Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Tender Offerings, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,4 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2017)
Корекция и форматиране
NMereva (2017)

Издание:

Автор: Мередит Рич

Заглавие: Предпазлива оферта

Преводач: Иглика Стойнешка

Година на превод: 1996

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: ИК „Компас“

Град на издателя: Варна

Година на издаване: 1996

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: „Абагар“ АД — В. Търново

ISBN: 954-701-018-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3591

 

 

Издание:

Автор: Мередит Рич

Заглавие: Предпазлива оферта

Преводач: Иглика Стойнешка

Година на превод: 1996

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: ИК „Компас“

Град на издателя: Варна

Година на издаване: 1996

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Абагар“ АД — В. Търново

ISBN: 954-701-031-х

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3592

История

  1. — Добавяне

Глава тринадесета

На следващата сутрин Джереми пристигна в Ковингтън преди шест сутринта, макар да не тича до там, както обикновено. Остави рейндж ровъра си паркиран пред главния вход и извади два кашона от задната седалка. Влезе в сградата и поздрави по име пазача, когото познаваше.

— Извинете, мистър Уелш, но не можете да оставите колата си паркирана точно отпред. Ще трябва да я преместите.

— Не се безпокой. Ще се бавя само няколко минути.

— Все едно, мистър Уелш, ще трябва да я преместите.

— Я ме остави на мира — изръмжа Джереми раздразнено.

— Ако не я преместите — настоя Хенри, — ще се принудим да я изтеглим.

— Какви ги говориш, по дяволите! Ще изляза след петнадесет минути. Поне още един час няма да дойде никой друг.

— Няма нищо, Хенри. — Главният пазач, Рон, се приближи. — Можете да оставите колата, мистър Уелш. Мистър Пинкни се обади. Приготвил съм ви няколко кашона.

— Благодаря. — Джереми тръгна към асансьора за високото тяло на дирекцията. Рон тръгна след него с кашоните, а заедно с Рон и един друг пазач, когото Джереми не познаваше.

— Имаме заповед да се качим с вас — съобщи Рон.

Какво? — Джереми се ядоса повече отпреди.

— Мистър Пинкни нареди — обясни Рон. — Трябва да сме там, докато опразвате кабинета си.

— За бога!

Вратите на асансьора се отвориха и тримата влязоха вътре. Стигнаха до четиридесетия етаж в мълчание. Излязоха мълчаливо от асансьора и тръгнаха по празния коридор към кабинета на Джереми. Пътем, Джереми пъхна оставката си, която бе написал по-рано същата сутрин, под заключената врата на кабинета на Рандолф Пинкни.

Пазачите придружиха Джереми до кабинета му и, застанали отстрани, мълчаливо го наблюдаваха. Не му отне много време да си разчисти нещата от бюрото и лавиците. Отвори единствения картотечен шкаф в офиса си, в който бяха личните му дела, и се зае да ги преглежда. След секунда Рон бе до него.

— Съжалявам, мистър Уелш. Имаме заповед да не ви позволяваме да вземате каквото и да било от картотечните шкафове.

— Но това е личната ми кореспонденция — възрази гневно Джереми, после осъзна, че момчето от охраната просто си вършеше работата. Затвори шкафа и остави ключа в ключалката.

Можеше да мине и без документите от този шкаф.

За щастие вече бе предал на Едгар повечето информация за Ковингтън, която щеше да му трябва, ако всъщност въобще му потрябваше. След разговора предишната вечер не беше сигурен, че Шулц ще му се обади отново.

— Добре, това е.

— Сигурен ли сте, мистър Уелш? Не искаме да ви препираме.

— Сигурен съм, Рон. Благодаря ти. — Джереми се огледа за последно и написа бележка на секретарката си, за да й обясни. Пъхна я в един плик и я остави на бюрото на Нора. Нямаше какво повече да прави тук. Преди да дойде в Ковингтън тази сутрин, беше телефонирал на всички директори, с които бе пряко свързан в работата си, за да им обясни положението, преди да са плъзнали клюките. Можеше да си върви.

Невероятно е, помисли си той, докато потегляше, колко лесно човек може да напъха пет години от живота си в два кашона.

 

 

Шийла пристигна на работа рано, преди осем. Все още беше като замаяна от всичко, което Джереми й беше казал предишната вечер. Чувстваше се изненадана и поласкана, че той й се е доверил така напълно, но също така разбираше, че Джереми не беше на себе си и беше пил. Бяха си говорили в продължение на няколко часа, преди накрая да го откара до тях с колата му и да го остави.

Телефонът звънна. Страхувайки се, че може да е Том, тя остави секретарят да се включи. Когато чу съобщението, разбра, че е бил Джереми и веднага му се обади.

— Добро утро, Шийла. Благодаря ти, че ме изтърпя снощи. — Гласът му беше дрезгав и звучеше уморено.

— Радвам се, че можах да ти помогна.

— Благодарен съм ти повече, отколкото можеш да си представиш. Все едно, исках да се уговорим как да си взема колата.

— В дома на родителите ми е. Ключовете са у баща ми, а той би трябвало да си е вкъщи цяла сутрин.

— Благодаря ти, че ме откара вкъщи. Изглежда не мога да нося много.

— Нямаше проблем — увери го тя. — След онова, което е станало, наистина не мога да те виня.

— Виж, онова, което ти казах снощи, всъщност не трябваше да го разправям. То е свръхповерително.

— Обещах ти да не казвам на никого. Можеш да ми вярваш. Държа на думата си.

— Благодаря. — Все още звучеше малко неспокойно. — Виж, би ли ми направила една услуга? Дръж си очите и ушите отворени днес. Трябва да знам колкото се може повече за онова, което става там. Ще ти се обадя довечера у вас.

 

 

Точно както Шийла и предполагаше, в Ковингтън цял ден цареше пълен хаос. Преди да направи официално изявление за медиите, Рандолф Пинкни свика общо събрание за служителите на фирмата още рано сутринта. Каза, че Джереми Уелш си е подал оставката, която влиза в сила незабавно, за да се занимава с лични дела. Пинкни назначи Джордж Рамзи, дългогодишен администратор във фирмата и президент на Ковингтън пейпър, за временно изпълняващ длъжността президент и оперативен ръководител на Ковингтън интернешънъл.

По коридорите на всички етажи се бяха скупчили групички служители от различни отдели и нервно обсъждаха слухове и предположения за това какво е станало и какво предстои да става. Безпокойството за бъдещето на фирмата и страхът, че могат да изгубят работата си, изпълваше въздуха в Ковингтън с тревога. Уелш беше обичан президент. През последните години той бе по-близко от Рандолф Пинкни. Бяха го смятали за човека, който стои на кормилото и определя бъдещето на фирмата. Сега него го нямаше. Служителите се чудеха какви са истинските причини за оставката му. А и изглежда никой не познаваше добре Джордж Рамзи, макар да бе работил във фирмата повече от двадесет години. Смятаха го за доста безличен управител, чието основно правило беше да не създава проблеми.

 

 

Рамзи и неласкавите отзиви за назначаването му за действащ президент най-малко тревожеха Рандолф Пинкни. С торбички под очите от недоспиване, той цял ден стоя на работа, за да отбива въпросите на репортери, Уолстрийт, директори, акционери, шефове на поделенията и членове на семейство Ковингтън. Ланг Ковингтън, разтревожен от този обрат на събитията, бе съобщил, че ще дойде в Атланта идната седмица, за да види какво, по дяволите, става там.

Макар по лицето на Пинкни да личеше умора, в сърцето му бушуваше силен гняв, който му даваше сили да работи цял ден. Гневеше се на Уелш, разбира се, но и на самия себе си. Като уволни Джереми толкова бързо, бе направил сериозна тактическа грешка. Не биваше да действа прибързано, както самият Джереми го беше предупредил. Ако бе спечелил време, като се престори, че обмисля предложението на Уелш, можеше да отиде при директорите и да смаже идеята за изкупуването в зародиш. От нея нямаше да излезе нищо.

Проклетата му избухливост можеше като нищо да го погуби, осъзна той. Някога бе самата дипломатичност, а сега се бе държал като същински стар глупак.

След като Джереми е прогонен от фирмата и твърдо решен да бъде следващия изпълнителен директор на Ковингтън, кой знае какво можеше да стане? Рандолф можеше да предскаже единствено, че със сигурност ще настъпи голяма бъркотия. Беше прекарал предишната вечер в разговори с адвокатите си. Известно време беше убеден, че е постъпил правилно. Уелш и Шулц не можеха да изкупят фирмата без него, нали? Това нямаше да се посрещне добре от управителния съвет на Ковингтън, нито пък, както го осведомиха, от институционните инвеститори на Шулц.

Все пак, какво би станало, ако Едгар Шулц реши да действа безразсъдно и да ги изкупува насила? Когато обяви публично предварителната си оферта, Ковингтън ще се превърне в пясъчник, където всички ще се ровят. Може да стане истински цирк като онова фиаско в Ар Джи Ар Набиско, което предизвика изпълнителният директор на фирмата, Рос Джонсън, през осемдесетте години. Конкретните обстоятелства бяха доста различни, но крайният резултат би бил същият — доста окастрена инфраструктура, промени в ръководството, орязани разходи, уволнения, членове на семейството и акционери, които са принудени да продават акциите си от фирма, в която са вярвали.

Не можеше да понесе мисълта за това.

От друга страна, Шулц притежаваше много корпорации. Рандолф знаеше поне една — Бармаш фууд, чиито интереси биха се съчетали добре с тези на Ковингтън. Какво би спряло Шулц, ако е решил просто да излезе с предложение за доброволно изкупуване. Ако предложението бъде достатъчно добро и управителният съвет се почувства задължен да го приеме, заради акционерите, тогава Джереми Уелш би се върнал в Ковингтън под покровителството на Шулц.

Тази мисъл беше още по-непоносима.

Божичко, как мразеше Джереми Уелш, задето бе отворил кутията на Пандора. Готов бе на всичко, за да си го върне на кучия му син.

И всичко това ставаше точно когато Рандолф би трябвало да се наслаждава на живота си и да жъне плодовете на своя успех. А сега го измъчваха съмнения. Все още ли тежи на мястото си като изпълнителен директор на Ковингтън? И колко още щеше да е така? Някога бе поставял високи изисквания към себе си и бе работил извънредно, за да ги изпълни. По онова време, обаче, конкуренцията в големия бизнес не беше толкова бясна. Изискванията, които си поставяше, бяха изпълними.

Сега го притискаха от всички страни — трябваше да успокои директорите, кредиторите, акционерите, служителите, семейството, журналистите. И Линда. Не можеше да я изключи.

Линда бе реагирала на новото положение точно както можеше да се очаква. Всичко това означаваше, че той ще работи повече, а тя не можеше да се примири с това. Въпреки че явно не харесваше Джереми, тя дори помоли Рандолф да го върне на работа. Не виждаше нищо нередно в неговия план да стане изпълнителен директор и да изрита Рандолф от мястото му. Напротив, тя смяташе, че идеята е великолепна.

Но Линда въобще не я беше грижа за Ковингтън. Рандолф бе дал години от живота си на фирмата, цялата си кариера. Джереми, от друга страна, принадлежеше към новия тип млади административни кадри, които преминаваха като злокобен повей от фирма на фирма, там, където намираха най-големи възможности. Не ги беше грижа за конкретните корпорации, които управляваха. Линда изобщо не беше в състояние да го разбере. Ако го разбираше, не би го карала да взема отново Джереми на работа.

Сега Рандолф бе изправен пред кръстопът. Напрежението беше убийствено. Ако не се окажеше достатъчно силен като ръководител, фирмата щеше да стане беззащитна жертва за всеки, който реши да я погълне.

Разбира се, трябваше да се успокоява и управителният съвет. Той лично бе избирал някои от тях, други бяха останали от времето, когато Коуви Хилиърд беше изпълнителен директор. Освен това, самият Коуви Хилиърд и други членове на семейството като Ланг Ковингтън. През изминалите години Рандолф бе поил и гощавал всички и се бе опитал да ги спечели. Все пак, съзнаваше, че не се е старал така усърдно като други директори да запази и поддържа лоялността на управителния съвет. Много изпълнителни директори пилееха неописуемо много време да организират за членовете на управителния съвет уикенди в Лас Вегас или Вейл и да им устройват празненства. Рандолф съзнаваше, че малко е пренебрегнал тези неща, но, дявол да го вземе, всеки от тях, който струваше нещо, трябваше да го уважава за онова, което бе направил за фирмата. Не можеха да го корят, задето не ги е водил на лов за яребици в Шотландия, нали?

Вътрешният телефон звънна:

— Мистър Пинкни, съпругата ви е на втора линия. Искате ли да й се обадите по-късно? — попита секретарката му Мери Сю.

— Не, свържете ме — отвърна Рандолф уморено.

— Здравей, Ранди, как мина денят ти?

— Истински ад.

— Казах ти, че не трябваше да уволняваш Джереми — напомни му тя нехайно. — Както и да е. Не забравяй, че сме на вечеря у семейство Хатън. В седем и половина.

— По-добре я отмени, скъпа. Няма да успея.

— Ранди! Обеща ми, че това няма да се отрази на съвместния ни живот. Минали са по-малко от двадесет и четири часа и ти вече променяш нещата.

— Не мога нищо да направя. Докато всичко това се уталожи, тук ще е доста напрегнато. Трябва да държа нещата в ръцете си. За да направя това, трябва да стоя тук. Моля те, разбери, скъпа, това е само временно.

— Добре, тогава отивам в Балтимор на гости при мама. Временно — натърти Линда. — Когато си готов отново да водиш нормален живот, знаеш къде да ме намериш.

Рандолф въздъхна. Покойната му жена, Сали, би разбрала какво му е на главата. Линда явно не желаеше да разбере, а последното нещо, което му трябваше точно сега, беше допълнително да го притиска и тя. Всъщност, беше доволен, че ще заминава. Така щеше да има повече време.

— Не беше готов да се пенсионира и просто да участва в управителния съвет на Ковингтън и да си клати краката. Беше в разцвета си като ръководител, след няколко седмици навършваше петдесет и шест.

Рандолф бе наясно със статистиката. Никой вече не ценеше опита. Управителният съвет лесно би могъл да реши да му намери по-млад заместник с по-ниска заплата. Сега, когато Уелш бе свободен, какво би попречило на кучия син тайничко да се кандидатира за тази длъжност? Рандолф знаеше, че Джереми е изкусен в красноречието, на което се поддаваха в днешно време членовете на управителния съвет.

По ирония на съдбата, макар да беше го изгонил, Джереми все така си оставаше заплаха.

Рандолф завъртя коженото си кресло с лице към прозорците, които заемаха цялата стена и се загледа в покривите на любимия си град. Сега не бе подходящ момент да се изчаква. Сега бяха нужни енергични действия. Трябваше да заглуши упреците, преки или загатнати, които бе породило уволнението на Уелш. Трябваше да настъпи здраво, да накара Уолстрийт и акционерите да повярват, че той е фактор, с който все още трябва да се съобразяват.

Но как?

Изведнъж Рандолф разбра какво трябва да направи, озари го прозрение. Щеше да купи нова фирма, която да процъфтява под флага на Ковингтън. Веднага ще оповести намерението си. Една голяма придобивка не само щеше да бъде подходящ параван, но и щеше да покаже на всички, че той все още е решен да постави Ковингтън сред най-големите и най-силните.

Рандолф се усмихна със задоволство. Фирмата му може и да беше под обсада, но той щеше да предприеме незабавни действия.

После му хрумна нещо друго. Да си присвои идеята на Джереми. Да намери инвеститори на Уолстрийт и самият той да превърне фирмата в частна. Ще му коства доста усилия да убеди управителния съвет, че това е правилна стъпка, но ако Ковингтън така и така е под обсада, те всъщност не биха имали избор, нали?

Ако фирмата се превърнеше в частна, всички щяха да спечелят много пари, а бъдещето на Рандолф като изпълнителен директор ще бъде сигурно като златото във Форт Нокс.

 

 

— Шийла! — извика Грейс Локууд от долния етаж. — На телефона. Да кажа ли да позвънят по-късно?

— Не, мамо, благодаря. Ще се обадя.

Шийла тъкмо слагаше Джеси да спи, но нещо й подсказа да говори от стаята си. Инстинктът й не сгреши, беше Йейл.

— Не мога да чакам до следващата седмица, за да те видя — каза той. — Промених графика си и сега съм свободен през уикенда. Ще го прекараш ли с мен?

— Да. — Вече нямаше смисъл да се прави на недостъпна. Шийла знаеше, че желае Йейл, колкото и той нея. Откакто го остави на летището преди няколко дни, непрестанно мислеше за него.

— Можеш ли да оставиш Джеси при родителите си? За целия уикенд?

— Ами да, но какво ще правим?

— Изненада. Искам те само за мен от шест часа в петък до неделя полунощ.

— Добре, твоя съм.

— Чудесно. Слушай, още съм на снимачната площадка и трябва да тръгвам. Ще те взема от вас в петък. Носи си бански костюм. И няма да ти трябват много дрехи. Извинявай, трябва да бягам.

— Добре. Ще се видим в петък.

Шийла затвори телефона и по лицето й се разля блажена усмивка, докато отиваше до стаята на дъщеря си, за да я завие.