Мередит Рич
Предпазлива оферта (13)

Глава тринадесета

Докато Шийла и ВИП се занимаваха с анализи на Ковингтън интернешънъл за провеждане на кампания за промяна на имиджа им и докато Едгар Шулц проучваше Ковингтън с оглед на възможностите за закупуването му, Р. Ч. Даймънд следваше собствения си план-график във връзка с конгломерата.

В центъра на своята империя плантацията Даймънд бей, той сложи хората си на компютрите и се зае да изучава фирмата толкова щателно, сякаш се канеше да пише дисертация за нея. Следеше отблизо и акциите, които през първите две седмици на юли се колебаеха между четиридесет и два и четиридесет и четири долара за акция.

Когато акциите на Ковингтън се котираха по четиридесет и два и три осми, Даймънд упълномощи Фиг Болтън да закупи един милион акции, за да ги прибави към двата процента във фирмата, които вече притежаваше. Беше се сдобил с първоначалния пакет съвсем случайно: той беше крупен акционер в Клиър скай кола, когато Ковингтън ги изкупиха. Акциите на Ковингтън му бяха част от плащанията.

По онова време Даймънд не се заинтересова особено от Ковингтън интернешънъл, но някакъв вътрешен глас му прошепна да задържи акциите за известно време, вместо да ги продаде. И добре че го направи, защото беше ясно, че акциите неминуемо ще се покачат, при положение че Джереми Уелш се опитваше тайничко да разпродаде Ковингтън. Освен това, Даймънд имаше и други планове. Сега с един милион акции повече, пакетът му във фирмата беше около три и половина процента.

Той вдигна телефона и се обади на Фиг, макар че беше едва пет сутринта. Когато Болтън вдигна слушалката от спалнята си в Чарлстън, Р. Ч. не си направи труда да се представи:

— Купи ми още един милион, знаеш какво — изкомандва той.

— Но те бяха на четиридесет и четири и половина при затварянето на борсата вчера — провлече Фиг сънливо. — Не искаш ли да изчакаш.

— Купувай… още щом отворят. При същите условия като предишния път.

— Чакай малко, нека да проверя нещо. — Последва продължителна пауза, която Р. Ч. нетърпеливо изчака. — Знаеш ли, Р. Ч., ако купиш още един милион, ще държиш над пет процента. Това означава, че трябва да се регистрираш в КЦК.

— Направи го. А колкото до Комисията по ценните книжа и борсовите операции, кажи им, че смятам евентуално да купувам още след време.

— Разбрано, Р. Ч. — въздъхна Фиг. — Ще се заема с това още щом стигна в офиса. Но, нали знаеш, че това е все едно да размахаш червено пред управителния съвет на фирмата. Не искаш ли да поизчакаш малко? Да видиш какво ще стане?

— Не, по дяволите! Част от удоволствието в тази игра е да предизвикваш събитията. Изчакването е за зрители, Фиги, а известно ти е, че аз съм играч. Само при мисълта какво ще стане се забавлявам както не съм се забавлявал от месеци. Всъщност, след като ме регистрираш в КЦК, ми купи още един милион… и то бързо. Ще ти се обадя. — И той затвори, без да спазва обичайните форми на учтивост.

Като свърши с това, Р. Ч. хвана отново телефона и прекара цяла сутрин да проверява многото други фирми, които притежаваше. Харесваше му да бъде прът в колелото, така държеше управителите в напрежение. Около единадесет той заряза компютъра си и слезе до басейна да поплува — това бе част от ежедневните му занимания. Преплува тридесет дължини, после поръча в кухнята да му приготвят лек обяд и се отпусна на слънце в шезлонга си. Затвори очи и се заслуша в новините по Си Ен Ен, които се чуваха откъм закрития басейн — в залата имаше телевизор.

Чу потракване на токчета през вътрешния двор, а после гласа на жена си, която го търсеше.

Шарлот се приближи и седна на края на шезлонга му. Беше облечена в светлобежов ленен костюм, допълнен от широкопола черна сламена шапка и обувки в тон.

— Изглежда не си слязла да плуваш — установи Р. Ч.

— Разбира се, че не. Дойдох само да ти кажа чао.

— Къде отиваш?

— На пазар… в Атланта. Може да остана да спя там и да отида на концерт или нещо такова. Люси от сума време ме увещава да й погостувам малко. (Люси беше по-малката сестра на Шарлот.) Наскоро прави ремонт в апартамента си и умира от нетърпение да ми го покаже.

Даймънд кимна, макар да не вярваше особено на тази история. Това бе просто още една игра, която се разиграваше в живота му:

— Добре, кажи на Били кога искаш да те вземе със самолета.

Шарлот се наведе и целуна леко Р. Ч. по челото. В отговор той изпрати въздушна целувка някъде към носа й.

— Искаш ли да ти взема нещо?

— Не — отвърна той, но после му хрумна друго. — Да, всъщност би могла. Мини през Ковингтън интернешънъл, ако не те затруднява. Срещни се с онзи Джереми Уелш лично и му кажи да ми изпрати копие от отчета за тримесечието още щом стигне до бюрото му.

— Добре, щом искаш. — Шарлот се посмути. — Не виждам защо просто не му се обадиш. Защо трябва аз да ходя?

— Просто го направи.

— Добре — въздъхна Шарлот. — Отчетът за тримесечието. Само това ли?

— Аха. Благодаря ти, миличка. Защо не поостанеш с Люси няколко дни? В момента съм зает, а зная колко обичате да пазарувате двете.

— Благодаря, Р. Ч., щом нямаш нищо против. Ще ти се обадя, за да ти кажа какво съм решила. — Тя стана да върви, после се спря. — Без малко да забравя. Рик се обажда. Снощи, след като ти си легна.

Рик беше Ричард Чарлз Даймънд младши, двадесет и осем годишният син на Р. Ч. от първия му брак.

— Какво искаше? Като че ли не зная.

— Наистина не мисля, че беше за пари. Има нова работа. Искаше да ти разкаже за това. Знаеш ли, скъпи, мисля, че би било хубаво скоро да го поканиш за уикенда, а също и Джина. Децата ти не са толкова лоши. Мисля, че не им отдаваш заслуженото.

— Те не могат да ме понасят, също като майка си. Казвал съм ти, че тя ги настрои срещу мен още когато се разведохме. Тя ги искаше. Получи ги. За мен остана само да плащам сметките и предполагам, че ще ги плащам до края на живота им — каза Р. Ч. с горчивина.

— Не си справедлив към тях — възрази меко Шарлот. — Рик те обича, а и Джина също, струва ми се. Но ти трябва да поговориш с тях. Дай им шанс. Не забравяй, че вече са големи. Време е да уредите отношенията помежду си като възрастни хора.

— Добре, майко Тереза, обади им се и ги покани. Но ще трябва ти да ги забавляваш.

— Не, ти трябва да ми обещаеш, че ще се постараеш. Няма да ги подложа още веднъж на присмеха ти. Мисля, че те имат нужда от теб, и то не само заради парите ти. Помисли за това. — Шарлот се усмихна лъчезарно. — По-добре да тръгвам. Ще ми липсваш.

— И ти на мен.

Р. Ч. се загледа след прелестната си съпруга, докато тя вървеше към къщата и се поздрави, че й е дал съвсем благовиден предлог да се види с Джереми Уелш. Обичаше да отпуска каишката й от време на време. Така изпитваше още по-голямо удоволствие, когато тя дотичаше обратно при него. Шарлот беше крайно неуверена в себе си жена. Харесваше й да се впуска в кратки любовни авантюри, но когато нещата излезеха от контрол, тя винаги изпадаше в паника и се връщаше у дома.

Шарлот, разбира се, дори и не подозираше, че Р. Ч. знае за връзките й, но той винаги бе успявал да прозре през зле скроените й оправдания. До такава степен, че вече не си правеше труда да я следи. Знаеше с кого се среща, защото името на мъжа неизменно започваше да се появява все по-често в разговорите им. Преди няколко месеца беше един приятел на брат й, състезател по поло, а преди това някакъв Антонио, с който тя и сестра й се бяха запознали на пътешествие с яхта из гръцките острови.

Шарлот притежаваше една особена странност на характера, изпитваше нужда да говори за мъжете, с които се срещаше. Изглежда не съзнаваше, че така може да направи Р. Ч. подозрителен, като че ли дори по някакъв начин искаше да получи одобрението му. Р. Ч. намираше в това особен чар и никога не я разобличаваше. Харесваше му да я остави да си мисли, че го мами безнаказано.

През последните десет дни, след празненството на Четвърти юли, името на Джереми Уелш беше започнало да се промъква съвсем небрежно в речта на Шарлот. Р. Ч. обаче не мислеше, че имат връзка. Поне засега.

След като се беше женил четири пъти, Р. Ч. знаеше точно какво е мястото на жените в живота му. Имаше нужда от тях, както за украса, така и за секс. Но би могъл да мине без всяка една от съпругите си. Ако трябваше да избира между една корпорация и една жена, винаги би избрал първото.

Все пак, не се развеждаше с Шарлот, защото тя не изискваше кой знае какво от него. През повечето време беше приятна компания, ако се изключеха честите промени в настроението. Понякога дни наред сновеше из къщата, унила и потисната, друг път избухваше или изпадаше в истерия без видима причина.

Колкото до секса, Шарлот беше кокетка, но Р. Ч. не смяташе, че тя би могла да изпита оргазъм. В леглото беше винаги вяла и отпусната. Опитвал бе какво ли не — вибратори и разни екзотични сексуални приспособления. Беше й пускал забранени видеофилми и дори бе докарвал друга жена да я загрее, но нищо не помагаше. Шарлот не отказваше да се любят и винаги безропотно се отдаваше, когато Р. Ч. имаше желание за това. Р. Ч. не смяташе, че Шарлот би го напуснала някога заради друг.

Те имаха и друга обща тайна. Всъщност, точно така се бяха запознали преди няколко години.

Той си избираше златни копчета за ръкавели от Тифани, когато забеляза едно божествено създание през няколко витрини. Тя мигновено го заплени. Когато свърши с покупката си, остана в магазина и тръгна след нея, на почтително разстояние, разбира се. Затова именно видя как един от управителите на етажа, придружен от униформен пазач, я хвана вежливо под ръка и двамата я поведоха към асансьора. Р. Ч. веднага се досети, че се беше опитала да задигне нещо от магазина. С възхищение си помисли, че подобна постъпка в Тифани бе невероятно смела или пък невероятно безразсъдна. Точно когато се качваше в асансьора заедно с придружителите си, той видя как по лицето й за миг се появи изражение на неовладян ужас.

В този момент той се влюби в тази беззащитна непозната и реши да й се притече на помощ. Взе другия асансьор и се качи направо в стаята на охраната. Обясни, че дамата е с него и е станало недоразумение. Написа още там чек за четири хиляди тридесет и пет долара плюс ДДС. След като си получи разписката за закупени предмети, Шарлот Гуолтни, както се оказа, че е името й, беше освободена и поверена на грижите му.

След това, по време на обеда, Шарлот с възмущение го убеждаваше, че наистина е станало недоразумение и тя ще заведе дело срещу магазина и ще му върне парите до стотинка. Р. Ч. бе покорен от красотата и жизнеността на Шарлот. Той дори й повярва, че наистина е станало някакво недоразумение и се почувства глупаво, задето се е хвърлил да й помага, когато всъщност не се е нуждаела от помощ.

След това започнаха да се срещат все по-често. Р. Ч. я смяташе за въплъщение на красавицата от Юга — добре образована, от добро семейство в Чарлстън — попаднала в капана на Ню Йорк, където беше дошла да работи като помощничка на известен специалист по вътрешен дизайн.

Малко след като й беше направил предложение, му се обади президентът на Тифани. Шарлот го беше направила отново. Този път, след като прибра чека, президентът тактично предложи Шарлот да се срещне с психотерапевт. Той увери Р. Ч., че ако я хванат още веднъж, ще бъде арестувана.

Същата вечер Р. Ч. открито обвини Шарлот. Тя се разплака и му призна всичко. Това било просто игра, увери го тя. Правела го в различна степен, откакто станала на десет години. Помоли го да й прости и обеща, че никога повече няма да се повтори.

— Това е просто навик — увери го тя. — Не е пристрастяване. Мога да престана.

Все пак Р. Ч. настоя Шарлот да се срещне с психиатър, специализирал по клептомания. И за всеки случай накара помощника си да се свърже с всички универсални магазини и магазини за старинни предмети, където тя обикновено пазаруваше и да открие сметки навсякъде.

От тогава, щом забележеха Шарлот в някой магазин, й даваха придружаващ продавач. Този човек дискретно следваше Шарлот от щанд на щанд и записваше всичко, което тя слагаше в пазарската си чанта от Гучи. В края на деня отчитаха сумите и ги удържаха от сметките на Р. Ч. Даймънд.

С течение на времето психиатърът помогна на Шарлот и месечните й сметки бяха само за законно закупена стока. После Шарлот и Р. Ч. се ожениха и се преместиха да живеят в плантацията Даймънд бей. След това тя прекрати терапията и бе започнала отново да краде от магазините, макар и не толкова безразсъдно като преди.

С течение на времето Р. Ч. бе започнал да подозира, че Шарлот знае, че той плаща скъпите предмети, които тя вземаше, но това беше без значение. Макар и да оставаше неизречено, то някак си ги свързваше. А и можеше да си го позволи, по дяволите.

Р. Ч. знаеше, че Шарлот има психологически проблем. Но се успокояваше, че в сравнение с проблемите на другите хора, нейният не е толкова голям. Освен това му даваше власт над нея.

 

 

Веднага щом се озова в Атланта, Шарлот взе такси от летището и отиде направо в централата на Ковингтън интернешънъл. Джереми Уелш я прие, без да я кара да чака.

Той стана от стола си и я целуна леко по бузата за добре дошла:

— Шарлот, изглеждаш чудесно, сякаш жегата изобщо не ти влияе. Заповядай, седни. Нещо за пиене?

— Малко газирана вода, ако обичаш. Изненадан ли си, че ме виждаш?

— Не можеш да си представиш. Помощникът на мъжа ти ми се обади да ми каже, че ще дойдеш. Не знаех какво да мисля, понеже се бяхме разбрали да се видим на вечеря.

Шарлот се засмя:

— Така и предположих. Казах на Р. Ч., че ще дойда тук да пазарувам и той ме помоли да мина през Ковингтън и да се срещна с теб. Толкова се изненадах, че без малко да се задавя.

Джереми отиде до бара и наля на Шарлот вода Сан Пелегрино с резенче лимон. На себе си наля чаша кафе и пусна вътре няколко бучки лед:

— Защо точно Р. Ч. те прати при мен?

— Иска да му дадеш отчета за последната четвърт още в момента, когато ти го донесат.

— Защо?

— Какво? Не зная. Не го попитах.

— Шарлот, съпругът ти е финансова акула. Трябва да ми кажеш какво е замислил.

— По дяволите, затова ли съм ти нужна? Затова ли флиртува с мен? За да ме накараш да шпионирам съпруга си? — Тя остави чашата и стана да си върви.

— Хайде, Шарлот, успокой се! Знаеш, че това не е така, нали? Нали? Той я приближи и нежно хвана ръката й в своята. Заведе я до дивана и седна до нея, като леко я прегърна през раменете. — Шарлот, исках да кажа само, че когато Р. Ч. те помоли да направиш нещо, винаги трябва да питаш защо. Той ми каза, че се интересува от Ковингтън. Сега иска последния финансов отчет. Това ми се струва подозрително.

— Е, не мисля, че е кой знае какво. Каза ми, че е зает и купува някаква друга фирма. Вероятно просто има акции на Ковингтън и иска да получи вътрешна информация как вървят нещата.

— Онова, което иска да направя, е незаконно. Не мога да му дам отчета за тримесечието, преди да го видят останалите.

— Както и да е. — Шарлот вдигна рамене. — Той ми каза да ти предам и аз ти предадох. Ще му кажа, че си отказал.

— Все още ли ще вечеряме заедно?

— Предполагам. — Джереми беше привлекателен мъж и тя се чувстваше добре с него. Дори само да усеща тежестта на ръката му върху раменете я караше да потръпва в очакване. — Но искам да си изясним едно. Никога не шпионирам съпруга си. Трябва да го знаеш отсега.

— Точно така — кимна Джереми. — Напълно те разбирам. Когато съм с теб, дори не искам да мисля за съпруга ти.

— А мислиш ли често… да се виждаш с мен? — Гласът й стана по-плътен, а тонът й съблазняващ. Нямаше търпение да отиде на вечеря и да види какво ще се случи след това.

— Зависи.

— От какво?

— От това. — Той стана и отиде до бюрото си. Отключи средното чекмедже и извади някакъв кафяв плик. Върна се при нея и й го подаде. — Погледни.

Озадачена, Шарлот взе плика и го отвори. Вътре имаше две снимки дванадесет на петнадесет сантиметра. Тя ги гледа няколко секунди докато проумее всичко:

— Откъде, по дяволите, си ги взел?

— Няма значение. Искам да зная с кого си. С кого се срещаш?

Шарлот погледна президента на Ковингтън и се опита да разбере какво става. Джереми Уелш бе също така загадъчен като съпруга й.

— Наистина искам да зная за какво е всичко това.

— Някой те е видял с друг мъж и ви е снимал. Аз искам да знам колко мъже водиш за носа наведнъж. С колко мъже спиш, освен със съпруга си? Ако изобщо спиш с него.

— Джереми, ще ти отговоря и после си тръгвам. — Шарлот бе потресена и толкова ядосана, че едва бе в състояние да мисли. — Не искам никога повече да те виждам. Никога, разбра ли?

Тя скъса снимките на две и ги хвърли в кошчето за отпадъци.

— Мъжът на снимката е Рик Даймънд, синът на Р. Ч. Моят доведен син, въпреки че сме почти на една възраст. Опитвах се да помиря бащата и сина. Те са се отчуждили отдавна. — Тя отиде до вратата. — Ето. Това е цялата истина.

— Шарлот, почакай, съжалявам.

— Така ли? Наистина би трябвало. Накарал си да ме следят, нали? Дори Р. Ч. не ме следи. Ти си гадно копеле, знаеш ли? Съжалявам, че съм те срещнала.

 

 

Шарлот направо изхвърча от Ковингтън и веднага отиде в апартамента на сестра си Люси.

Беше сломена.

Когато беше още Шарлот Гуолтни, беше сигурна в сексапила си. Можеше да накара цялата улица да се обърне, когато минаваше. Можеше да се усмихне на някой мъж и краката му да се подкосят.

Като Шарлот Даймънд имаше чувството, че красотата й е увита в груб платнен чувал за пари. Никой не искаше нея самата. Всички искаха да се докоснат до някой, свързан с Р. Ч. Тя поздрави сестра си и веднага се обади на Р. Ч.

Още щом вдигна слушалката, му каза:

— Скъпи, промених решението си. Ще се прибера още днес. Изпрати Били да ме вземе. Ще бъда на летището в седем часа.

— Добре, скъпа, всичко наред ли е?

— Разбира се. Но в Атланта е толкова горещо, а и ми липсваш.

Шарлот пое чашата джин с тоник, която Люси й беше приготвила:

— Мъже. Писна ми от тях.

Люси, която наскоро се беше развела, се усмихна:

— Напълно съм съгласна с теб. Само че ти си имаш Р. Ч. Той те обожава.

— Не. Той знае всичко за мен. Всичко. Така че, виждаш ли, не му е останало кой знае какво да обича — додаде тя. Беше й твърде тъжно, за да се разплаче.

— Хайде, Шарлот. — Люси отиде до нея и я прегърна. — Не се подценявай така. Не е хубаво за теб самата. Виж, никой брак не е напълно съвършен, но вие с Р. Ч. имате чудесен брак. Той те обича по свой начин.

— Наистина ли мислиш така, Люси?

— Сигурна съм — усмихна се сестра й.

Шарлот остана да си побъбрят два-три часа. Когато си тръгваше от апартамента на Люси, вече се чувстваше по-добре. Беше престанала да мисли за онова копеле Джереми Уелш.