Мередит Рич
Предпазлива оферта (21)

Глава шеста

— Здравей, Ед, обажда се Джереми Уелш. — Беше набрал секретния номер на Шулц. — Струва ми се, че трябва да поговорим.

— Разбира се, Джери, какво има?

Едгар Шулц внимателно изслуша разказа на Уелш с всички подробности от сблъсъка с Даймънд в Ковингтън. Знаеше, че Уелш се надява отново да разпали интереса му към Ковингтън. В действителност Едгар изобщо не бе успял да си изкара Ковингтън от ума. Фирмата можеше да му предложи много и го привличаше, въпреки предупрежденията на Мадам. Той настръхна при мисълта, че тази гадна змия Даймънд ще иска да изсмуче живеца от нея.

— Добре, Джери, нека пак претегля всичко за и против. Ще ти съобщя решението си. Благодаря ти, че ми се обади.

Шулц затвори телефона и звънна на помощника си:

— Скип, би ли отишъл до сейфа? Донеси ми сивата метална кутия, на етикета пише Данъчни фактури.

Това беше кутията, която Уелш му беше изпратил, пълна с поверителна вътрешна информация, цифри и данни за фирмата. Едгар не искаше никой друг да знае за нея. Въпреки че Скип работеше при него от две години и изглеждаше надежден, Едгар от собствен опит знаеше, че не бива да се вярва на никого. Беше научил този урок от собственото си семейство.

 

 

В друг район на Ню Йорк, горе в източната част, сър Виктор Никълсън и Даймънд се срещнаха в апартамента на англичанина в хотел Карлайл. Преди да пристигне Р. Ч., сър Виктор изпрати своята близка приятелка, Анабел на Медисън авеню с пачка американски долари. Каза й да се върне точно след два часа. Сър Виктор дори нагласи сигнала на ролекса, който й беше подарил, за да не забрави.

— Радвам се, че успяхте да дойдете толкова бързо — сър Виктор поднесе на госта си чаша чай.

— Признавам, че обаждането ви беше неочаквано. Заинтригува ме.

Сър Виктор наля малко мляко в своята чаша чай и седна срещу Р. Ч.

— Не бяхте доволен от изхода на срещата в Ковингтън — започна той направо.

— Не може да се каже, че бях. Вие, момчета, ме посрещнахте с обединен фронт. Смятам обаче да ви смачкам фасона.

— Моля ви, не ме слагайте в един кюп с останалите — поправи го сър Виктор. — Със сигурност не съм едно от момчетата.

Даймънд го изгледа с любопитство:

— Да, предполагам, че не сте, сър Виктор. Нали затова съм тук?

— Правилно. Точно затова исках да говоря с вас на четири очи. И докато сме на тази тема, бих искал да ми обещаете да не казвате на никого за срещата ни, независимо от това как ще завърши тя.

— Справедливо искане — съгласи се Р. Ч. — Сега да говорим по същество. Не обичам да си губя времето в любезности и празни приказки.

— Много добре. — Сър Виктор се отпусна тежко назад и започна: — По времето, когато слях фирмата си с Ковингтън, получих голям пакет акции на Ковингтън. Преписах ги на жена си, като запазих по-малък процент на мое име.

Той млъкна и отпи от чая си, като нарочно се забави. Усети нетърпението на Р. Ч. Харесваше му да владее положението в разговор с един от най-алчните и големи играчи в Америка.

— Оттогава постигнах удвояване на печалбите на Ковингтън в Европа. Готов съм да ви дам финансова информация, която подкрепя това ми твърдение. — Сър Виктор отново млъкна, замислено. — В годините след сливането осъзнах, страхувам се с доста горчивина, че съм направил сериозна грешка в преценката си, като съм дал на американците толкова власт. Вече не ме задоволява да отговарям за международните операции на Ковингтън. Смятам, че съм достатъчно квалифициран, за да ръководя цялата фирма — обединена, а не като две отделни единици. Убеден съм, че тенденцията е в бъдеще корпоративна Америка да се децентрализира в глобален търговски мащаб. За да оцелее в подобно бъдеще, Ковингтън интернешънъл се нуждае от мен на кормилото.

Той отново отпи от чая си. Даймънд жадно попиваше всяка негова дума.

— Накратко, за вас аз съм подходящият човек в подходящия момент, Р. Ч. Както и вие за мен.

— Бих искал да видя тези финансови отчети. Всъщност, интересува ме всичко, до което можете да се доберете. — Макар Р. Ч. да остана привидно невъзмутим, сър Виктор видя как в проницателните му кафяви очи проблясват искрици на интерес. — Трябва да знам точно какво искате да получите вие.

Сър Виктор се усмихна:

— Бих искал да удвоя и утроя богатството си, разбира се, но това ще е само глазура на тортата, Р. Ч. Онова, което искам, е да си получа обратно фирмата. Искам да стоя начело, като президент и изпълнителен директор.

— При това положение, какво ще остане за мен? — попита Р. Ч. скептично. — Аз обичам да се включвам в управлението на фирмите, които поемам. Не съм от хората, които стоят настрана.

— Кажете какво искате?

— Вие да бъдете президент и търговски директор, а аз — изпълнителен директор — отговори Р. Ч. без да мигне.

— Значи сме в задънена улица, Р. Ч. Аз повече няма да свиря втора цигулка на американците. Какво знаете вие за управлението на Ковингтън? Аз знам всичко, което е необходимо да се знае. Моят опит е много ценен за вас. Всъщност дори безценен.

Р. Ч. се ухили:

— Хайде, сър Виктор, и двамата знаем, че всичко си има цена.

— Така разсъждавате вие, американците. Не бъдете сигурен, че и аз мисля непременно по този начин.

— Добре. Аз ще бъда председател на управителния съвет. Вие можете да бъдете изпълнителен директор и двамата ще бъдем съпрезиденти. Ще подпишем договор за пет години. В края на този период управителният съвет ще гласува за един от нас. Единият ще се оттегли елегантно от Ковингтън, разбира се, с всичко, което е спечелил. Другият ще остане и ще продължи да управлява фирмата.

— Пет години ще управляваме Ковингтън заедно?

— Да. Ще бъдем екип.

— Ще настоявам да си поделим избора на членове на управителния съвет. Половината ще избирам аз, половината — вие. По седем на всеки. Заедно ще трябва да избираме неутрален петнадесети член на управителния съвет. Някой, когото и двамата не познаваме и ще избираме заради репутацията му. Той или тя ще бъде като буфер.

— Това е приемливо — кимна Р. Ч. — Впрочем, колко акции притежавате заедно с жена си?

— Някъде малко над седем милиона. Освен това се свързах с неколцина акционери на Ковингтън, които не са доволни от сегашното управление. Мисля, че ще мога да убедя и родоотстъпника, Лангхорн Ковингтън, да се присъедини към нас.

Р. Ч. изглеждаше доволен и през следващите няколко минути обсъждаха стратегии за изкупуване. После Даймънд се приготви да си върви.

— Пет години. Споразумяхме се, нали? Стига, разбира се, да харесам онова, което прочета във финансовите отчети.

— Доста яко се пазарите, Р. Ч. Ще трябва да помисля.

— Не. Вие ме поканихте, нали така? Значи се нуждаете от мен повече отколкото аз от вас.

— Ще трябва да промените тази своя представа, Р. Ч., защото е неправилна. Няма да сключим сделка, където един от нас се мисли за по-силен. Смятам, че нашите обединени сили ни правят равни. Не сте ли съгласен?

— Да, може би е така. Дайте да погледна книжата. Ще ги прегледам и тогава ще говорим. До скоро.

Двамата мъже си стиснаха ръцете. Сър Виктор подаде на Р. Ч. голям пакет с данни и милиардерът си тръгна. Малко след това пристигна Анабел, натоварена с покупки. Сияеше от вълнение след обиколката си по града.

— Изглежда разходката ти е била ползотворна — отбеляза сър Виктор.

— Да. Сега ще облека всичко, за да ти го покажа. — Ан се усмихна щастливо. — Добре ли мина срещата ти?

— Така ми се струва, скъпа. Обаче има едно малко неудобство.

— О? — тя го погледна подозрително. — Какво е то?

— Като се върнем у дома, известно време няма да можем да се срещаме така често. Ще трябва да прекарвам доста време със съпругата си. Тя притежава нещо, което ми трябва. Ако не усети, че имам нужда от нея, страхувам се, ще се опита да ми попречи.

— Какво означава известно време?

— Колкото е необходимо, скъпа моя — отвърна сър Виктор. — Колкото е необходимо… и нито миг повече.

 

 

Шийла се обърна към малката групичка, която се беше събрала в една от залите за конференции на отдела по маркетинг в Ковингтън:

— Благодаря ви, че отделихте време да чуете предложението ми. Много е простичко и директно. Звучи така: Ковингтън… ние сме за утрешна Америка.

— Не е лошо. Харесва ми — каза главният рекламен шеф. — Но не бива да забравяме, че Ковингтън е международна фирма. По-подходящо би било Ковингтън… ние сме за утрешния свят.

— Така е, става. Струва ми се, че изразът не е съвсем добър, но предава смисъла — обади се някой друг.

— Рекламата и без друго ще върви само тук, така че мисля, че ние сме за утрешния ден на Америка е идеално — каза друга жена.

— Но това напълно пренебрегва факта, че сме глобална фирма.

— Аз все пак мисля, че онова, което ние измислихме, е по-добро Произвеждаме продуктите на бъдещето за днешния ви ден.

— Не, не и не — възрази някой друг.

Шийла стоеше и слушаше как хората от рекламния отдел разменят мнения по нейната идея. Беше научила от Уийзи, че никак не са доволни, задето външен човек е предложил девиз, който Уелш е харесал. Освен това бяха се подразнили от факта, че му го е предложила през главите им. Накратко, разбираше, че ги е засегнала. Вероятно щяха да разкритикуват девиза й.

— Чакайте малко. Отклонихме се от основното — опита се да въведе ред шефът на рекламата. Той се усмихна и погледна към Шийла. — Виждате ли какво предизвикахте тук? Все пак, да се върнем към основното внушение. Ковингтън е за утрешния ден. Всички сме съгласни с това. Значи може да е утрешният ден на Америка или на света, или на Земята или на планетата, или на какво друго?

Обсъждаха го още известно време, сведоха избора до Америка или света и накрая се спряха на второто. Шийла нямаше нищо против. Ковингтън… ние сме за утрешния свят. Вероятно беше по-точно, а и така рекламният отдел го бяха превърнали в свое творение. Можеха да си припишат заслугата, тя нямаше нищо против.

— Добре — каза в заключение завеждащият отдел Реклама. — Сега вече имаме новия фирмен знак и девиза. Да получим одобрението им за момента. После искам тези реклами да се подготвят възможно най-бързо. Искам да кажа, че днес вече е късно.

— Не забравяй — напомни му един от сътрудниците му, — че ще трябва да помислим кого да изберем за говорител в телевизионните реклами.

Шийла стана и събра нещата си:

— Вече не ви трябвам, така че мога да се връщам в офиса си.

— Разбира се — отвърнаха всички вкупом. — И благодарим за съдействието.

Шийла се усмихна и кимна. Ама че съдействие! Все пак знаеше, че Джереми й отдава дължимото, а тя бе искала именно това.

 

 

По-късно същата седмица се случи нещо, което я извади от равновесие. С Дейвид и Уийзи обядваха набързо в кафенето на първия етаж в централата на Ковингтън. Уийзи им снасяше някои от местните клюки.

— Впрочем, чухте ли? — възкликна тя. — Той ще пристигне в Атланта в началото на следващата седмица. Ще бъде тук, в Ковингтън, за да се срещне с директорите и рекламния отдел.

— Кой е той? — попита малко сухо Дейвид. Беше се оплакал на Шийла, че непрестанните приказки на Уийзи започват да го дразнят.

— Новият официален говорител на Ковингтън. Не кой да е, а самият Дан Грийн. Йейл Холандър.

— Какво? — от изумление Шийла остави вилицата си на масата. — Сигурна ли си?

Уийзи кимна:

— Току-що са подписали договора. Тина от рекламния ми се обади веднага.

Шийла беше като зашеметена.

— Защо са избрали него?

— Защо не? Йейл Холандър е истинска сензация — учуди се Уийзи, — а и героят му, Дан Грийн, е неуморен журналист природозащитник. Ръководството реши, че положителният му образ на природозащитник е точно онова, от което фирмата се нуждае. Плащат му цяло състояние за изключителен двегодишен договор като говорител.

Шийла мълчеше, опитвайки се да възприеме новината.

— Не знам какво да облека за работа в понеделник — суетеше се Уийзи. — В случай че го срещна, което имам твърдо намерение да направя. Не мислиш ли, че е страхотно привлекателен, Шийла?

— Не гледам сериала му.

— Но той непрекъснато се появява по кориците на списанията. Не мога да повярвам, че не знаеш как изглежда. — Уийзи беше изумена.

— Наистина е готин — съгласи се Дейвид. — Много е секси.

— Знам как изглежда — призна Шийла. — Навремето ходех с него.

— Какво? Шегуваш се! Направо невероятно! — изписка Уийзи възхитено. — Какво представлява той?

— Всъщност не съм човекът, когото трябва да питаш. Предполагам, че е готин. Но ние се разделихме бурно. Може би ще си взема почивен ден в понеделник, за да не се сблъскам с него.

— Какво? Шийла, да не си посмяла! Трябва да ни представиш — настоя Уийзи. — Не ми пука изобщо какво ти е мнението за него. Помисли за приятелите си.

— Да, скъпа — ухили се Дейвид. — Като никога съм съгласен с Уийзи. Помисли за нас.

— Добре, ще ви представя, ако го видя. Но отсега ви казвам, че ще направя всичко възможно да не се срещнем. Сега бихте ли ме извинили, но трябва да се връщам на работа. Дейвид, ще платиш ли и за мен? Аз ще черпя следващия път.

Шийла излезе от кафенето и се върна в офиса си леко замаяна. Затвори вратата на офиса си, наля си малко минерална вода и глътна две таблетки Тиленол. Главата й бучеше, а също и адреналинът й.

Какво ставаше? Тя и Йейл Холандър бяха успели да живеят почти шест години в Лос Анджелис без да се срещнат. И ето че сега той идва в Атланта, и то точно в Ковингтън. От всички актьори по света защо трябваше да изберат точно него за говорител на фирмата?

Защо не, помисли тя. Като се има предвид как беше минал уикендът й.