Мередит Рич
Предпазлива оферта (35)

Глава двадесета

— Какво има, Шийла? — Йейл сложи ръка на коляното й. — Не ти ли хареса предаването?

— Страшно ми хареса. Наистина внушаваш значими неща.

— Да, да…

— Говоря сериозно. Освен това изглеждаш много сладък.

Бяха в апартамента му в Риц-Карлтън Бъкхед и беше вторник вечер, когато вървеше Дан Грийн. Шийла бе посрещнала Йейл на летището по-рано същата вечер и той бе доста уморен. Беше предложила да гледат серията, макар да беше повторение, и да поръчат вечеря в стаята, за да може той да си почине. Никога не беше проблем да накараш Йейл да гледа някоя от програмите си, дори да беше повторение.

Но в действителност Йейл искаше да говори за бъдещето им, а тя се опитваше да отложи разговора. Затова докато ядяха пъстърва на скара и салата, тя продължи да коментира тазвечерната смела акция на природозащитника.

— Нещо си замислена — промълви Йейл, докато вървяха последните надписи. Той бутна количката с вечерята в коридора. — Тази вечер изглеждаш угрижена. Искаш ли да се поразходим или нещо такова?

— Не. Да поседнем на терасата. Има приятен ветрец.

— Искаш ли още вино?

— Може.

Той донесе виното и двамата стояха известно време, загледани в светлините на града отдолу, без да говорят. Той обви ръка около талията й, а тя облегна глава на рамото му. Всичко между тях бе толкова прекрасно, когато двамата бяха сами, както сега. Искаше й се този миг да продължи вечно.

— Снимките ми тук завършват след няколко дни — каза той. — Ти кога ще се връщаш у дома? Знаеш ли вече?

— Не съм сигурна. Нещата в Ковингтън се объркаха, но все още ни плащат.

— Не може ли приятелят ти Дейвид да остане и да удържа крепостта?

— Не. Той тръгна днес за Лос Анджелис, за да държи крепостта там. Бих отишла аз, но Джеси толкова се забавлява тук. За нея беше много хубаво, че прекара известно време тук и се сближи с баба си и дядо си, с братовчедите си.

— Тази вечер изглеждаш толкова потисната, Шийла. Искаш ли да поговорим за нас двамата?

— Не — въздъхна тя. — Само че трябва. Йейл, аз наистина те обичам.

— Не ми харесва тона ти. Нещо се е случило.

— Не, нищо не се е случило, освен че цял уикенд мислех за нас двамата и как ще се оженим. — Тя се отдръпна на известно разстояние от него. Той я чакаше да продължи. — Трудно ми е да ти кажа това. Не можеш да си представиш колко ми е трудно.

Той наля малко вино в чашата си:

— Струва ми се, че ще имам нужда от това. Не искаш да се омъжиш за мен, нали, Шийла?

— Иска ми се да се омъжа за теб…

— Но няма да го направиш. Защо? — Йейл се приближи, взе я в прегръдките си и я притисна до себе си. — Преживяваме нещо прекрасно. Толкова щастлив се чувствах през последните седмици. Мислех, че и ти си щастлива.

— Щастлива бях. Щастлива съм. Но има две неща. Първото е онова, което ти казах миналата седмица, след като те видях да флиртуваш с Уийзи. Познавам се. Не бих могла да живея така цял живот, с теб, какъвто си сега. Не те карам да се променяш. Не мисля, че би могъл да се промениш, нито пък че искаш.

— Ей, слушай. Ходя на психоаналитик и работя върху това. Струва ми се, че съм готов да прекарам живота си само с една жена. С теб.

— Бих искала да ти повярвам. Но аз те видях с онази стюардеса когато слизаше от самолета. Явно беше, че ти си превърнал днешния й полет в незабравимо преживяване.

— Шийла, това не означава нищо. По дяволите, ти започваш да ревнуваш от най-малкото нещо.

— Знам. Точно това се опитвам да ти обясня. За теб може да е нищо, но когато те видя с друга жена, нещо ми става. Може би ревността ми е необоснована, но това е свързано и със самоуважението ми. Въпреки че разбирам непреодолимото ти желание да съблазняваш други жени…

— Хайде стига — прекъсна я той ядосано. — Само си говорех с онази стюардеса! Не я съблазнявах. Не сме се чукали в тоалетната, докато прелитаме над Литъл Рок, ако това си мислиш.

— О, Йейл! Не става дума за стюардесата. Нито за Уийзи. Става дума за жените. Те не могат да ти устояват… нито ти на тях. Ти си най-привлекателният мъж, когото познавам. Жените няма да престанат да те свалят, ако се ожениш. А, страхувам се, ти по рождение не можеш да казваш не или поне твърдо не. Не би понесъл да прекараш живота си с мен, ако аз вечно те гледам подозрително и се чудя кого си забърсал. Аз самата не бих могла да го понеса — завърши тъжно Шийла. — Този път искам да знаеш, че те напускам не с негодувание, а с болка. Повярвай ми, наистина ме боли. Но не бих могла да запазя уважение към себе си, нито към теб, ако останем заедно. Точно това би провалило връзката ни в края на краищата. Не ревността.

— Моля те, Шийла, не ме напускай отново — пророни той. — Имам нужда от теб. Ти си моят пристан. Вие с Джеси сте моето семейство. Моля те, не си отивай…

Шийла пое дъх и усети как коленете й се разтреперват неудържимо. Тя се хвана за парапета на балкона, за да не се свлече на земята. Онова, което току-що бе казала на Йейл, бе едно от най-мъчителните неща, които бе изричала през живота си.

Следващото щеше да бъде още по-трудно.

— Трябва да ти кажа още нещо — започна тя. — Опитвах се веднъж, но не ми достигна смелост.

— Какво? — попита той унило. — Има някой друг ли?

— Да, но не каквото си мислиш. — Тя отпи още една глътка вино, но гърлото й бе все така пресъхнало. — Става дума за Джеси.

— Какво за Джеси?

— Не знам как да ти го кажа, освен да ти съобщя направо. Тя е твоя дъщеря. Наистина е твоя дъщеря.

Йейл я загледа с изумен, невярващ поглед.

— Не разбирам. Не може да бъде.

— Тя е родена на втори юни. Ние се разделихме в началото на октомври предишната есен. Почти веднага след като се разделихме, разбрах, че съм бременна.

Изумлението по лицето му се смени от гняв:

— И никога не си ми казала? Изобщо не си ми се обадила? Ако Джеси е моя дъщеря…

— Повярвай ми, така е. Не съм спала с никой друг докато бяхме заедно.

— Чудесно! Значи имам дъщеря, която не знае, че съм й баща. Дъщеря, която видях едва това лято и то само защото случайно се озовах в Атланта и ти, също случайно, се оказа тук. Защо, Шийла? Защо, по дяволите, не ми каза още тогава?

— Защото тогава те мразех. Дявол да го вземе, Йейл. Въобще ли не помниш? Чувствах се уязвена. И знаех, че ако заживеем отново заедно, ти сигурно пак ще ме нараниш.

По лицето на Йейл бяха изписани страдание и объркване, каквито напираха и в нейното сърце.

— Но дори и да не живеехме заедно, поне можех да ти помагам. Да я виждам как расте.

— Все още можеш да я виждаш как расте. Не е станало твърде късно. Най-сетне ти признах истината. Сега мога да я кажа и на нея, ако все още искаш да я виждаш.

— Разбира се, че искам да я виждам. Не можеш просто да ми я размахаш под носа и да си я прибереш. Искам някакъв род попечителство, така че да мога да я виждам, независимо какви са отношенията ни.

— Между нас вече не може да се случи нищо повече — каза тя. — Не е останало какво да делим, освен да бъдем заедно родители на едно страхотно малко момиченце.

Йейл взе ръката й:

— Това променя всичко, Шийла. Аз мога да бъда верен. Наистина.

— Можеш да опиташ. Може дори да успееш, но това не е в природата ти. След известно време ще започнеш да ме виниш — отвърна убедено тя. — Йейл, дълго премислях всичко. Няма да се получи. Най-добре е да се виждаш с Джеси когато поискаш. Да бъдеш неин баща. А ние с теб да си останем приятели.

— Просто приятели?

— И родители. Това никак не е малко. Това е най-доброто решение за всички ни.

В гърдите му се надигна нов прилив на гняв и лицето му се покри с червенина.

— По дяволите, Шийла, само ти вземаш решенията! Аз изглежда нямам никакво право на глас във всичко това, като се почне отпреди шест години.

— Съжалявам — оправда се тя. — Знам, че трябваше да ти кажа, но тогава бях толкова объркана.

— Е, аз пък съм объркан сега — избухна той. — Толкова съм ти ядосан, че не знам какво да правя.

— Тръгвам си.

Шийла остави внимателно чашата си на балконската маса и влезе в стаята, за да си вземе чантата.

Йейл я последва:

— Не казвай на Джеси за мен! И без друго достатъчно си объркала живота на това момиченце, не я обърквай повече. Остави всичко както си го искала. Тя си има теб. За какво й е баща?

Болката и гневът в гласа му я зашлевиха като плесник и тя потръпна.

— Добре. — Шийла трепереше от вълнение. — Няма да й казвам, щом така искаш.

Зад гърба й настъпи тишина и тя за миг си помисли, че Йейл ще я вземе в прегръдките си и ще й каже, че всичко ще бъде наред. Ако го направеше, Шийла би забравила всичко, което току-що бе казала, и би се омъжила за него още тази вечер. Само че вместо това го чу да затръшва вратата на спалнята си.

Шийла още дълго стоя в празната дневна, заслушана в грохота на затръшващата се врата, който продължи да отеква в съзнанието й дълго след като беше заглъхнал наяве. Намери в чантата си хартиени кърпички и избърса очите си. Извади тъмните очила, които за голямо удоволствие на Джеси винаги слагаше, за да скрие сълзите си при тъжния край дори на най-глупаво сантименталния филм.

Е, краят рядко биваше по-тъжен от този, каза си тя докато отваряше тихо вратата, за да излезе.

 

 

Останалата част от вечерта беше гадна, точно както се очакваше. Шийла се прибра нещастна в стаята си и будува на тъмно, чак докато първите лъчи на слънцето проникнаха през листата на огромните кленове до прозореца й. Опита се да напише писмо на Йейл, за да му каже колко нещастна се чувства, но не можеше да намери подходящите думи. Накрая се облече и направи пържени филийки за Джеси. Прочете сутрешния вестник и обсъди новините от Вашингтон с баща си. Тръгна за работа без никакво желание.

Тъй като Дейвид се бе върнал в Лос Анджелис, офисите на ВИП й се сториха съвсем пусти. Тъй като се намираха в края на коридора, край тях дори не минаваха много хора. Всички, които въобще се отбиваха нататък, идваха за нещо, за да говорят по работа или, като в случая с Уийзи, да поклюкарстват. Сега даже Уийзи я нямаше, беше на екскурзия с Клуб Медитеране.

Първо й се обади директорът по маркетинг, за да й каже, че извадката по групи потребители, която бяха направили с Дейвид, е замразена.

— Но защо? — попита тя раздразнено.

— Всичко е тъй да се каже замразено — отговори той унило. — Не е само ВИП, Шийла. Виж, ще ти се обадя веднага щом получа одобрение.

— Добре, благодаря. — Тя си наля чаша кафе, макар че не й се пиеше, и седна на бюрото си, втренчила невиждащ поглед в книжата си.

— Виждам, че работиш здраво.

Шийла се стресна като видя Катлийн Симънс застанала на прага. Изглеждаше като предишната Катлийн, безупречно облечена и с модна нова прическа.

— Здравей — каза Шийла предпазливо. — Какво правиш тук?

— Да, с удоволствие ще вляза, благодаря ти. — Катлийн шумно затръшна вратата след себе си. — Освен ако моментът не е подходящ.

— Всъщност не е. Имам куп работа и трябва…

— О, я стига! — прекъсна я презрително Катлийн. — Всички тук сте удавници. Това място е като морга. Нищо няма да се случи, докато не започне битката за фирмата, така че ние с теб можем да се разберем на спокойствие.

— За какво говориш?

— Говоря за теб, Шийла. Отново си ми мътила водата, нали? Накарала си да ме уволнят от новата ми работа. И се опитваш да ми отмъкнеш гаджето.

— Какво гадже?

— Джереми е мой — каза Катлийн с мек плашещ глас. — Не можеш да ми го отнемеш. Боже мой, Шийла, какво да правя с теб?

— По дяволите, това продължи доста дълго. — Шийла усети, че се разядосва и дори не се опита да го скрие. Последното, което й трябваше в момента, бяха щуротиите на Катлийн. — Каквото и да си мислиш, че съм ти направила, не е вярно. Не съм търчала след Джереми и не съм накарала да те уволнят. Писна ми от всички лъжи, които разправяш по мой адрес. А сега се разкарай оттук и ме остави на мира.

— А така, заприлича на себе си. Разкрий се, Шийла! Това е истинското ти лице, нали? Зад маската се крие истинска кучка.

— Говоря сериозно. Искам да се махнеш оттук или ще извикам охраната и ще накарам да те изведат. — Шийла посегна към телефона. — Какво трябва да направя, за да…

Тя вдигна поглед и видя, че Катлийн е насочила към нея пистолет.

— За бога, Катлийн, какво правиш? Остави това нещо.

— Мисля, че е по-добре ти да оставиш телефона, Шийла, или…

— Какво? Ще ме застреляш?

— А ти как мислиш?

Шийла не вярваше, че Катлийн наистина би могла да дръпне спусъка, но все пак внимателно остави слушалката на мястото й.

— Това е нелепо, Катлийн. Мислех, че сме приятелки.

Катлийн се изсмя горчиво:

— С приятелка като теб за какво ми са врагове, както се казва в старата мъдра поговорка. Приятелките не интригантстват, за да те уволнят. Приятелките не ти отнемат любимия.

— Но защо ще ме убиваш? Наистина ли мислиш, че това ще оправи нещата? Само дето ще отидеш в затвора.

— Аз и сега съм в затвор — сопна се Катлийн. — Ти ме вкара там. Ти си моят тъмничар. Толкова дълго определяш живота ми. Но сега ще избягам от този затвор. Не ти харесва, че не владееш положението, нали? Е, сега го владея аз.

— Не, Катлийн, не го владееш. Ти си превъзбудена. Последните месеци не ти беше леко, но нещата ще се оправят, ще видиш. Имаш нужда от помощ, от някого, с когото да поговориш — започна кротко Шийла. — Защо не се обадя веднага на някого? Някой, който ще те накара да се почувстваш по-добре. — Тя посегна лекичко към телефона, без да сваля поглед от Катлийн. — Познавам един…

— Не! — Катлийн още по-решително насочи оръжието към Шийла, като вече го държеше в двете ръце. Дулото на пистолета се люлееше в ръцете й. — Виждаш ли? Пак започваш, мислиш си, че можеш да направляваш живота на всички. Е, не можеш! Не аз имам нужда от помощ, а ти.

Шийла се отпусна на стола си.

— Може би си права, Катлийн — отрони тихо тя. — Може би си права.

— Какво? — Катлийн я погледна подозрително.

— Съгласна съм с теб — отвърна простичко Шийла. — Ужасно обърках живота си. Съжалявам, задето мислиш, че проблемите ти са по моя вина. Но може и да са. Кой знае?

— Не говори така! Не се опитвай да ме умилостивиш.

— Не се опитвам. Виж, не съм се опитвала да направлявам живота ти. Не мога да уредя и моя собствен. Моля те, Катлийн, махни пистолета и да поговорим. Бяхме толкова добри приятелки.

— Малко е късничко за това — сряза я остро Катлийн. — Ти ме спъваше на всяка крачка. Започнахме ВИП заедно, а ти ме изхвърли. Срещнах Джереми, но когато видя, че се влюбва в мен, не можа да го понесеш. Опита се да ми го отнемеш. Светът става все по-тесен, Шийла. Накъдето и да се обърна, се сблъсквам с теб. — Тя дръпна предпазителя. — Вече няма място и за двете ни, Шийла. Аз или ти.

— Катлийн, моля те… — Шийла усети, че гърлото й е пресъхнало и тръпки на ужас полазват по черепа й. Мислеше си единствено за Джеси, какво ще стане с нея сега?

Въпреки уплахата си, тя се опита да прецени разстоянието между себе си и Катлийн. Пистолетът подскачаше в ръцете на Катлийн като хвърчило при буря. Дали би могла да го грабне преди тя да успее да стреля?

Очите на Катлийн бяха широко отворени и блестяха:

— Аз или ти — продължаваше да повтаря като заклинание. — Аз или ти… аз или ти…

Шийла напрегна мускули под бюрото. Ако трябваше да умира, нямаше да се даде лесно. Приготви се да скочи.

Разнесе се оглушителен изстрел. Шийла, която се бе изправила наполовина, се тръшна обратно на стола. Чак след няколко мига осъзна, че все още е жива и не е улучена.

Катлийн бе обърнала пистолета към себе си.

 

 

Около нея се носеше мирисът на риванол и глъчката на отделението на Бърза помощ, но Шийла почти не ги забелязваше. Тя седеше в чакалнята, все още като потънала в мъгла от преживения шок. Едно момиче с превръзка на коляното я наблюдаваше с любопитство, докато майката не му каза да престане да зяпа така.

Шийла бе свалила коприненото шалче от врата си и го бе увила около главата на Катлийн, която бе държала в скута си, докато дойде линейката. Цялата беше в кръв, Шийла никога в живота си не беше виждала толкова кръв. Беше се пропила в полата и сакото на деловия й костюм и сега по тях имаше засъхнали тъмнокафяви петна. Никога няма да се изличи, улови се да мисли тя и осъзна, че няма предвид само костюма.

По коридора се зададе млад лекар с чорлава руса коса и смешни мустаци и спря пред нея:

— Мис Локууд?

— Да? — отвърна тя шепнешком.

— Приятелката ви ще се оправи. Куршумът е одрал черепа, но не е проникнал в него. Няма дълбоки увреждания. Разбира се, тя ще трябва да остане тук, под наблюдение, след като се касае до опит за самоубийство. Ще ни трябва малко повече време.

 

 

Жегата на Атланта я лъхна още на паркинга, веднага щом излезе от болницата, където имаше климатик. Прибра се по черния път, като караше в унес по непознати улички.

Ще ни трябва малко повече време.

Ще трябва да се обади на Джереми и да му каже какво се е случило, че предупрежденията му за Катлийн са се оказали верни. Но, някак си докато Катлийн лежеше на болничното легло с рана в главата, Шийла се чувстваше неудобно дори да се обади на Джереми. Съзнаваше, че това е безсмислено.

Ще ни трябва малко повече време.

Да, Катлийн ще се оправи. Но ако я нямаше Джеси, помисли си Шийла, какво значение би имало дори Катлийн да я беше убила? Дори да беше мъртва. Напоследък бе объркала живота на сума хора.

Алеята пред къщата на семейство Локууд беше пълна с непознати коли и Шийла си спомни, че днес беше ред на Грейс да бъде домакиня на групата по бридж. Паркира на улицата и извади ключа, но не слезе от колата.

Държеше здраво волана. Искаше й се да заплаче, да изкрещи, дори да се върне обратно на онази планета, от която като дете си мислеше, че е дошла.

Беше направо смешно. Когато ВИП правеха рекламното си представяне в Ковингтън, тя си бе мислила, че ще й бъде трудно да живее в Атланта. Но всичко, случило се тук, нямаше нищо общо с Атланта, осъзна тя. Всичко бе свързано с нея самата.

— Смяташ ли да слезеш от колата?

Тя вдигна поглед, изненадана. Беше Йейл.

Като видя засъхналата кръв по костюма й, по лицето му се изписа изумление.

— О, Боже, добре ли си?

— Катлийн се опита да…

— Да, знам. — Той отвори вратата на колата и й помогна да излезе. — Чух за това на снимачната площадка и веднага дойдох тук. Как е тя?

— Объркана е, но ще се съвземе. О, Йейл, аз…

— Не казвай нищо, Шийла. Просто ме изслушай. Мислих над това, което ми каза снощи и ти си права. Ако се оженим, ще ме направиш щастлив, но аз в края на краищата ще те направя нещастна. Затова промених решението си. Реших да се съглася с план Б. С други думи, казваме на Джеси и аз поне съм неин баща.

— А ние двамата си оставаме приятели?

— Приятели. Добри приятели. Интимни приятели понякога, но само ако искаш, разбира се. — Той й се усмихна с прочутата усмивка на Йейл Холандър. — А сега свали тези тъмни очила и дай да те целуна.

Шийла направи каквото й каза. И без друго сълзите се стичаха по страните й. Очилата не скриваха нищо.