Барбара Тейлър Брадфорд
Нейните собствени правила (11)

Глава 10

Люк де Монбоше погледна Агнес и Мередит и каза:

— Реконструкцията ще ви отнеме поне шест месеца. Ако намалим срока на четири, ще се провалим.

— Надявахме се да отворим хотела през лятото — разпали се Агнес.

— Невъзможно е! — възкликна той. — Трябва да се свършат прекалено много неща, а някои от тях са изключително важни — например архитектурните промени, които искате. Позволете ми да добавя, че те наистина са необходими. Освен това трябва да се сменят водопроводната и електрическата инсталация, прозорците и вратите. Повечето стени трябва да се измажат. — Той вдигна ръце в знак на безпомощност и завърши: — Честно казано, и шест месеца е твърде кратък срок. Надявам се предприемачът да успее да се справи.

— Но „Градина“ не е много голяма сграда — отбеляза Агнес и се обърна към Мередит: — Ти беше там два пъти тази седмица. На какво мнение си?

Беше петък и тримата обядваха в ресторанта на хотел „Плаза Атене“ в Париж, след като бяха прекарали сутринта в обсъждане на идеите за реконструкция на старата къща.

Мередит остави вилицата си и отвърна на френската си партньорка:

— Права си, Агнес, къщата не е прекалено голяма, но е в много по-лошо състояние, отколкото беше замъкът. Смятам, че Люк е прав. Съмнявам се, че е възможно да приключим с реконструкцията в по-кратък срок от предложения от него. Всъщност се чудя дали и шест месеца са достатъчни — каза тя и погледна Люк. — Не мислиш ли, че е по-разумно да отделим осем месеца?

Преди той да успее да отговори, Агнес възкликна разгорещено:

— Но ние успяхме да се справим с реконструкцията и обзавеждането на „Корморан“ само за една година. А той, е много по-голям.

— Знам. Но за къщата в Монфор-Л’Омери не са се грижили добре — отбеляза Мередит. — Не е справедливо да караме Люк да работи в нереални срокове. Той е прав. Рискуваме да се провалим.

Агнес замълча.

Люк кимна и се усмихна топло на Мередит.

— Благодаря, че проявяваш разбиране.

Мередит го харесваше. Беше привлекателен мъж с типично френски чар, искрен и непосредствен.

— В такъв случай, кога ще отворим хотела? — запита Агнес.

— Мисля, че е разумно да оставим откриването за пролетта на следващата година. Не смятам, че има алтернатива. Люк е наясно какво искаме и скоро ще знае какво може да се направи. Предполагам, че работата ще започне след около месец. Права ли съм, Люк?

— Да. Ще подготвя плановете колкото се може по-бързо. Ако ги одобриш, предприемачът ще е там в края на януари. Може да започне със събарянето на някои от вътрешните стени. Ако не се появят непредвидени проблеми, вероятно ще успеем да приключим до юни. Ще се помъча да свърша работата за шест месеца, а не за осем. Благодаря ти, че предложи двата допълнителни месеца, но не мисля, че ще се нуждаем от тях.

— Това е чудесно — очите на Мередит блеснаха радостно, после се обърна към Агнес. — Веднага щом предприемачът свърши, можем да ангажираме работници за боядисването и слагането на тапети. Те ще успеят да приключат за четири месеца. А от началото на следващата седмица ние с теб можем да започнем да подготвяме плановете за обзавеждането.

— Е, добре — промърмори Агнес. — Ако смяташ, че ни е нужна цяла година, значи е така — засмя се тя и сви рамене. — Трябва да призная, че имаш вярно око, когато става дума за ремонти. — Набучи парче риба на вилицата си и завърши: — Проблемът ми е, че съм прекалено нетърпелива. Иска ми се да отворим новия хотел колкото се може по-скоро.

— В това няма нищо лошо — отвърна Мередит. — Но ако се опитаме да свършим работата набързо, може да си имаме неприятности.

— Радвам се, че се споразумяхме — каза Люк. — Позволете ми да добавя, че къщата е очарователна и с чудесни възможности, тъй като и околността е великолепна. Направили сте много добър избор.

— Трябва да благодарим на Агнес за това — отдаде дължимото на партньорката си Мередит. — Тя забеляза къщата.

Забравила притесненията си заради дългия срок, Агнес доволно отпи от бялото вино.

— Значи всичко е уредено — заключи тя. — Люк ще изготви плановете бързо и веднага ще ти ги изпрати в Ню Йорк. Е, какво смяташ да правиш през уикенда?

— Нищо особено. Мислех да си почина и да понапазарувам. Не се тревожи за мен, Агнес. Знам, че си много заета.

Агнес се намръщи леко.

— Вярно е, Ален и Хлои са болни от грип и трябва да се погрижа за тях. Слава Богу, че и аз не се заразих.

— Съжалявам. Не се тревожи за мен, ще изкарам един спокоен уикенд.

Люк отпи от виното и се облегна на стола си, загледан замислено в Мередит. Накрая подхвърли:

— Ако наистина нямаш нищо определено наум, бих искал да те поканя в моята провинциална къща. Тръгвам утре сутрин. Ако искаш, ще те взема и ще те докарам обратно в Париж в понеделник.

— Много мило от твоя страна, Люк — промърмори Мередит и се поколеба. — Не знам… не искам да се натрапвам…

— Не се натрапваш. Аз те поканих. И наистина искам да дойдеш. Няма да има празненство с много гости, ако това те притеснява. Всъщност, трябва да призная, че ще сме сами, а това може да ти се стори отегчително. Но пък местността е много красива и съм убеден, че ще ти хареса.

— Ами, благодаря… — започна Мередит и млъкна. Чувстваше се притеснена.

Агнес реши да се намеси и каза бързо:

— Люк има очарователна стара къща на Лоара. Уникална е. Ще се влюбиш в нея, Мередит. Трябва да я посетиш на всяка цена.

— Да, моля те, ела, Мередит — настоя и той.

— Добре, ще дойда — внезапно реши Мередит. — Много ти благодаря за поканата.

 

 

След обяда Агнес и Мередит тръгнаха към офиса на „Хейвън“, който се намираше на тясна уличка до „Рю де Риволи“.

— От няколко седмици събирам мостри на платове и тапети — каза Агнес, когато влязоха в кабинета й.

Тя седна на канапето и придърпа две огромни торби към себе си.

— Седни до мен, Мередит. Искам да ги прегледаме заедно. Реших, че ще е хубаво да имаме нещо подръка, за да започнем плановете за обзавеждането колкото се може по-рано.

— Сигурно си обиколила цял Париж — засмя се Мередит, като се настани до нея и бръкна в една от торбите. — Никога не съм виждала такова изобилие.

Извади синьо-червено парче плат и се загледа в него.

— Това ми харесва… прилича на Мануел Кановас… да, чудесно е.

— Той е много добра партия — каза Агнес.

— Кой? Мануел Кановас? Мислех, че е женен.

— Не, не Мануел Кановас. Люк де Монбоше. За него говоря.

— О!

— Защо възкликваш толкова изненадано?

— Да не се опитваш да ме сватосаш, Агнес?

— Не — засмя се приятелката й. — Всъщност това не ми беше идвало наум, докато той не те покани в къщата си за уикенда. Тогава се усетих. Той е привлекателен, преуспяващ и, най-важното, неженен.

— Разведен ли е?

— Не. Мисля, че никога не се е женил — отговори Агнес, като се замисли и прехапа устни. — Не, чакай малко… май е бил женен, но жена му е починала. Не мога да си спомня. Той е приятел на Ален, така че мога да проверя.

— На колко години е? На четиридесет?

— Мисля, че е малко по-възрастен. Може би на четиридесет и три. Ще попитам Ален, когато се прибера у дома, и ще ти звънна в хотела.

Мередит се засмя и поклати глава.

— Той само ме покани да прекарам уикенда с него. Не ми е предлагал брак.

— Знам, но ми се струва, че много си пада по теб. Забелязах как те гледа през последните няколко дни. Трябва да добавя, че проявяваше голям интерес.

— Какво имаш предвид?

— Очевидно иска да те опознае по-добре. Харесваш ли го?

— Разбира се, иначе не бих приела поканата му.

— Той е много талантлив архитект. Но вече знаеш това от снимките, които ти показа вчера в офиса си. Имахме късмет, че се съгласи да работи за нас. Но най-важното е, че той е много добра партия.

— Виждала ли си някога къщата му? — попита Мередит, за да смени темата.

— Разбира се, ние с Ален ходихме там няколко пъти. Но през лятото. Чудесно място. Между Талси и Менар.

— Близо ли е до нашия хотел?

— По-нагоре, малко след Блоа, по-близо е до Орлеан, отколкото е „Корморан“. Помниш ли онзи път, по който пътувахме с Ален до Шамбор?

Мередит кимна.

— Е, Шамбор е срещу Талси. Дели ги Лоара.

— Мисля, че се сещам. Каква е къщата?

— Огромна. Собственост е на семейството му от стотици години. И винаги са се грижили добре за нея. Мисля, че Люк прекарва там повечето си уикенди. Дотам се стига само за няколко часа.

— Радвам се, че си взех и дрехи като за село — каза Мередит, като внезапно се зачуди дали бе постъпила правилно, приемайки поканата.

— О, не се тревожи. Мисля, че Люк живее съвсем непретенциозно — успокои я Агнес и й подаде поредната мостра. — Харесва ли ти това?

Мередит огледа плата и кимна.

— Знаеш, че обичам червено. Ще отива чудесно на черни мебели или черни аксесоари.

— Люк наистина те гледа по особен начин, скъпа — стрелна я с поглед Агнес. — Не си въобразявам.

— Вярвам ти — отговори Мередит и се засмя, развеселена от намеците на приятелката си и романтичните й идеи.