Барбара Тейлър Брадфорд
Нейните собствени правила (8)

Глава 7

Мередит не можа да заспи.

Дълго време се мята и въртя в леглото и накрая стана. Облече плътен вълнен халат и отиде да седне на канапето във всекидневната. Мислите й препускаха лудо.

Не беше дръпнала тежките кадифени завеси и сега лунната светлина проникваше през дантелените пердета. Всичко блестеше в сребристо и стаята изглеждаше невероятно спокойна.

Мередит се облегна на копринените възглавници и се замисли за Рийд. Раздялата им беше ужасно неприятна, но пък от нейна страна бе много глупаво въобще да започва връзка с него. Беше на четиридесет и четири години и трябваше да разсъждава по-разумно.

Колко лош късмет имаше с мъжете. Винаги.

Не, не беше съвсем вярно.

Имаше един мъж. Отдавна. Мъж, който бе идеален за нея. Но беше мъртъв. Умря прекалено млад. Толкова преждевременна смърт.

Да умреш на тридесет и шест беше жестоко, нали?

Безброй пъти Мередит се бе мъчила да открие някакъв скрит смисъл в тази ужасна, ранна смърт, но не бе успяла. Нямаше абсолютно никакъв смисъл.

А тя остана с огромна празнина в душата си.

Разбира се, малката Кет беше при нея, а и Амелия. Те бяха споделили мъката и болката й. Мередит и Амелия бяха тъгували за него безкрайно дълго време. Жените му. Жените, които го бяха обичали.

„Винаги ще го обичам — помисли си Мередит и я заля старата тъга. — О, Джак, защо умря?“ Беше си задавала този въпрос хиляди пъти, но нямаше отговор. През изминалите двадесет и две години не бе намерила такъв.

И колко пъти се бе питала дали някога щеше да срещне друг мъж като Джак. С годините се бе убедила, че това никога няма да се случи, защото мъжете като него бяха твърде малко. А и вече бяха заети. Джак също се бе оженил много млад, едва на двадесет и две. За ученическата си любов — Амелия. Но в един ужасен ден тя била хвърлена от коня си. Тогава била на двадесет и пет и бременна. Загубила бебето и останала инвалид, парализирана и прикована в инвалидна количка. Но Джак я обичаше. Бе споделил с Мередит, че винаги ще обича и цени жена си, и тя го бе разбрала. Мередит също обичаше Амелия, която им бе дала благословията си по своя безмълвен, усмихнат маниер, изпълнен с одобрение и благодарност за тяхната любов и лоялност.

Джак.

Рус, синеок, загорял от слънцето. Толкова бърз и енергичен. Неизчерпаем източник на весели истории, смях и живот. Нищо чудно, че веднага се влюби в него, още първия път, когато го видя.

Беше толкова отдавна.

През май 1969 година.

Мередит бе едва на осемнадесет.

Затвори очи и видя лицето му. Припомни си всички мисли, нахлули в главата й в онзи ден, когато бе омагьосана от погледа му.

Учудващо красиво за мъж лице, с чувствени устни и невероятни очи. Великолепни сини очи, които приличаха на късчета лятно небе.

И сега, толкова години по-късно, Мередит видя ясно онзи майски следобед, Джак, Амелия и себе си. Образите бяха изненадващо ясни и живи.

Годините сякаш се стопиха.

Мередит се върна в миналото.

 

 

— Мога ли да ви помогна? — любезно попита младият мъж, като стана от стъпалото, където седеше, свали слънчевите си очила и я загледа.

Мередит не можеше да откъсне очи от него.

— Търся господин Силвър — изрече, като скочи от колелото си и едва не падна от бързане.

Неочаквано се почувства притеснена от този хубав мъж, облечен небрежно елегантно в сив панталон и тъмносин кашмирен пуловер върху светлосиня риза.

Той тръгна към нея и й протегна ръка.

— Е, намерихте го — каза. — Аз съм господин Силвър.

— Господин Джак Силвър? — все пак попита, докато се ръкуваше с него.

Той кимна.

— Точно така. Единственият господин Силвър, който все още мърда. Останалите са ей там — посочи зад себе си.

Мередит проследи погледа му и видя малко, оградено със стена гробище, вдясно от дърветата.

— Имате си собствено гробище? — попита тя с благоговение.

Мъжът кимна, после на лицето му се изписа любопитство.

— Как мога да ви помогна?

— Дойдох заради обявата във вестника… за администраторка.

— О, да, разбира се. Мога ли да попитам с кого говоря?

— Аз съм Мередит Стратън.

— Е, здравей, Мередит Стратън. Приятно ми е да се запозная с теб — възкликна той и отново протегна ръка. — Наистина много се радвам!

Тя пое ръката му и я разтърси за втори път.

Той не я пусна, а й се усмихна широко, разкривайки равните си зъби, които изглеждаха снежнобели на загорялото му лице.

Мередит му се усмихна в отговор.

Джак се засмя без причина.

Тя се засмя с него, неочаквано очарована от този мъж, когото никога преди не бе виждала.

Все още хванал ръката й, той я поведе към стъпалата, където бе седял.

— Да влезем вътре. Но мисля, че ще се наложи да оставиш транспорта си тук — усмивката не слизаше от лицето му.

Мередит кимна, в очите й затанцуваха весели пламъчета. Тя отдръпна ръката си и подпря колелото на парапета.

— Имаш хубаво колело — каза той.

— Не е мое. Взех го назаем. Това беше единственият начин да стигна дотук.

— Откъде идваш?

— Ню Престън. Живеем над езерото Уорамог — отговори Мередит и спря поглед върху езерото, което се намираше в подножието на тучните ливади и цветните градини. — И вашето е чудесно — промърмори тя.

— Сребърното езеро — каза Джак. — Преди сто години името му било индианско — Уапаконака. Но един от прадедите ми купил тези земи и местните хора нарекли езерото на него^[1]. А това, разбира се, е хотел „Сребърното езеро“, издигнат през 1832 година от същия прапрадядо.

Мередит погледна сградата.

— Чудесна стара къща — отбеляза тя.

— Хайде да влезем вътре. Искам да се запознаеш с Амелия.

В момента, когато влезе в хотела, Мередит разбра, че това е много специално място. Стените бяха боядисани в пастелнорозово, което придаваше топлина на фоайето. Подът беше толкова излъскан, че блестеше като тъмно огледало. Покритият със сложна резба скрин, двата стола с високи облегалки и малкото бюро очевидно бяха антики и изглеждаха ценни дори за неопитното око.

Навсякъде имаше свежи цветя в кристални вази и китайски порцеланови купи. Уханието на мимози, зюмбюли и нарциси се смесваше с аромата на пчелен восък, лимони, изсушени рози и печени ябълки.

Мередит бе възхитена и изпълнена с вълнение и удоволствие, каквито не бе изпитвала преди. Тя стисна палци и се помоли наум да получи работата. Огледа малкото старинно бюро и поставената върху него порцеланова лампа с копринен абажур и си помисли колко прекрасно би било да седи във фоайето като администраторка и да посреща гостите на хотела. Това определено й се струваше по-привлекателно от работата като прислужница или гувернантка, макар да обичаше децата.

Джак я поведе по къс коридор и отвори вратата в края. До бюрото пред прозореца седеше жена и гледаше навън.

— Амелия — каза Джак, — най-после имаме кандидатка за администраторското място.

Жената се обърна бавно и Мередит видя, че тя седеше в инвалидна количка. Сърцето й се сви, когато срещна погледа й. Беше зашеметена от красотата й. Тъмна коса, разделена по средата, се спускаше около сърцевидното й лице. Великолепните високи скули, трапчинката на брадичката и чувствените устни бяха нищо в сравнение с невероятните зелени очи под идеално извитите черни вежди. Това е Скарлет от „Отнесени от вихъра“ — помисли си Мередит.

— Какво ви е? — попита Амелия. — Добре ли сте?

Мередит осъзна, че се е втренчила в нея невъзпитано и възкликна:

— О, да, добре съм. Извинете ме. Толкова грубо се вторачих във вас. — После, поради младостта и прямотата си, Мередит продължи без да се замисли: — Толкова сте красива. Приличате на Вивиан Ли в „Отнесени от вихъра“. Но предполагам, че всички ви го казват.

— Не всички. Благодаря за милия комплимент — с усмивка отговори Амелия и размени развеселен поглед с Джак.

Той се прокашля и заговори:

— Амелия, скъпа, позволи ми да ти представя госпожица Мередит Стратън. Госпожице Стратън, това е жена ми, госпожа Амелия Силвър.

Мередит пое слабата ръка на жената в своята, а после отстъпи назад, все още поразена от невероятната й красота.

— Моля ви, седнете, госпожице Стратън — покани я Амелия. — Настанете се удобно.

— Благодаря ви — отвърна Мередит, като седна и оправи памучната си пола. — Ще се чувствам по-добре, ако ме наричате Мередит, госпожо Силвър. Не съм свикнала с госпожица Стратън.

Красивата уста на Амелия отново се разтегна в усмивка.

— С удоволствие ще ти говоря на ти и на малкото ти име — произнесе любезно.

Джак, който седеше на перваза на прозореца до жена си, се обади:

— Мередит е от Ню Престън. Пристигна оттам с колелото си.

После се обърна към Мередит и попита:

— Но всъщност си от Австралия, нали?

Тя кимна.

— От Сидни. Но как разбрахте? О, да, ужасният ми говор, нали?

— Не е ужасен — намеси се Амелия. — Но имаш лек акцент, който определено е австралийски. Кога дойде да живееш в Кънектикът?

— Миналата година. През юли ще стане точно една година. Дойдох със семейство Полсън. Те са американци. Запознахме се в Сидни. Господин Полсън работи в рекламна агенция. А аз бях тяхна домашна помощничка в Сидни.

— И сега искаш да ги напуснеш. Може ли да попитам защо? — поинтересува се Джак.

— Искам да си сменя работата, господин Силвър. Всъщност е малко по-сложно. Компанията изпраща господин Полсън в Южна Африка. Семейството ще живее в Йоханесбург. Помолиха ме да ги придружа, но не искам. Нямам желание да напускам Кънектикът. Това е най-красивото място, което някога съм виждала.

— Ами семейството ти? Какво мислят родителите ти по въпроса? — с леко учудване попита Амелия. — Предполагам, че предпочитат да се прибереш у дома.

— О, не, няма такова нещо… имам предвид… истината е, че те са мъртви. Загинаха. В катастрофа. Когато бях на десет години — каза Мередит и кимна сякаш на себе си. — Когато бях на десет — повтори тя.

— О, горкото момиче — възкликна Амелия със съчувствие. — Ужасно тъжно. А имаш ли други близки там? Роднини?

— Не, нямам си никого.

— Лошо е да си съвсем сам в света — отбеляза Амелия и се обърна към Джак. — Тъжно е, нали, скъпи?

— Да, много тъжно.

— На колко години си? — попита Амелия и й се усмихна окуражително.

— На осемнадесет. Навърших ги в началото на май.

— Работила ли си някога като администраторка? — намеси се Джак. — Имаш ли някакъв опит в хотелиерската работа?

— Не, но умея да се разбирам с хората. Поне госпожа Полсън твърди така. От две години й помагам да поддържа в ред документацията си. Нали знаете, чекови книжки, домакински сметки и разни такива. Дори ме научи малко на счетоводство. Според нея имам подходящи умения за тази работа, господин Силвър. Можете да й се обадите по всяко време. Тя ми обеща и писмена препоръка, която ще е готова следобед. Мога да ви я донеса довечера, ако искате.

— Това няма да е необходимо — бързо отвърна Амелия, после се обърна към Джак. — Мисля, че веднага би трябвало да поговориш с госпожа Полсън. Нямаш нищо против да й се обадим, докато си още тук, нали, Мередит?

— О, не. А и сега тя си е у дома и събира багажа. Смятам, че дори очаква да й се обадите.

— Какъв е номерът на телефона, Мередит? — попита Джак, като отиде до бюрото и вдигна слушалката.

Тя му го каза и той набра. След секунда вече говореше с госпожа Полсън, или по-точно слушаше и едва успяваше да вметне по някоя дума.

Амелия седеше спокойно и чакаше разговорът да свърши.

Мередит стисна ръце в скута си, внезапно притеснена и уплашена. Макар да знаеше, че госпожа Полсън щеше да каже само добри неща за нея, не можеше да овладее безпокойството си. Тази работа беше много важна за нея.

Най-после Джак затвори и се обърна към Мередит:

— Госпожа Полсън не може да те нахвали. Твърди, че си умно момиче, съвестно, честно и трудолюбиво. Каза, че много добре си се грижила за децата й.

Мередит почувства облекчение, усмихна се и погледна Амелия.

— Чудесно е, че госпожа Полсън има толкова високо мнение за теб — изрече тя.

— Да. А и тя каза, че ще дойде да се запознае с вас — побърза да каже Мередит.

Джак отиде до канапето пред прозореца, седна и погледна Амелия.

— Е, да продължим. Госпожа Полсън съжалява, че губи Мередит, но разбира желанието й да остане в Кънектикът. А и мисли, че Мередит бездруго е създадена за по-добри неща. — После се обърна към Мередит и добави: — Тя твърди, че си била страхотна с децата и те много те обичали.

— Аз също ги обичам — потвърди Мередит. — И много ще ми липсват, но не искам да замина за Южна Африка.

— Не мога да те виня, че искаш да останеш в Кънектикът — промърмори Амелия. — Тук наистина е прекрасно. Кога ще можеш да започнеш?

— Следващата седмица — отговори Мередит, като хвърли бърз поглед от Амелия към Джак. — Това означава ли, че получавам работата?

— Да — отговори Амелия. — Препоръките на госпожа Полсън са чудесни и достатъчно добри за нас. Не мисля, че ще намерим по-подходяща от теб. Нали, Джак?

— Така е, съгласен съм. Но все пак има един дребен проблем.

— Какъв, скъпи?

— Къде ще живее Мередит?

Изненадана от тези думи, Мередит изгледа с недоумение семейство Силвър.

— Тук в хотела! — извика тя. — В обявата пишеше, че са осигурени храна и квартира. В противен случай нямаше да кандидатствам. Госпожа Полсън бе най-доволна от това, че ще живея тук с вас и няма да съм съвсем сама.

— Имаме една стая, но тя е горе на тавана — обясни й Джак. — И не е много удобна. Икономката заема хубавата спалня. Честно казано, не сме много добре със стаите за персонала.

— Нямам нищо против тавана — бързо каза Мередит, уплашена, че работата ще й се изплъзне. — Наистина нямам.

— Надявахме се да намерим администраторка, която живее наблизо и може да идва всеки ден — усмихна се Амелия. — Но не се появи кандидатка, макар че обявата е от седмици — добави тя и погледна Джак въпросително. — Вероятно можем да направим тавана по-представителен, скъпи. Да го боядисаме и да сложим тапети, както и хубави мебели, за да го поукрасим. А и да не забравяме, че помещението е доста просторно.

— Не знам… — започна Джак, но спря, когато забеляза разочарования поглед на Мередит.

Внезапно взе решение и скочи.

— Нека да ти покажа стаята — предложи той и се обърна към жена си. — Мисля, че трябва да оставим Мередит сама да реши. Да чуем какво мисли за нея.

— Прав си, скъпи. Хайде, Мередит, последвай Джак. Той ще те заведе до тавана.

След няколко минути Мередит и Джак стояха под гредите на таванското помещение. Мередит забеляза с облекчение, че имаше два големи прозореца и стаята бе доста просторна, както бе казала Амелия. Огледа внимателно всичко, после каза на Джак:

— Харесва ми. Стаята е много приятна. Скоро ще я направя да изглежда още по-добре. Не се тревожете, тук е чудесно за мен.

Джак кимна и двамата се върнаха обратно долу.

— Е, какво мислиш, скъпа? — попита я Амелия, като вдигна вежди въпросително.

— Стаята ми хареса, госпожо Силвър, и ще ми свърши чудесна работа. Ще я направя още по-удобна. Искате ли да започна следващата седмица?

— Ако можеш. Наистина очаквам с нетърпение идването ти тук, Мередит.

— Аз също. Ще донеса и писмената препоръка.

— Щом настояваш. Довиждане засега — сбогува се Амелия и придвижи количката си към бюрото. — Налага се да се върна към тази досадна документация, която ме тормози цяла сутрин.

Джак и Мередит излязоха на предната тераса и той я придружи надолу по стълбите.

— Хотелът не е оживен в момента — сподели, — но след около седмица ще бъде. Кой ден можеш да дойдеш?

— Понеделник. Само след четири дни. Удобно ли ще ви бъде, господин Силвър?

— О, да. Ще свалиш тежко бреме от плещите ми и ще мога да се заема с другите задачи, които засега сме прехвърлили на Пит О’Брайън. Той е управител на имота и е претрупан с работа. А и Амелия ще се радва, когато се пренесеш тук. Тя се изморява ужасно от време на време. Но досега всичките ми опити да й намеря помощник излизаха безуспешни.

Мередит кимна, изпълнена със съчувствие към семейство Силвър.

— Сигурно е трудно, но не се тревожете, господин Силвър, аз ще й помагам с документацията. Наистина ще ми е приятно да го правя в свободното си време — увери го тя и като го погледна колебливо, попита меко: — Какво се е случило с госпожа Силвър? Защо е в инвалидна количка?

— Амелия пострада при езда преди единадесет години. Гръбнакът й е счупен. Оттогава е парализирана от кръста надолу.

— Ужасно! Наистина съжалявам. Тя е толкова красива.

— Да, така е. И не само на външен вид. Изключително добър човек е. Най-добрият, когото познавам. Смела, търпелива…

Последва кратко мълчание, което Мередит наруши:

— Благодаря, че ми дадохте работата. Няма да ви проваля. Ще се трудя усърдно.

— Сигурен съм, че ще го направиш.

Мередит стигна до колелото си, но внезапно се завъртя и се загледа в езерото, което се виждаше сред дърветата и проблясваше на следобедното слънце.

— Има ли много птици и животни около водата? — най-после попита тя с глас, изпълнен със странен копнеж.

— О, да, и то през цялата година. Вероятно и сега има ята птици. Патици. Канадски гъски. Искаш ли да отидем и да видиш?

Мередит кимна, хвана колелото и го забута напред. Докато вървяха, Джак попита:

— Обичаш ли да караш колело?

— Понякога. Защо?

— Имам колело и често карам из имота. Не мога да претендирам, че съм покрил всичките сто и петдесет акра, но поне положих усилия да го направя. Тук могат да се видят доста интересни неща.

— Мястото е доста голямо, нали?

— Да, но не колкото някои имения в Австралия.

Мередит се засмя.

— Единствената част от Австралия, която познавам, е Сидни.

Джак сви рамене.

— Но страната наистина е голяма.

— Така е. А тази земя ваша ли е, господин Силвър?

— Да. Прапрадядо ми Адам Силвър и жена му Ангарад я купили през 1832 година, както ти казах. Построили странноприемницата, къщата до нея, където сега живеем ние с Амелия, и още няколко малки сгради. И, разбира се, семейството управлява странноприемницата още от онези дни.

— Семейна традиция — възхитено отбеляза Мередит.

Джак кимна.

Двамата продължиха напред по широката пътека, която минаваше през зелени морави и цветни градини и стигаше до ръба на езерото.

— Знам, че се нарича Сребърното езеро, заради вашето име, но наистина е сребърно. И е толкова спокойно.

Мередит се облегна на колелото и заслони очите си с ръка.

— Откак се помня, винаги обичам да съм близо до вода — сподели тя. — Не знам защо, но ме кара да се чувствам… — замълча, тъй като не можа да намери подходящи думи.

— Как те кара да се чувстваш, Мередит?

— Не съм сигурна. Никога не съм успявала да определя това чувство.

— Щастлива? Доволна? В безопасност? Със сигурност е нещо приятно, иначе нямаше да обичаш да си близо до вода.

— Вярно е. Предполагам, че изпитвам всички чувства, които споменахте. Но понякога се чувствам и тъжна, сякаш съм загубила нещо ценно и водата ми напомня за него.

Джак не отговори, само я погледна внимателно, преди да насочи очи към езерото. Внезапно той махна с ръка и извика развълнувано:

— Виж! Ей там! Това е синята чапла, която идва тук всяка пролет. Отлита след няколко дни и рядко се връща при езерото преди следващата пролет. Но е великолепна и съм сигурен, че е същата птица.

— Колко странно. Не мога да разбера защо отлита. Ако бях птица, никога нямаше да искам да напусна Сребърното езеро. Бих живяла тук завинаги — толкова е красиво.

Джак Силвър я погледна, трогнат от последните й думи.

Мередит срещна очите му и се изненада от напрежението в тях. Взорът му не слизаше от лицето й и в него се четеше нещо, което тя не разбираше. А после откри, че не може да отмести поглед от тези проницателни очи.

Джак наруши мълчанието, като каза внезапно:

— Радвам се, че идваш да работиш в „Сребърното езеро“, Мередит. Имам чувството, че нещата ще тръгнат много добре. Амелия те харесва, аз също. Надявам се и ти да ни харесаш.

— Харесвам ви, господин Силвър, и се радвам, че идвам да работя тук.

Върнаха се мълчаливо до хотела, всеки потънал в собствените си мисли.

— Ще се видим в понеделник, господин Силвър — сбогува се Мередит, като се качи на колелото и подкара.

— Наричай ме Джак — извика той след нея.

— Добре — отговори тя и му махна преди да вземе завоя.

Джак остана загледан в нея, докато изчезна от погледа му. Внезапно се изненада от самия себе си. Не му се искаше Мередит да си тръгва. В това момиче имаше нещо много привлекателно. Беше млада и мила, и много красива, макар очевидно да не осъзнаваше красотата си. Нито пък впечатлението, което правеше с дългите си крака, изрусялата от слънцето коса и зелените си очи. Откри, че Мередит вече му липсва, макар да я познаваше едва от няколко часа, и се учуди на себе си.

 

 

Настойчивото звънене на телефона рязко събуди Мередит. Тя скочи и отиде да отговори и объркано осъзна, че бе спала на канапето.

— Ало?

— Добро утро, госпожо Стратън. Поръчахте събуждане. Пет часът е — съобщи й телефонистката на хотела.

— Благодаря — изрече Мередит, затвори и запали лампата.

Погледна часовника си и видя, че наистина беше пет. Изненада се, че бе прекарала цялата нощ на канапето без да се събуди нито веднъж. Явно е била изключително изморена. От друга страна, голямото меко канапе бе не по-малко удобно от леглото й.

Помисли си, че Патси скоро щеше да се появи, и забърза към спалнята, където свали халата си и влезе в банята. Почувства задоволство при мисълта, че бе събрала багажа си предишната вечер.

Час по-късно тя стоеше във фоайето на „Кларидж“ и чакаше партньорката си, с която щеше да потегли към Северна Англия.