от изчезване вид, до който трябва да се приближаваш внимателно, за да не избяга. Рик разпознаваше симптомите. Той и Катлийн бяха сродни души. И двамата бяха дълбоко наранени, беше го разбрал само от няколкото минути, прекарани с нея. В очите й се четеше душевна болка.

Телефонът звънна. Беше шефът му.

— Даймънд — Сам Шулц се обаждаше от самолета си, някъде над Тексас, — пътувам за Атланта. Ще бъда там поне десет дни, така че уреди всички онези срещи, за които бяхме говорили. Какво има за днес? Нещо интересно да ми докладваш?

Рик погледна бележките си.

— Да, едно нещо ми прави впечатление. Обади се един от партньорите ви в Три-екс. Казва се… Кебът Бенър. Искаше да ви покани с Корнелия на вечеря. Каза, че смята да покани още един приятел, Джереми Уелш.

— Уелш? Името ми се струва познато.

— Той е президент на Ковингтън — припомни му Рик.

— Аха. Това е интересно. Обади се веднага на Кебът и приеми поканата.

— Дадено. Нещо друго?

Говориха по работа още няколко минути, а после Сам попита:

— Да си се чувал с баща си напоследък?

— Р. Ч. и аз не си говорим често, Сам. Казах ти още преди.

— Да, наистина. Струва ми се, обаче, че сега е много подходящ момент в кариерата ти да се сдобриш с твоя старец — предложи Сам. На Рик обаче му прозвуча по-скоро като заповед.

— Ще помисля по въпроса, Сам.

— По дяволите, Рик, колко направо трябва да ти го кажа? — прогърмя гласът на Сам в слушалката. — Трябва да направиш нещо повече от това да помислиш. Трябва да знам какво е намислил той.

След тази заповед Сам затвори телефона.

Вълна на недоволство се разля по цялото тяло на Рик, от врата до гръбнака. Отново се повтаряше старата история. Сам го беше уверил, че няма да стане така, но това се случваше навсякъде, където Рик опитваше да работи. Никой никога не го назначаваше заради него самия, вземаха го, защото беше син на Р. Ч. Ако само забравеха това и му дадяха възможност, Рик знаеше, че е достатъчно умен, за да успее. Със сигурност беше готов да работи здраво. Той не се нуждаеше от баща си, защо тогава им беше на тях?

Сега всичко отново започваше с новия му шеф. Кога щеше да се промени животът му?

Рик се обади на Кебът Бенър, за да уреди вечерята, а после набра вътрешния на Катлийн:

— Готова ли си за обяд? — попита той.

— Какво? Едва десет и половина е.

— Не обичам да се храня припряно. Не е добре за храносмилането.

Катлийн се разсмя:

— Добре. Но не съм свършила с онзи доклад, който искаше.

— Това може да почака, но не и аз. Трябва да обядвам с теб. Ще те взема от офиса ти след няколко минути.

Рик реши да не се ядосва заради това, че Сам го бе наел с умисъл. Поне не сега. През следващия час и половина щеше да забрави всичко и да се заеме само да опознае Катлийн.

Би могъл да направи далеч по-лоши неща. Например да вдигне телефона и да се обади на Шарлот, което му се искаше да направи, може да се каже, всяка секунда от денонощието.

 

 

Кебът Бенър се обади на Джереми, за да му съобщи, че е уредил вечерята за петък вечер. Бенър беше резервирал обичайната си маса в известния китайски ресторант Чопстикс за себе си, жена си Алис и Сам и Корнелия Шулц.

— Ще доведеш ли някоя от онези красиви жени, с които обикновено те виждам? — попита Кебът Джереми. — Или ще бъдеш соло.

Джереми реши, че ще изглежда по-малко делово, ако отиде с някого:

— Ще дойда с дама, но не съм решил с коя.

— Резервациите са за осем и тридесет. Ще се видим там.

Джереми затвори и се замисли кого да покани. След като се разведе, беше излизал с доста жени. Повечето като че ли търсеха постоянна връзка и веднага щом забележеше явни признаци за това, Джереми спираше да им се обажда независимо колко ги харесваше. Ако поканеше някоя от тях, тя би го сметнала за знак, че иска отново да се сближат.

За вечерята с Шулц обаче му трябваше нещо по-различно. Някоя интелигентна жена, която да не се обиди, ако разговорът стане делови. Трябваше да бъде и привлекателна, да краси масата. Прегледа тефтерчето си и се зае да преценява различните възможности. Никоя не му се струваше напълно подходяща.

Телефонът звънна. Обаждаше се Шийла, за да си уреди среща да обсъдят програма за предварителна преработка, от която тя и Дейвид бяха много ентусиазирани. Уговориха се за понеделник.

Тогава му хрумна нещо.

— Шийла, случайно да си свободна за вечеря утре? Делова е, но ще бъдат и съпругите, за да не стане твърде скучно. — Той й описа останалите, които щяха да присъстват и че иска да се срещне с Шулц, защото смята да инвестира в едно от начинанията му.

— Утре е петък. Да, става. Но имам да свърша някои неща след работа. Мога ли да дойда направо в ресторанта?

— Чудесно. — Той, зарадван, че няма да се наложи да се занимава с кавалерстване, да я взема от къщи и да я изпраща, приключи набързо: — Ще се видим там. Осем и половина в Чопстикс. Резервацията е на името на Кебът Бенър.

Джереми записа уговорката в бележника си и се усмихна доволен от избора си. Шийла беше умна и привлекателна. И всичко щеше да си остане делово.