Мередит Рич
Предпазлива оферта (31)

Глава шестнадесета

Джереми се огледа в бара на Риц-Карлтън и забеляза Катлийн Симънс, която седеше на една маса. Тя го видя в същия момент, усмихна се и му махна. Джереми отиде при нея и тъкмо й протягаше ръка, когато тя се изправи и доста свойски го целуна по устните.

— Здравей, Джереми — изрече тя дрезгаво. — Чудесно е, че се виждаме пак. Радвам се, че дойде толкова бързо.

— Ами и аз се радвам да те видя. — Той седна срещу нея и си поръча бира. Тя вече държеше чаша с нещо прозрачно и газирано. — Каза, че имаш да ми съобщиш нещо.

— Хмм — тя отпи от питието си, — ще стигнем и до това. Има време. Първо ми кажи как си, Джереми. — В тона й се долавяше нотка на загриженост. — Бях смаяна като научих, че вече не си в Ковингтън.

— Приспособявам се. Животът продължава — отвърна приветливо той.

Нещо в Катлийн го караше да се чувства неспокоен. Може би, защото усещаше, че се интересува от него не само по работа. Вечно се срещаха, уж съвсем случайно и той бе започнал да се чуди дали наистина беше чиста случайност. А този следобед тя му се беше обадила изненадващо и му бе казала, че трябва спешно да се срещнат, колкото се може по-скоро.

Имаше нещо странно в това. Катлийн сякаш винаги знаеше какво става в живота му. Всичко, което той знаеше за нея, беше, че работеше за Шийла, а сега в Аркадия ентърпрайсиз, конгломерата на Сам и Крейг Шулц.

— Светът на корпорациите е толкова интересен — въздъхна тя. — Винаги пълен с интриги.

— Може би. През повечето време е доста досадно.

— После реши да я подсети. — Страхувам се, че нямам много време. Имам среща за вечеря.

— С Шийла ли?

— Какво? Не, с един бизнес партньор.

Тя изглеждаше доволна:

— Надявах се да се опознаем по-добре. Предполагам, че ще трябва да го оставим за друг път, когато не бързаш толкова. — Тя отметна кичур коса от лицето си и се усмихна замечтано. — Иска ми се да те попитам толкова неща. За Атланта, за теб самия. Нали знаеш, че се преместих тук за постоянно.

Значи, това беше! Катлийн бе самотна. Надяваше се, че ще може да се измъкне скоро, без да изглежда неловко. Нямаше нужда от жена в живота си. След последния случай с Шарлот щеше да мине много време, преди да се остави някоя жена да го съблазни.

— Ще срещнеш нови хора — увери я той. — Може да ти трябва малко време, но общо взето Атланта е приятен град.

— Предполагам. — Тя се вгледа продължително в лицето му. От това той се почувства още по-неудобно. — Как е Шийла?

— Добре. ВИП все още работят за Ковингтън, макар, струва ми се, да им е малко трудно след промяната.

— Хмм.

Джереми допи набързо бирата си. Искаше да се махне от тук:

— И така, Катлийн, какво има?

— Пийни още една бира, Джереми. И ми поръчай, моля те, още една водка с тоник.

— Разбира се. — Той махна на сервитьора и се опита да погледне часовника си незабелязано.

— Ти си толкова добър ръководител, Джереми. Направо е срамота, че са постъпили така с теб.

— Катлийн, не ми се ще да те припирам, но защо ми се обади?

— Казах ти. Разполагам с информация, която мисля, че те интересува. — Тя отново го погледна замечтано.

Какво иска тя, зачуди се Джереми. Защо не каже каквото има да казва. Изведнъж се досети:

— Колко искаш за тази информация?

— Какво! Джереми, искам само да ти помогна. Как смееш да мислиш, че ще се опитам да ти измъкна пари.

— Съжалявам — смънка бързо Джереми. — Наистина не исках да те засегна. Извинявай.

— Всичко е наред, разбирам. В света на бизнеса всеки иска нещо. — Катлийн го загледа с открито обожание. — Но аз нямам други подбуди, освен че ти ми харесваш и съм загрижена за теб. Исках да ти помогна като на приятел.

— Това е много мило от твоя страна, но какво всъщност искаше да ми кажеш? — отново попита той, с досада.

— Това е строго поверително. Трябва да ми обещаеш да не казваш на никого.

Джереми кимна:

— Разбира се.

— Моят шеф, Сам Шулц, се интересува от Ковингтън. — Тя го погледна бързо, за да види как ще реагира. — Иска да го изкупи, нали разбираш?

— Така ли? — Това наистина беше новина.

— Не само това. Р. Ч. Даймънд също иска да завладее фирмата. Хванал се е с Рандолф Пинкни. Така че, виждаш ли, помислих си, че трябва да говориш със Сам и да се съюзиш с него. Мога да го уредя.

— Не, благодаря. Все още се опитвам да сложа ред в живота си. Не искам дори да мисля за Ковингтън — излъга той.

— Но Сам може да ти помогне — настоя Катлийн.

— Сам ли те изпрати?

— Не, разбира се. Дойдох по свое усмотрение. Както ти казах, всичко това е тайна. Казвам ти го, защото искам да ти помогна отново да се изправиш на крака, Джереми.

— Откъде знаеш за Даймънд и Пинкни? Сам ли ти каза?

— Не. Имам близък приятел, който познава Р. Ч. много добре. Повярвай ми, това е съвсем поверителна информация. Всичко е скрито-покрито.

— Разбирам. Но няма доказателства. Като познавам Пинкни, ми е много трудно да повярвам.

— Приятелят ми е бил там, когато са се срещнали Р. Ч. и Пинкни.

— Не ти вярвам. — Джереми стана нападателен. — Много се съмнявам, че Даймънд би обсъждал строго поверителни въпроси пред някой друг. Говориш ми пълни глупости, Катлийн. — Той пресуши бирата си.

— Вярно е. Всяка дума — закле се тя. — Добре, слушай. Приятелка съм на сина на Р. Ч., Рик. Той е луд по мен — похвали се тя, после сбърчи чело. — Може да си имам доста проблеми, задето съм ти казала.

— Разбирам и ти благодаря. — Ако информацията на Катлийн идваше направо от сина на Даймънд, тя вероятно беше вярна. Разбира се, съществуваше възможността да са я изпратили или Рик Даймънд или Сам Шулц, за да го изработят. Не, отхвърли тази мисъл той. Катлийн казваше истината, почти бе сигурен в това. Тя искаше да му направи добро впечатление. Искаше да го спечели. — Нещо друго?

— Това не е ли достатъчно? — попита тя изненадана. — Мислех, че ще си сащисан от новината.

— Да, да — смотолеви той. — Благодаря ти, че ми се обади за това, Катлийн. Обещавам ти, че ще остане съвсем поверително.

Катлийн сложи ръката си върху неговата. В начина, по който го направи, имаше едновременно стеснителност и интимност.

— Знаеш ли, промених решението си. Има нещо, което ще ти поискам.

О, боже, ето че се започва, помисли Джереми.

— Вечеря — заяви ведро Катлийн. — Можеш да ме заведеш на вечеря в замяна на помощта ми.

— Разбира се, Катлийн. Ще го направим. — Този път той открито погледна часовника си. — Страхувам се, че трябва да бягам… Закъснявам. Благодаря ти за всичко.

— Кога?

— Какво кога?

— Кога ще вечеряме заедно? — каза тя раздразнено. — Да си определим среща.

— Не си нося бележника — смънка той, макар да не беше вярно. — А и ще бъда извън града. Ще ти се обадя.

— Не забравяй. След всичко, което направих за теб. — В гласа на Катлийн изведнъж се промъкна нотка на враждебност.

— Непременно. — Той се усмихна и се опита да изглежда искрен. — Благодаря ти, Катлийн. За всичко. Хубаво е да ме държат в течение какво става със старата ми фирма, макар вече да не съм в нея.

Той остави на масата пари за питиетата.

— До скоро.

— Надявам се да е скоро. — Тя не се усмихна в отговор.

Джереми излезе бързо навън. Реши да не използва телефоните във фоайето на хотела, за да не се сблъскат пак. Затова вървя няколко преки, спря до един автомат и се обади в Ню Йорк. После взе мазератито си от гаража на Риц-Карлтън и си тръгна за вкъщи, сам. Нямаше среща за вечеря, чакаше го само рулото Стефани на мисис Аткинс. Отбеляза си наум да се обади на Катлийн след седмица. Наистина бе задължен да я изведе да хапнат, след като му бе дала толкова информация.

Но реши, че ще се опита да се измъкне с обяд вместо вечеря.

 

 

На следващата сутрин Джереми се видя с Едгар Шулц на тайното им място за срещи на Ривърсайд драйв. Беше взел много ранен полет до Ню Йорк и бе пристигнал в апартамента малко преди осем.

Шулц вече го чакаше там.

— Радвам се да те видя, Джери — поздрави той, като му отвори. — Ние с теб май ту се разделяме, ту се събираме, а? — Разсмя се сърдечно и поведе Джереми в кухнята. — Искаш ли кафе? Сок? Взех малко хлебчета и пушена сьомга от Забар.

— Само кафе — отговори Джереми.

Ед наля кафе и на двамата, а за себе си намаза крема сирене върху чесново хлебче, а после покани Джереми в доста оскъдно мебелираната дневна. Сградата беше стара и таванът на стаята беше висок, с корнизи, украсени с бели гипсови херувимчета. От високите стъклени врати, които водеха към малък балкон, се виждаха река Хъдзън и Ню Джърси. Колко жалко, че този елегантен стар апартамент се използва само понякога за бизнес срещи, помисли си Джереми.

Шулц съблече сакото си. Потта беше избила по скъпата му памучна риза, два големи полумесеца личаха под мишниците.

— Тук е задушно. Климатикът в тези стари сгради за нищо не става. Разполагай се — покани той, като дояде първото от трите хлебчета, които щеше да погълне през следващия един час.

На Джереми не му беше горещо, но все пак реши да свали сакото си.

— Имаше ли време да помислиш за онова, което ти казах вчера вечер?

— Иска ли питане. Кой е информаторът ти?

— Една жена, която наскоро започнала работа при брат ти. Тя също така е приятелка на Рик Даймънд. Той вече работи за Р. Ч.

— Не за дълго, ако така дрънка пред гаджетата си — засмя се Ед. Измъкна от горния джоб на сакото си голяма памучна кърпа и изтри зачервеното си, потно лице.

— И така, какво мислиш? — попита Джереми.

— Накарах счетоводителите си да прегледат всички данни, които ми даде. Притокът на средства е добър. Като имам предвид информацията, която си получил, реших да започна да действам незабавно. Говорих с банкерите си. Имаме половината пари, а моята група е събрала добър пакет във фирмата. След няколко часа ще имам авизо, за да осигуря останалото финансиране. След това, веднага щом подготвим в основни линии предложението и документите, ще се обърнем към Ковингтън. Първо ще им предложа доброволно сливане с моята фирма Бармаш фудс. Ако управителният съвет откаже, ще предприемем принудително. — Шулц обра трошица сирене от ъгълчето на устата си и го изсмука от пръста си. — Всъщност няма значение как ще действаме, това са само технически подробности. По един или друг начин ще купя Ковингтън.

— Това е чудесно, Ед! — Джереми едва сдържаше вълнението си. До миналата вечер се бе терзал от опасения, че Шулц ще се откаже от сделката.

— Уха! Сега започва интересното. — Ед разхлаби вратовръзката си и разкопча горните две копчета на ризата си. — Р. Ч. може да разчита на Пинкни, но аз имам теб. Знаеш ли, Джери — продължи той развълнувано, — онова, което ме привлича в Ковингтън, е, че той е изключение от правилото. Фирмите, които Ковингтън е купил с цел диверсификация, са по-стабилни от първоначалното предприятие. — Ти разбираш управлението и ще представляваш онова, което ще стане новият Ковингтън, където са печалбите. Вярно, сега дървесината се продава добре, но е рисковано. Ограничени доставки, закони за защита на околната среда. А хартията и целулозата… фюю. Това е пример по учебник — вече няма нужда от централното предприятие. Ние ще убедим управителния съвет, че бъдещето на Ковингтън е с нас. По-младото поколение — той се засмя. — Поне ти.

— Имам много планове и идеи за бъдещето — увери го Джереми. — А сега да се заемем с работа.

— Всички данни и цифри, които ми даде, са струпани на масата в трапезарията. Искам да ги прегледаме внимателно заедно, точка по точка. После ще се върна в офиса и ще се посъветвам с адвокатите и банкерите. Ти трябва да дойдеш там около три часа. Искам да си на разположение, за да отговаряш на въпроси. Имаш ли къде да отседнеш в града?

— Имах. Фирменият апартамент на Ковингтън в Кулата на Тръмп — засмя се Джереми.

— Е, пак ще го имаш — обеща Едгар. — Засега ще накарам помощника ми да ти запази апартамент в хотел Пиер.

Едгар се обади, после двамата се преместиха в трапезарията. Преди да се захванат с документацията, Едгар отвори прозорците. Джереми забеляза, че продължава обилно да се поти.

— Добре ли си, Ед?

— О, нищо ми няма. Просто, когато времето е топло, кръвта ми се движи много бавно — засмя се шишкото. — Е, може би не избрах най-подходящия израз.

След още час работа и още няколко чаши кафе Ед изглеждаше доволен от сметките и предвидения приток на капитали.

— Добре, Джери. Ще се видим в центъра в три часа. Междувременно иди да се настаниш в хотела си. Почини си. Нещата ще станат доста напрегнати през следващите няколко седмици. Повярвай ми, аз съм ветеран от много битки.

 

 

След като Джереми излезе от апартамента, Едгар проведе няколко телефонни разговора. Облече отново сакото си и събра всички документи за Ковингтън от масата в трапезарията. Бутна старовремската летяща врата със заети вече ръце, тъй като куфарчето му все още беше на барплота в кухнята.

По дяволите, помисли си той, трябва да продам това място. В апартамента беше толкова горещо, че се почувства зле. Да, със сигурност трябваше да се премести в по-нова сграда, където климатичната инсталация наистина работеше.

Изведнъж, въпреки че се потеше като луд, започна да му става студено. Почувства огромна тежест върху гърдите си, сякаш бяха хванати в менгеме. Връхлетя го някакво усещане за неизбежност и обреченост — никога в живота си не беше се чувствал толкова зле. Ставаше му все по-трудно да диша и му се зави свят. Първата му мисъл беше да се добере до стол и да посегне, но краката му трепереха, сякаш всеки миг щяха да се подкосят.

— О, по дяволите! — изкрещя той в празния апартамент. Изведнъж осъзна какво точно става. Имаше чувството, че тялото му е от камък, а главата му бучеше. Но той беше силен. Ще се застави да пресече стаята и да стигне до телефона. Каквото и да му струва, ще стигне до телефона.

После, изведнъж изплъзнали се от ръцете му, документите за Ковингтън се разхвърчаха из стаята, а тежкото му тяло се строполи на пода.

— Не! — изхриптя той тежко и се опита да се надигне, но тялото му бе като вцепенено и не се помръдваше. Съзнанието му се понесе нанякъде, все по-далеч.

Той сякаш се отдели от тялото си, издигна се нагоре и загледа със странно безразличие разплутото туловище, проснато на балатума. Изглеждаш като издъхващ кит, Ед, помисли си той. Получил си инфаркт, а никой не знае къде си. По дяволите, това място бе толкова тайно, че дори Линдзи не знаеше за него. По дяволите…

Някъде далеч звънеше телефон. Едгар чу звъненето да заглъхва и да се отдалечава все повече и повече.

После престана да чува каквото и да било.

 

 

Джереми окачи отново слушалката в изподрасканата с мръсотии телефонна кабина. Странно, че Шулц вече беше тръгнал. Джереми бе изминал само две преки, когато се сети, че с магната така и не бяха подписали официален договор помежду си, макар да бяха говорили за това. Проклинайки се за глупостта си, той спря до първия телефон, който видя и му се обади. Въздъхна с досада. Сега ще трябва да почака до три часа. Ако нещо се обърка, можеше да вини само себе си.

Изпаренията в августовската жега го задушаваха. Всички се оплакваха от лятото в Юга, но Джереми смяташе, че лятото в Ню Йорк е много по-лошо. От торбите със смет, струпани пред големите сгради, се носеше зловоние, а над гниещото им съдържание се тълпяха мухи. Как го понасяха нюйоркчани?

По Уест авеню се зададе празно такси и той му махна. Ще опита пак да се обади на Ед от хотел Пиер. Може би просто бе отишъл до тоалетната. Може би…

Връхлетя го смразяващо предчувствие, като си спомни как изглеждаше Ед. Обилното потене, зачервеното лице, как все разтриваше лявата си ръка. Всичкото кафе, което изпи и онези хлебчета, намазани с крема сирене. Може би това не означаваше нищо, но някакво шесто чувство му подсказа да се върне да провери.

— Обърнете — изрева Джереми.

— Където кажеш, шефе.

Таксито спря рязко, със скърцане. Шофьорът направи забранен и опасен обратен завой, като едва не се удари в неправилно паркирано комби, както и в две колита, един дог и един обикновен пудел, един сетер и няколко териера, които тъкмо пресичаха улицата с един професионален водач на кучета, отивайки към Ривърсайд парк.