Мередит Рич
Предпазлива оферта (4)

Глава четвърта

— Добре, мамо, радвам се, че си поговорихме, но трябва да тръгвам — каза разсеяно Едгар Дж. Шулц в телефонната слушалка и се загледа насреща в пейзажа на Долен Манхатън, който се откриваше пред погледа му от аскетичния офис на тридесет и петия етаж. Мисълта му вече беше заета с предстоящите разговори. Накрая добави, като че ли току-що му беше хрумнало:

— Приятно прекарване на тържеството.

— Еди, иска ми се и ти да дойдеш — провлече Мойра Шулц с напевния си луизиански говор. — Ще бъде направо великолепно. Украсили са балната зала в клуба с хиляди гардении и невероятно красиви яркочервени рози в тон с тоалета ми. Единственият проблем е, че просто не ми се вярва, че това е златната ни сватба. Не е честно, дето времето лети толкова бързо. Не се чувствам стара. Надявам се, че смяташ да ни подариш нещо златно, а Еди? — пошегува се тя.

— Разбира се, мамо. Линдзи вече е избрала подаръка. Слушай, ще ти се обадя пак…

— И Сам и Крейг ще бъдат тук — прекъсна го тя с мелодичния си малко превзет глас. Баща ти толкова ще се зарадва, ако пак се събере цялото семейство.

— Искаш да кажеш, че ти ще се зарадваш, мамо. На татко изобщо не му пука.

— Еди, знаеш, че не обичам да говориш така. Понякога си наистина отвратителен. — Сега в гласа й се долавяха плачливи нотки. — Баща ти ви обича, всички ви. Само че никога не е умеел да го показва. Някои хора просто са устроени така. Защо не дойдете с Линдзи да го изненадате? Моля те!

— И дума не може да става, мамо. Съжалявам. В момента работя по една сделка и изобщо не мога да напускам града.

Чудеше се защо просто не го остави на мира. Той и двамата му братя бяха поели в различни посоки още преди няколко години. Майка му, обаче, не искаше да повярва, че той не си говори с никой друг от семейството. Тя изглежда отказваше да признае, че в нейното семейство нещо не е наред.

Но Мойра Шулц не знаеше истината и никога нямаше да я научи:

— Скъпи, братята ти също работят по някакви сделки. Но не са твърде заети, за да дойдат да ни видят.

— Хм, с какво се занимава Сам напоследък?

Майка му беше истински извор на информация.

— Някаква търговска верига. Как ли се казваше? Божичко, паметта ми изневерява. Нали знаеш, онези, чийто център е в Чикаго. Но Сам още не ги е купил. Само го обмисля.

— Монро. — Ед веднага се досети за коя търговска верига става дума. Той самият си бе мислил да я купи. По дяволите! — Слушай, мамо, ще ти се обадя. Чао.

Затвори, без да изчака отговор.

Въпреки разпространеното схващане за пълните хора, Едгар Шулц беше в отвратително свадливо настроение и това, което току-що бе чул, не го оправи. Защо близнаците винаги ги привличаха едни и същи неща? Странно, как неговият брат близнак Сам бе намислил да купува веригата магазини Монро точно когато той самият можеше да я купи преди седмици. Едгар беше бесен. Първокласният му екип съветници го бяха убедили, че не си заслужава да се занимава сериозно с Монро лимитед. Щяха да хвърчат глави.

Някога двамата със Сам, заедно с по-малкия им брат Крейг, биха оскубали перцата на веригата Монро и биха отпразнували успеха си с пътуване до Шотландия, за да поиграят голф. Допреди две години тримата братя Шулц от Ню Орлиънс бяха всеизвестни с това, че правят невероятни сделки и работят по принципа Един за всички, всички за един. После бе настъпил разрив и Едгар се беше преместил да живее и работи в Ню Йорк. Сега приближените му добре знаеха, че не бива дори да споменават имената на братята му.

Никой извън семейството не знаеше защо Едгар Шулц е прекратил всякакви отношения с братята си. Той никога не обсъждаше този въпрос, братята му също. Това си е лично наша работа — бе казал всеки от тях на приятелите си, деловите си партньори и вечно търсещите сензации журналисти. Дори жената на Едгар, дизайнерката Линдзи Мартин, не беше наясно за истинската причина за разрива.

Шулц избута инвалидната си количка до вратата и изрева на помощника си Скин Нелсън да дойде. Служеше си с вътрешния телефон само когато бе в добро настроение. Когато беше ядосан, обичаше да чува как гласът му отеква в елегантните офиси на Шулц ентърпрайсиз на Уолстрийт. Доставяше му някакво удовлетворение да усети, че гневът му може да добие толкова осезаем заглъхващ израз.

Наскоро Шулц беше счупил крака си на няколко места в резултат на злополука на паркинга на Таконик, в която участваха неговото ферари и един елен. Трябваше да стои в гипс още две седмици, а после да се подложи на продължителна физиотерапия. Фактът, че беше прикован в инвалидна количка, никак не беше смекчил нрава му през последния месец.

— Тук съм, Ед. — Скип Нелсън се втурна в стаята. Беше свикнал с яростните изблици на шефа си. — Какво има?

Шулц му предаде накратко разговора и продължи гневната си тирада:

— И знаеш ли кое всъщност ме вбесява? Че трябваше да науча за това от майка си, по дяволите! Защо ли плащам на половин Америка, когато всички са глухи и слепи и толкова тъпи? Виждам, че ще се наложат доста преоценки.

Нелсън слушаше, без да го прекъсва, защото знаеше, че на този етап би било безсмислено. След минута-две щяха да му наредят да събере ударната група за дълго съвещание в луксозния мансарден апартамент на Шулц на Пето авеню.

— Е добре, знаеш какво трябва да правиш — приключи Шулц. — И ако някой се появи в апартамента ми дори секунда след осем, ще го изпратя на тръстиката.

Това, разбира се, беше евфемизъм, но никой от служителите на Шулц не напредваше много в йерархията, след като веднъж Едгар Шулц го беше зарязал.

Вътрешният телефон иззвъня.

— Обади се — нареди Шулц.

— Съжалявам, че ви прекъсвам — чу се плътният, пресипнал от цигарите глас на Мод Уинстън. Тя беше дългогодишна секретарка на Шулц и се беше преместила заедно с него от Нови Орлеан. — Мистър Уелш е тук за срещата. Какво да му кажа?

Шулц погледна към Нелсън:

— Кой беше Уелш?

— Джереми Уелш, президентът на Ковингтън интернешънъл — уточни на секундата Нелсън. — Срещнали сте се на игрището за голф в Огъста някъде през март. Говорили сте да се срещнете и да обсъдите това-онова. Записал съм си.

— Да, спомням си. Това беше преди месеци. Сега сме края на юни. Защо се обажда чак сега?

Скип Нелсън вдигна рамене и се усмихна.

— Добре, Мод — изръмжа Шулц в слушалката. — Предложи му кафе в библиотеката. След малко ще дойда. Скип, къде, по дяволите, е папката на Ковингтън!

Нелсън се приближи до бюрото на Шулц и вдигна папката, която беше оставил там по-рано сутринта.

— Ето я — подаде я той на шефа си.

Шулц грабна папката и я прелисти набързо:

— Добре, с какво можем да обработим този човек в случай на нужда?

— Ами, живее сам… наскоро се е развел. Мога да се обадя. Може би, би желал компания по време на престоя си в Манхатън.

Шулц кимна:

— Скип, ти си най-добрият сводник, който съм наемал някога. Заеми се с това. И ме откарай в библиотеката. Болят ме проклетите ръце.

 

 

Завърнал се в Атланта след срещата си с Едгар Шулц, Джереми С. Уелш беше в доста бодро настроение. Нещата бяха потръгнали. Нищо сигурно, но… Все пак беше някакво начало.

Той стоеше прав пред огледалото в облицованата с черен и бял мрамор баня, която беше свързана с офиса му, и си тананикаше Всичко върви по вода, докато внимателно прокарваше ножчето около бенката на лявата си буза. Беше съвсем обичайна за Ковингтън интернешънъл сутрин. Както винаги, беше пробягал петте мили от дома си до офиса и бе пристигнал преди шест часа. Взе душ и облече деловия си костюм, после наля чаша кафе без кофеин, приготвено на автомата, и изяде кофичка плодово кисело мляко, каквото секретарката му редовно зареждаше в хладилния бар шкаф. Едва тогава Уелш започна работния си ден. Имаше доста неща да свърши, преди да се зареди безкрайният поток от срещи и телефонни разговори.

Уелш използваше сутрешното затишие и за да работи по специални проекти, начинания, които не влизаха в служебните му задължения като най-младия президент на Ковингтън.

Джереми Уелш беше работил здраво през целия си живот, но едва след развода си преди десет месеца бе станал отявлен работохолик. Разводът го бе накарал да осъзнае, че се различава от повечето мъже. Нямаше нужда от съпруга, за да се чувства пълноценен или за да го прави уважаван гражданин на обществото като цяло. Бракът сякаш дори бе намалявал творческите му сили и енергичността му. И въпреки че бе прекарвал толкова време с нея, жена му Нанси все се бе оплаквала, че не е достатъчно. Уелш отдавна бе разбрал, че за жените никога нищо не беше достатъчно.

Понякога обаче тя му липсваше. Всъщност не самата Нанси, а това да го чака жена, когато се прибира вечер вкъщи. Но като цяло през последните месеци Уелш се беше убедил отново, че жените са свързани с много текущи разходи при ниска печалба. Може би трябваше да наеме икономка, възрастна жена, която да му готви здравословно и да се грижи за домашния уют. Да, ето какво му трябваше. Той надраска бележка на секретарката си, Нора, да му намери подходяща жена, по възможност англичанка и над петдесет и пет годишна.

В Атланта имаше много елегантни и привлекателни жени, с които можеше да излиза, не това беше проблемът. Уелш обичаше жените, нали бе израснал с пет сестри. И точно защото бе прекарал толкова време със сестрите си, смяташе, че доста добре познава другия пол. Знаеше, че дори и да твърдят обратното, почти всички жени търсят постоянна връзка.

Джереми Уелш не желаеше да се обвързва вече с никого.

На тридесет и осем години, той усещаше, че вече бе време да се погрижи за себе си. В края на краищата, беше го заслужил, дори повече от мнозина други. Животът му досега съвсем не беше лесен.

Бащата на Уелш бе прострелян и ранен смъртоносно от неизвестен ловец, когато Джереми беше на осем години. След това той, майка му и сестрите му дълго не можаха да дойдат на себе си както психически, така и финансово. Тери Уелш бе притежавал голямо ателие за химическо чистене в Алънтаун, Пенсилвания, и бизнесът му бе вървял сравнително добре. В неразборията след смъртта му убедиха Маргарет Уелш да продаде бизнеса на, както Джереми установи много по-късно, смешно ниска цена.

Паричните проблеми, които тровеха живота му на младини, и ролята, която му бе наложена като единствен мъж в цяла къща жени, безспорно бяха повлияли дълбоко на Уелш. Той твърде рано бе разбрал точния смисъл на думата отговорност. Всички казваха на майка му, че има късмет с такъв работлив син. В гимназията бе успял да влезе в отборите по футбол и бейзбол, но след състезанията винаги отиваше да свърши нещо, което майка му бе поръчала, или бързаше за някоя почасова работа.

През всички тези години преди да спечели пълна стипендия от Университета в Пенсилвания и да напусне завинаги дома, Джереми бе носил в сърцето си силен, но дълбоко стаен гняв. Този гняв го бе подтиквал да се изявява както в учението, така и в спорта като гимназист. Сега, години по-късно, този гняв все още живееше в него и го тласкаше напред в бизнеса. Джереми вярваше, че в това е вътрешната му сила, макар и да не бе споделял с никого това си убеждение.

Джереми никога не бе успял да прости на баща си, че е умрял и го е оставил да се разправя с всички тези жени. Не бе простил и на безотговорния ловец, който бе избягал от мястото на злополуката.

През цялата си младост в Алънтаун той бе вървял по улиците, вглеждайки се в лицата на минувачите, търсейки онзи, който бе убил баща му. Този дългогодишен навик го караше да вярва, че се е научил да вижда в душите на хората. Можеше да разбере как живеят от израженията по лицата им, от начина, по който се обличаха и вървяха, от стойката и погледа им. Умееше да открива дали са уязвими или разочаровани. Смяташе, че прекрасно разбира човешката природа.

Не че Джереми се замисляше пряко над тези неща. Гневът му го разяждаше отвътре, но в ежедневните си взаимоотношения с повечето хора той беше въплъщение на сърдечност. Имаше непринуден смях и живо чувство за хумор, бе любезен и привлекателен, с което печелеше сърцата не само на жените, но и на сътрудниците си.

Джереми Уелш беше известен с това, че запазва самообладание и в най-изнервящите ситуации. Колегите му го наричаха с умиление Миротворецът и високо ценяха способността му да успокои и най-стръвните лешояди в залата за съвещания. Това бе амплоато, което си бе избрал, след като години наред се бе старал да намери онова държане, което да го направи незаменим за шефовете му.

При него всичко бе станало постепенно, успехът съвсем не бе дошъл за една нощ. Работил бе здраво в много фирми в Средния запад, пробивайки си път от търговския отдел до връзки с обществеността, от среден ръководител до върха. Фирмите, където бе попадал преди Ковингтън, бяха все средни по ранг предприятия, съвсем обикновени производители на неща като чистачки за коли, части за самолети, моторни резачки, масло за двигатели. Но той бе научил по нещо във всяка от тях.

Когато се срещна с Рандолф Т. Пинкни, тогавашният президент, а понастоящем изпълнителен директор на Ковингтън интернешънъл, той разбра, че усилията и старанието му ще бъдат възнаградени. Рандолф Пинкни беше проницателен бизнесмен и веднага разбра, че Джереми има заложби. Видя, че талантът му се пропилява в производството на масло. Пинкни го назначи на работа веднага, наблюдаваше го отблизо и стана нещо като негов баща и ментор.

Това беше преди пет години. Оттогава Ковингтън се бе разраснал доста. Мнозина смятаха, че се е разраснал прекомерно, макар Джереми да даваше нарочно двузначни отговори, когато се повдигнеше тази тема.

Разрастването бе започнало при предишния изпълнителен директор, Ковингтън М. Хилиърд, пра праплеменник на основателя на фирмата, Езра Ковингтън. Коуви Хилиърд бе замислил диверсификацията на Ковингтън, за да отвлече вниманието на потребителите от основния образ на фирмата като производител на хартиени изделия. Имаха висящи съдебни дела за замърсяване на околната среда и по-точно на водите, замърсявани от избелването на целулозата в хартиените фабрики. Страничен продукт на този производствен процес беше карциногенният химикал диоксин.

Ето защо Коуви Хилиърд бе решил да закупи фирми, които произвеждаха полезни или поне приятни продукти като супи, закуски, сода, шоколади и филми. Фирмата се бе разширила и в Европа чрез сливане с Николсон лимитед в Лондон. Посред тази офанзива, обаче, Коуви Хилиърд получи остър сърдечен пристъп и бе принуден да се пенсионира по здравословни причини. Макар все още да беше член на управителния съвет, напоследък Коуви съвсем бе загубил жизнеността си и рядко идваше на заседанията.

Останалите ръководители трябваше да се оправят с последиците от бързото разрастване при Хилиърд. Джереми, който стана президент, когато Рандолф Пинкни зае поста изпълнителен директор, пое основната тежест и отговорност. В началото бе доста възбуждащо. Но разширението на Ковингтън доведе до по-малко автономни права и наложи повече бюрокрация. Сега Джереми копнееше да разполага с достатъчно власт, за да обедини отново фирмата и да я централизира.

Напоследък дори Рандолф Пинкни не изглеждаше загрижен за Ковингтън. Далечен родственик на фамилията, основала фирмата, Пинкни цял живот бе работил за любимата си Ковингтън. Постепенно, обаче, конгломератът бе изгубил своята идентичност, а Пинкни — онова, което даваше смисъл на живота му. Сега той прекарваше по-голяма част от времето си на игрището за голф.

Въпреки че намалелият интерес на Пинкни към работата даваше на Джереми повече правомощия, той бе започнал да изпитва чувството, че е взел да мухлясва в Ковингтън интернешънъл. Беше вече президент на фирмата и не би могъл да напредне повече. Пинкни беше на петдесет и пет и нямаше намерение да слезе от поста си в някакво обозримо бъдеще, поне не доброволно. Време беше нещата да се променят, дори насила, ако се налага.

Личният му телефон иззвъня. Джереми погледна към сребърния часовник на бюрото си в стил арт деко^[1]. Още нямаше седем часа. Той вдигна слушалката:

— Джереми Уелш на телефона.

— Джери, приятелю, как я караш? — Брус Райнхарт нямаше нужда да се представя, тъй като той и Уелш често разговаряха през седмицата. Райнхарт беше един от правните съветници на корпорацията Ковингтън, но той консултираше Джереми и по лични дела. Понякога двамата завършваха работния ден на чашка, преди всеки да се прибере у дома си.

— Вече си на работа? — учуди се Джереми.

— Не, още съм вкъщи. Наложи се да правят на Ани спешна операция на апендикса посред нощ. Ели е в болницата с нея. Аз трябва да закарам момчетата на детска градина. Разбира се, бавачката тъкмо тази седмица си взе отпуск. Не е ли изумително как те сякаш предусещат подобни неща.

— Аха — засмя се Джереми. — Как е Ани?

— Добре. Още е замаяна. На мен обаче денят ми се стъжни от всичко това. Обаждам се да ти напомня, че снаха ми идва от Лос Анжелис, за да се срещне с вашите представители.

Джереми погледна в бележника си:

— Как се казваше?

— Шийла Локууд. Фирмата й се казва ВИП. Не е голяма, но са подобрили страхотно имиджа на някои корпорации.

— Спомням си. — Джереми огради името на Шийла с молив. Но за какво става дума?

— Знаеш, че би трябвало да се повдигне имиджът на Ковингтън. Така фирмата ще изглежда по-централизирана и по-привлекателна при по-нататъшния развой на нещата. Това ще се хареса на акционерите. По дяволите, може дори да се хареса на Коуви Хилиърд.

— Може би. Но все пак не съм убеден. И защо е тази семейственост? Защо не наемем някой истински спец от Ню Йорк да ни лъсне фасадата?

— ВИП ще хвърлят всички сили в тази работа. Ще получите повече за парите си.

— Да, чувам те, но не мога нищо да ти обещая. Ще наема дамата, ако си знае работата, а не защото е сестра на жена ти. Чакай малко… такава ли е работата? Искаш да угодиш на жена си?

— Шийла наистина е добра, Джери! Виждал съм проектите им. Имат нетрадиционен подход.

— Добре, добре. Спокойно, приятел. Все още не съм наясно ти какво печелиш от това?

— Нищичко, уверявам те.

— Защо ли не ти вярвам?

— Това е въпрос на стратегия, човече. Ковингтън се нуждае от това — увери го Райнхарт сериозно.

— Защо ли не мога да ти повярвам, Брус? Как изглежда дамата?

— Никак не прилича на Ели, повярвай ми.

Джереми се усмихна. Значи Брус бе решил да сваля снаха си:

— Тя омъжена ли е?

— Не точно, обаче има дете. Тя е от новия тип самотни майки.

— Значи, ако ми харесва, не възразяваш, така ли?

— О, по дяволите! Стой по-далеч от нея. На едно бюро разстояние.

— Знаеш ли, Брус, направо ме смайваш. Имаш ли вече нещо с нея? Затова ли искаш да я докараш в Атланта?

Райнхарт се засмя, но не каза нищо.

— Играеш си с огъня, мой човек. А аз нищо не обещавам. Дамата трябва да докаже, че си знае работата.

— Добра е.

— Ще видим. — Джереми се зачуди дали Брус говори от собствен опит. — Ще се чуем по-късно.

Джереми затвори и се замисли над разговора. Брус Райнхарт беше умен адвокат, изкусен адвокат, но имаше склонност да фамилиарничи твърде много. Понякога се държеше така, сякаш заедно управляваха Ковингтън и Джереми ужасно се дразнеше от това.

Все пак, какво би изгубил, ако даде работа на снаха му? Така със сигурност щеше да угоди на Брус.

От друга страна, имаше ли действително желание да угажда на Брус? Нямаше ли да е по-добре да го извади от равновесие? Дали не беше дошъл моментът да му покаже кой командва?

Уелш взе решение. Ще присъства на събранието, а после ще смачка фасона на снахата, независимо колко е добра. Ще я изстреля обратно в Лос Анджелис, откъдето бе дошла, и след това ще каже на Брус, че Шийла Локууд не е направила необходимото впечатление. Това щеше да свие юздите на Брус и да го излекува от прекомерната му самоувереност.

В края на краищата, ставаше дума за бизнес, а бизнесът бе въпрос на пробивност и оцеляване на по-силния. Джереми Уелш имаше големи планове за бъдещето. Нуждаеше се от помощта на Брус Райнхарт, но все пак беше важно Брус да разбере кой е шефът.

Просто нямаше друг начин.