Мередит Рич
Предпазлива оферта (10)

Глава десета

В шест сутринта в луксозния мансарден апартамент на Линдзи Мартин и Едгар Шулц в Манхатън на пресечката на Пето авеню и Източна седемдесет и втора улица, Едгар Шулц, който току-що си бе взел душ и бе облякъл скъп делови костюм за работа, седеше до кръглата маса във вътрешния двор и четеше Уолстрийт джърнъл, но вдигна поглед от вестника, когато Лусил поднесе закуската му. Филийка сух препечен пълнозърнест хляб, половин чаша обезмаслено пресносолено сирене, две огромни ягоди, малка чаша прясно изцеден сок от грейпфрут и кафе. Въпреки че беше умело подредена в пъстри италиански керамични съдове, тази храна бе нищожно количество в сравнение с онова, което Едгар обикновено поглъщаше на закуска.

Никак не беше забавно, а преди минута бе прочел една статия за международните финанси, която също не бе никак забавна.

— Лусил! — викна той на икономката. — Какво, по дяволите, е това? Надявам се, че не е представата на Пийт за истинска храна?

— Така нареди мис Линдзи — отговори невъзмутимо Лусил. Явно бе, че е очаквала подобна реакция. — Тя даде менюто за седмицата на Пийт вчера.

— Хайде махни всичко, освен сока и кафето. Кажи на Пийт да ми приготви някаква истинска храна. Например омлет с кашкавал, кифлички с боровинково сладко и…

— Не, не, не! Не го слушай, Лусил! — Линдзи Мартин, също изкъпана и облечена за работа, се втурна в слънчевия, пълен с цветя солариум^[1]. Тя сложи ръце на раменете на съпруга си и нежно го целуна по врата:

— Еди, днес е понеделник. От днес започваш нова диета, не помниш ли? Говорихме за това миналата седмица.

— О, по дяволите — избъбри с раздразнение Едгар.

Наистина бе обещал на Линдзи, че ще смъкне излишните килограми. Бяха му махнали гипса миналия петък и оттогава се движеше с бастун, но шестте седмици, прекарани неподвижно в инвалидна количка, не бяха се отразили добре на и без това мудната му обмяна на веществата. Мултимултимилионерът бе наддал осем килограма. Прибавени към онези четиринадесет, които отпреди това тежаха на средната му на ръст фигура, те доста безпокояха съпругата му.

Линдзи бе луда по мъжа си и знаеше, че на неговата възраст, четиридесет и четири години, не може да се пренебрегва реално съществуващата опасност от инфаркт. Освен това, от сладък дебеланко Едгар се бе превърнал в страхотен дебелан.

— Казах, че ще отслабна и ще го направя — настоя той. — Само да започна пак да играя ракетбол. Докторът каза, че ще стане след месец, ако терапията върви добре.

— Мечо, ти играеше ракетбол и преди да си строшиш крака — напомни му Линдзи. — И все пак си с наднормено тегло. Спортуването, разбира се, е нещо важно, но можеш да отслабнеш само ако комплексът упражнения е комбиниран с разумна нискомаслена, нискокалорична диета. Д-И-Е-Т-А — изрече тя по букви, за да го подчертае.

— Скъпа, звучиш като гадна телевизионна реклама. Казах ти. Щом започна отново да играя ракетбол, ще започна и диета. Както аз го разбирам.

Линдзи си наля чаша кафе:

— Ти го разбираш да намалиш закуската си в десет от три понички на една. И да пиеш бяло вино вместо мартини преди вечеря. Еди, консултирах се със специалист по храненето и изчетох сума книги за диетично хранене. Съставих ти план как да си възвърнеш добрата спортна форма за шест месеца. А сега си изяж филийката, преди да изстине.

— Аз и сега съм в добра форма.

— Да, зная. Но колкото и да те обичам, нямам намерение да се грижа за теб, ако получиш удар или нещо такова, което да те повали на легло. Ще си намеря някой елегантен готин пич. По-млад от мен — додаде тя, като натъртваше на думите. Знаеше, че подобни заплахи действаха на съпруга й. Колкото и да бе богат и да разполагаше с власт, Едгар бе неуверен по отношение на доста скромната си външност. Той се безпокоеше, че Линдзи ще избяга с някой по-привлекателен.

Тя, от своя страна, с удоволствие поддържаше заплахата, колкото и да бе безсмислена. На тридесет и шест години, Линдзи беше стройна и елегантна, но далеч не бе красавица. Бяха й трябвали години, за да си намери съпруг. В действителност, повечето й приятелки бяха започнали тайничко да си мислят, че тя никога няма да се ожени. Но ето че Линдзи се запозна с Едгар по време на една делова среща, когато се опитваше да намери допълнителни спонсори за своята фирма за модно облекло. Тя намери нещо повече от бъдещ инвеститор. И двамата се влюбиха, може да се каже, от пръв поглед.

Едгар бе разведен и бе един от най-преследваните мъже в светските кръгове. Всички неомъжени дами от висшето общество в Ню Йорк и Нови Орлеан, където по онова време основно пребиваваше, се опитваха да го запленят. Но Линдзи притежаваше някои особени индивидуални качества, които спечелиха сърцето на Едгар. Тя бе непринудена и мила, а освен това притежаваше истински нюх за бизнес. В леглото с Едгар си говореха за сделки, за сливания и закупуване на предприятия. Линдзи не само слушаше, а откликваше с въпроси и предложения. Тя стана негов партньор в най-пълния смисъл на думата. Дори трите му деца от първия му брак се разбираха добре с нея. Тя никога не забравяше рождените им дни и си взимаше свободно време, за да бъде с тях, когато идваха на гости.

Последно, но съвсем не по значение, Линдзи имаше също тъй силно либидо като Едгар. През уикендите, когато се опитваха да остават само двамата, освен ако децата му не им бяха на гости, те прекарваха повечето време в леглото, като разговаряха и се любеха, а понякога гледаха на видео филмите, които бяха пропуснали. През повечето време обаче се любеха стръвно и с много изобретателност. Едгар бе луд по Линдзи, както и тя по него.

Линдзи бе станала негова втора съпруга само след шестседмично познанство, а за себе си бе сигурна, че той ще е единственият мъж в живота й. Бяха женени от почти две години и тя все още го желаеше толкова силно както докато се срещаха в началото.

— Еди, скъпи, тази диета е за твое добро. Мисля само за теб самия. Не, не е вярно. — Линдзи замълча и му се усмихна невинно. — Правя го и заради себе си. Толкова те обичам и искам винаги да си до мен.

Едгар въздъхна:

— Добре, добре, печелиш. Но трябва ли да ям тези гадости? — Той погледна с отвращение към чинията си. — Какво ще кажеш за яйца на очи и английски кифлички? Моля те, бебчо.

Линдзи влезе в кухнята и се върна с диетичното меню, което бе оставила за готвача:

— В четвъртък ти се полага едно пържено яйце и суха кифла. Всичко на всичко ти се полагат две яйца за седмица. Това е положението. А сега изяж това като добро мече, Еди. Вече се обадих на Скип, за да му съобщя менюто ти за офиса. Той се съгласи да насрочва колкото се може по-малко делови обеди. Решихме, че докато отслабваш ще е по-добре да се храниш сам в офиса си. Скип знае какво трябва да ти поръчва.

— По дяволите, това е гнусен заговор! Как смееш да въвличаш помощника ми в тази лудост! Плащам на Скип, за да работи за мен, а не за теб.

— Скип знае, че ако не ме послуша и не ти помогне да свалиш килограми, можеш да се гътнеш от сърдечен удар и тогава той ще е без работа. Той се тревожи за теб не по-малко от мен. — Тя се пресегна през масата и взе ръката му в своята. — Еди, загрижени сме, защото те обичаме. Ако Гленда се бе заела с теб преди години, сега нямаше да се налага да сваляш толкова килограми.

— О, боже, не намесвай в това и бившата ми жена. Гленда си имаше много недостатъци, но беше страхотна готвачка. А ти, миличка, не знаеш дори как изглежда кухненската печка. Ти дори не обичаш да ядеш. Как изобщо би могла да разбереш удоволствието и чувството на върховно задоволство, което дава едно добре сготвено ядене? По дяволите, та аз съм те водил в най-добрите парижки ресторанти и ти само чоплиш първокласни ястия. Не знам защо съм се оженил за теб. — Той намаза сиренето на препечената филийка и отхапа огромна хапка.

Линдзи го погледна изкусително:

— О, можеш и още как. Спомняш ли си за снощи, а?

Той остави филията и отпи глътка кафе:

— Добре, малка никаквице, ела тук.

Тя притича и намести коравото си дупе в широкия му скут. Той взе една от огромните ягоди от чинията си и я разклати пред устните й. Тя се засмя и отвори широко уста. Едгар държеше дръжката и люлееше голямата ягода — напред-назад, напред-назад — докато тя я изсмука. Усети как членът му набъбва и се опира в дупето й.

— Защо не довършим закуската горе? — прошепна тя. — Колата ще дойде чак след петнадесет минути. Може и да почака.

— Ами, нали имам нужда от упражнения — ухили се той.

 

 

Едгар пристигна в офиса на Шулц ентърпрайсиз в центъра на града в значително по-добро настроение. Служителите му го посрещнаха с поздравления и с явно облекчение. Последните шест седмици, докато бе прикован в инвалидната количка, бяха повлияли зле на характера на Едгар и се бяха сторили безкрайни на всички около него.

— Здрасти, Ед. — Скип Нелсън влезе в офиса му с чаша силно черно кафе. — Сигурно се чувстваш страхотно да си отново на крак.

— Аха. Значи, какво имаме за днес? — После добави хладно: — Освен проклетата диета.

— О, диетата! Линдзи ме накара да обещая, че ще ти помогна да я спазваш. Тя, струва ми се, наистина гледа сериозно на това.

— Да, да, зная. Гледа насериозно, понеже тежи само някакви си четиридесет и осем килограма. На нея диетата не й пречи. Добре, прати някой да ми купи кутия Марлборо. Ако не мога да ям, ще започна отново да пуша.

Скип не се трогна:

— Ед, не мисля, че идеята е добра. На Линдзи няма да й хареса.

— Ти за кого работиш, по дяволите? — изрева Едгар.

— Ето ти съобщенията. Ще дойда по-късно, след като глътнеш някоя и друга фирма за закуска — смотолеви Скип и се отправи към вратата.

— Дявол да го вземе, Скип, съжалявам. Обаче не понасям диетите. Скапват ми настроението.

— Забелязал съм. Но имам една добра новина, поне за днес. Имаш делови обяд в Льо Сирк. Не можех да го отложа, защото човекът идва със самолет от Атланта. Джереми Уелш от Ковингтън интернешънъл. Нали ми каза да насроча нова среща с него.

— Аха, точно така. Отново се интересувам от него.

По дяволите, помисли си той, бих се заинтересувал от всеки, който означава неотменим обяд в Льо Сирк. Освен това, Линдзи му бе казала, че е видяла Джереми Уелш да разговаря с Р. Ч. Даймънд на онова тържество в чест на Четвърти юли, на което ходи.

Онова, от което бе заинтригуван Едгар, сега беше не толкова Ковингтън, колкото интереса на Даймънд към Ковингтън. Ако Р. Ч. се опитваше да докопа конгломерата, можеше доста да се позабавляват, може би като в добрите стари времена. Едгар искаше този път да натрие носа на Даймънд. Даймънд беше спечелил последния път, когато бяха кръстосали шпаги преди няколко години по сделката за фирмата Прайд ойл. След онзи случай Едгар се бе шегувал пред пресата и пред сътрудниците си, че Даймънд е наранил гордостта му, но истината беше, че Едгар Шулц не обичаше да губи, особено от Даймънд.

 

 

В препълнения с цветя салон на Льо Сирк жужеше обичайният брътвеж на светски люде, бизнесмени и знаменитости. Едгар влезе в модния цирк и поздрави собственика Сирио и многобройните си познати в претъпканата предна част на салона. Бавно си проправи път до обичайната си маса, като използваше махагоновия си бастун със златен накрайник, който Линдзи му бе подарила по случай оздравяването.

Джереми Уелш вече беше там и пиеше на малки глътки минерална вода с лед и резенче лимон. Той стана и се здрависа:

— Радвам се да те видя пак, Ед. За щастие, жив и здрав.

— Да, Джери, мога да ти кажа, че хич не е приятно да си вързан така. — Едгар внимателно се отпусна на стола, на който келнерът го покани. — Но извадих доста по-голям късмет от онзи елен и ферарито, така че, предполагам, не бива да се оплаквам.

Само за секунди келнерът донесе леденостудена водка мартини с две мариновани маслини и подаде менюта на двамата.

— Ял ли си тук преди? — попита Едгар госта си.

— Не. Не идвам много често в Ню Йорк. Това обаче изглежда е доста посещавано местенце.

— Въобще не ми пука кое е на мода и кое не е. Аз харесвам храната тук. Сосовете. Десертите. Ако майстор готвачът е добър, се примирявам с всяко заведение, дори да е претъпкано като това. Има една кръчма в Трибека, близо до офиса ми, която сътрудниците ми считат за твърде долнопробна. Но мога да се закълна, че там правят най-хубавите пържени стриди в целия град. Сервират ги с люта майонеза. Направо божествено. Хайде да поръчваме. Имаш ли нещо против да избера и за теб?

— Ще ми бъде приятно.

Едгар допи на един дъх мартинито си и кимна на келнера, който чакаше до масата.

Този път един сервитьор му донесе чай с лед. Едгар си имаше правило — само по едно питие на обед, независимо колко дълго продължава обядът. Освен ако няма смекчаващи вината обстоятелства.

След като Едгар обсъди с келнера специалитетите на деня и направи поръчката, той поведе неангажиращ разговор с Уелш. Говориха си за голф, за играта на блек джек в Лас Вегас, за скачащия нагоре-надолу индекс Дау Джоунс. Едгар с охота погълна предястията след оскъдната си закуска и отново кимна на келнера.

— Донесете отново листата с вината. Промених решението си. — Едгар реши да наруши правилото си за пиенето, тъй като искаше да накара президента на Ковингтън да се отпусне. Само така можеше да вземе решение докъде би могъл да стигне с този човек и докъде би искал да стигне с Ковингтън.

Листата с вината бе донесена начаса. Едгар я прегледа внимателно в продължение на няколко минути преди да поръча бордо от първокласна реколта, което явно го удовлетвори.

— Аз не пия на обяд — уведоми го Уелш.

— И аз не пия по принцип, но виното е задължително с храната тук. Не можеш да ядеш божествена храна и да не пиеш от божествения сок. — Изведнъж се сети нещо. — О, божичко, Джери, не си излекуван алкохолик, нали? Извинявай, трябваше първо да попитам.

— Не, не, Ед, вино може. И без друго ще пътувам обратно за Атланта.

— Да не си дошъл дотук само за обяда?

Уелш кимна усмихнат.

— Обичам хората, които не си играят на шикалки.

Сервитьорът на вината донесе бутилка Шато Петрус, което Едгар опита и одобри. След като им наляха виното, той вдигна тост:

— Нека се случват само хубави неща. За всички ни.

— Хубави неща… за всички, които ги заслужават — допълни Уелш.

Пиха и поговориха още малко за незначителни неща. Едгар реши, че младият президент на Ковингтън има данни.

Донесоха храната. Агнешки врат и картофено пюре с трюфели за всеки от двамата и отделно половин порция спагети със сос Примавера за Едгар. Докато се хранеха, Шулц поддържаше разговора на неутрални теми и се престори, че се интересува как се справят Атланта брейвс през този сезон. Всъщност не се интересуваше много от бейзбол, но редовно следеше спортните страници и можеше да обсъжда отбори и играчи с най-големите запалянковци. Това му бе необходимо, за да опознае хората, да види какво представляват извън залата за преговори. Уелш изглежда бе истински спортен ентусиаст и човек с разностранни интереси. Едгар хареса въпросите, които задаваше. Беше интелигентен човек, общителен, без да бъде любопитен.

Едва по време на десерта Едгар се опита да разбере какво мисли Уелш по интересуващия го проблем:

— Какво е мнението на изпълнителния ви директор, Рандолф Пинкни, за всичко това? — попита той и натопи лъжичката си в крем карамела.

— За кое?

— Джери, мислех, че не си играеш на шикалки. Слушай, ти се опитваш да продаваш фирмата. Шефът ти знае ли? Или играеш своя игра?

Уелш вдигна рамене:

— През последната година Пинкни кара както си знае. Уверявам те, че ще се съгласи с всичко, което би му донесло повече пари и повече време за игра на голф. Няма да създава никакви проблеми. Виждаш ли, ние сме много близки. Той ми е като баща.

Едгар отпи глътка вода и погледна с копнеж към неначенатия шоколадов кейк на Уелш:

— Ще си взема една хапка, нали може?

Уелш бутна чинията към него:

— Яж колкото искаш, Ед. Аз мисля само да си изпия еспресото.

— А онзи старчок, който оглавява събранието на акционерите? Бившият изпълнителен директор. Последният Ковингтън.

— Коуви Хилиърд? Здравето му е разклатено, той е само един фигурант. Не е в състояние да ни се противопостави. Мисля, че вече не го е грижа. Мога да осигуря мнозинство в управителния съвет и подкрепата на ключовите фигури в ръководството. Планирал съм всичко много внимателно. Имам стабилна основа.

— Добре. — Едгар кимна замислено. — С кого другиго си говорил?

— Р. Ч. Даймънд. Но ти знаеш за това. Срещнах жена ти на неговото празненство. Предполагам, че ти е казала.

— Аха. Та, Джери, защо тогава говориш отново с мен? Даймънд не се ли интересува от сделката?

— Интересува се и то много.

— Тогава пак те питам защо се върна при мен?

— Защото говорих първо с теб. И искам да си изясним нещо. Аз не съм се свързвал с Даймънд. Банкерът му, Фиг Болтън, ми се обади и си поговорих с човека. Исках да чуя какво ще каже.

Едгар остави вилицата си на празната тортена чиния:

— Така е почтено. Какво предлага той?

— Не мога да ти кажа това.

— Трябва да започнем отнякъде. Ако се захващаме с това заедно, настоявам да играем честно. Ще проуча нещата наистина сериозно. Съдбата трябва да е благосклонна или въобще няма да участвам.

— Да не си суеверен, Ед?

— Разбира се, че съм. Ако беше на мое място и ти щеше да си — каза назидателно Едгар. — Хвърляш се в голямата игра, Джери. Постигнал си много досега, издигнал си се бързо. Но не мисля, че преди си играл в тази дивизия. Преди да те взема в отбора, трябва да съм адски сигурен, че си струва.

— Мога да ти осигуря Ковингтън интернешънъл на тепсия. — Уелш се облегна доволен. — Гарантирам ти го. Съвсем сериозно. Дори някой да се опита да провали сделката, няма да успее. Аз съм там по дванадесет, четиринадесет часа всеки ден. Знам какво се прави и кой го прави. Всъщност, там скоро ще гръмне бомба и аз ще съм онзи, който е поднесъл клечката към фитила. Могат да се направят доста пари. С теб… или без теб. Фирмата е стабилна.

Едгар постави платинената си карта Америкън експрес върху сметката. Уелш изглеждаше доста печен. Поне засега знаеше как трябва да се държи. И все пак трябваше да го подложи на теста.

— Засега не обещавам нищо, Джери. — Той надраска нещо върху едно листче и го подаде на Уелш. Тук съм записал домашния си телефон, който го няма в указателя, както и номера на частна телефонна кабина. Името, на което е вписана, е Джон. С. Прат. Преди да предприемем нещо по-нататък, искам информация за Ковингтън.

— Секретарката ми ти изпрати цял куп финансови отчети от всички направления, както и копие от обръщението ми към акционерите, озаглавено Стратегии за разрастване в бъдеще.

— Не говоря за тъпи годишни отчети, Джери. Знаеш какво имам предвид. Ако ще говорим за закупуване на фирмата ви, трябва да зная точно колко струва и какъв е оборотът, до последния долар. И трябва да съм сигурен, че двамата с теб сме единствените, които са наясно колко струва. Разбираш ли?

— Да. — Уелш се ухили широко и очите му заблестяха. Червеното вино изглежда си бе казало думата. — Имам всичко, Ед. Това, което ще видиш, страшно ще ти хареса.

— Добре. От сега нататък се обаждай на частния ми номер от автомат. Този тип интриги са много глупави, нали?

— Особено след като са ме видели тук с теб — отбеляза Уелш. — Не трябваше ли да изберем по-тихо местенце?

— Не. Исках да ни видят веднъж заедно на публично място да пием и да вдигаме наздравици. Искам да разбера кой ни е забелязал и кой се интересува от това. Един от сътрудниците ми днес обядва тук с клиент. Той ще наблюдава дали някой ни следи и ще ми докладва. Щом си предупреден, си по-малко уязвим. Отсега нататък вече ще се срещаме на четири очи. И, моля те, много е важно винаги да се обаждаш от телефонни кабини, които са по-далеч от офиса или дома ти. При такъв голям залог не можем да рискуваме.

— Не, не можем. Преди да ти изпратя пакета с информация трябва да получа някакви гаранции от теб. Трябва да се грижа за интересите си. И ти трябва да пазиш своите. — Уелш изглеждаше напълно искрен. — Ако заедно се заемем с това, трябва да знаем какво точно печели всеки от нас при сделката.

— Разбира се, така е. — Едгар отбеляза наум, че Уелш вече изглежда напълно спокоен. — Адвокатът ми ще подготви частен договор между нас двамата. Готов съм да ти дам и известна сума в аванс. За да покриеш разходите си, нали разбираш. Да кажем петдесет хиляди за твоята лоялност и запазването в тайна на този проект. Мога да ги преведа направо в поверителна банкова сметка в Швейцария. Никой не би могъл да ги проследи.

Уелш поклати глава:

— Не, ще взема парите, които ми се полагат, ако сделката стане. Не искам ъ-ъ… — той отпи от виното си.

— Премия? Това ли е думата?

— Не, думата е подкуп. — Уелш изглеждаше раздразнен. — Слушай, Ед, мислех си, че искам да работя с теб. Мислех си, че си най-почтеният сред този вид. Харесвах репутацията ти. Но това, че ми предлагаш пари под масата, е отвратително. Не ги искам. Караш ме да се чувствам продажник.

Той дръпна стола си назад, готов да си върви.

— Хей, не си тръгвай, само опипвах почвата. — Едгар се ухили толкова широко, че малките му очи сякаш потънаха в гънките плът около клепачите. — Харесваш ми, Джери. Радвам се, че реагира така. Ако беше постъпил по друг начин, ако беше приел парите, щях да зарежа сделката още в този миг. Никога вече нямаше да разговарям с теб и по телефона.

— Винаги ли пускаш стръв на хората по този начин?

— Опитвам всичко, което мисля, че ще свърши работа — отвърна искрено Едгар. — Защото правя сделки само с хора, на които мога да се доверя. Виждаш ли, ако вземеш пари от мен, значи би взел от всекиго и накрая ще остана с пръст в уста. Ако ще спя с теб, трябва да съм сигурен, че няма да ми лепнеш нещо.

Уелш кимна и отново се отпусна:

— Добре го каза.

— Окей, партньоре. Адвокатът ми ще оформи договора. Добре би било и ти да си вземеш частна пощенска кутия, в случай че ни потрябва. Сега трябва да действаме бързо. Следващата стъпка…

— Е да ти предам информацията за фирмата си и как работи — довърши Уелш. — Кой с какво се занимава. Кои подразделения са печеливши и кои трябва да се поокастрят. На специалистите ти ще им трябват седмици, може би месеци, за да съберат това, което аз мога да ти изпратя утре с Федерал експрес… или поне веднага щом оформим сделката помежду си.

— Добре, потегляме. — Едгар подписа чека. — Вълнувам се от това, Джери.

— Аз също се вълнувам, Ед. Ще бъде страхотно и за двама ни.

— Нали ще ме държиш в течение за Даймънд?

— Ще го пратя за зелен хайвер.

— Направи ми една услуга. Продължи да го залъгваш още малко. Поддържай интереса му.

— Защо? Аз мислех, че…

— Направи го, Джери. Заради мен. — Едгар се изправи и стисна ръката на Уелш. — Колата ми ще те откара до летището. Аз ще взема такси до центъра, но първо трябва малко да повървя. Лекарят ми иска да се движа повече.

 

 

Едгар изпрати Уелш до белия си мерцедес и проследи с поглед отдалечаващата се кола. После се отправи през Шестдесет и пета улица към Сентръл парк. Беше хубав ден за разходка, приличаше по-скоро на пролет, отколкото на средата на лятото. Небето беше ясно и синьо, а въздухът сух и сравнително чист.

Шулц се усмихна на една възрастна дама, която разхождаше дакела си и се загледа в неколцина бояджии, които освежаваха фасадата на някаква общинска сграда. Почувства се добре. Хрумна му, че всъщност за пръв път от месеци насам е свършил да яде, без да се чувства още гладен.

Всъщност, той все още беше гладен, но вече не за храна.

 

 

През това време в Льо Сирк една от клиентките се извини на сътрапезниците си и отиде до тоалетната. Тя изчака всички да излязат, после се пъхна в една от кабините и заключи вратата. Измъкна от чантичката си телефон и бързо набра някакъв номер. Описа съвсем точно Джереми Уелш на човека отсреща и докладва, че двамата с Едгар Шулц са разговаряли доста оживено.

— Разбери кой, по дяволите, е този — нареди тя. — Май беше от онези, които горят от нетърпение да се включат в играта. Двамата с Шулц изглеждаха много гъсти.

Като се върна на масата си, жената със задоволство отбеляза, че никой от шпионите на Шулц не й е обърнал особено внимание.