Мередит Рич
Предпазлива оферта (33)

Глава осемнадесета

Рандолф Пинкни затвори вратата на кабинета си и нареди на Мери Сю да поема всички обаждания. Той отиде до масивното орехово бюро, отключи средното чекмедже и извади една папка.

— Ето, погледни това. — Подаде папката на посетителя си, Лангхорн Ковингтън. Природозащитникът бе дошъл със самолет от Колорадо, за да разбере лично какво става в семейната фирма.

— Първо, искам да знам защо Уелш е подал оставка — заяви Ковингтън.

— Аз му поисках оставката. Уелш щеше да ни навлече неприятности, повярвайте ми. Правеше се, че работи за доброто на фирмата, но се интересуваше само от своята печалба.

— Неприятно. Беше ми харесал. — Ланг Ковингтън поклати замислено глава. — Обикновено не греша по отношение на хората. Той е млад, разбира се. Има да научи това-онова. Все пак ми се стори, че е стъпил здраво на земята.

— Да, в някои отношения. Умен е. Умее да се хареса. Но искаше твърде много — каза Пинкни. — Той е от новото поколение ръководители, които днес са тук, утре ги няма. Не му пука за фирмата и какво олицетворява тя.

— И какво точно представлява Ковингтън днес? — Ланг протегна обутите си в каубойски ботуши крака и ги подпря върху куп списания Бизнесуик, които стояха на масичката. — Онази жена, с която се запознах, Шийла Локууд, тя правеше всичко възможно да изработи единен имидж. Хареса ми, че набляга върху това Ковингтън да стане фирма, която не замърсява околната среда.

— Да, фирмата й има добри идеи. Но, честно казано, Ланг, точно сега имаме да решаваме много по-важни проблеми. Имиджът на Ковингтън е най-малката ни грижа. Ако не стоим нащрек, Ковингтън въобще няма да има нужда от проклетия си имидж.

— Толкова ли е зле? Рандолф, какво всъщност…

— Погледни документите в тази папка. Ковингтън е под обсада. Или поне изглежда ще бъде, след няколко дни. Тук е личният ми доклад за това какво става тук през последните няколко седмици и защо се стигна до всичко това.

Ланг Ковингтън прелиства папката няколко минути. Там бе обяснена първоначалната стратегия на Р. Ч. по закупуването на акции във фирмата и мерките срещу изкупуване, които трябваше да бъдат гласувани на следващото събрание на акционерите. Накратко бе предаден разговорът на Уелш с Рандолф Пинкни за интереса на Едгар Шулц към фирмата. После следваше съвсем накратко срещата на Рандолф с Даймънд и предложението на Даймънд да се притече на помощ като благороден рицар, който да измъкне Ковингтън от зъбите на по-хищните акули. След като прочете всичко, Ланг въздъхна с изражение на погнуса и хвърли папката на масата пред себе си.

— Искаш да кажеш, че Ковингтън няма избор в тази работа? Ще ни изкупят или Шулц, или Даймънд? Или може би някой друг? По дяволите, Рандолф — кресна Ланг гневно, — в какво си ни забъркал?

— Не аз, Ланг. Уелш забърка тази каша — отвърна Пинкни, също тъй гневно. — Джереми Уелш превърна тази фирма в стръв за големите акули.

— А ти къде, по дяволите, беше? Отговорност носи изпълнителният директор, поне доколкото си спомням.

— Вече се е разчуло. Не можем да направим нищо, освен да изберем най-доброто за акционерите. Трябва да вървим с Даймънд.

— Не мога да повярвам на ушите си — промърмори Ланг. — Ковингтън си съществува самостоятелно повече от сто години. Вярно, че аз самият се опитвах да внеса промени по отношение на опазването на околната среда, но фирмата беше стабилна. Преди никакви лешояди не са се въртели наоколо. Защо сега изведнъж?

Рандолф съзнаваше, че трябва да укроти Ковингтън, преди да е провалил цялата сделка:

— Времената са такива, Ланг. Ти живееш уединено във фермата си. Не знаеш колко подъл е станал светът на бизнеса. Вече никой не се задоволява да си стои в собствения си двор. Хората си играят на изкупуване само заради самото удоволствие, за да спечелят бързо и да подхранват огромното си самолюбие.

— Мислех, че това е отминало с осемдесетте години.

— През деветдесетте се действа по-предпазливо, но всъщност нищо не се е променило.

— Защо, по дяволите, не си изхвърлил Даймънд като куче? Ето какво бих искал да знам.

— Имаме нужда от него. Ако Уелш и групата му се докопат до корпорацията, те ще запазят всички допълнителни производства и ще продадат Ковингтън пейпър — оправда се Рандолф. — Ще продадат семейната ни фирма изпод носа ни.

Ланг Ковингтън помълча няколко минути:

— А да не би Даймънд да го е грижа за фирмата ни?

— Даймънд вярва в Ковингтън. Ще продаде някои от периферните предприятия, които Коуви Хилиърд купи докато беше изпълнителен директор, за да намали дълговете, но няма да пипне централното производство. Дал ми е дума.

— Това е направо абсурдно!

— Имам една идея. — Рандолф реши, че е време да покаже, че е обмислял и други ходове, за да убеди Ланг, че е безпристрастен и търси най-доброто решение. — Имам нещо наум и може да се получи. Да поемем още една фирма. Така ще зарадваме акционерите и може евентуално да отклоним преследвачите. Ще им покажем, че сме твърде силни, за да ни завземат.

— Това е още по-абсурдно, Рандолф — заяви рязко Ланг. — Това, от което Ковингтън решително няма нужда е да купува още някоя проклета фирма.

— Това ни връща към Даймънд. Ако го оставим да приватизира фирмата, ще станем по-силни отпреди. Дължим го на акционерите. Дължим го и на себе си. Щом сме подложени на атаки, трябва да сме в най-изгодни позиции. Като се приватизираме, с всички привилегировани акции, можем дори да спечелим от сделката — вметна небрежно той. — Можеш да използваш печалбите си с идеална цел в кампания за спасяване на дърветата.

Рандолф отиде до библиотеката и извади своя снимка на млади години как се труди в горите, собственост на Ковингтън в южните щати. Подаде я на Ланг:

— За бога, Ланг, никой не обича тази фирма повече от мен, но трябва да гледаме реално на нещата. Ако играем в един отбор с Даймънд, нашият управленски екип ще остане. Няма да има съществени промени.

— Ти ще останеш ли изпълнителен директор?

— Имам думата на Даймънд… в писмена форма.

Ланг кимна тъжно, но не каза нищо.

— Искам да попитам нещо — продължи Рандолф. — Говорих с Коуви Хилиърд и той е съгласен. Искаме да те назначим за председател на специален комитет на управителния съвет. Ще работите с банката или банките, които управителният съвет ще упълномощи да разглеждат предложенията за изкупуване и да дадат мнението си на комитета относно кое е най-добро за акционерите. От всички членове на управителния съвет, струва ми се, ти си най-подходящият за тази работа.

— Не е ли малко прибързано? Каза, че Даймънд ще се яви като наш спасител срещу заплахата от Едгар Шулц, но Шулц е в болницата. Защо мислиш, че ще осъществи замисъла си?

— Може и да не го направи, но ако Уелш има думата, мога да се хвана на бас, че ще го изпълни.

— Ами ако няма? Какво ще прави Даймънд? Няма ли да започне да ни изкупува насила?

— Не. Ще ни помогне да приватизираме фирмата. Той иска само да влезе в управителния съвет, това е всичко.

— Значи, това е. Каквото и да направи Шулц, ти искаш управителният съвет да те подкрепи в сделката по приватизиране на фирмата?

— Да. Говорил съм с повечето от членовете на съвета. Те искат онова, което е най-добро за фирмата. Те ми вярват. Моля те и ти да ми се довериш.

Ланг свали краката си от масичката и стана:

— Отивам в хотела си да премисля всичко това. Благодаря ти, че беше толкова откровен с мен.

— Ти си част от семейството. — Рандолф енергично му разтърси ръката. — Семейството трябва да се подкрепя.

 

 

Шийла се прибра малко късно. Доволна беше, че родителите й ще ходят на някакво тържество тази вечер, така че тя, Джеси и Кирстен щяха да останат за малко сами. Йейл се връщаше чак след няколко дни.

Като влизаше по алеята, видя, че Брус е дошъл точно преди нея да вземе сина си Тимъти.

— Здравей, Шийла, къде се губиш? — поздрави Брус, докато слизаше от колата.

— Нали знаеш… работа, работа и пак работа. — Шийла се опита да се усмихне, но после реши, че няма смисъл. Беше отбягвала Брус и Ели цяла седмица, но трябваше да поговори с Брус. Какво пречеше да го направи сега?

— Джес, можете да поиграете с Тими още мъничко. Трябва да говоря с чичо Брус. — Тя кимна на зет си. — Да отидем в библиотеката на спокойствие.

— Ооо, на спокойствие — пошегува се той. — Замълчи, сърце…

Влязоха в къщата и се настаниха в облицованата с чам библиотека на родителите й, пълна с книги, повечето от които не бяха отваряни. Шийла затвори вратата, да не би някой да чуе разговора им.

— Измъчва ме един проблем — каза тя на Брус. — Предупредих те, че ще кажа на Ели, ако разбера, че пак се заиграваш. После се запитах дали да го направя и накрая реших, че съм длъжна да й кажа. Исках да го знаеш.

— За какво? — погледна я Брус невинно. — Казах ти, че между мен и Уийзи всичко е свършено.

— Знам. Но се срещаш с друга жена. Не отричай. Уийзи ви е видяла преди седмица в неделя пред някакъв забутан хан извън града.

— И ти й повярва? На Уийзи, след като я отблъснах? Шийла, това момиче сплетничи. Решила е да си отмъсти. Басирам се, че си мисли, че ако кажеш на Ели, Ели ще ме зареже, а аз ще се оженя за нея — отвърна той с негодувание. — Това е само неин ход, Шийла.

— Уийзи те е видяла да се целуваш с някаква червенокоса красавица. — Шийла наблюдаваше как ще реагира.

Той поклати изумено глава:

— Лъже.

— Изглеждаше наистина разстроена. Освен това има и друго, което по-добре да ти кажа. Тя е направила аборт.

— Ако е така, не е било от мен. Не ми е приятно да навлизам в подробности, но, повярвай ми, винаги използвах презерватив, когато бях с нея. Страхувам се от СПИН като всички. Няма начин Уийзи да е била бременна. Поне не от мен.

Шийла не знаеше какво да каже. Беше повярвала напълно на Уийзи, но Брус изглеждаше толкова обиден от обвиненията й. Изведнъж се почувства объркана. Не можеше да рискува да разруши брака на Ели, като разправя на сестра си хорски приказки, независимо дали бяха верни или не. Разбира се, Брус беше адвокат. Може би просто използваше професионални трикове, за да посее съмнение в душата й?

Брус се наведе напред в коженото кресло със загрижено изражение:

— Шийла, скъпа — каза той с мек джорджийски акцент, — знам, че си на страната на сестра си. Не те виня. Но аз си признах всичко като говорихме за това предишния път. Направих огромна грешка, като се забърках с Уийзи. Сега разбирам, че е дори по-голяма, отколкото си мислех. Но искам да ми вярваш, че в живота ми няма друга жена, освен Ели.

— Не зная на какво да вярвам — отвърна искрено Шийла, — но знам, че вече не бих могла да кажа на Ели.

— Благодаря ти. С Ели нещата потръгнаха. Възползвах се от съвета ти и поговорих с нея. Далеч не всичко е идеално, но напредваме. Освен това, отидох в Ричс и похарчих цяло състояние на щанда им за дамско бельо. Ели ме обвини, че съм разточителен, но мисля, че тайничко се зарадва.

— Чудесно, Брус! Вие двамата сте заедно от дълго време и имате три страхотни деца. Не бих искала да се разделите.

— Получих добър урок. Вече никога няма да кръшкам… Освен ако ти не искаш да си устроим menage a trois.

— Брус!

— Шегувам се — побърза да я успокои той. — Само се шегувам. Е, трябва да подбирам Тими. С Ели днес ще вечеряме навън, само двамата. — Той целуна Шийла делово по бузата. — Благодаря ти, че говори с мен, преди да кажеш на Ели. Радвам се, че всичко се изясни.

Шийла наблюдаваше от библиотеката как Брус качва протестиращия Тими в колата и закопчава предпазния колан на детската седалка. Дали бе изяснил всичко? Не знаеше. Може да я беше излъгал. Можеше Уийзи да е излъгала. Вероятно никога нямаше да разбере точно кой от двамата.

Но едно нещо бе сигурно. Тя повече никога нямаше да се опитва да се меси в живота на сестра си. От тук нататък бъдещето на брака на Ели зависеше от самата Ели.