Мередит Рич
Предпазлива оферта (26)

Глава единадесета

— Олеле, виж ти кой бил тук! На какво дължим подобно неочаквано удоволствие? — разнесе се шеговитият глас на Р. Ч. от верандата, като видя сина си Рик да се задава по каменната пътека откъм яхтения пристан.

Беше късно следобед и Рик, придружен от Катлийн, бе дошъл с моторница от отсрещния бряг на изненадващо посещение в плантацията Даймъмд бей. Р. Ч. не изглеждаше особено щастлив да ги види.

— Р. Ч., това е една приятелка, Катлийн Симънс — представи я Рик, без да обръща внимание на грубото посрещане.

— Пр’ятно ми е — изрече Р. Ч. без особено въодушевление и стисна протегнатата й ръка.

— Трябва да обсъдя нещо с теб, Р. Ч. — заяви Рик. — Къде е Шарлот? Мислех, че би могла да разведе Катлийн наоколо, докато ние поговорим.

— Шарлот си почива в стаята си — измърмори Р. Ч. — Не е добре. Казват, че е нервна криза. Доведох някаква тъпа психиатърка от Чарлстън. Тя ще живее тук докато Шарлот се пооправи.

Рик смръщи вежди загрижено:

— Нервна криза? — заекна той. — Откога? Как е тя?

— От два дни. Снощи пратих самолета в Атланта, за да я доведе у дома. Сестра й Люси дойде с нея. Шарлот е доста разстроена. Люси изглежда не знае каква е причината.

— Мога да се разходя сама наоколо, ако нямате нищо против — намеси се Катлийн. Изглеждаше страшно притеснена. — Тук е толкова красиво.

— Да, добра идея — отвърна Р. Ч. — Да не пропуснете да разгледате орхидеите ми. В онези оранжерии там долу — посочи той.

Катлийн кимна:

— Ще се видим по-късно, Рик.

— Разбира се, Катлийн. — Той отново се обърна към баща си: — Мога ли да я видя?

Р. Ч. сви рамене:

— Казва, че не иска да вижда никого, освен Люси и психоаналитичката. Дори и мен.

Рик забеляза, че баща му изглежда уморен. Силно загорялото му лице изглеждаше по-бледо от обикновено. Необичайно беше да видиш безмилостния предприемач така отпуснат. Обикновено той се съживяваше от проблемите.

— Ела в кабинета ми.

Р. Ч. тръгна напред. Рик го последва. Беше се подготвял, за да остане напълно спокоен при тази среща с баща си. Новината за Шарлот, обаче, го беше извадила от равновесие. През последните дни се бе срещал с Катлийн и бе започнал да мисли, че вече не му пука за Шарлот. Но сега, като научи, че лежи горе, крехка и наранена, отчаяно искаше да поговори с нея, да докосне отново русите й коси, да й помогне с каквото може.

— И така — Р. Ч. се настани в облицованото със светла кожа кресло, а икономът Пол им сервира капучино без кофеин. — Чувам, че работиш за Сам Шулц.

— Опитах се да ти се обадя преди да приема — оправда се Рик, сядайки срещу него. — Но ти не отговаряше на обажданията ми. Ти си страхотен баща, знаеш ли. Направо неописуем.

— Благодаря. Но аз никога не съм се преструвал, че съм нещо различно от това, което съм. Майка ти настояваше да ви роди с Джина. Самият аз все още бях дете. Нямах нищо общо с това.

Рик се усмихна язвително:

— Е, все си имал нещо общо.

— Не аз вземах решението — изсумтя Р. Ч. — Както и да е, защо си тук?

— Бих предпочел да чуя Радвам се да те видя, Рик. Добре изглеждаш. Какво те води на острова? Надявам се да останеш няколко дни.

— Рик, ти живееш в някакъв измислен свят. Винаги си бил такъв. Би бил много по-щастлив, ако ме приемаше такъв, какъвто съм. Нямам намерение да се променям като съм стигнал почтената възраст четиридесет и осем. Нямам желание да оправдавам ничии очаквания. Убедил съм се, че това е невъзможно, така че защо ми е изобщо да опитвам?

— Защо ли, наистина? — Рик съжали за спонтанното си решение да доведе Катлийн на гости у баща си. Би трябвало да е наясно какво ще стане. Със сигурност го знаеше. Но някак не успяваше да се отърси от оптимизма си в отношенията си с хората. Съзнаваше, че това е отвратителен недостатък на характера му. Винаги се показваше беззащитен, готов да го замерят с камъни.

— Хайде, Рик, няма да разискваме все тези стари работи, нали? — Р. Ч. въздъхна и запали една от тънките пури, които толкова обичаше. Позволяваше си само по три на ден. — Догодина получаваш право да контролираш попечителския си фонд. След това можеш вече никога да не се занимаваш с мен.

— Това ли искаш? Да се направиш, че децата ти никога не са съществували?

— Вие със сестра ти се правите, че аз не съществувам, освен ако не ви потрябват пари за поредната ви прищявка. Само в такъв случай ми се обаждате. И двамата.

— По дяволите, татко! Защо не можеш да повярваш поне веднъж, че Джина и аз бихме предпочели да имаме баща докато растем?

— Добре, добре, Рик. Не се нервирай. Защо с теб винаги се впускаме в един и същи спор, когато сме заедно? Това не води доникъде и търпението ми се изчерпва. Знам, че не си дошъл за това. Защо тогава?

Рик се покашля и отпи от кафето с хубав каймак:

— Тук съм, за да поговорим за проклятието, с което съм наказан.

— Боже мили, да не би и ти да откачаш? — попита Р. Ч. невярващо. — За какво, по дяволите, говориш?

— Говоря за това какво е да си Р. Ч. Даймънд младши. Говоря за това, че никой никога не ме преценява по делата ми. Искат ме, защото съм ти син. — Рик го беше избил на чувства и макар и да знаеше, че баща му не може да понася подобни неща, не успя да се спре. — Не можеш ли да си представиш, поне за миг, че искам да живея собствения си живот? Хората да не ме считат за твое продължение? Където и да отида, ме вземат на работа, защото мислят, че така ще се доберат до теб. Ама че смях! Никога не съм можел да ти въздействам.

Р. Ч. го наблюдаваше спокойно. Рик не би могъл изобщо да си представи какво става в съзнанието на загадъчния му баща. Винаги ставаше така. Р. Ч. успяваше да докосне у Рик невидими струни, които никой друг не подозираше, че съществуват.

— Така ли стана при Сам Шулц? — Р. Ч. се наведе към него заинтригуван. — Затова ли получи работата?

Рик кимна:

— Започвам да си мисля, че да.

— Е, синко, хайде да пийнем, за да го отпразнуваме. — Р. Ч. отиде до барчето. — Бърбън? Какво предпочиташ?

— Да отпразнувам какво? Май нищо не си разбрал.

— Че накрая си разбрал, че твоят старец ти трябва не само заради парите му.

— Но на мен не ми харесва. Не обичам да ме използват.

— Разбира се. Никой не обича. — Р. Ч. наля в две чаши чист бърбън и подаде едната на Рик.

Рик я остави пред себе си на масичката за кафе:

— Изобщо ли не ти пука какво ми е? Винаги става така. Аз мога да дам много. Поне веднъж искам да ме наемат заради собствените ми качества.

— Може би трябва да използваш псевдоним — предложи практично Р. Ч. — Или да помислиш дали да не работиш за мен.

— За теб? — Рик беше смаян. Вдигна чашата си и отпи от уискито, което ненавиждаше.

— Да. Надявах се рано или късно да разбереш, че за теб баща ти е нещо повече от чувал пари. Можеш да се учиш при мен. Когато му дойде времето, ако си научил достатъчно, ще поемеш моята империя.

Рик изпразни чашата си на един дъх:

— Не мога да повярвам, че чувам това, Р. Ч., преди изобщо не си го споменавал.

— Преди никога не съм те чувал да казваш, че искаш да се докажеш — избълва Р. Ч. в отговор. — Не съм виждал у теб и капка амбиция. Какво ще кажеш?

— Не зная — отвърна Рик съвсем искрено. — Ще трябва да помисля.

— Помисли. А докато мислиш, продължавай да работиш за Сам.

— Междувременно, ти ще ми пускаш по някоя клюка, а аз ще трябва да ти кажа какво е намислил Сам?

— Точно така. — Р. Ч. се усмихна, което беше нещо много рядко за него. — Ще бъде дяволски забавно.

— По дяволите, ето пак се започва — избухна отново Рик. — Ти ме използваш като всички други. Не ме ли чу? Точно това искам да избягна. — Той се изправи възбудено. — Слушай, ако искаш да работя за теб, ще го обмисля. Но отказвам да бъда пионка в играта и да кръстосвам от тук до Атланта, за да шпионирам някого. По дяволите! Отивам да намеря Катлийн.

— Чакай, хайде да преразгледаме семейните ти задължения. Виждам, че съм те подценил. У теб има повече, отколкото се вижда на пръв поглед. Шарлот беше права. Седни. Да поговорим още малко.

Рик седна. Беше му интересно да чуе какво има да каже баща му. Чувстваше се далеч по-добре, отколкото като пристигна. Може би беше от уискито, но му се искаше да мисли, че се дължи на факта, че баща му може би започваше или поне може би щеше да започне да го приема като самостоятелна личност.

Погледна през прозореца към вътрешния двор и видя Катлийн, която се оглеждаше неспокойно наоколо.

— Р. Ч., изпрати някого да сервира чай на Катлийн. Да й кажат, че след малко ще отида при нея. — За пръв път в живота си се осмеляваше да помоли баща си за нещо друго, освен за пари.

— Няма проблем. — Р. Ч. вдигна телефона. — Защо не останете за вечеря? Имам нужда от компания, след като Шарлот е на легло.

— Благодаря — усмихна се Рик. — Сигурен съм, че на Катлийн ще й хареса. — Рик бе поласкан, че Р. Ч. сам е отправил поканата. Така щеше да има време и да се качи незабелязано в спалнята, за да види как е Шарлот.

Р. Ч. остави телефона:

— Готово. Сега да поговорим.

Рик се отпусна на стола си и се отдаде на неочакваното еуфорично настроение. Разбира се, можеше да реши да не работи за баща си, но дори само да го попитат дали иска, страшно ласкаеше нараненото му самолюбие.

 

 

По-късно същата вечер, когато самолетът на Р. Ч. ги отнесе с Рик обратно в Атланта, Катлийн не можа да не се запита как Рик е могъл да стане толкова мил, след като има такъв самовлюбен баща като Р. Ч. Беше очарована да се запознае със скандалния Р. Ч. и се изненада, че го намери по-привлекателен, отколкото си го бе представяла. Не само като външност, макар той да се обличаше добре и да беше в отлична физическа форма, а като цялостно присъствие. Често беше чувала, че да се намираш край влиятелни мъже, действа като афродизиак, но сега се убеди, че наистина е вярно.

Беше се почувствала така до Джереми Уелш, макар президентът на Ковингтън далеч не разполагаше с такава власт като Р. Ч. Даймънд или Сам Шулц. Джереми обаче притежаваше сексапил и привлекателна външност, които компенсираха по-ниското му положение.

— Този самолет е нещо божествено — каза тя, излизайки от тоалетната. — Дори има истински златни кранчета. Страшно си падам по самолети, обзаведени като дневни. Какво има тук? — Тя отвори един шкаф, покрит с дърворезба. — Компактдискова уредба. Къде са дисковете? Да послушаме малко музика.

Потърси в няколко чекмеджета. В едното откри малък пистолет.

— О, боже, погледни това! — Тя го извади и го показа на Рик. — На Р. Ч. ли е?

— Един от колекцията му — отвърна Рик. — Съмнявам се, че някога го е използвал, но той държи пистолети навсякъде. За всеки случай.

— Някой в службата ми разправяше колко опасен град е Атланта. Мислиш ли, че трябва да си купя пистолет за самозащита?

— Може би няма да е зле.

— Как се купува? Искам да кажа, просто си влизаш в магазина ли?

Рик се приближи и погледна пистолета в ръката й.

— Този размер е подходящ за теб. Защо не го вземеш? Р. Ч. няма да има нищо против. — Той й го подаде отново.

— Какви патрони се използват за него.

Рик отвори друго чекмедже:

— Тук има малко. През уикенда ще те науча да зареждаш и ще постреляме по мишена. Щом притежаваш оръжие, трябва да знаеш да си служиш с него.

Катлийн кимна и прибра пистолета и патроните в чантата си.

— Къде все пак са дисковете?

Рик пусна някакъв джаз и се настани до нея на дивана:

— Искаш ли още малко вино? Струва ми се, че започваме да се спускаме.

— Да, ако обичаш. Съвсем малко. Какъв чудесен ден, Рик. — Тя се усмихна: — Много мило от твоя страна да ме заведеш у баща си.

— Знаеш ли, все повтаряш, че съм много мил, че е много мило от моя страна. Кара ме да се чувствам като кученце.

— Не исках да звучи така, но ти си шест години по-млад от мен. Направо дечко.

— Снощи не мислеше така. Каза, че съм най-добрият, с който си била някога.

— Вярно е. Но при разликата във възрастта ни, не мога да гледам сериозно на теб.

— Катлийн, ти не си престаряла. Шест години са нищо в наше време. Струва ми се, че жените са много по-чувствителни от мъжете по отношение на разликата във възрастта. Фактът, че си по-възрастна, те прави още по-привлекателна за мен. Ще ми разрешиш да остана при теб и тази вечер, нали?

— Може би. Ако си добро момче. — Катлийн се разсмя щастливо. Забавно беше да те обожават така. — Сега ми разкажи още нещо за баща си. Как е станал толкова богат?

Вместо да отговори на въпроса й, Рик затвори устата й с нежна целувка.

Наистина е много мил, помисли си Катлийн, но на по-младите мъже, или поне на Рик, им липсваше известен чар, идващ със зрелостта. Не че Джереми беше много по-възрастен от нея, вероятно само няколко години.

Дори докато отвръщаше на целувката на Рик, Катлийн си мислеше за това как ще накара Джереми да я покани да излязат. Няколко пъти уж случайно се бе сблъсквала с него, но той все изглеждаше угрижен и не забелязваше предложенията й да се срещнат и да поговорят за някои от идеите й за новия имидж на Ковингтън.

Но Джереми щеше да се поддаде, сигурна бе в това. Щеше да я забележи. Тя ще го отнеме от Шийла. Катлийн се съмняваше, че мъж като Джереми може да издържи дълго време някой като Шийла.

— Катлийн? Катлийн? Чу ли какво казах? — попита Рик. Самолетът се готвеше за кацане.

— Не, скъпи, ушите ми бучаха в този момент. От разликата във височината.

— Струва ми се, че взех решение. Ще напусна работата си при Сам и ще отида да работя за Р. Ч. Никога не съм си мислил, че ще настане такъв момент, дори след много години, но ми се струва някак съвсем естествено.

— Тогава направи го, Рик — каза Катлийн. — Разбира се, ще ми липсваш в офиса.

— Мога обаче да не ти липсвам у дома. — Рик хвана ръката й. — Искам да се виждаме по-често.

— Разбира се, че ще се виждаме, скъпи. Но не бива да мислиш, че ще принадлежа само на теб. Това няма да стане.

— Ами ако се постарая да стане? — Той се наведе и я целуна отново, точно когато самолетът кацаше на пистата.

— Глупаво момче — промърмори тя, отвръщайки на целувката му.

Катлийн реши, че може да позволи на Рик да остане за през нощта. Не беше най-добрия, съвсем не, но като беше с него, можеше да фантазира за Джереми.

Скоро щеше да има Джереми. Междувременно беше страшно удобно да разполага с Рик, за да удовлетвори сексуалните й желания. Той беше толкова мил…

 

 

В таксито до апартамента на Катлийн, на Рик му се прииска тя да не се държи толкова покровителствено. Много я харесваше. Сега, след като щеше да работи за Р. Ч., знаеше, че не може да става и дума да продължи връзката си с Шарлот. Ако това въобще можеше да се нарече връзка — няколко тайни срещи, две вечери насаме и това бе горе-долу всичко. Тяхното бе в голямата си част телефонна любов, забързани разговори шепнешком. Сега вече осъзнаваше, че Шарлот никога не беше го вземала насериозно.

Това му бе станало съвсем ясно тази вечер. След вечеря се беше качил горе да поговори с нея. За негова изненада, Люси веднага го беше пуснала да я види. Шарлот гледаше телевизия и хапваше от обилната вечеря, подредена на подноса. Изглеждаше в отлично разположение на духа и съвсем не приличаше на жена на ръба на нервна криза.

Когато я попита защо не му се е обаждала от няколко седмици, тя го изгледа с любопитство и отговори:

— Защо трябваше да ти се обаждам? Всичко между нас е свършено. Мислех, че си разбрал.

— Не бях го разбрал, Чарли.

— Е, Рики, трябвало е да се сетиш. — Думите й прозвучаха рязко, почти жестоко и той осъзна какъв голям глупак е бил да повярва, че тя някога го е обичала. Шарлот просто е скучаела и той се бе оказал наблизо.

Радваше се, че в живота му се беше появила Катлийн. Това, че я имаше, намали болката му по Шарлот и даваше център на живота му. Тя беше някой, когото да обича и беше свободна. Можеше да се среща с нея когато поиска.

Не беше влюбен в Катлийн, поне засега не. Но знаеше, че е много възможно това да стане.

Таксито спря пред нейния блок. Катлийн се измъкна, но когато Рик понечи да я последва, го спря.

— Не тази вечер, Рик. Боя се, че промених решението си. Наистина съм изтощена. Ще идваш ли на работа, утре?

— Да — отвърна той мрачно. — Трябва да говоря със Сам. Да си подам оставката.

— Разбира се — кимна Катлийн. — Е, тогава ще се видим. — Тя затвори вратата на колата и нехайно му помаха, тръгвайки към апартамента си.

Рик даде адреса си на шофьора и въздъхна дълбоко.

— Жени — изсумтя шофьорът. — Могат да те подлудят, нали?

— Аха, така си е.

Рик отново въздъхна и затвори очи. Изведнъж почувства, че ужасно го боли глава.

Дали всички жени бяха толкова непредсказуеми, зачуди се той. Или просто той имаше способност да привлича онези, които бяха?