Барбара Тейлър Брадфорд
Нейните собствени правила (4)

Глава 3

„Върхът на хълма“, хотелът на Мередит близо до Шарън, беше построен върху върха на хълм, както сочеше и името му. Мястото беше най-високата точка над езеро Уононпакук и гледката от прозорците на хотела беше великолепна: безкрайна водна площ, небе и гористи хълмове.

Сградата била построена в началото на тридесетте за вила на един от най-могъщите американски магнати. Той и семейството му прекарвали летните си ваканции там до смъртта му през шестдесетте години. После вилата била продадена и превърната в хотел.

Мередит го купи през 1981, двадесет години след първата продажба, когато мястото вече имаше добра репутация. Но стилното обзавеждане и двата нови ресторанта, добавени от нея, придадоха на хотела по-изискан вид и той бе обозначен по картите.

„Върхът на хълма“ напомни на Мередит за Швейцария. Тя се обърна към Пол Айнс, управителя на хотела, и сподели:

— Имам чувството, че гледам Женевското езеро, Пол.

Той се засмя в отговор:

— Знам какво имаш предвид. На мен самия винаги ми се струва, че съм в Алпите, особено през зимата.

Мередит бе пристигнала във „Върхът на хълма“ преди петнадесет минути и сега двамата с Пол стояха в очарователната старинна библиотека и очакваха появата на семейство Морисън.

Тя погледна отново през прозореца и промърмори:

— Толкова много сняг… Доста е понатрупало тази година, но ми се струва, че бизнесът не е пострадал, нали?

— Ни най-малко. Е, може би не трябваше да казвам точно това. Както знаеш, миналата седмица имахме известни проблеми и се наложи да затворим ресторантите за няколко дни. Но след като булдозерът се зае с главния път, бързо се отървахме от преспите и нещата се оправиха. Не се тревожи, всичко е наред — увери я той.

— Как сме с резервациите за уикенда? — попита Мередит.

— Много добре. Дванадесет от петнадесетте стаи са запазени. Двата ресторанта работят с пълна пара. Посещават ги не само гости на хотела, но и местното население. — Пол се изкашля, поколеба се за момент и продължи: — Знам, че ще можеш да продадеш хотела, Мередит, независимо дали на семейство Морисън или на някой друг, защото сделката е твърде изгодна. Искам само да ти кажа, че работата с теб ще ми липсва. Винаги си била страхотна.

— Много мило от твоя страна, Пол, благодаря ти. И на мен ми беше приятно да работя с теб през всички тези години. Нямаше да успея да се справя без помощта ти. На теб определено се дължи огромна част от успеха на хотела. Вложи толкова много от себе си, изгради чудесен бизнес. Както ти казах и по-рано, ако семейство Морисън купят хотела, убедена съм, че ще искат да останеш тук. Ако ти си съгласен, разбира се.

— Бих приел подобно предложение, а когато бяха тук миналата седмица, те ми намекнаха, че имат намерение да ме поканят.

— Какво мислиш за тях, Пол? Какво смятат да правят?

— Въодушевени са, Мередит. Струва ми се, че нямат търпение да станат собственици на „Върхът на хълма“. Споделих мнението си и с Бланш онзи ден. Очевидно от няколко години са търсили точно това — малък хотел в Кънектикът, далеч от трескавия Ню Йорк и лудницата по Уолстрийт. Нова кариера и за двамата. Нов начин на живот за тях и децата им.

— Не знаех, че имат деца — каза Мередит и се намръщи леко. — Дали това означава, че ще искат да живеят в къщата? В твоята къща?

Пол поклати глава.

— Не. Госпожа Морисън каза, че ще запазят къщата си в Лейквил. Но ако искат да се настанят в нашата, ние с Ан можем да се нанесем в хотела, докато апартаментът над гаража бъде готов.

Мередит кимна с разбиране, после отиде до камината, седна и си наля чаша кафе.

— Искаш ли още едно кафе, Пол?

— Да, моля — отговори той и се настани до нея.

Седяха мълчаливо няколко минути, всеки потънал в мислите си. Мередит заговори първа.

— Както знаеш, искам четири милиона долара за хотела и досега не съм отстъпвала от тази цена. Между нас казано, бих могла да я смъкна малко, за да осъществя продажбата. Какво мислиш по въпроса? Каква ще е тяхната реакция?

— Трудно е да се каже — замислено отговори Пол. — Ако съм на твое място, ще изчакам малко, за да видя как ще протекат преговорите. Но се подготви психически да приемеш три милиона.

Тя поклати глава.

— В никакъв случай, Пол. Трябва да взема поне три милиона и половина. Без друго хотелът струва толкова. Всъщност струва четири милиона. Агентите по недвижими имоти дори го оцениха на четири и половина.

— Винаги си твърдяла, че трябва да има не един купувач за даден имот, за да се продаде той на исканата цена.

— Знам, знам, но наистина се нуждая от три милиона и половина за разширяването — каза Мередит, като остави чашата си. — Двата хотела в Европа ще струват доста пари, а бих искала да остане нещо и за допълнителни разноски.

— Слушай, Мередит, сигурен съм, че семейство Морисън са доста богати. Той е работил на Уолстрийт в продължение на много години, а тя е партньор в рекламна агенция на авеню „Медисън“. Запознай се с тях, поговорете и сама ще прецениш какво можеш да получиш.

— Прав си. Защо да си блъскам главата предварително?

На вратата се почука и Пол извика:

— Влезте!

Администраторката съобщи:

— Господин и госпожа Морисън пристигнаха.

Пол кимна.

— Моля те, Дорис, въведи ги тук.

След няколко секунди Пол представяше Елизабет и Филип Морисън на Мередит. След като се запознаха, всички седнаха в креслата до огъня.

— Мога ли да ви предложа нещо? — попита Мередит. — Кафе, чай, нещо безалкохолно?

— Не, благодаря — отговори госпожа Морисън.

Съпругът й поклати глава и обясни, че току-що са закусили. После заговори с Пол за времето, снега по пътищата и шофирането от Лейквил, където се намирала вилата им.

Госпожа Морисън погледна Мередит и рече:

— Много ми харесва начинът, по който е обзаведен „Върхът на хълма“. Толкова чаровно и интимно местенце. Напомня на английска провинциална къща.

— Благодаря — усмихна се Мередит. — Обичам да обзавеждам, да придавам нов вид на нещата. А и да създавам удобства за гостите, разбира се. Мисля, че един добър хотел трябва да е привлекателно убежище, затова нарекох компанията си „Хейвън“^[1].

Елизабет Морисън кимна.

— Много подходящо. И най-незначителните подробности са чудесно обмислени при вас. Специалните нощни лампи до леглата, термофорите в копринени калъфи, меките одеяла по шезлонгите — подобни дребни жестове впечатляват хората.

— Надявам се да е така — промърмори Мередит. — Провеждам тази политика във всичките си хотели.

— Винаги сме искали да имаме такъв хотел — сподели госпожа Морисън. — А сега, докато и двамата сме още сравнително млади, е най-подходящият момент. Освен това отдавна мечтаем да се махнем от града и да отгледаме децата си в провинцията. Градът стана прекалено опасен.

— Разбирам ви. Отгледах две деца в Кънектикът и се смятам за късметлийка в това отношение. След като живеете тук от няколко години, знаете, че в Кънектикът има доста добри училища. Чудесно е за семействата.

Елизабет Морисън се канеше да каже нещо, когато улови предупредителния поглед на мъжа си. Тя затвори уста, облегна се назад и повече думичка не продума.

Мередит, която не пропускаше нищо, забеляза светкавичната размяна на погледи и разбра, че Филип Морисън не искаше жена му да проявява прекален ентусиазъм към покупката на хотела. Трябваше и тя да е хладнокръвна като него. Очевидно той бе готов да започнат преговорите.

Мередит го огледа преценяващо и каза:

— Знам, че сте идвали във „Върхът на хълма“ доста пъти и го харесвате. Въпросът е дали наистина искате да го купите?

— Да — отговори Филип Морисън. — На подходяща цена. Имам предвид подходяща за нас.

— Цената е четири милиона долара, господин Морисън. Мисля, че адвокатът ми вече ви е казал това.

— Да, така е. Но, както казах и на господин Мелинджър, това е прекалено скъпо за мен.

— Всъщност хотелът струва дори повече от четири милиона — отбеляза Мередит. — Истинската му стойност е четири милиона и половина. Можете да го проверите, като потърсите мнението на агенти по недвижими имоти. Аз съм готова да приема по-малко, защото искам да разширя компанията си. Уверявам ви, че в противен случай не бих отстъпила и цент.

— Ще ви дам три милиона — изрече Филип Морисън, като погледна жена си, и добави: — Това е всичко, което можем да платим. Нали, Лиз?

Госпожа Морисън се стресна за момент, че внезапно я въвличат в разговора, после каза бързо:

— Ще продадем апартамента си в Манхатън и ще ипотекираме вилата в Лейквил. Ще продадем и някои от акциите си. Можем да съберем три милиона, не повече.

Мередит я изгледа замислено, но замълча. Наведе се, взе чашата си и отпи от кафето.

Морисън попита:

— Какво ще кажете, госпожо Стратън? Ще приемете ли три милиона?

— Не — отговори Мередит, като го погледна в очите. — Не мога. Както ви казах, когато реших да продам „Върхът на хълма“, исках за него четири милиона и половина, защото това е реалната му цена. Хотелът е в идеално състояние. Нов покрив, нов водопровод и нова електрическа инсталация, както и много други основни подобрения. Към него има и много земя. Свалих цената само защото съветниците ми ме убедиха, че така ще продам хотела бързо. Но не мога да отстъпя от четирите милиона.

— Три милиона двеста и петдесет хиляди — предложи Морисън.

Мередит стисна устни и поклати глава.

— Четири.

— Три милиона двеста и петдесет хиляди — повтори той.

Мередит въздъхна леко и бавно се усмихна на семейство Морисън.

— Добре, може да приема три милиона седемстотин и петдесет хиляди.

— Не мога да дам толкова — каза Филип Морисън.

— Това е чудесна оферта — отвърна Мередит. — Като се има предвид, че истинската цена е четири милиона и половина, значи съм я смъкнала с цели седемстотин и петдесет хиляди.

Филип Морисън се усмихна сухо.

— Досега винаги сме говорили за четири милиона, а не за четири и половина, госпожо Стратън. Нека не забравяме това.

Мередит не отговори.

Стана, отиде до прозореца и се загледа навън.

Най-после се обърна към останалите и каза:

— Вие искате хотела. Аз искам да го продам. Затова ще ви кажа какво ще направя. Ще направя компромис. Ще приема три милиона и половина.

Семейство Морисън си размениха бързи погледи. Най-после Филип Морисън каза:

— Иска ми се да го направя, но не мога. Не мога да събера повече пари.

— Можете да отидете в банката си — предложи Мередит. — Да вземете заем или ипотека върху хотела.

Филип Морисън се вторачи в нея, но не проговори.

— Мога да ви заведа в подходящата банка — продължи Мередит, която наистина искаше да сключи сделката.

— Мислите ли, че ще се съгласят да ипотекирам хотела? — налапа въдицата Морисън.

— Почти съм сигурна. Ще направя и още нещо. Ще накарам адвоката си да ви изготви добър график за изплащане, който няма да ви съсипе.

— Много мило от ваша страна — обади се Елизабет Морисън.

— Искам да сключа сделката и нямам желание да ви лъжа. Вие също искате да направите покупката и съм сигурна, че не искате да ме мамите — отвърна Мередит.

— Никога! Не сме такива хора — възкликна госпожа Морисън с негодувание.

— Трябва да призная, че предложението ви е доста съблазнително — промърмори Филип Морисън. — Трудно ми е да устоя.

— Тогава не се мъчете да устоявате, господин Морисън — посъветва го Мередит и тръгна обратно към камината.

Филип Морисън скочи на крака, когато тя застана до креслото му.

Мередит му протегна ръка.

— Хайде, няма смисъл да се пазарим. Да сключим сделката. Тя е изгодна и за мен, и за вас.

Той се поколеба, но само за момент. После пое ръката й и я разтърси.

— Добре, госпожо Стратън, ще получите три милиона и половина.

Мередит кимна и му се усмихна. Той отвърна на усмивката й. Елизабет Морисън застана до тях и също се ръкува с Мередит.

Пол Айнс, който бе изслушал преговорите притеснено, поздрави всички и предложи:

— Мисля, че трябва да полеем сделката. Хайде да отидем в бара и да отворим бутилка „Дом Периньон“.

— Чудесна идея, Пол — усмихна се Мередит и ги поведе към бара.

 

 

По обратния път към Ню Йорк Мередит почти не се замисли за „Върхът на хълма“. Беше постигнала целта си. Беше продала хотела за желаната сума и бе доволна. Три милиона и половина щяха да са повече от достатъчни за разширяването на компанията й.

Преди да напусне хотела, тя бе уредила всичко. Следващата седмица семейство Морисън щяха да се срещнат с адвоката й за изготвянето на необходимите документи. Освен това им бе уредила среща с Хенри Рафаелсън. Банкерът я бе уверил, че ще направи всичко възможно, за да помогне на новите собственици.

Мередит насочи мислите си към други проблеми, когато Джонас подкара към Манхатън. Вниманието й бе съсредоточено най-вече върху пътуването до Англия и покупката на хотела там. Беше убедена, че ще хареса поне един от двата хотела, които Патси Кантън бе намерила. Ако имаше късмет, щеше да сключи сделката достатъчно бързо, за да може да отиде до Париж и да се види с Агнес.

Патси я бе поканила на обяд в неделя, за да обсъдят деловите въпроси и да подготвят плана си. Възнамеряваха да заминат за Северна Англия в понеделник, като първо отидат до Кумбрия. След огледа на хотела в Езерната област, щяха да потеглят към Йоркшир.

Когато Мередит попита Патси кой от двата хотела предпочита, тя й отговори доста уклончиво.

— Онзи в Кезуик ще има нужда от по-малко работа — каза, а после замълча.

Мередит се опита да я притисне, но Патси отказа да коментира повече.

— Искам ти да вземеш решение — заяви тя. — Ако ти кажа мнението си сега, преди да си видяла хотелите, ще ти повлияя, затова не настоявай.

Патси предложи, ако Мередит няма да се връща в Лондон, да излети за Париж от летището на Лийдс.

— Оттам има много полети до Париж, а също и от Манчестър, който е наблизо — обясни тя.

Мередит се съгласи, че идеята е разумна, щеше да спести доста време.

Тя се облегна удобно, затвори очи и се помъчи да реши какви дрехи да вземе за пътуването. Внезапно се сети за Рийд Джеймисън и срещата, която имаше с него. Самата идея да се видят я изпълваше с притеснение, но знаеше, че трябва да отиде на срещата, ако иска да скъса с него.

Всъщност връзката им никога не бе била пълноценна, макар напоследък той да твърдеше обратното. За да се почувства по-добре, Мередит се опита да убеди себе си че всичко щеше да премине гладко. Рийд щеше да разбере. Все пак той бе зрял човек.

Но дълбоко в себе си знаеше, че греши в преценката си за него. Инстинктивно усещаше, че никак няма да й е лесно. Притеснението й се превърна в страх.