Мередит Рич
Предпазлива оферта (25)

Глава десета

— Шийла, не мога да повярвам, че вечеряме заедно след толкова години. И то точно в Джорджия. Невероятно, колко е малък в действителност светът! — Йейл Холандър вдигна чашата си срещу нейната. — Изглеждаш страхотно. Сигурно твоят начин на живот ти понася.

— Общо взето, да. Не мога да се оплача. На теб пък със сигурност ти се отразяват добре богатството и славата.

Дотук вечерта беше минала гладко. Йейл се бе харесал на родителите й с безгрижния си чар, а Кирстен бе страшно щастлива да се срещне с прочутата звезда. Колкото до Джеси, тя за щастие беше в леглото си, потънала в дълбок сън, когато Йейл пристигна.

Самата вечеря беше нещо изключително. Четири непознати блюда, всяко поднесено със съответното вино в елегантната, облицована в махагон зала на хотел Риц-Карлтън-Бъкхед. В дъното свиреше струнен квартет и внасяше романтична нотка.

Шийла обаче се чувстваше като в аквариум. Останалите посетители се опитваха да не ги зяпат с открито любопитство, но тя усещаше как Йейл постоянно го следят хорски погледи. Осъзна колко трябва да му тежи тази постоянна намеса в личния му живот. Той обаче сякаш не забелязваше. Държеше се любезно с персонала и беше много мил с двойка възрастни хора, които дойдоха до масата им за автограф. С облекчение разбра, че положението му на звезда изглежда не беше му завъртяло главата. Йейл беше здраво стъпил на земята, както винаги.

Дотук бяха говорили за работа, за неговия сериал, за нейната фирма, за новия имидж на Ковингтън. Все безобидни теми. Разговорът помежду им не беше никак напрегнат. Сякаш бяха продължили от там, докъдето бяха стигнали преди скарването и годините на раздяла.

— Не казваш нищо за личния си живот? — подпита той. — Сигурен съм, че не си се занимавала само с бизнес.

Сега дойде трудното. Как да каже на Йейл за Джеси! Ами, родих ти дете след като те изгоних и сега тя дава смисъл на живота ми, но няма да ти позволя да припариш до нея. Наместо това каза:

— Имам дъщеря. Казва се Джесика. Тя ме свързва с реалността.

— Това е страхотно. Аз искам да имам деца, но кой знае кога ще стане. Бях женен за около десет месеца преди няколко години. Стана внезапно. Тя живееше и работеше в Ню Йорк. Смятахме, че можем да се справим, но не се издържаше на пътуванията. Беше преди да получа сериала. Докарвах си доста прилични доходи с реклами и участие в предавания на живо, както когато живеехме заедно. Но по онова време тя беше звезда… Тамара Едисон. — Тамара, както бе известна професионално, беше един от топмоделите в света. — Тамара очакваше винаги аз да ходя при нея. Накрая реших да не се прибера един уикенд, просто за да видя какво ще направи.

— И?

— Нищо. — Йейл сви рамене. — Дори не се обади веднага, за да разбере какво е станало. Реших, че ако само аз правя усилия, не си струва. Освен това в Холивуд имаше много други жени, с които да излизаш.

— Да, знам — избъбри тя многозначително. — Всички тези актриси…

— Още ми се сърдиш, нали?

— Не. — Шийла поклати замислено глава. — Беше отдавна. Такова е естеството на работата ти. По цял ден работиш с красиви жени. Разбирам, че се изкушаваш.

Той кимна, но не каза нищо.

— Понякога се замислям за това и си казвам, че реагирах твърде остро.

— Твърде? Меко казано. Знаеш, че тези две момичета не означаваха нищо за мен. Просто се лигавехме, а ти толкова побесня. Не исках всичко между нас да свършва така. Не исках изобщо да свършва.

— Онази нощ осъзнах нещо. Разбрах, че не мога да живея така, като знам, че ако не съм в една стая с теб, ти може би сваляш всяка мадама, която е в стаята.

— Моля те, не е толкова трагично. Трябва да призная, че харесвам жените, не мога да се спра. Но се опитвам да се променя. Предполагам, че с годините все повече ми се иска да се установя. Та кажи ми, с бащата на твоята дъщеря, разведени ли сте?

— Да — отговори Шийла, защото така беше по-лесно:

— А в Лос Анджелис имаш ли си някого?

— Току-що се разделихме. Бяхме заедно от около година. Струва ми се, че това с пътуванията не се получи добре за никой от нас.

— Може би този път ще се получи. — Йейл се пресегна през масата и взе ръката й в своята. — Все пак, аз също ще пътувам до Атланта, а после ти ще се върнеш в Лос Анджелис за постоянно. Не знам. Това е просто една възможност. Помисли си за това, Шийла. Наистина бих искал да опитаме пак. Между нас имаше нещо толкова хубаво. Тази вечер с теб ме кара да си спомня колко добре се чувствахме заедно.

— Ще помисля за това, но ти трябва да разбереш, че още се чувствам несигурна и не съм готова емоционално да се обвържа с някой друг толкова скоро. Освен това с теб сме обременени от миналото. Ще ни бъде трудно да започнем отначало.

— Но ние вече започнахме, нали? — Той я погледна толкова нежно, че тя се изчерви. За щастие бяха в претъпкан ресторант, иначе можеше да му налети още там. Осъзна, че е по-уязвима, отколкото си бе мислила.

Но Шийла добре знаеше, че Йейл може да омайва с думи. Възможно е да иска просто да свали някого в Атланта, докато е там по работа. От друга страна, помисли си тя, биха могли да се срещат, без да се обвързва емоционално. Какво лошо имаше в това? Ще се забавляват, както някога. Този път, обаче, тя няма да очаква толкова много. Ще бъдат приятели.

— Прекарах чудесно тази вечер.

— Аз също, Шийла. Дори не можеш да си представиш колко. — Йейл се усмихна с онази очарователна усмивка, която бе покорила милиони зрители на сериала му. — А вечерта още не е свършила.

— Не — усмихна се тя в отговор. — Ще трябва и да ме закараш вкъщи.

— Имах предвид нещо по-вълнуващо от целувка на верандата на родителите ти, госпожо — пошегува се той, но после додаде сериозно: — Да пийнем някъде или да послушаме джаз? Да видим как ще потръгне?

— Не можем да избързваме толкова, Йейл, ако изобщо започнем нещо — предупреди леко Шийла. — С удоволствие ще послушам джаз, но нека се уточним от сега. След това ме откарваш вкъщи. Изобщо не подлежи на обсъждане.

— Не подлежи на обсъждане? — Йейл я погледна скептично. — Станала си съвсем делова, така ли? Разбира се, че ще трябва да те спечеля отново. Няма проблеми.

— Доста си самоуверен. Не съм партньорката ти от някой филм, за който ти предстоят пробни снимки — отбеляза Шийла. — В реалния живот героят невинаги печели момичето. Не и с това момиче.

— Знам това, Шийла. Твърде добре го знам.

 

 

Същата вечер, но на шест хиляди мили разстояние, сър Виктор Никълсън вечеряше със съпругата си Керълайн в имението им в Костуолдс. Двете им дъщери, Антония и Джоузи, в момента бяха на летен курс във Флоренция, където изучаваха италиански и история на изкуството.

Като се оттеглиха в библиотеката за кафето, сър Виктор усети празнотата на брака си в мрачното мълчание, което се възцари в стаята. Керълайн, висока, русокоса и изящна, вдигна една възглавница, която сама бе избродирала с ловни сцени, и я изтупа, преди да я постави зад гърба си. На четиридесет и четири години тя все още бе привлекателна жена, трябваше да признае сър Виктор, но двамата се интересуваха от толкова различни неща, че трябваше да се силят да водят нормален разговор. Вече нищо между тях не идваше от само себе си. Дали някога беше идвало?

— Виктор, имаш нещо наум. Кажи си го — подкани Керълайн. — Уморена съм. Искам да си легна и да си довърша романа.

— Не искаш ли коняк, скъпа моя? Напоследък толкова рядко прекарваме някоя тиха вечер заедно.

— Кой е виновен за това?

— Хайде да не се караме кой е виновен, скъпа — каза сър Виктор любезно. — Защо не можем, както се казва, да живеем за мига и да му се наслаждаваме? Двамата пийваме, за да се отпуснем в очарователната си извънградска къща, а прислугата се е прибрала по стаите си. Ти ми казваш как е минал денят ти, а аз — за моя. Какво толкова има в това?

— За подобни неща си мечтаех като бях по-млада. Мислех си, че това е смисълът на брака. Добре — съгласи се тя, — налей ми коняк. Малък, ако обичаш. И ми разкажи как мина денят ти.

— Бизнес, както винаги — той наля Хенеси парадиз в две тумбести чаши, двоен за себе си и доста щедър малък за нея.

— Ето, виждаш ли! — възкликна Керълайн. — Как бихме могли да обсъждаме деня ти, ако просто измърморваш бизнес, както винаги. За да се получи разговор, е необходимо повече от това.

— Наистина ли искаш да чуеш какво съм правил днес? Какви са плановете ми? — той й подаде чашата и седна.

— Да, ако ти искаш да ми кажеш. Няма да ходя никъде. Струва ми се, че не сме прекарвали така вечерта, откакто Джоузи е проходила. Тогава тя непрекъснато боледуваше от грип и бавачките вечно напускаха. Преди да намерим мис Холмс.

Сър Виктор се засмя. Известно време си припомняха за ужасното нашествие от бавачки, които се бе наложило да изтърпят, защото Джоузи беше такова болнаво дете. Сега Джоузи бе на петнадесет и все още създаваше трудности, макар и от по-друг характер, но с това се занимаваха учителите й.

— Мислех си, че ние с теб бихме могли да отскочим до Флоренция, за да видим как са момичетата — каза сър Виктор. — Може би през уикенда?

— Какво мило хрумване! Виктор, от години не сме правили нещо така спонтанно! Ще трябва да разместя ужасно много ангажименти — каза Керълайн. — Но с удоволствие бих прекарала този уикенд в Италия. Ще бъде чудесно.

Сър Виктор кимна със задоволство.

— Може би трябва да запазим голям апартамент, за да могат момичетата да дойдат при нас? — продължи Керълайн.

— Не, и така ще имаме достатъчно време да ги видим. Бих искал това да е и почивка за нас двамата. Сами. — Като изричаше тези думи, той се зачуди на какво хоро се хваща. През последните години беше прекарал много малко време сам с Керълайн. Почти не бяха се любили. Би било интересно да се види дали ще издържи цели три дни. Във всички случаи, обаче, щеше да вложи всички сили. Залогът беше голям.

— А сега ми разкажи за деня си — усмихна се тя. В израза на лицето й се появи нещо по младежки очарователно. Явно беше във възторг от предстоящото пътуване. Сър Виктор бе забравил колко лесно беше да й се достави радост.

— Както знаеш, скъпа моя, недоволен съм, откакто се сляхме с Ковингтън — започна сър Виктор.

— Бог ми е свидетел, че беше много зает. Работеше по цели нощи до малките часове. Все пак си мислех, че си доволен.

— Някога бях — обясни той. — Аз режисирах целия спектакъл. Фирмата беше моя. По-малка беше, разбира се, но си беше моя, на баща ми и на дядо ми. Сега има толкова много американска бюрократщина! Всичко трябва да бъде одобрено от Атланта. Много малко се върши. Много пъти съм си мислил просто да зарежа всичко.

— Горкичкият ми, нямах представа, че го приемаш по този начин. Какво мислиш да правиш? Да се пенсионираш по-рано? Би могъл. Имаме достатъчно пари.

— Не, скъпа! Още не съм готов да се пенсионирам. Все още съм пълен със сили и имам много идеи. Искам си фирмата обратно. А също и Ковингтън, разбира се. Искам да ръководя всичко — изрече разпалено сър Виктор. — Искам си фирмата обратно.

— Но възможно ли е?

— Всичко е възможно, ако човек има достатъчно пари.

— Не разбирам. Вероятно говориш за милиарди долари. От къде, за бога, ще ги вземеш?

— От един богат американец.

Керълайн се разсмя:

— Разбирам. Изглежда винаги се намира някой богат американец. Но какво ще ти струва това, Виктор? Гарантирам ти, че накрая пак ще трябва да се подчиняваш на някого. Просто ще бъде някой друг.

Той я погледна с уважение. Не беше му хрумвало, че Керълайн ще схване положението толкова точно. Кога бе станала толкова проницателна? Или винаги си е била, но той просто не го е забелязвал?

— Смятам да наредя нещата така, че да не завися от никого, скъпа моя. — Той наля и на двамата по още малко коняк. — Разправям се с тези американци от години. Вече разбирам как мислят, колко алчни са и колко късогледи.

— Виктор, скъпи, ти си блестящ администратор, но все пак интуицията ми подсказва, че трябва да си предпазлив. Ако се опиташ да спечелиш всичко, би могъл също и да изгубиш всичко. Ти, разбира се, сигурно го знаеш, но аз съм длъжна да ти кажа какво мисля. — Тя го погледна право в очите. — Трябва да ти кажа нещо. Имам някакво предчувствие за това. Връхлетя ме изведнъж и то много силно.

Сър Виктор посрещна предупреждението й със смях:

— Ето какво ми се пада, задето съм се оженил за жена, чиято прапрабаба е била ирландска вещица.

— Не е била вещица — възрази Керълайн. — Не точно. Била е пророчица и е предричала неща, които са се сбъдвали. И аз наистина си мисля, че съм наследила нещо от нейните способности.

— Значи можеш да започнеш свое предаване по Би Би Си — пошегува се той. — Или пък да се хванеш да пишеш хороскопи в Мирър.

— Това не е смешно, Виктор — настоя Керълайн, малко ядосано. — Говоря напълно сериозно. Мисля, че ако не си доволен от Ковингтън, трябва просто да се оттеглиш. Не искам да кажа да престанеш да работиш. Можеш просто да се захванеш с нещо друго. Намери друга фирма. Започни нещо ново. Каквото и да е.

— Не искам друга фирма — отвърна мрачно Виктор. — Искам си моята фирма.

— Виктор, не ми се ще да пропилееш всичките ни пари за някаква безумна сделка, за да си го върнеш на американците. Разбираш ли?

— Да — въздъхна той. Разбираше, че му предстои дълга и трудна битка, за да получи акциите от Ковингтън, които бе приписал на Керълайн. Вече беше сигурен, че за два дни във Флоренция няма да успее.

— Не можеш ли да забравиш всичко това? — настоя тя. — Да го зарежеш?

— Керълайн, ти почти не си се интересувала от бизнеса ми през всички тези години. Защо сега изведнъж надигаш глас?

— Защото ти поиска да те попитам как е минал денят ти. След като попитах, сметнах за свой дълг да не пренебрегвам онова, което ми каза. — Керълайн остави чашата си с коняк на масата. — Разбира се, знам, че смяташ да направиш точно каквото си намислил. Никога не си ме слушал и не виждам причина да започнеш сега.

По дяволите, помисли си сър Виктор, защо винаги се стигаше дотам? Разбира се, че щеше да направи онова, което считаше за най-добро. Защо не, по дяволите! Съпругата му беше много наивна, ако си мислеше, че мнението й може да повлияе и най-малко на плановете му.

— Отивам да си лягам — заяви тя. — Впрочем, как се казва богатият американец, с който смятате да купите Ковингтън?

— Р. Ч. Даймънд. Той е доста известен магнат.

— Това просто не ми харесва. Никак. Няма да използваш и шилинг от спестяванията ни за това безумно начинание.

— Керълайн, ставаш твърде драматична — укори я сър Виктор раздразнено. — Нямам намерение да провалям нищо. Моля те, знаеш, че имам добър нюх. Защо не се доверяваш на преценката ми?

— А ти защо не се довериш на интуицията ми? — отвърна рязко тя. — От това няма да излезе нищо добро. Почакай и ще видиш.

— Нямам намерение да стоя и да чакам.

— Няма да докоснеш и шилинг от парите ми — повтори тя. — От мен няма да получиш и пени. Нека богатият ти американец плати всичко.

Тя тръгна към вратата.

— Тогава той ще ми е господар. Ще трябва да се откажа от твърде много неща.

— Каквото и да правиш, ще бъдеш принуден да се откажеш от много неща. Моля те, Виктор… — Тонът на Керълайн се смекчи. — Забрави за това. Или поне почакай. Не се хвърляй сляпо. Живеем добре. Защо да рискуваш ненужно?

— Ако никой не рискува, в какъв свят щяхме да живеем? — отбеляза той.

— И аз точно това казвам! — Тя се обърна и тръгна към стълбите. — Лека нощ, Виктор. И се надявам да размислиш, за бога…

— И аз се надявам ти да размислиш, Керълайн — измърмори той под нос, след като тя излезе. Зачуди се защо някои жени толкова се инатяха? Веднъж да получи Ковингтън, ще има достатъчно свои пари, за да се разведе и да й даде щедра издръжка, достатъчно, за да я махне завинаги от живота си.

Засега, обаче, сър Виктор трябваше отново да спечели Керълайн. Каквото и да му струваше това, щеше да го постигне.