Мередит Рич
Предпазлива оферта (34)

Глава деветнадесета

Линдзи бе сигурна, че Едгар се чувства по-добре, защото бе станал сприхав и раздразнителен. Оставаше му да прекара в болницата още само седмица, но не беше сигурна дали тя или болничният персонал ще са в състояние да го изтърпят. Най-трудното бе да го накарат да кара по-полека, а днес бе в отвратително настроение, защото очакваше посещението на братята си. Линдзи разбираше, че се отнася с подозрение към това сдобряване, както и тя самата.

— И не им позволявай да те нервират — предупреди го тя, докато Сам и Крейг чакаха отвън. — Позвъни на сестрата, ако се почувстваш дори малко особено.

— Ще се справя — настоя Едгар. — Просто искам да свърша с това. Кажи им да влязат.

Линдзи се наведе и го целуна:

— Това е за късмет, Мечо! А сега, не забравяй всичко, за което говорихме.

Първото впечатление на Едгар, когато братята му влязоха в стаята, беше, че и двамата много са остарели, но си помисли, че и той е поостарял, откакто за последен път са били тримата в една стая. Ръкуваха се сковано, а после Сам и Крейг придърпаха столовете до леглото.

— Как се чувстваш — попита Крейг загрижен.

— Направо страхотно — отвърна рязко Едгар. — Защо сте дошли?

Сам се наведе към него:

— Линдзи не ти ли даде писмото ни?

— Разбира се — изсумтя Едгар. — Прочетох всяка дума.

— Ед, моля те, разбери. Не искаме да се месим, ако ти не го желаеш — започна забързано Крейг. — Но като се има предвид здравословното ти състояние, помислихме, че сега е точно моментът братята Шулц да се съберат отново. Това е всичко.

— Всички искаме Ковингтън — добави Сам. — Защо да се бием за него? Ако обединим силите си, Даймънд няма да има никакъв шанс.

— Какво ви кара да мислите, че това все още ме интересува? Линдзи и лекарите ми искат да я карам по-полека и да се откажа от бизнеса.

— Би могъл — съгласи се Крейг. — Спечелил си достатъчно, за да се оттеглиш.

— По дяволите! Не съм тръгнал да се пенсионирам!

Сам се ухили:

— И аз така си помислих. Затова трябва да се съюзим в тази сделка. Линдзи ми каза, че Уелш ти е спасил живота. Предполагам, че ти е дал цифрите и данните, които ни трябват, за да излезем с предложение.

— Много бързаш — прекъсна го грубо Едгар. — Имаме да си говорим за много неща, освен за Ковингтън. — Той погледна Сам право в очите.

Сам издържа погледа му:

— Извиних ти се много отдавна. Ти си този, който се инати като магаре.

— Сам, престани — намеси се Крейг. — Исусе, защо ли съм наказан с такива братя като вас!

Сам сведе очи, после отново погледна Едгар:

— Добре Ед — въздъхна той. — Ще ти го кажа веднъж завинаги. Сгреших, чуваш ли? Не прецених правилно нещата, както като купих фирмата на Джеймс, така и като отрекох, че имам вина за смъртта му. Но, дявол да го вземе, от тогава давам стипендия за чернокожи и представители на малцинствата на името на Джеймс в университета Тулам.

— Знам, прочетох го във вестниците.

— По дяволите, не можем да се върнем назад и да променим нещата, но можем да вървим напред и да променим нещата. Съжалявам, Ед — извини се Сам отново. — И ако не искаш да ти се месим с Ковингтън, само кажи. Ще си тръгнем без лоши чувства.

Едгар лежеше, усещайки всяко свое дихание и дразнещото апаратче. Това ли беше всичко? След като не си бяха говорили години наред, накрая едно извинение набързо и хайде към следващата сделка? От друга страна, какво бе очаквал да направи Сам? Познаваше своя брат близнак по-добре от всеки друг. Сам не беше от хората, които живеят със спомена за миналото. Може би по рождение има по-малко съвест от мен, помисли си Едгар, или може би аз вземам нещата много навътре?

Линдзи го бе посъветвала да приеме предложението им. Така би могъл да си почива, да дава напътствия отстрани и все пак да получи онова, което искаше — Ковингтън. Но някак си бе очаквал Сам да прояви повече разкаяние. Крейг бе напълно прав, Сам беше дяволски инат. Той самият вероятно също.

— Искаш ли да си вървим? — попита дипломатично Крейг. — Уморяваме ли те?

— Отворете куфарчето на онзи шкаф — нареди Едгар — и ще намерите вътре папката с всички предварителни изчисления. Преди час акциите паднаха до четиридесет и четири и три осми. Нещата още са нестабилни след заминаването на Уелш. Моите счетоводители пресяха всичко и общо взето фирмата е недооценена. Може да струва към седемдесет, седемдесет и пет за акция.

— Ще прегледаме данните, но ако си прав, смятам, че можем да излезем с предложение от шестдесет или някъде там — каза Сам. — В брой и ценни книжа. Без глупости. Чиста и хубава оферта.

— Р. Ч. страшно иска тази фирма — отбеляза Едгар. — Ще бъде дяволски трудна битка. Искам да го бия, но не искам да получа за награда нещо като прасето, което умряло, докато се връщали от панаира. Трябва да си сложим лимит и да не го надхвърляме. Без значение какво ще кажа после. Защото се познавам и знам колко ми се иска да натрия носа на Даймънд.

Крейг се засмя:

— Ние ще те удържаме. Правим го, за да спечелим, а не за да задоволим самолюбието си. Ако Даймънд получи Ковингтън, ще има и други сделки. А знаете ли, че вие двамата пропускате нещо много важно…

Тримата обсъждаха стратегията си още половин час, докато накрая Линдзи влезе и заяви, че е време Едгар да почива.

Братята си стиснаха ръцете:

— Това е страхотно, Ед — каза Сам и в гласа му се появи издайническа дрезгавина. Той се обърна и бързо излезе.

— Наистина е хубаво — потвърди и Крейг. — Братята Шулц отново се понасят в атака.

Когато останаха сами, Линдзи внимателно се вгледа в съпруга си. Изглеждаше малко уморен, но по лицето му бе изписано едно изражение, което никога не бе виждала преди, израз на кротко задоволство. Макар думата да не беше подходяща за човек толкова избухлив като съпруга й, тя би го нарекла душевно спокойствие.

— Как си?

— Добре. Искам да говориш с проклетите доктори и да ме махнеш оттук. Готов съм да си вървя у дома.

— Значи срещата е минала добре? — каза тя с усмивка.

— Да, добре мина — сдържано отвърна той. — Ти как си, скъпа?

 

 

Шийла вдигна телефона в офиса си и чу гласа на Ланг Ковингтън.

— Здравейте, мис Шийла — каза той сърдечно. — Ето че дойдох в Атланта, точно както заплашвах. Исках да обсъдя с вас как върви кампанията ви. Свободна ли сте за обяд през седмицата?

— Много ще се радвам да говоря с вас, мистър Ковингтън. Напоследък все се сблъскваме в стени. Свободна съм още днес.

— Хубаво. Обичам момичета, които не се правят, че вечно са заети. Да кажем в един часа в Сити грил.

— Чудесно. Ще се видим там.

— Дейвид! — викна Шийла към другия офис. — Най-после може би ще успеем да прокараме нещо.

Дейвид също се провикна в отговор:

— Ами! Опитваш се просто да ми повдигнеш духа, нали?

— Ще обядвам с Ланг Ковингтън — обяви тя развълнувано. — Човекът, за когото ти разправях, природозащитникът, с когото се запознах в Колорадо. Той страшно хареса идеите на ВИП. Може отново да ни свърже с Пинкни.

— Да се надяваме. — Дейвид влезе в офиса. — Защото има нещо, за което искам да поговорим.

— Нещо не е наред ли?

— Струва ми се, че трябва да се върна за постоянно в Лос Анджелис. Докато Ковингтън се раздвижи не се налага и двамата да стоим тук. Мога да хвана самолета за насам веднага щом ти потрябвам.

— Прав си. През последната седмица беше отчайващо. Щом единият от нас е тук, изпълняваме задълженията си по договора. Но какво ще правя тук без теб, Дейвид? Направо ще откача.

— Йейл се връща утре. Много се съмнявам, че ще ти е скучно. — Телефонът на Дейвид звънна и той отиде да го вдигне.

Шийла се зае отново с кореспонденцията, но я обзе лошо предчувствие. Сигурно защото щеше да й липсва присъствието на Дейвид. Съзнаваше, разбира се, че няма смисъл и двамата да работят в Ковингтън докато нещата не се пооправят, ако се оправят. Ако Джереми е прав и фирмата се разиграва, кой знае какво може да се случи с всички тях…

— Шийла?

Вдигна поглед и видя Уийзи, застанала на прага й. Тя влезе и затвори вратата след себе си.

— Ще бъда кратка.

Шийла почти не се бе срещала с Уийзи, откакто я видя да сваля Йейл на рекламните снимки.

— Да, Уийзи?

— Брус ми се обади. Беше бесен. Изглежда си му казала всичко — каза укоризнено Уийзи.

— Съжалявам. Смятах да кажа на сестра си, но после реших, че ще е по-добре първо да говоря с Брус.

— Е, яд ме е на теб, задето си го направила, а още повече ме е яд на Брус. Той твърдо отрича всичко, но аз наистина го видях с онази червенокоса жена и освен това бях бременна от него. Той е единственият, с когото съм спала от месеци насам. Знам, че ти е роднина и би искала да му вярваш, но искам да знаеш, че не съм те излъгала за нищо.

— Изобщо не трябваше да се намесвам. Бракът на Ели си е нейна работа. Както и твоят живот си е твоя работа.

— Вземам си отпуската. Отивам за две седмици на почивка с Клуб медитеране. Ще бъдеш ли още тук като се върна?

Шийла вдигна рамене:

— Кой знае…

— Да, странни работи. Нещо става напоследък, но не мога да разбера какво. Атмосферата тук е много тягостна. Впрочем, този Йейл Холандър е страхотен. Късметлийка си. Но е голям флиртаджия. Ще ти създава въртели, да знаеш.

Шийла кимна:

— Приятно прекарване на почивката.

Ще ти създава въртели, да знаеш повтори тя наум, след като Уийзи си тръгна. Измъчваше се какво да прави с Йейл от цяла седмица, мислеше за онова, което беше казал и колко щеше да й е трудно да го дели с други.

И колко трудно би било да се откаже от него.

 

 

Джереми пристигна в Атланта уморен от преживяното покрай инфаркта на Едгар, но въодушевен от това, че братята Шулц бяха решили да се включат в играта. Не му беше лесно да стигне дотук, затова не се заблуждаваше, че сделката с Ковингтън е сигурна работа. Познаваше Даймънд и знаеше, че е способен на всичко.

Прегледа пощата си и телефонните съобщения и изпрати мисис Аткинс да зареди бира и сода. Канеше се да вземе душ, когато се обади Катлийн Симънс. Като чу гласа й, той си отбеляза наум, че непременно трябва да започне да прослушва предварително кой го търси. Катлийн вероятно искаше да я изведе на вечеря, както й беше обещал.

— Мислех, че ще ти е интересно да научиш, че току-що ме уволниха — започна грубо тя.

— Съжалявам. — Той закрепи слушалката под брадичката си и отвори хладилника, за да си вземе кутия портокалов сок.

— Струва ми се, че би трябвало — изсъска тя. — Лично Сам Шулц ме уволни. За пръв път се срещнах лице в лице с него. Каза, че тъй наречената ми дружба с Рик застрашавала моята безпристрастност в работата.

— Вероятно е прав — съгласи се Джереми. — Като се има предвид, че сега Рик работи за баща си. Много неприятно, Катлийн. Виж, ще се огледам наоколо и ще разпитам за някое вакантно място.

— Мисля, че не разбра какво искам да ти кажа — прекъсна го тя и почти изсъска в слушалката. — Откъде, по дяволите, е научил за мен и Рик? Предположих, че ти си му казал.

— Не съм. — После се сети, че Едгар може да е предал разговора им на брат си. Вината може би беше негова, но Сам Шулц беше прав за себе си. Как би могъл да задържи Катлийн на работа, ако тя предаваше информация на двете страни?

— Това ли е всичко, което имаш да ми кажеш? Джереми, аз рискувах заради теб. Казах ти, че информацията е поверителна и ти се закле да не казваш на никого.

— Каза, че искаш да ми помогнеш, Катлийн. Като ми даде тази информация, ми помогна. Обещавам и аз да се опитам да ти помогна по някакъв начин — каза той. — Дължа ти го.

— Дължиш ми много повече, Джереми. Аз ти вярвах. Мислех, че сме приятели.

— Ще позвъня тук-там. Скоро ще ти се обадя. Дай ми телефона си.

— О, телефонния ми номер! Разбира се — изсмя се подигравателно тя, но му го продиктува, а после додаде: — Какво копеле си само. С Шийла сте си лика-прилика.

— Шийла? — Джереми се изненада. — Тя какво общо има с това?

— Спести си преструвките, Джереми! Тя ме уволни от ВИП, защото се страхуваше, че хората ще разберат, че си приписва заслуги за моите идеи. После видя, че се сближавам с теб и не можа да го понесе. Тя е неуравновесена, ревнива кучка.

— Катлийн…

— А сега те използва, за да накара отново да ме уволнят. Да не би да си мисли, че не ми е ясно? Предай на тази проклета мръсница, че ще й го върна. Няма да й се размине! Тя…

— Катлийн! Не разбирам за какво говориш, но, струва ми се, много грешиш. Шийла няма нищо общо с това.

— О, Джереми! — Гласът на Катлийн изведнъж стана мек и състрадателен. — Още ли не си разбрал? Тя те използва, както използваше и мен. Както използва всички. Тя не те иска, но не можеше да понесе мисълта, че ти се влюбваш в мен.

Джереми мълчеше изумено, със слушалката в ръка. Имаше чувството, че държи студено парче олово.

— Катлийн? Там ли си още? — успя да каже накрая.

— Тя или аз — прошепна Катлийн като насън. — Вече ми е ясно. Тя ме принуди. Никога няма да ме остави на мира. Никога няма да ми позволи да успея. Никога няма да понесе, че сме заедно. Не и докато е жива. Тя или аз…

Джереми усети как по гърба му полазват тръпки на ужас.

— Виж, не си разбрала добре…

— Обади ми се скоро за вечерята — каза тя с по-ведър глас.

Джереми чу леко прещракване и сигнала свободно.

Той затвори, после набра номера на Шийла в Ковингтън. Чудеше се дали тя въобще има представа какви чувства храни Катлийн към нея. Катлийн може би беше прекалено разстроена, че са я уволнили. При все това, омразата й към Шийла, несвързаните й обяснения за това, изглеждаха съвсем откачени. Още по-ненормална беше самозаблудата й, че той е влюбен в нея.

Попадна на Дейвид, който го осведоми, че Шийла не се е върнала от обяд.

— Кажи й, че трябва да говоря с нея колкото се може по-скоро.

Мисис Аткинс влезе суетейки се откъм гаража:

— Донесох ви разни лакомства, мистър Уелш. Ще направя шоколадов пудинг за вечеря днес. Любимият ви.

— Чудесно, мисис Аткинс. Аз излизам за малко да свърша някои неща.

Чак като изкара червеното си мазерати от алеята и пое по улицата, Джереми осъзна колко е изтощен от последните дни в Ню Йорк и от това, че беше в неизвестност по отношение на бъдещето. Излезе на Пийчтри роуд и внезапно реши да отиде в търговския център на Ленокс скуеър да си купи нови ризи. Имаше нужда да направи нещо лекомислено, каквото бе ходенето по магазините.

Вятърът духаше право в загорялото му лице и той се почувства някак освободен. По това време нямаше голямо движение. Вдъхна дълбоко няколко пъти, за да проясни съзнанието си и изведнъж чу сирената на полицейска кола. Отби встрани, за да й направи път, но колата не отмина. Погледна в огледалото за обратно виждане и видя, че полицаят му прави знак да се приближи.

О, по дяволите, помисли си той. Не беше внимавал за скоростта. Изгаси колата и извади шофьорската книжка от портфейла си. Бръкна в жабката да вземе талона, но полицаят му извика да не мърда.

— Какво правите? — кресна той от няколко крачки.

Джереми го погледна стреснато:

— Вадех талона си.

— Аз ще го взема. Вие стойте неподвижен — нареди полицаят.

— Извинете ме, сержант, но какъв е проблемът?

— Карахте с шейсет и пет при забранено над петдесет.

— Съжалявам, сержант.

Знаеше, че няма смисъл да спори. Надяваше се да свършат бързо.

 

 

Обедът с Ланг Ковингтън съвсем я обезкуражи. Шийла харесваше луксозната делова атмосфера на Сити грил. В крайна сметка, обаче, беше получила само един скъп обяд, не и пълномощия.

Ланг Ковингтън се интересуваше от идеите на ВИП, но когато го помоли да им съдейства пред Пинкни, той отговори уклончиво.

— Не бързайте, Шийла — посъветва я той. — Точно сега стават разни неща. Пинкни е твърде зает, както и всички висши ръководители. Не съм доволен от това положение на нещата, но с времето всичко ще се изясни. Просто трябва да изчакате и да се въоръжите с търпение.

Това бяха правили досега с Дейвид и тя щеше да продължи да го чака. В края на краищата, имаха договор и им плащаха. Но основното не беше да получат парите си. Шийла и цялата им група бяха дали всичко от себе си като професионалисти в програмата, която бяха направили за Ковингтън. Наивно бе си представяла как тя ще се превърне в модел за всички корпорации в Америка.

Ако Ковингтън се разпродава, а имаше всички признаци, че точно това ще стане, планът на ВИП за Ковингтън лесно можеше да се превърне в скъпоструваща жертва в битката за гигантската корпорация.

Сметките на ВИП щяха да бъдат платени, но репутацията им нямаше да скочи, както Шийла се бе надявала. Фирмата й, която се бе специализирала в подобряване на имиджа, щеше да изгуби цялото това време, без да направи кой знае какво за собствения имидж.

Тя излезе с колата си на Пийчтри роуд и реши да се отбие в търговския център на Ленокс скуеър преди да се върне на работа. Беше обещала на Джеси да й купи нови джинси. Дъщеря й се беше източила през това лято и всичките дрехи й бяха умалели.

Видя светлините на полицейския автомобил пред себе си, погледна машинално километража си и намали. До шосето беше спряна хубава червена кола, спортен модел, точно каквато би привлякла погледа на полицаите. Тя разпозна мазератито на Джереми Уелш. Той стоеше в колата и изглеждаше ядосан.

Тя намали и спря пред него. Нямаше търпение да разбере как е Едгар Шулц. Пресата бе разтръбила, че е получил инфаркт.

— Шийла! — извика той. — Опитвах се да се свържа с теб.

— Съжалявам, мис — каза полицаят, — но не можете да спирате тук. Трябва да се преместите.

— Надолу по улицата вдясно има търговски център — каза й Джереми. — Можем да се срещнем на паркинга.

Шийла тръгна напред, а Джереми дойде след малко. Изглеждаше уморен и разстроен, че са го глобили.

— Съставиха ми акт за превишена скорост — каза, докато слизаше от колата. — Сякаш си нямам достатъчно проблеми в момента.

— Съжалявам. Като изключим това, как я караш?

— Нещата изглеждат по-добре от миналата седмица. Искаш ли фунийка сладолед?

Седнаха на една претъпкана маса в сладоледения салон на търговския център, където бе пълно с деца.

— Шийла, трябва да те питам нещо за Катлийн Симънс — поде той, като й донесе замразено кайсиево кисело мляко.

— Катлийн? Защо?

— Как да ти кажа — седна и набързо разправи за срещата си с Катлийн и как тя е загубила работата си.

— Отначало си мислех, че трябва да се обадя тук-там и да й уредя няколко интервюта. Но тази жена е луда. Ти защо я уволни?

— По куп причини, повечето лични. Някога бяхме приятелки, а сега тя не може да ме понася. Но що се отнася до професионалните й качества, добра е в работата си, когато успее да се концентрира? Съжалявам, че пак са я уволнили. Горката. Реши да се премести да живее в Атланта, но май не й провървя много.

Джереми кимна:

— Не искам да те плаша, Шийла, но Катлийн изперква, когато говори за теб. Беше разстроена, че са я уволнили, но обвинява теб за това. Освен това изглежда мисли, че между нас има нещо. За бога, не мога да я препоръчам за работа…

— Катлийн има нужда от личен живот. Тогава няма да се занимава повече с мен или с теб. Би било добре да отиде на психоаналитик, но когато й го предложих, се развилня. — Шийла загреба лъжичка от замразеното кисело мляко. — Знаеш ли, тя доста пиеше с бившия си приятел и взимаше кокаин. Откакто той я заряза, просто не е на себе си. Сякаш характерът й се е обърнал на сто и осемдесет градуса.

Погледна часовника на стената.

— Става късно. С Дейвид имаме още работа.

Джереми я изпрати до колата й:

— Внимавай, само това ще ти кажа. Имам лошо предчувствие относно Катлийн.

— Щом не се налага да се разправям лично с нея, не ми пука какво говори за мен. Тя наистина е неуравновесена, но какво би могла да направи, всъщност? Може би трябва да й уредиш някое и друго интервю. Така ще има какво да прави, а това е най-добре за нея.

— Твърде великодушна си, Шийла. Катлийн е много по-луда, отколкото си мислиш. Опасна е — въздъхна Джереми. — Не знаеш какво би могла да направи.

— Защо не се ожениш за нея, Джереми — пошегува се Шийла, докато изкарваше колата от паркинга. — Така наистина ще има какво да прави.

— Никак не е смешно, Шийла. Така че внимавай. Опасна е.

Шийла махна за довиждане и излезе от търговския център. Беше трогната от загрижеността на Джереми, но той преувеличаваше. Въпреки че бяха скарани, тя познаваше Катлийн от години. Луда? Да. Опасна? Едва ли.

Погледна часовника си. Джинсите на Джеси ще трябва да почакат, помисли тя. Дейвид заминаваше за Лос Анджелис, така че имаха да прегледат много неща.