Мередит Рич
Предпазлива оферта (32)

Глава седемнадесета

Сър Виктор седеше сам в удобния си, луксозен кабинет в сградата на Ковингтън интернешънъл в Лондон. Работното време беше свършило и знаеше, че съпругата му Керълайн го очаква у дома. Тя даваше вечеря в чест на някакви стари приятели, които бяха на посещение от Хонконг. Анабел, която напоследък рядко виждаше, също очакваше появяването му — трябваше да е отишъл в апартамента й преди повече от час.

В момента обаче на сър Виктор не му пукаше за никоя от двете. Стомахът му се бе свил от притеснение при обезпокояващи новини от Щатите.

Беше съвсем наясно, че не трябва да има доверие на американец и особено на американец от рода на Р. Ч. Даймънд.

Наля си още един чист джин и остави телефона да звъни. Вероятно беше Анабел. Макар да не бе успял да убеди Керълайн да му прехвърли своите акции от Ковингтън, той не смяташе, че е било нужно Даймънд да включва Рандолф Пинкни в сделката им по изкупуването на Ковингтън. Р. Ч. бе вкарал Пинкни в играта без дори да се посъветва първо със сър Виктор. Знаеше, че е така. Синът на Даймънд му се бе обадил от името на Р. Ч. и бе описал накратко положението. Бащата и синът явно очакваха, че ще преглътне тази новина безропотно. Какви глупаци!

Вече се беше успокоил, поне достатъчно, за да говори с Даймънд и да разбере какво по-точно става, по дяволите. Набра номера и настоя да го свържат веднага с него. Малко след това Р. Ч. се обади. Чуваше се дори силно пуснатият телевизор в стаята.

— Да, сър Виктор? Казали сте, че е спешно.

— Ще говоря направо, Р. Ч. — прогърмя гласът на сър Виктор през океана. — Много съм обезпокоен от новината за Пинкни.

— Предположих, че за това се обаждате — каза Р. Ч. — Но без акциите, които ми обещахте, струва ми се, не изпълнявате своята част от договора. Реших да променя плановете си и да подсиля позициите си. Освен това, обстоятелствата се промениха, откакто се срещнахме в Ню Йорк. Надявам се, че синът ми ви е обяснил. Наложи се да променим плана за битката.

— Все едно, това е в разрез с всичко, за което се договорихме. Най-малкото е противно.

— Хайде, успокойте се! Стратегията е променена, но няма да ви изиграя. Според този проект аз съм спасителят на Ковингтън, ще им се притека на помощ, когато се нуждаят от мен. Затова ми трябва Пинкни, достъпът му до управителния съвет. Ако и вие, и той ми сътрудничите в сделката, управителният съвет няма да разгледа сериозно никое друго предложение — изтъкна Р. Ч. — Ще направят всичко възможно да спечели нашият отбор, без значение колко участници има. Имам средства да надхвърля всяко друго предложение. При това положение не може да има загуба.

— Бяхме се споразумели, Р. Ч. Нямал си право да правиш на Пинкни такова предложение, без първо да се допиташ до мен. Това е нарушение на добрия тон.

— Ама че сте и вие британците! Не е чудно, че изгубихте империята си. Ако искате да играете с мен, сър Виктор, ще трябва да ме оставите да командвам. Разбира се, ако искате да се откажете…

— Какво точно сте обещал на Пинкни? Сега той е изпълнителен директор и вероятно желае да остане такъв.

— Казва, че иска. Но синът ми изрови това-онова. Пинкни има млада жена, която иска да пътува. За да е доволна тя, той ще трябва да се пенсионира и просто да остане член на управителния съвет. Междувременно, трябва да го успокоим. Да го оставим да се порадва на званието си още малко.

Сър Виктор взе химикала си и разсеяно започна да чертае плътни квадрати по бележника, който държеше до телефона. Всеки квадрат се поместваше в друг, все по-голям.

— Какво точно означава известно време, Р. Ч.?

— Сър Виктор, гарантирам ви, че ще стигнете там, където желаете шест месеца след като стане сделката, може би дори по-рано. Има начини да накараме Пинкни да разбере колко хубаво живеят пенсионерите. Дръжте се за мен. Нещата вървят добре.

— Все пак съм крайно разочарован от този развой на нещата…

— Боже мили! — прекъсна го Р. Ч. — Чакайте малко.

Сър Виктор зачака нетърпеливо, като продължи да чертае квадрати, докато изпълни цялата страница. Все още чуваше телевизора на Даймънд да гърми, макар да не можеше да различи какво точно казват. Какво бе станало с Р. Ч., все пак? Как бе могъл да се захване с някой толкова непостоянен, дори и да е милиардер?

Накрая Р. Ч. се обади отново:

— Едгар Шулц е получил инфаркт — съобщи припряно той. — Съмняват се, че ще оживее. Няма да ви досаждам с подробности, сър Виктор, но това отново променя нещата. Вижте, трябва да се обадя на няколко места. Ще ви позвъня пак.

Сър Виктор тръшна слушалката и се загледа в драсканиците си. После начерта ядно редица кръстове, които разсичаха квадратите под различен ъгъл. Като свърши, се обади на Анабел и й каза, че няма да се отбие при нея. Не й стана никак приятно, но той установи, че не му пука особено.

Истината беше, че се чувстваше страшно уморен. Имаше нужда да прекара вечерта у дома с Керълайн и старите им приятели. В действителност, въпреки че тя все още не му бе дала акциите, животът с Керълайн бе станал доста приятен напоследък.

Докато караше в напрегнатото движение към дома си в Кенсингтън, сър Виктор обмисляше нов план за бъдещето. План, който не включваше този подлец Р. Ч. Даймънд.

 

 

В Ню Йорк сити, в чакалнята на реанимацията в болницата Свети Лука кипеше постоянно движение през целия ден. Въпреки че действащите лица се бяха сменяли много пъти през последните няколко часа, Линдзи Мартин все още бе там и все още чакаше.

Новините за здравословното състояние на съпруга й не бяха нито обнадеждаващи, нито пък съвсем отчайващи. След като Едгар преживя първите два часа след удара, лекарите решиха, че това е добър знак. Последваха усложнения. Уврежданията на сърдечната тъкан предизвикаха сърдечна аритмия и сърцето на Едгар започна да бие прекалено бавно. Тъй като аритмията не се поддаваше на лечение, кардиологът извърши дълга операция по спешност и имплантира изкуствен механизъм, който да наподобява биенето на здраво сърце и да възстанови нормалния сърдечен ритъм. Сега Едгар беше в критично, но стабилно състояние, макар и да не бе излязъл от упойката и Линдзи още не я пускаха да го види. Кардиологът бе подчертал, че още е много рано да се дават дългосрочни прогнози.

Линдзи беше изпаднала в шок. Въпреки всичките си предупреждения към Едгар за диетата му и обездвижването, тя не можеше да повярва, че мрачните й предсказания са се сбъднали. И то точно сега.

Висеше в чакалнята от часове, откакто Джереми Уелш бе намерил Едгар, беше му оказал първа помощ и се беше обадил на 911. В съзнанието й напираха толкова въпроси. Какво всъщност правеше Джереми при него? Единственият път, когато го беше виждала, беше на тържеството в чест на Четвърти юли у семейство Даймънд, на което Едгар бе отказал да дойде. Онази вечер той изглеждаше близък с Р. Ч., а Линдзи знаеше, че един приятел на Р. Ч. не би могъл да е приятел и на Едгар.

И какво, по дяволите, правеше Едгар в онзи апартамент на Ривърсайд драйв! Дали беше любовно гнезденце? Не би могла да понесе и мисълта за това.

Но дано оживее, молеше се тя, дано да оживее. Мога да понеса всичко, само той да оживее!

Джереми Уелш бе стоял заедно с нея докато състоянието на Едгар се стабилизира, а после се бе върнал в хотела, за да се преоблече. Помощникът на Едгар, Скип, също бе дошъл, но се бе върнал в офиса, където би могъл да свърши по-добра работа, като поеме обажданията от пресата и уверява инвеститорите на Едгар, че всичко ще бъде наред. Сестрата на Линдзи току-що бе отишла да й донесе някои неща, но бе обещала да се върне бързо.

Линдзи се отказа да опитва да чете броя на Нюйоркър, който някой беше й дал, и отпи от чая си. Чаят беше съвсем изстинал, а картонената чаша бе прогизнала. Тя отиде да го хвърли в кошчето до стаята на сестрите. Изведнъж почувства, че й се вие свят и й се гади. Втурна се в тоалетната и успя да се пъхне в една кабинка точно преди да повърне. След като повърна малко — не беше яла нищо от сутринта, — тя се почувства по-добре. Напръска лицето си с вода и се опита да оправи свляклата се по раменете й коса. После се върна в чакалнята, за да продължи да чака.

— Линдзи? — Двама мъже слязоха от асансьора тъкмо когато излизаше в коридора и се приближиха към нея. И двамата бяха добре облечени и изглеждаха много угрижени. Тя разпозна Крейг Шулц от снимките, въпреки че никога не беше го срещала. Бяха я представили на брата близнак на Едгар същата вечер, когато се беше запознала и с Джереми, на тържеството у семейство Даймънд преди месец.

— Как е той? — попита Сам. Взе дясната й ръка и я притисна между своите. Другият брат, Крейг, се усмихна тъжно и я целуна по бузата.

Линдзи прехапа устни и се опита с усилие на волята да се овладее да не избухне отново в плач.

— Състоянието му е критично — успя да каже. — Но се държи. Имаше усложнения. Още е много рано да се каже как е Еди и дори дали ще издържи.

Гласът й потрепери и тя притисна носа си с кърпичката, която държеше в ръка.

— Как е майка ви? Много ли се разстрои, когато се обадих?

— Опитахме се да я успокоим. Затова дойдохме едва сега — обясни Сам. — Те с татко го преживяват много тежко. Мама искаше да дойде с нас, но лекарят й е забранил да пътува. Току-що разбрахме, че тя също имала слабо сърце.

— Съжалявам. Ужасно мило от ваша страна, че дойдохте, но…

— Не е нужно да го казваш — прекъсна я Крейг. — Дори да оживее, а аз съм сигурен, че ще оживее, Линдзи, за Ед ще бъде твърде голямо напрежение, ако ни види тук.

— Да — съгласи се тя.

— Ние предположихме същото — каза Сам.

Трудно бе да се повярва, че той и Едгар са еднояйчни близнаци. Приличаха си, разбира се, но тъй като Сам бе много по-слаб, можеше да се досетиш, че са братя, но не и близнаци.

— Виж, Линдзи, Ед ще се оправи. Той не е страхливец. Дяволски инат е. Знам го по-добре от всеки друг.

Сам бръкна в горния джоб на сакото си и извади едно писмо:

— Когато се почувства по-добре, дай му това. Ти също можеш да го прочетеш, но не го оставяй да попадне в ничии други ръце. Разбра ли?

— Да, разбира се. — Линдзи пъхна писмото в дамската си чанта.

— Ти как си?

— Не знам — въздъхна тя. — Предполагам, че съм добре.

— Сигурно си изтощена — промълви Крейг. — Можем ли да направим нещо за теб? Да ти донесем нещо за ядене?

— Сестра ми ще се върне след малко. Тя ще донесе нещо за вечеря, но не бих могла да хапна нищичко.

— Къде са докторите? — попита внезапно Сам. — Искам да говоря с тях.

Той разпита една сестра и тръгна надолу по коридора.

— Сам го приема много тежко — обясни Крейг с напевния си новоорлеански акцент. — Разстроен е заради Ед, но, струва ми се, че се тревожи и защото са близнаци.

Линдзи кимна. Крейг изглеждаше доста мил, но на нея хич не й пукаше дали Сам го понася зле или не. Нямаше представа какво е предизвикало разпрата между братята, но Едгар й беше казал, че Сам е виновен и на нея това й стигаше.

— Да отидем да поседнем. — Крейг я поведе през чакалнята. — Изглеждаш сякаш всеки момент ще припаднеш. Сигурна ли си, че не искаш нищо?

— Е, може би нещо диетично.

Той се върна с диетична пепси за двамата и седна до нея.

— Крейг, може би не е подходящият момент, но искам да те попитам нещо. — Линдзи отпи от студената кола и осъзна, че всъщност е била много жадна. — Каква е причината за това отчуждение между вас? Какво се е случило?

Крейг въздъхна:

— Бих искал да ти обясня, Линдзи, но наистина не е моя работа. Ще трябва Ед да ти каже.

— По дяволите! Еди може би умира. Искам да знам какво става. Имам право да знам, аз съм му жена.

Крейг поклати тъжно глава:

— Нямам право.

— Какво право? — попита Сам, влизайки в стаята.

— Нищо — промърмори Крейг.

— Не иска да ми каже какво се е случило между вас тримата — избухна гневно Линдзи. — Време е да науча всичко.

— Накарай Ед да ти каже — заяви Сам. — Той ще се оправи.

— Какво? — Линдзи и Крейг го зяпнаха.

— Така ми казаха току-що докторите. Върнал се е в съзнание. Казаха, че можеш да го видиш за минута-две, но още е много отпаднал.

Без да изрече и дума, Линдзи подаде чашата си на Сам и хукна по коридора към стаята на Едгар. Като отвори вратата, сестрата вдигна поглед и се усмихна. Отдалеко Едгар изглеждаше точно както когато за последно й разрешиха да надзърне. По кожата му бяха поставени електроди, свързани с електрокардиограф. Кръвното му налягане се следеше непрекъснато. В двете му ръце бяха забити иглите на системите, чрез които му даваха течности и лекарства. Гърдите му бяха покрити с дебели превръзки почти до ключицата заради имплантирането на механизма. Само едно нещо беше по-различно — лицето му вече не беше покрито с кислороден апарат.

Тя се приближи и взе ръката му. Очите на Едгар начаса се отвориха.

— Еди, скъпи. Ще се оправиш. Обичам те — изрече тя бодро, твърдо решена да сдържи сълзите си.

Усети той как стисна ръката й, съвсем лекичко. Примигна няколко пъти и промълви няколко думи, които тя не можа да различи. После отново затвори очи.

— Сестра! — изкрещя Линдзи изплашена и впери ужасен поглед в екрана на апаратурата. Пулсът на Едгар остана нормален.

— Просто е заспал — успокои я сестрата. — Ще ви извикам като се събуди пак.

Когато се върна в чакалнята, сестра й вече беше там и държеше в скута си бял плик с храна за вкъщи.

— Къде са Сам и Крейг?

— Тръгнаха си. Оставиха телефоните си и казаха, че ще се обаждат.

Тя остави плика с храна и прегърна Линдзи, топло, по сестрински.

Линдзи вече не се опитваше да се спре, тя избухна в шумни стонове на облекчение. Кризата, разбира се, съвсем не беше преминала. Все още не знаеше дали Едгар ще се възстанови напълно или ще остане инвалид до края на живота си. Нито колко още ще живее.

Това бе възможно най-неподходящият момент да открие, че е бременна, но беше. Толкова й се искаше да каже на Едгар, но как би приел той подобна новина? Той поначало не искаше тя да забременява. Новината сигурно ще го разстрои, а в това състояние…

Линдзи нямаше представа какво да прави.

 

 

На следващата сутрин Едгар вече беше изваден от реанимацията и настанен в самостоятелна стая в кардиологичното отделение. Беше крайно отпаднал и имаше чувството, че мозъкът му е замъглен от всички болкоуспокояващи, които му бяха давали. Все още следяха постоянно работата на сърцето му и останалите жизненоважни органи и все още получаваше хранителни вещества и вода венозно. Все пак, лекарите и сестрите непрекъснато се учудваха на силната му воля за живот. Беше казал на Линдзи, че по време на пристъпа върху гърдите му сякаш е седял слон. Сега, след спешната операция, имаше чувството, че слонът все още си е там.

След работа Скип се отби при Едгар с преносимия компютър, за който бе настоял, и куп поздравления и пожелания да се оправи.

— Разбира се, че искат да се оправя — заяви раздразнено Едгар. — Страхуват се, че ще загубят проклетите си пари, ако аз издишам.

След няколко минути Линдзи изпъди Скип, за да може Едгар да си почине, макар той да твърдеше, че съвсем не е уморен.

Ако някой изглеждаше изтощен, това беше жена му, помисли си Едгар. Линдзи бе излизала от болницата само веднъж, за да изтича до вкъщи да вземе душ и да се преоблече. Беше настояла да сложат походно легло в стаята му, за да спи там. Едгар й беше благодарен. Харесваше му Линдзи да е наблизо, за да му прави компания, но тя явно бе твърде преуморена.

По-късно същата вечер, според сестрите, той показваше стабилни признаци на подобрение и каза на Линдзи да изкупи всичкия сок от нар на пазара. Преди не беше спазил диетата на Мадам Лаберж, но сега беше твърдо решил да го направи.

— Скъпи, специалистът диетолог ще ти предпише правилна диета преди да излезеш от болницата — напомни му Линдзи.

— Ще я спазвам. Но Мадам каза да пия сок от нар и аз смятам да пия. Не може да ми навреди. В наровете не се съдържат мазнини, нито сол.

— Добре, Мечо, както кажеш. — Линдзи явно бе решила да му угажда.

— Кога ще ми дадеш да ползвам телефона? — попита той. — Тук съм откъснат от целия проклет свят.

— Лекарите искат да си починеш, скъпи. Когато сметнат, че можеш да говориш по телефона, ще ти позволят. Имам няколко съобщения, които трябва да ти предам, когато се чувстваш достатъчно добре, за да ги чуеш.

— Давай.

Тя отвори бележника си:

— Децата ти се обаждаха пак, за да ти предадат поздрави. Гленда ще ги пусне да дойдат да те видят, когато се почувстваш по-силен.

— Обади й се и й кажи да ги изпрати още утре. Адски съм се затъжил. Като преживееш нещо такова ти се приисква да видиш децата си.

— Добре — отрони тя тихо.

— А другите от семейството? Предполагам, че са проявили известна загриженост?

— Говорих с майка ти четири-пет пъти. Те с баща ти са много разстроени.

— Татко ли? Съмнявам се.

— Вярно е! — възкликна тя. — А също и братята ти. И двамата бяха тук вчера, докато все още беше в реанимация. Бяха много загрижени. Всъщност…

Тя не довърши. Едгар разбра, че се опитва да премълчи нещо.

— Всъщност какво?

— Нищо. — Линдзи погледна листа си. — Джереми Уелш още е в града. Казва, че е на разположение за каквото ти потрябва и…

— Какво не ми казваш за братята ми? — прекъсна я той. — Не разрешавам да се държат с мен като с тъп инвалид. Ако има нещо за казване, казвай.

— Ами… — поколеба се тя.

Той знаеше, че се страхува да не го разстрои, но не можеше да понася да го вардят като рохко яйце.

— Казвай.

— Дадоха ми едно писмо за теб — смънка тя. — В чантата ми е.

— Моля те, дай да го видя. — Той се опита да остане спокоен. — Любопитен съм да разбера какво имат да ми казват.

Линдзи отстъпи и извади писмото. Подаде му го, заедно с очилата за четене.

Едгар прочете двете напечатани страници, бавно, за да ги осмисли.

— Какво има? Всичко наред ли е?

Едгар сви рамене, а после потръпна от болката, която му причини този жест:

— Ето, прочети го сама.

Тя го прегледа набързо и вдигна поглед:

— Извиняват се за онова, което се е случило в миналото. Предлагат да участват като твои партньори в сделката за Ковингтън. Какво означава това?

— Абсолютно нищо. Миналото не може да се заличи, а Ковингтън е мой. — После й описа сделката и обясни каква роля играе в нея Джереми Уелш. — Няма да оставя Сам и Крейг да се възползват от това, че съм принуден да кисна в проклетата болница.

— Успокой се, Еди! Те наистина се тревожат за теб. Не мисля, че се опитват да те използват. Искат да помогнат. И ако искаш Ковингтън, това е единствената ти възможност. Признай го. Няма да си в състояние да сключваш каквито и да е сделки в близко бъдеще. Изисква твърде много усилия. Няма да ти позволя да рискуваш живота си, за да изкупиш някаква проклета фирма.

— Вземаш го прекалено навътре. Аз се занимавам със сделки. Мислиш, че понеже съм получил инфаркт, ще си седя цял живот в люлеещ стол и ще гледам тавана? Предпочитам да умра, отколкото да остана просто зрител.

Линдзи избухна в сълзи:

— Добре, да бъде по твоему. Върви си направи сделката и умри. Остави ме да отглеждам детето ти сама. — Тя извади една салфетка и зарови разплаканото си лице в нея. — Нямаше да ти го кажа по този начин, но ти си такъв инат. Помисли и за мен, а?

— За какво говориш? Какво дете? Не ми казвай, че си бременна — възкликна изумено той. — Не вярвам!

— Ти каза, че не искаш повече деца, но аз мислех, че ще промениш решението си, ако се получи. Ти обичаш другите си деца — изхлипа тя. — Защо да не обичаш и нашето дете?

— Как е станало?

— Ти как мислиш? Спрях да използвам противозачатъчни. Ако ти бях казала, сигурно щеше да си направиш вазектомия. Еди, исках да имаме наше дете. Обожавам децата ти, но исках свое.

— И взе нещата в свои ръце. Без да го обсъдиш с мен?

— Ти си този, който не желаеше да го обсъжда! Виж, не исках да те разстройвам повече. Само от един месец е. Ще направя аборт.

Едгар затвори очи и се опита да мисли. За човек, който се опитваше да не го разстройва, Линдзи действаше безнадеждно неумело. Какво значение имаше все пак? Не беше във възторг от новината, но със сигурност можеше да издържа още едно дете.

— Недей да правиш аборт.

— Сериозно ли говориш? — очите на Линдзи заблестяха.

— Разбира се. — Той протегна ръка към нея. — Щом това те прави щастлива.

Тя не пое ръката му:

— Ами ти? Аз искам и ти да го искаш.

Едгар се усмихна:

— Ще го искам, любов моя. Трябва само да свикна с мисълта за това.

— Ето ти още една причина да не се претоварваш и да правиш каквото ти кажат лекарите. — Линдзи хвърли смачканата салфетка в кошчето. — Но и аз ще наложа някои свои правила. Първо на първо, не можеш да се занимаваш със сделката за Ковингтън, освен ако не включиш и братята си.

— По дяволите, ето че пак започваш. Вдигаш ми кръвното с всяка втора дума. Да не би да искаш да ме умориш?

— Опитвам се да ти спася живота. — Линдзи се върна до леглото и го погледна право в очите. — И искам да знам какво точно се е случило между теб и братята ти. Достатъчно дълго време не те питах нищо за това. Заслужавам да знам истината. Какво е толкова ужасно, че да те накара да ги мразиш толкова дълго?

— Не искам да говоря за това.

— Трябва. Това, че никога не споделяш проблемите си, вероятно е в основата на заболяването ти по принцип.

— Добре. Случи се нещо — започна той с безизразен глас. — Свързано е със Сам и с една сделка и ме засегна дълбоко. Той ме обвини, че преигравам, а Крейг и татко застанаха на негова страна. Това е всичко.

— Не, не мисля, че е така — възпря го Линдзи. — Не говориш с никого от семейството, освен с майка си откакто те познавам. Искам да знам какво е направил Сам. Защо те е разстроило толкова?

— Уморен съм, Линдзи. Остави ме да почина.

— Ще си починеш много по-добре щом смъкнеш товара от сърцето си. Божичко, ама че неподходящ израз — сепна се тя. — Скъпи, аз съм твоя жена. Тук съм, за да споделям бремето с теб.

Едгар затвори очи и се замисли какво да й каже. Беше стаявал гнева си толкова дълго, може би беше време да сподели всичко. След няколко минути събра сили и реши, че е най-добре да й каже истината.

— Когато работехме заедно със Сам и Крейг, тримата обикновено събирахме капиталите си и участвахме в сделките като братята Щулц. От време на време, обаче, всеки от нас откриваше фирма, която го интересуваше лично и се занимаваше с нея самостоятелно.

— И Сам е направил така?

— Аха. Икономката на родителите ми, Зайда — тя работи за семейството ни от много отдавна — е, тя имаше племенник на име Джеймс. Той ни беше връстник. Сам и аз играехме с него като бяхме деца, защото Зайда понякога трябваше да го гледа. Момчето беше много умно, макар да не учеше в колеж. Беше от онези хора, на които им се отдава да майсторят какво ли не. Научи ме как да си оправям карбуратора и разни други неща. Както и да е, той работеше в една петролна рафинерия. По едно време му хрумнала идея за някакво приспособление, което да се прикрепи към една от машините, които вече използваха, и да увеличава производителността. Зайда ни попита дали можем да му помогнем да събере пари, за да продава изобретението си. Така и направихме. Джеймс основа малко предприятие и взе да продава изобретението си на рафинерии на петрол по целия свят. Преуспя и дори го обявиха за най-добър цветнокож предприемач на годината и прочее. Върна ни парите, които му бяхме заели и с това се приключи. — Едгар отпи глътка вода. — Или поне аз така мислех. По-късно, без да казва на Крейг или на мен, Сам решил, че трябва да изкупи фирмата на Джеймс. Смятал, че ще се слее добре с друга фирма, която притежаваше.

На Едгар му се искаше да поеме дълбоко въздух, но знаеше, че ще боли.

— Продължавай — подкани го Линдзи.

— Джеймс не искаше да продава. Той наемаше много чернокожи работници. Дявол да го вземе, той беше образец за подражание — каза Едгар с възхищение. — Джеймс дойде при мен и ме помоли да се намеся. Така разбрах какво става. Помолих Сам да остави Джеймс на мира. Той нямаше действителна нужда от фирмата на Джеймс, но не се отказа. Правеше все по-изгодни предложения и накрая изтощи Джеймс. Обеща му, че ще продължи да ръководи предприятието и никой няма да бъде уволнен.

— Но не стана така?

Едгар поклати глава:

— Джеймс остана като титулярен ръководител, но новият управителен съвет непрекъснато му се бъркаше. Отнеха му свободата да взема решения, уволниха работници. Джеймс не беше достатъчно опитен бизнесмен, за да се справи с това. Както и да е. Накратко, малко след това Джеймс се хвърли с колата си от един мост. Нищо не беше доказано, но много хора, включително и аз, мислеха, че става дума за самоубийство.

— И ти обвини Сам?

— Дяволски права си, обвиних го. Все още го виня. Сам не разбираше, не искаше да разбере значението на тази фирма… за Джеймс, за работниците му, за чернокожото население на Нови Орлеан. За Сам това бе сделка като всички останали. Когато го обвиних направо, просто вдигна рамене и каза: Можеш ли да твърдиш, че не си правил сделки, от които се срамуваш?

Бог ми е свидетел, не съм светец, но никога не съм унищожил никого. А Джеймс беше някой, когото познавахме, дявол да го вземе! Беше ми приятел.

— Значи ти и Сам се скарахте, а Крейг и баща ти не можеха да разберат твоята гледна точка.

— Не желаеха! Все разправяха, че кръвта вода не става и всякакви подобни глупости. И дори посмяха да намекнат, че цветът на кожата на Джеймс променя нещата. Тогава се махнах… от семейството си, от бизнеса, от Нови Орлеан. Дойдох в Ню Йорк и започнах отново, вече според моите собствени разбирания. Семейството ми считаше, че се инатя. Но беше много повече от това.

— Разбирам, Еди — промълви Линдзи съчувствено. — Мисля, че си бил прав да им се опълчиш. Онова, което е направил Сам, е било нередно. Но ти си изразил мнението си. Минали са години, а това те измъчва. Не мислиш ли, че е време да му простиш? Сега имаш нужда от семейството си. Те също имат нужда от теб. Скъпи, това направо убива майка ти.

Едгар я погледна изтерзано.

— Линдзи, много съм уморен. Върви си вкъщи и си почини добре тази нощ.

— Ще остана тук, на походното легло. Донесох си нощницата и четката за зъби.

— Моля те, трябва да остана сам.

След като тя си тръгна, той угаси лампата и затвори очи, макар да знаеше, че сестрата след малко ще дойде да го види. В гърдите му туптеше някаква тъпа болка. Макар да не беше признал на Линдзи, чувстваше се ужасно.

Тя беше права. Няма да е в състояние да се справи със сделката Ковингтън сам, не и сега. Ако изобщо се захванеше с нея, трябваше да участват и Сам и Крейг. Ако това не го убие, значи нищо не би могло.