Барбара Тейлър Брадфорд
Нейните собствени правила (9)

Глава 8

Беше сива и мрачна сутрин, когато Мередит и Патси потеглиха от хотел „Кларидж“. Оловносивото небе предвещаваше дъжд и докато стигнат до магистралата и се насочат на север, вече валеше проливно.

Мередит се облегна на седалката и се заслуша разсеяно в радиото, заета с мислите си. След малко затвори очи и задряма, унесена от топлината в колата и музиката по радиото.

— Поспи, ако искаш — предложи Патси, като я погледна бързо и отново се съсредоточи в пътя. — Нямам нищо против, а и не е задължително да говорим, ако си уморена.

— Не, съвсем добре съм — отвърна Мередит, като отвори очи и се поизправи. — Въпреки че прекарах нощта на канапето, успях да си почина.

— Защо спа на канапето?

— В един сутринта бях още будна, затова реших да стана. Очевидно по-късно съм заспала на канапето.

— Надявам се, че не си била будна заради тревоги по Рийд Джеймисън — каза Патси и й хвърли загрижен поглед.

— Не, разбира се.

— Добре. Той определено не заслужава да се тревожиш за него.

— Съгласна съм, а и много се радвам, че му обясних какво чувствам, Патси — усмихна се Мередит. — Вероятно това беше първият път, когато успях напълно да привлека вниманието му.

— Какво искаш да кажеш?

— Винаги съм смятала, че Рийд не слуша онова, което му казвам. Струваше ми се, че бе прекалено зает да формулира собствения си отговор, за да може да се замисли над смисъла на думите ми.

— Много хора страдат от подобен недостатък — промърмори Патси. — Сигурно са твърде самовлюбени. Но пък сякаш никой не слуша истински напоследък. Освен теб. Ти си най-добрият слушател, когото познавам.

Научих това от Амелия. Тя ми показа колко важно е да слушаш. Винаги казваше, че няма да научиш нищо, ако само ти говориш. И беше съвсем права. Всъщност беше права за всичко. Научи ме на страшно много неща. — Мередит замълча за момент, после добави: — Амелия беше най-забележителната жена, която някога съм срещала.

— Съжалявам, че не я познавах — замислено произнесе Патси. — Странно е, че я споменаваш тази сутрин. Снощи и аз се сетих за нея. Мислех си какво огромно значение имаше Амелия и за моя и за твоя живот. Е, не пряко за моя, но покрай теб. Ако Джон Рафаелсън не беше неин адвокат, а после твой, ти никога нямаше да се запознаеш с брат му, който беше един от най-близките приятели на баща ми, и следователно ние с теб също нямаше да се срещнем.

Мередит се усмихна.

— Вярно е. Жалко, че не познаваше Амелия. Беше невероятна — въздъхна тя. — Ако беше жива, сега щеше да е само на шестдесет и две години. Нямаше да е прекалено стара.

— А Джак? Той на колко щеше да бъде?

— Беше четири години по-млад от Амелия, така че щеше да е на петдесет и осем. Всъщност щеше да ги навърши в края на този месец.

— Наистина е тъжно, че са починали толкова млади.

— Да… Амелия се помъчи да преодолее болката след смъртта на Джак, но светлината в очите й бе угаснала. Накрая просто се предаде. Винаги съм вярвала, че умря от разбито сърце, ако това е възможно.

— О, мисля, че е възможно. Смятам, че и с майка ми стана така. Тя почина много скоро след смъртта на баща ми. Загуби интерес към живота, след като той си отиде. Всъщност доста време, след като мама умря, научих от леля ми, че тя вечно повтаряла: „Искам да отида при Уинстън“. Беше спряла да яде… е, ядеше съвсем малко, просто нямаше апетит. Сякаш бе взела решение да умре.

— Нещо подобно стана и с Амелия, макар да живя цяла година след смъртта на Джак. Но това не е чак толкова изненадващо, ако се замислиш. Хората, които живеят заедно дълго време, стават толкова зависими един от друг, че когато единият внезапно си отиде, другият просто не може да го понесе.

— Да. Чувстват се самотни, а самотата е доста непоносимо състояние.

— Веднъж Амелия спомена същото. Каза, че самотата била друг вид смърт. Тя много ме обичаше, обичаше и Кет, но Джак бе светлината на живота й. Без него животът й вече нямаше смисъл. Казвала ли съм ти, че са се познавали още от детските си години?

— Не, не си. Заедно ли са израснали?

— Почти. Нейните родители имали вила в Корнуол Бридж, недалеч от Сребърното езеро, и били приятели на семейство Силвър. Джак и Амелия се запознали като деца. Амелия била на четиринадесет, а Джак — на десет. Станали неразделни приятели. И двамата нямали братя и сестри, нито братовчеди. Джак вечно повтарял, че ще се ожени за нея, когато пораснат. А тя се смеела и казвала, че не може да се омъжи за по-млад мъж. Но когато били на около двадесет все пак се оженили. После станало нещастието с Амелия. Колко различен щеше да е животът им, ако тя не бе хвърлена от коня. Но такава била съдбата й… поне тя твърдеше така.

— Какво е имала предвид?

— Точно това, Патси. Амелия казваше, че никой от нас не може да избяга от съдбата си. Все повтаряше: „Каквото е писано, това ще стане.“ Според нея, в онзи майски ден на 1969 съдбата ме е завела на Сребърното езеро. Смяташе, че всеки от нас живее отредения му от съдбата живот. „Предопределено е да седя в тази инвалидна количка, Мери. Не знам защо, но е така“ — казваше ми тя. И твърдо вярваше, че съдбата ме е отвела при тях. А както съм ти казвала хиляди пъти преди, те промениха живота ми, както и аз техния. И за всички нас беше за добро. Дадоха ми любов, топлина и единствения дом, който бях имала дотогава. А аз им дадох нещо, което винаги бяха искали, но им бе липсвало…

— Била си им като сестра. Сестрата, която никой от двамата не е имал.

— Да, и това е вярно. Но всъщност имах предвид, че им дадох Кет. Бебето ми беше не само мое дете, но и тяхно. И те много го обичаха.

— Знам. Помисли си колко щяха да са щастливи, ако можеха да я видят сега. Вече пораснала и чудесна млада жена. Мислиш ли, че ще се сгоди за Кийт?

— Да. При това смятам, че ще стане скоро. Кетрин има страхотни инстинкти и нямаше да ми каже нищо онзи ден, ако не бе сигурна, че Кийт се готви да й направи предложение.

— Надявам се, че ще получа покана за сватбата.

— Не ставай глупава, разбира се, че ще получиш. Кет те обича и никога няма да забрави колко мило се държа с нея през онази година, когато живя в Лондон. А и аз съм ти изключително благодарна за това. Благодарение на теб можех да спя спокойно нощем. Не се тревожех, че дъщеря ми живее в чужда страна.

— Беше ми приятно да се грижа за нея, да бъда по-голямата сестра. В „Сребърното езеро“ ли ще бъде сватбата?

— О, да, сигурна съм. Кет не би искала да я направи никъде другаде. Тя обича „Сребърното езеро“ не по-малко от мен. А и това е идеалното място за сватба. Бланш е страхотно развълнувана. Онзи ден ми говореше за тентите и менюто и несъмнено вече е планирала всичко — от цветята до местата за паркинг. Както и да е, ти ще дойдеш на сватбата и ще отседнеш в моята къща.

— Чудесно. Благодаря ти, Мередит. О, Господи, прекрасно е да си влюбен. Толкова се радвам, че Кет намери подходящия човек. Иска ми се и аз да можех.

— Когато търсиш, никога не срещаш никого — усмихна се Мередит, като отново се облегна на седалката и затвори очи. — А и мъжът невинаги е правилният отговор.

— Вярно е.

Патси се вгледа напред в пътя и изруга тихо. Проливният дъжд биеше силно по предното стъкло и всичко изглеждаше замъглено въпреки чистачките.

— Надявам се това гадно време да се оправи скоро: Ужасно е потискащо.

Искаш ли аз да покарам?

— Не, не, няма нужда. Познавам пътя идеално. Не забравяй, че той води към Северна Англия.

— Любимото ти място.

— Е, поне едно от любимите — усмихна се Патси.

Мередит замълча и се облегна назад.

Приятелката й се съсредоточи върху шофирането.

Духаше силен вятър и навън вероятно бе страшно студено. Пътят внезапно се бе заледил и станал хлъзгав от мразовития дъжд.

Докато караше мълчаливо, Патси се замисли за Mepeдит и отиването й в „Сребърното езеро“ преди години и как то бе променило живота й за една нощ. Каква невероятна история! Знаеше, че Мередит бързо бе станала незаменима за Амелия, а постепенно и Джак бе започнал да разчита на нея, бе я научил как да управлява хотела, както и на всичко друго, свързано с бизнеса. Да, Мередит й бе разказвала много неща за живота си със семейство Силвър, но не и за по-ранните си години в Австралия. Всъщност цялото й минало преди отиването в „Сребърното езеро“ бе неизвестно, сякаш то бе друга част от живота й, тайна част, за чието съществуване не биваше да знае никой друг. Патси не възнамеряваше да досажда на приятелката си с въпроси, тъй като уважаваше правото й на личен живот.

Мередит наруши внезапно тишината:

— Може да ти прозвучи странно, но имам чувството, че предпочиташ хотела в Райпън. „Скел Гарт“ е по-добрият от двата, нали?

Патси възкликна учудено:

— Защо казваш подобно нещо?

— Просто знам. Събрах две и две. А и ти харесваш Йоркшир много, това е родното ти място.

— Вече ти казах, че искам ти да прецениш, Мередит, наистина. Не искам да влияя на решението ти.

— Какво не е наред с хотела в Езерната област?

— Нищо. Нали видя снимките?

— Да. Хотелът е великолепен, а също и градините, и гледката. Но все пак нещо не ти харесва. Познавам те.

— Прекалено много възглавници — промърмори Патси.

Мередит се разсмя.

— Е, това вече не мога да го преживея! — каза тя, припомнила си забележката, която бе направила преди половин година, когато оглеждаха друг хотел. — Значи според теб хотелът е прекалено натруфен?

— Нещо такова… много лукс и удобства, кара те да се чувстваш страхотно разглезен. Но въпреки всички красиви дамаски, килими и антики в „Чапла“ няма нищо уникално или различно. Няма нищо асиметрично. А ти винаги си твърдяла, че едно помещение не трябва да е съвсем симетрично, защото точно това го прави интересно.

— Да, придава му особеност и характер. Това са неща, на които винаги сме държали отбеляза Мередит, като погледна приятелката си. — Убедена съм, че не харесваш „Чапла“.

— Не мога да кажа, че не го харесвам — откровено отвърна Патси.

— Защо въобще отиваме там? Защо не отидем направо в Райпън?

— Защото хотелът е чудесен и искам да го видиш. Не е необходимо да се харчат много пари за него, тъй като е бил ремонтиран преди две години. А и гледката е великолепна. Освен това не съм сигурна, че съм права. Наистина искам ти да вземеш решението.

— Добре, ще го направя. Но ти не грешиш често, Патси. Вкусовете ни са доста сходни.