Мередит Рич
Предпазлива оферта (11)

Глава единадесета

— Добро утро, мистър Уелш — посрещна го секретарката му Нора. Тя повдигна очилата си на челото и се усмихна загрижено. — Върнахте се по-бързо, отколкото очаквах. Как беше Ню Йорк?

— Ню Йорк си беше същият както винаги. — Той взе купчината съобщения, които тя му подаде, и ги прехвърли набързо. — Сестра ми се оправя. Ще я изпишат от болницата след няколко месеца.

— О, радвам се да го чуя. Бедничката, какво е преживяла… — Нора поклати съчувствено глава.

Официалното обяснение на Джереми за извънредните му самостоятелни пътувания до Ню Йорк по работа, несвързана с Ковингтън, беше сестра му, която живееше в Ню Йорк и която уж я беше блъснало такси. Не се налагаше другите да знаят истинската причина. И без това скоро щяха да я научат. Засега предпочиташе да запази дискретност.

Той тръгна към офиса си, но се спря на прага:

— Нора, не ме свързвай с никого, докато не свърша с тези. Ще ти се обадя. И, моля те, донеси ми чаша от най-силното си кафе.

— Разбира се, мистър Уелш. Впрочем мистър Пинкни се отби. Изглеждаше изненадан, че сте в Ню Йорк. Изглежда не знаеше, че днес ще бъдете извън града.

— Казах му, но вероятно е забравил. Какво искаше?

— Нищо особено, доколкото разбрах, или поне нищо, което би ми казал. Отиваше да играе голф с някакви японски клиенти. Каза, че ще ви се обади довечера вкъщи.

— Благодаря, Нора. Не забравяй за кафето. — Джереми затвори вратата си.

Зачуди се защо Пинкни би му звънил вкъщи. Напоследък беше твърде необичайно за изпълнителния директор вечер да говори за работа. Все пак, изглежда Рандолф изживяваше някаква промяна. В последно време действията му все по-често озадачаваха Джереми. Например настояванията му да наемат онази калифорнийска фирма, ВИП, бяха едно от най-странните неща, които някога бе правил. Да признае, че имиджът на Ковингтън се нуждае от промяна съвсем не беше в негов стил.

Каквито и да бяха настоящите тревоги на Пинкни, Джереми се надяваше, че не е замислил нещо, което да създаде проблеми. За момента бе важно да угажда на изпълнителния директор.

Джереми престана да мисли за Пинкни и набра номера на Брус Райнхарт. Брус вероятно бе нетърпелив да научи как е минала срещата с Едгар Шулц. Разбира се, той няма всичко да му докладва. Част от настоящия му план беше да накара Брус да си мисли, че е вътре в нещата, без това действително да е вярно. Засега планът действаше. Брус бе готов да се хвърли в огъня заради него.

Уговориха се да се срещнат на любимото си място, в един не много посещаван бар на Пийчтри, където нямаше вероятност да попаднат на познати.

— Добре — каза Райнхарт, — значи ще се видим в шест и половина. И аз имам нещо да ти показвам. Снимки. Много интересни снимки.

— Дявол да го вземе. Брус, да не си снимал някоя от приятелките си гола? Изгори ги. Жена ти може да ги намери.

— Знаеш, че не бих направил нещо толкова глупаво. Става дума за новата ти позната Шарлот Даймънд. Интересува ли те?

— Ей, вече ти казах. Нямам намерение да се забърквам с нея. Твърде е рисковано. — Джереми съжаляваше, че въобще е споменал на Брус за запознанството си с Шарлот Даймънд и за флирта им.

Райнхарт се засмя:

— Не ме занасяй, приятел.

 

 

Барът в центъра на града, в който си бяха уговорили среща, беше шумен и претъпкан. Имаше много хора в командировка от други градове, мъже и жени, които си говореха на групички. Беше чудесно място да останеш анонимен. Брус Райнхарт си помисли, че вероятно в цялото заведение няма и един човек от Атланта, освен него самия и персонала. Това място му харесваше. Лъскаво и новичко, като за туристи. Караше го да се чувства сякаш и той е дошъл от другаде.

Допиваше първото си уиски, когато Уелш се появи. Президентът на Ковингтън изглеждаше бодър и отпочинал.

— Е, Джери — вдигна тост Брус, след като сервитьорката му донесе още едно уиски и бира за Уелш. — Да пием. За успеха, надявам се. Как мина днес?

— Не беше зле, но няма да стане толкова бързо. Ед Шулц още не е решил. Проучва някаква друга фирма на запад, която също го интересува.

— Играе игрички — предположи Брус. — Все още не иска да знаеш, че предложението го интересува. Къде се срещнахте?

— Льо Сирк. Никога не съм виждал друг човек да се тъпче така. Направо можеше да чуеш как холестеринът му се покачва.

— Претъпкан и моден ресторант не е добър знак. — Брус изглеждаше разтревожен. — Значи не му пука кой ще ви види заедно. Което означава, че си прав, може и да не го интересува. По-добре би било да те покани на обяд в столовата на фирмата си.

Уелш вдигна рамене:

— Кой знае? Може да го интересува, а може и да не го интересува. Времето ще покаже. Впрочем, Брус, ти каза, че ще ми показваш нещо.

Брус потупа кафявия плик, който стоеше на масата помежду им:

— Разгледай ги.

Уелш измъкна от плика две цветни снимки дванадесет на осемнадесет. И двете бяха на Шарлот Даймънд и вероятно бяха правени в ресторант. Тя беше с някакъв мъж, горе-долу на нейна възраст. Държаха се за ръце и изглеждаха доста влюбени.

— Откъде ги взе?

— Дълга история, а и не е важно. Но си помислих, че ще са добри карти при пазарлъка, ако накрая тръгнем с Даймънд.

— Помисли си, Брус! Този човек има повече пари от господа. Има и страхотно готина млада жена. Мислиш ли, че не я следи? Мислиш ли, че изобщо я изпуска от погледа си, без да научи какво прави? Защо мислиш, че реших да не се занимавам с Шарлот? Колкото и да е хубава, не искам Р. Ч. да ме подгони за това, че съм чукал жена му. Е, тя се среща с някого. Голяма работа. Ако ние знаем за това, гарантирам ти, че Даймънд също знае.

— Аз пък ти гарантирам, че не знае. Със сигурност. Добре, ще ти обясня. — Брус довърши второто си питие. — Истината е, че наех един човек да я следи, професионалист. Мислех си, че ще е добре за нас, ако знаем повечко за нея. Исках да зная дали теренът е чист за теб, мой човек. И е така. Даймънд или й вярва, или не му пука. Моят човек следи Шарлот вече близо седмица. Даймънд не е пуснал никой подире й.

— Може и да си прав, но не разбирам. Защо ще правиш това заради мен?

— Правя го заради двама ни, Джери. Просто се грижа за бизнесинтересите ни. Шарлот Даймънд си пада по теб. Не ти ли е казала на онова тържество за Четвърти юли колко иска да те види отново? Това означава страхотна възможност. С главно В.

— Не, това означава голяма опасност, с главно О. Защо ще се интересува от мен, щом изглежда вече си има любовник? — Уелш на свой ред потупа кафявия плик. — И защо Даймънд не я следи? Чувал съм, че е истински параноик, а тя е много по-млада от него. Може да се окаже, че тя работи за съпруга си, като негов шпионин. Не ти ли хрумна тази възможност? Че тя ме обработва заради Даймънд? Ако разполага с нещо подобно за мен, това би му послужило при пазарлъка, ако се интересува от Ковингтън.

— Прав си. Не погледнах нещата от тази страна…

На Брус не му бе хрумнала подобна мисъл и трябваше да признае, че Уелш имаше основание. Но точно това беше забавното в този тип интриги. Ако не бяха те, корпоративното право би било ужасно скучно.

— Чувал ли си нещо за снаха ми? — смени темата Брус. — Как се справят ВИП?

— Изглежда имат вече подготвена кампания. Ще дойдат пак след няколко дни, за да ни я покажат.

— Бързо действат.

— Да. Сами си определиха крайния срок и го спазват. Но колко добра ще бъде кампанията им, ако работят толкова бързо?

— Искат да направят добро впечатление. Джери, какво имаш против Шийла? Какъв е проблемът?

— Не е Шийла, а онова, което предлагат. Имиджът на Ковингтън не се нуждае от промяна. Поне не сега. Знаеш, че не е подходящият момент. Само пилеем пари.

— Чувстваш, че си бил принуден да я наемеш?

— Да, струва ми се. Първо ти, а после и Рандолф. Все още не мога да разбера защо той се домъкна на срещата с тях. Ти си го уредил, нали?

Брус поклати глава:

— Чисто съвпадение, нали ти казах. Ели дала брошура на ВИП на жена му. Как би могъл някой да предположи, че Линда Пинкни наистина има влияние над съпруга си? Но какво толкова е станало, по дяволите! ВИП ще дойдат и ще си отидат, а вие ще получите нещо срещу парите си. Впрочем, не съм съгласен с теб. Точно сега е адски подходящ момент да се подсили външната привлекателност на Ковингтън. За прикритие, приятелю, за прикритие.

— Да, да — въздъхна Уелш. — Това е просто още едно нещо, което ми се струпва на главата. Точно сега, когато съм твърде зает с проекта Екскалибур. Това бе кодовото название, което той и Брус използваха за плановете си да завладеят Ковингтън интернешънъл.

— Боже мой, колко е часът? — Брус погледна часовника си. — Ели ще побеснее, ако пристигна след гостите за вечеря. Допий ми питието, мой човек, и не се пали за ВИП. Те ще свършат добра работа. Ще бъдеш доволен.

— Да бе! Да не си забравиш снимките. — Уелш му подаде плика.

— Запази ги. Явно, че няма да ни послужат в края на краищата. Скоро ще ти се обадя. — Брус взе шлифера си и куфарчето си от празния стол до неговия. — И ми обещай да се отнесеш без предубеждение към снаха ми.

Уелш се усмихна и поклати глава:

— Ти си непоправим, Брус. Няма да проваля Шийла, ако кампанията им е добра. Познаваш ме. При всички положения, винаги поставям на първо място нуждите на Ковингтън.

Докато отиваше към подземния паркинг, където бе оставил колата си, Брус си помисли, че далеч не всички останали в Ковингтън биха се съгласили с Джереми Уелш, като разберат с какво се е захванал. Сигурно щяха да сметнат, че Уелш поставя собствените си нужди пред тези на Ковингтън.

И щяха да бъдат съвсем прави.

 

 

Рандолф Пинкни натисна копчето на дистанционното и изключи телевизионните новини. Всяка вечер през седмицата той и жена му обикновено пиеха коктейлите си преди вечеря с Дан Радер или Пийтър Дженингс, за да научат какво е ставало през деня. Така по време на вечерята можеха да говорят и за други неща, освен за неговата игра на голф или нейната на тенис.

— Скъпа — каза Пинкни, — кажи на Агнес да изчака с вечерята десетина минути. Трябва да се обадя на Джереми Уелш.

— Добре, Ранди. — Линда вдигна чашите от неговия бърбън и нейното бяло вино и ги постави върху сребърния поднос заедно с останките от плодовете и соса, които обикновено похапваха с питиетата си. — Станало ли е нещо?

— Не, всичко е наред.

— Тогава защо се обаждаш на Джери? Ти никога не говориш за бизнес вечер. Мислех, че сме се разбрали.

— Разбрахме се и не го правя често. Но днес не можахме да се видим в офиса.

— Е, добре. — Тя тръгна към кухнята с подноса в ръце. — Но, моля те, не се бави.

Рандолф влезе в малкия си кабинет до дневната и затвори вратата след себе си. Колко бе различен сега животът му, на попрището жизнено в средата, с Линда.

Някога първата му жена, Сали, се грижеше за децата и не им даваше да му се пречкат. Той винаги работеше до късно в офиса и рядко се прибираше за вечеря през седмицата. Когато се появеше, беше с пълно куфарче отчети, които трябваше да прегледа, преди да си легне. Никое от децата не го виждаше често по онова време. Много смътно си спомняше детството и на двете си дъщери. Разбира се, бе присъствал на рецитали и училищни пиеси и на тържеството за завършването им, но винаги закъсняваше, винаги бързаше и трябваше да тръгва по-рано. Постоянно обещаваше на Сали, че ще започне да я кара по-леко, че ще я заведе на почивка, че ще прекарва повече време с нея и децата. Но никога не го правеше. Сали беше от поколението жени, които приемаха съпруга си работохолик с примирението на отдавнашни мъченици.

Рандолф погледна снимките на двете си дъщери и трите си внучета, които стояха на бюрото му. Сега той и момичетата бяха близки. Вече намираше време да обърне внимание на хората, които му бяха близки и скъпи. Но за горката Сали беше твърде късно. Сали беше мъртва. Той дори не бе разбрал колко сериозно е състоянието й, когато тя си отиде тъй внезапно. Сали не бе искала да го тревожи с истината за болестта си, защото беше толкова зает.

Смъртта на Сали го разтърси до дъното на душата му. Беше малко преди да го направят изпълнителен директор на Ковингтън, постът, увенчал усилията на живота му.

След като се запозна с Линда, той й довери, че се разкайва за пропиляния си, макар и увенчан с успехи живот. Беше спечелил доста пари, имаше хубава стара къща в Бъкхед и скъпи коли, паркирани отпред. И все пак, работещите в Ковингтън го бяха виждали през последните двадесет и пет години по-често, отколкото семейството му. Линда се съгласи, че нещата трябва да се променят, особено ако очаква тя да стане негова жена.

Сега той си позволяваше да прави всичко, което бе пропуснал, докато Сали бе жива. Той и Линда пътуваха до Европа и в Карибско море. Играеше голф четири пъти седмично. Винаги се отзоваваше, ако някой имаше нужда от него. И все пак, понякога го навестяваше тъга, че не е бил до Сали.

Рандолф набра номера на Уелш и нетърпеливо зачака да вдигне слушалката. Точно когато щеше да затвори, Уелш се обади.

— Джери, Рандолф е на телефона. Имаш ли малко време?

— Разбира се. Току-що влизам. Чакай да си сваля шлифера. — Последва мълчание и след малко се обади пак. — Ама че буря.

— Наистина. Как беше времето в Ню Йорк?

— Хубаво. Може да се каже, че денят беше хубав за Ню Йорк, ако въобще харесваш това място.

Рандолф се засмя.

— Знам какво искаш да кажеш. Ти какво правеше там? — попита той небрежно. — Исках да се срещнеш с едни японски клиенти.

— Не беше по работа, отидох само да видя сестра си. По принцип щях да ходя през уикенда, но трябва да бъда на годишния банкет на дистрибуторите в Хюстън.

— Да, вярно — каза Пинкни, макар да не си спомняше да са му споменавали за банкета. — Предполагам, че и аз трябва да се появя. Вероятно ще искат да държа реч.

— Не е необходимо, Рандолф. Уредил съм всичко. Наех Дон Мередит да дойде със самолет от Санта Фе и да им говори. Той ще ги забавлява, а после аз ще стана и няколко минути ще изнеса обичайната благодарствено поощрителна реч. Няма нужда да си проваляш уикенда. Това не е нещо особено.

— Добре, радвам се да го чуя. Впрочем, Джери, кога се връща мацката от ВИП?

— В понеделник. Искаш ли да ти се обадя за събранието? Или по-добре да водя записки и да ти докладвам. Няма нужда да се занимаваш с това.

— Не е проблем. Бъдещето на Ковингтън е важно за мен. А бъдещето е в новите идеи. Искам да чуя лично какво предлагат тези хора.

— Чудесно, ще те уведомя за колко часа е насрочено събранието. Нещо друго, Рандолф?

— Не — излъга той, после премина към целта. — Впрочем как е сестра ти?

— Както може да се очаква. Възстановява се бавно.

— Каква трагедия. Е, лека нощ. Утре ще говорим.

Линда почука на вратата точно когато затваряше телефона:

— Вечерята е готова, Ранди — извика тя.

— Веднага идвам. — Той продължи да седи до бюрото си. Сам бе избрал Джереми Уелш и то много внимателно. Имаше време, когато бяха истински екип и управляваха фирмата ръка за ръка. Сега едва си говореха.

Отчуждението, настъпило помежду им, разбира се, се дължеше отчасти на клетвата, която бе дал пред себе си да спре да работи толкова много. Беше на върха и можеше да остане там още десет години като само се държи на повърхността. В края на краищата, беше работил здраво цял живот и си бе пробил път по служебната стълбица. Сега трябваше да се радва на плодовете на своя труд.

Само че Рандолф бе започнал да се страхува, че дните му в Ковингтън може би са преброени. Джери искаше поста му, почти беше сигурен в това. Може би искаше дори повече от това.

Защо иначе би го лъгал? Вярно беше, че имаше сестра, която живееше в Ню Йорк, но не я беше блъскало никакво такси. Тя беше жива и здрава и гледаше четирите си деца. Рандолф знаеше, че Уелш не се е виждал с нея през последните три години. Беше се погрижил да научи всичко това.

Защо тогава Джери ще ходи със самолета на фирмата до Ню Йорк? Дали не беше по собствена работа, за която не искаше никой в Ковингтън да знае?

Или пък тези пътувания бяха твърде много свързани с Ковингтън?

— Ранди! — Линда нетърпеливо почука на вратата. — Вечерята изстива.

— Идвам веднага — каза той и се изправи.

На Линда нямаше да й се хареса, но Рандолф знаеше какво трябва да направи. Трябваше да се върне отново към ежедневието на фирмата. Трябваше отново да се включи в играта.

Искаше му се, обаче, да знае за какво точно се бори, помисли си той, докато сядаше на масата до Линда. Дали за поста си или за цялото бъдеще на Ковингтън! Или и за двете?