Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Tender Offerings, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,4 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2017)
Корекция и форматиране
NMereva (2017)

Издание:

Автор: Мередит Рич

Заглавие: Предпазлива оферта

Преводач: Иглика Стойнешка

Година на превод: 1996

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: ИК „Компас“

Град на издателя: Варна

Година на издаване: 1996

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: „Абагар“ АД — В. Търново

ISBN: 954-701-018-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3591

 

 

Издание:

Автор: Мередит Рич

Заглавие: Предпазлива оферта

Преводач: Иглика Стойнешка

Година на превод: 1996

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: ИК „Компас“

Град на издателя: Варна

Година на издаване: 1996

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Абагар“ АД — В. Търново

ISBN: 954-701-031-х

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3592

История

  1. — Добавяне

Глава петнадесета

След като Шарлот Даймънд напусна кабинета му, обзета от ярост, Джереми Уелш извади скъсаните на две снимки от кошчето и ги постави обратно в средното чекмедже, където пазеше и негативите, които Брус му беше дал. Твърде рисковано беше дето й показа снимките, но просто трябваше да го направи — искаше да види реакцията й.

Джереми знаеше колко глупаво би било да започне връзка с Шарлот. Беше настоял пред Брус, че никога не би се захванал с толкова рискована любовна авантюра, но тя му се обаждаше всеки ден и го преследваше неотклонно. Шарлот беше истинска съблазнителка и той не можеше да престане да мисли за нея.

Предишния ден, след като Шарлот бе изфучала от офиса му, Брус бе проверил историята й. Тя беше казала истината или поне част от нея. Мъжът на снимката наистина беше Рик Даймънд, синът на Р. Ч. Джереми обаче не беше сигурен дали останалото е вярно — защо точно Шарлот се срещаше с доведения си син. Дали наистина искаше да постигне помирение в семейството, както твърдеше? Или спеше и със сина, освен с бащата? Все пак, на снимките държеше ръката му.

Това, разбира се, би могло да е съвсем невинен жест, но…

Искаше му се да престане да мисли за нея.

Вътрешният му телефон звънна:

— Някой си Скип Нелсън иска да говори с вас, мистър Уелш — докладва Нора. — Опитах се да разбера за какво става дума, но той настоява да говори направо с вас.

— Всичко е наред, Нора, свържи ме.

Нелсън се обаждаше да отмени срещата с Едгар Шулц, която бяха уговорили за следващия ден.

— Защо? — попита Джереми. — Какво става?

— Не зная — отвърна Нелсън. — Ед ми каза да я отменя и аз това правя.

— Не иска ли да уговорим нова?

— Не спомена нищо такова.

— По дяволите — изруга Джереми шепнешком като затваряше.

Беше един от онези дни, в които нищо не е наред. Бившата му жена, Нанси, би казала, че това се дължи на неблагоприятното разположение на планетата Меркурий или нещо от този род. Той не вярваше в подобни астрологически глупости, но все пак се зачуди защо в някои дни просто всичко върви наопаки.

Следващият, който му се обади, беше Брус:

— Имам новини за теб. — Тонът му не предвещаваше добри новини. — Р. Ч. Даймънд купува акции на Ковингтън. Вече притежава над пет процента от фирмата. Току-що се е регистрирал в КЦК и има намерение да купува още.

— По дяволите! Това не е някаква шега, нали?

— По-сериозно е, отколкото някой от нас би искал. Копелето кара по свой план. Затова не искаше да сключва сделка с теб — продължи да разсъждава Брус. — Иска да контролира проклетата фирма. И то без теб.

Това му дойде твърде много за един ден. Джереми не каза на Брус за отложената среща с Шулц. Всичките му планове за Ковингтън, всичките му планове да се включи в голямата игра, сякаш се бяха изпарили във въздуха за броени минути.

— Знаеш ли какво трябва да направиш? — посъветва го Брус. — Трябва да говориш с Пинкни и да предупредите членовете на Управителния съвет. Единственият ви шанс да се изправите срещу Даймънд е, ако се обедините. Трябва да сте готови и да го посрещнете, когато нахлуе с исканията си. Така можете да го отблъснете.

— Прав си. Ще хвана Рандолф преди да си е тръгнал. По-добре да действаме бързо.

— Искаш ли да отскоча дотам и да присъствам на срещата ви?

— Не би било зле. Ти си проучвал всичко това. Може да имаме нужда от помощта ти.

 

 

След половин час Джереми и Брус вече седяха в ъгловия, облицован с чам офис на Рандолф Пинкни и въвеждаха изпълнителния директор в ситуацията.

— Това е класическата стратегия на Даймънд — обясни Райнхарт. — Правил го е по всички щати. Купува акции и постепенно става крупен акционер. После привлича на своя страна изпълнителното ръководство и членовете на Управителния съвет, като през цялото време продължава да купува още акции. Докато се усетиш, вече притежава достатъчно акции, за да влезе в Управителния съвет и… това е! Контролира ръководството и изобщо цялата проклета фирма.

— Той е от големите финансови акули, Рандолф — подчерта Джереми. — Много пъти е успявал да измъкне обществени фирми от ръцете на неподготвени изпълнителни директори.

— Знам всичко за този тип — изсумтя Рандолф. — Но да ме вземат мътните, ако не сме готови, когато се опита да ни отмъкне Ковингтън. Нека само опита, кучият му син.

— Имам известна представа какво може да се очаква от него — вметна Брус. — И какво можем да направим, за да го спрем.

— Добре — кимна одобрително Пинкни, — да чуем.

Брус погледна записките си:

— Аз виждам нещата така. Даймънд може да купи още около два милиона акции на свободния пазар. После трябва да купува от нас. Когато направи това, струва ми се очевидно, ще се насочи към фондацията Ковингтън.

Фондацията Ковингтън беше фондация, контролирана от семейството, основана от сина на Езра Ковингтън някъде през тридесетте години. Тя беше най-големият акционер в Ковингтън интернешънъл, като притежаваше двадесет и един процента от компанията. Понастоящем фондацията гласуваше като семеен блок и се управляваше от Коуви Хилиърд, праплеменника на Езра Ковингтън, който, макар и болен, беше председател на Управителния съвет на Ковингтън интернешънъл.

Рандолф Пинкни, обаче, като далечен роднина, беше един от деветимата попечители на Фондацията.

— Коуви Хилиърд никога не би продал пакета акции на Фондацията.

— Можем ли да сме сигурни в това? — поиска да знае Брус. — За да получи акциите, Даймънд със сигурност ще предложи да ги плати доста над пазарната им цена. Какво би попречило на семейството да вземат парите и да си живеят? Никой от тях вече не е свързан с операциите на Ковингтън, с изключение на теб и стария Коуви. А след като получи инфаркт, той като че ли съвсем се е предал.

— Имаш право — въздъхна Рандолф. Последните няколко пъти, когато Коуви Хилиърд си бе направил труда да дойде на събранията на Управителния съвет, той бе присъствал там само тялом, но сякаш вече не го беше грижа какво става в Ковингтън и как е управлявана фирмата. Беше тъжна гледка. Коуви дълги години активно и енергично работеше като изпълнителен директор, а сега бе стар и болен. — Струва ми се, че единственото, което мога да направя, е да се обадя на Коуви и да му разясня всичко подробно. После ще проуча мнението на останалите попечители от семейството. Вярно, че никой от тях не участва пряко в работите на Ковингтън, но тази фирма е направила доста за тях. Мисля, че бих могъл да ги убедя, че в края на краищата за тях ще е по-добре да вървят с ръководството.

Брус кимна:

— Добре. Трябва да започнеш колкото е възможно по-скоро.

— Прав си — съгласи се Рандолф. Това щеше да му отнеме почти цяла вечер и Линда, разбира се, щеше да побеснее. Трябваше да ходят на официална вечеря в клуба. Но просто нищо не можеше да се направи. Ковингтън тръгваха на война.

Рандолф звънна на секретарката си:

— Намери ми домашните телефони на всички попечители на Фондацията, Мери Сю.

После се обърна към Джереми и Брус:

— Добре, какво друго?

— Да видим какви са възможностите. — Джереми си наля още една чаша кафе. — Засега не знаем как ще реагира Фондацията. Можем да се надяваме, че ще ни подкрепят или че поне ще съберем мнозинство. В такъв случай, Брус, какво би направил Даймънд, ако не може да получи контрол над акциите на Фондацията? Ще се върне на свободния пазар?

— Положително — каза Брус. — Ако намеренията му са наистина сериозни, ще прилапа всяка акция, която се появи на пазара. Цените им ще се качат, но какво му пука? Може да си го позволи.

— По дяволите! — възкликна Рандолф. — Това наистина кара кръвта ми да кипне. Няма да му позволя да завземе властта в тази фирма без бой. Р. Ч. Даймънд не може просто да се вмъкне тук и да ни отмъкне Ковингтън.

— Точно това е направил с много други корпорации, Рандолф. Големи корпорации, като нашата — каза Уелш, — между които Дженерал Пакинг, Фаунтин брендс и Джърси сентръл.

Рандолф се обърна към Брус:

— Е, ти си адвокат. Какво, по дяволите, можем да направим, за да се защитим?

— Познавам един страхотен спец в Ню Йорк, Бърни Злотник — каза Брус. — Двамата участвахме в издаването на Законов преглед във Вирджинския университет. Обадих му се преди да тръгна за насам и се разбрахме да поговорим рано сутринта. Нямахме време да обсъждаме подробности, но той ми даде някои идеи… специални поправки, които да приложим към корпоративните нормативни актове, тъй наречените отровни хапове. Много фирми приемат такива поправки, за да предотвратят евентуални набези.

— Звучи разумно — съгласи се Рандолф.

— Ще ви съобщя подробностите, още щом ги обсъдя с Бърни. Препоръчвам ви да го наемем да се погрижи за това.

— Наеми го — кимна Рандолф.

— Освен това — продължи Брус — има друг сценарий, който може да се разиграе. Все още не знаем какви са истинските намерения на Даймънд. Ще разберем едва когато се обърне към нас. Но трябва да сме подготвени за всичко.

— Мисля, че се досещам какво ще кажеш — обади се Джереми. — Той вероятно ще ни предложи да изкупим дела му.

— Разбира се — промърмори Рандолф с отвращение. — Учтивата формула за изнудване.

— Точно така — кимна Брус. — Ако не постигне своето, може да се опита да ни принуди да изкупим обратно пакета му акции. С голяма печалба за него, разбира се.

— Мръсникът му с мръсник! Няма да се поддадем — изръмжа Рандолф. — Не може да ни принуди.

— Но може да се опита. Засега обаче няма защо да се тревожим за това. Всичко по реда си.

Рандолф погледна часовника си. Той и Линда трябваше да са отишли в клуба преди десет минути. За щастие бе наредил на Мери Сю, ако се обади Линда, да казва, че вече е тръгнал от офиса.

— Добре. Имам си работа за цяла вечер. Нещо друго, което трябва да обсъдим сега?

Брус поклати отрицателно глава:

— Ще се свържа с теб утре сутринта, веднага щом поговоря със Злотник.

— Благодаря ви, че веднага ме уведомихте — каза Рандолф на двамата мъже. — Оценявам това.

Той се почувства по-добре отколкото се бе чувствал от месеци. Отново беше вътре в играта. Ако Линда имаше възражения, щеше да се наложи да разбере, че така стоят нещата.

Рандолф трябваше да служи на фирмата. Той и Джереми ще се преборят с онова копеле Даймънд. И ще го победят. Никой не можеше да му отнеме Ковингтън. Беше отдал живота си на тази фирма. Това беше неговата фирма.

 

 

Докато управниците на Ковингтън крояха планове как да спасят фирмата, Шийла и хората от ВИП се трудеха до късно над планове как да подобрят имиджа й. Бен Ловиц и Линди Фен щяха да хващат самолета за Лос Анжелис същата вечер и ВИП искаха заедно да уточнят стратегията и крайните срокове, преди те да заминат.

Катлийн Симънс оставаше в Атланта за няколко дни, за да намери подходящ апартамент, който да наеме от първи август. От тази дата възнамеряваше да се премести в Атланта за постоянно. Шийла не беше особено радостна от внезапните решения на Катлийн, но нищо не можеше да направи.

В девет часа Бен и Линди тръгнаха за летището, а Дейвид и Катлийн решиха да отидат на вечеря. Поканиха и Шийла да отиде с тях, но тя отказа. Каза им, че трябва да се обади на няколко места, но в действителност не беше в настроение да прекара останалата част от вечерта с Катлийн.

След като те излязоха, Шийла звънна у дома, за да поговори с Джеси.

— Здравей, мамо! — поздрави тя. — Знаеш ли, имам страхотна новина! Том ми купи далматинец! Толкова е сладък! Мъжки, само на осем седмици. Ще го нарека Лъки, като във филма. Нямам търпение да го видиш и ти.

— Е, ще го видя. Този уикенд.

— Мога ли да взема утре Лъки на училище, за да им го покажа?

— Струва ми се, че трябва да почакаш няколко дни, докато кученцето свикне с теб. Ако твърде много деца искат да си играят с него наведнъж, то може да се изплаши.

— Добре — съгласи се Джеси разочаровано. — Искаш ли да ти дам Том?

— Да, дай ми го. Ще се чуем утре, миличка.

— Здравей, Шийл — започна Том. — Как върви? Липсваш ни.

— Всичко върви добре — отвърна хладно тя.

— Хубаво. Явно Джеси ти е съобщила новината. Толкова е щастлива. Кученцето наистина е сладко.

— Том, нямаше право да купуваш кученце на Джеси, без да си ме питал. — Шийла се опитваше да говори спокойно, но беше бясна. — Никакво право! Аз съм й майка. Отишъл си и си го купил още щом си ми видял гърба.

— Хайде, Шийл, Джеси от сума време иска далматинец. Знаеш, че е така. Мислех си, че така няма да й е толкова мъчно, задето ти ще прекарваш толкова време в Атланта.

— Да си вземеш куче е голям ангажимент. Трябваше първо да ме попиташ, Том. Сега Джеси е толкова щастлива, че изобщо няма да можем да се отървем от него. Как си могъл да направиш такова нещо зад гърба ми? Как си посмял?

— Съжалявам — избъбри Том, който също бе започнал да се ядосва. — Мислех, че вече съм част от това семейство. Мислех, че ще бъдем родители заедно. Не знаех, че трябва да искам разрешение от теб за всичко. По дяволите! Джеси ще храни кучето, аз ще го разхождам. Въобще не е нужно ти да се занимаваш с него.

— Ти просто не искаш да разбереш, нали? — Шийла всеки момент щеше да се разплаче, затова затвори телефона. Човек не си купуваше куче просто защото му се приискало. Том понякога просто не мислеше какво прави. Но тя знаеше, че всъщност не е разстроена заради кучето, а поради това, че е вързана в Атланта, а животът на Джеси си вървеше и без нея. Тя самата бе взела решението, но сега съжаляваше.

Шийла грабна папката си и дамската си чанта и излезе от офиса, за да не може Том да се обади.

Когато се качи в асансьора за слизане, там вече имаше някой, но Шийла беше толкова погълната от мислите си, че изобщо не погледна към него. Тя натисна копчето за първия етаж.

— Здравей — заговори я човекът. — Работиш до късно.

— Джереми! Не те видях — възкликна Шийла стреснато.

— Не исках да те изплаша. Лош ден, а?

— О, това няма нищо общо с Ковингтън. Просто нещо лично. Малко съм разстроена.

— Аха. И аз имах отвратителен ден.

Асансьорът спря на партера и те слязоха.

— Искаш ли да хапнем нещо? — предложи Джереми. — Аз имам нужда да се разтоваря, а ти, изглежда, също.

Шийла понечи да откаже, но после помисли за другата възможност. Беше отседнала у сестра си, в къщата им за гости. Ако сега се прибереше, би трябвало да се отбие при Ели и семейството й, а никак не й се щеше.

— Да, всъщност с удоволствие.

— Ще трябва ти да караш. Колата ми не е тук. Бягам, като отивам на работа и като се прибирам.

Едва сега Шийла забеляза, че беше облечен в спортен екип, а не в костюм.

— Добре. Къде искаш да отидем?

— Какво ще кажеш за Бъкхед дайнър? Там обикновено е претъпкано, но аз познавам главния готвач.

 

 

Бъкхед дайнър беше претъпкан, точно както Джереми бе предсказал. Той обясни на Шийла, че това луксозно крайпътно заведение с блестяща фасада от неръждаема стомана и неонови светлини е включено в туристическата обиколка на града.

— Похарчили са милион и половина за ремонт на заведението — информира той докато чакаха на бара да им намерят маса.

— Страхотно е — каза Шийла. — Изобщо не прилича на местата, където ходех като малка. Сега Атланта е много по-интересен град.

— Забравих, че си от Атланта.

— Родителите ми все още живеят на две преки от тук. Измъкнах се при първа възможност.

— Разбирам. И аз напуснах дома. Алънтаун, Пенсилвания. — Джереми й подаде чаша шардоне, взе бирата си и двамата се измъкнаха от навалицата при бара.

Побъбриха малко за живота си, без да казват нещо наистина важно за себе си. После масата им беше готова, облицовано с махагон сепаре до прозореца.

— Искаш ли да ми кажеш какво те разстрои преди малко? — попита Джереми щом седнаха. — Или предпочиташ да не говориш за това?

— Изглежда дребно, но… — Шийла не можа да се сдържи и описа накратко възраженията си към това, че Том е купил далматинец на Джеси без нейно съгласие. — Знам, че ако ние двамата искаме да създадем семейство, ще трябва да деля Джеси с него, но още не съм свикнала. Откакто се е родила, винаги съм била единственият й родител.

— Къде е истинският й баща?

— Няма значение. Той не играе никаква роля в живота ни.

— Съжалявам, не исках да задавам неудобни въпроси. Но ти си права. Ако ще се омъжваш за този човек, трябва да му направиш място в живота си. Не можеш да го държиш настрана.

Шийла кимна:

— Изглежда се панирах. Бракът ме плаши.

— Аз бях женен пет години. Миналата есен се разведох. Обаче раздялата ни беше по взаимно съгласие. Нямахме деца. Струва ми се, че всъщност нямахме и нищо общо, но навремето се ожених, защото мислех, че така е редно. Бях многообещаващ млад административен кадър и изглеждаше важно да съм женен.

— Странно как нещата се оказват не такива, каквито очакваме. Всъщност ти изобщо не си такъв, за какъвто те мислех. По-достъпен си. Мислех, че си някак озлобен.

— И аз мислех така за теб. Изглеждаше ми избухлива бизнес дама, която се опитва да се докаже.

— Такава съм — засмя се Шийла.

— Вече се доказа в Ковингтън — увери я Джереми. — Рандолф е много впечатлен от теб. А моите възражения бяха по принцип, а не по вашата конкретна работа.

— Зная. Ти просто не смяташ, че имиджът на Ковингтън се нуждае от промяна.

— Всъщност това няма никакво значение.

— Защо?

— О, нищо — промърмори той. — Хайде да поръчваме. Рулото Стефани тук е чудесно. Също и сандвича със сирене на скара.

Шийла усети как Джереми се отдръпна. Сякаш искаше да й каже нещо, но размисли.

По време на вечерята си говориха за Ковингтън, но само общи неща. Шийла нахвърли още някои от идеите си, а той я слушаше с много по-голямо внимание отпреди.

— Беше дълъг ден — каза Шийла, когато свършиха ябълковия сладкиш за двама, който си поделиха. — Уморена съм.

— Ще ме откараш ли? Живея наблизо.

Донесоха чека. Джереми извади от портфейла си картата Америкън експрес. Шийла посегна към чантата си, за да плати своята част, но той я възпря.

— Аз ще платя. За сметка на Ковингтън е. Все пак говорихме по работа.

— Благодаря ти. Наистина. Чувствам се много по-добре.

Едва след като остави Джереми пред дома му, Шийла осъзна как се е променило мнението й за него през последните два часа. Той не беше лош човек и беше наистина отдаден на фирмата.

Тя реши, че все пак няма да е толкова трудно да се работи с него в Ковингтън.